Лекции изнесени в Осло, Берлин, Хамбург през 1913 1914 г

ВТОРА ЛЕКЦИЯ

Нека да за­поч­нем днеш­на­та лек­ция с та­ка на­ре­че­на­та Петдесятница. Още в пър­ва­та лек­ция аз отбелязах, че погле­дът на из­с­ле­до­ва­тел­с­ко­то яс­но­вид­с­т­во пър­во­на­чал­но мо­же да бъ­де на­со­чен тък­мо към то­ва съби- тие. За рет­роспек­тив­ния пог­лед на ясновидеца, то се пред­с­та­вя ка­то един вид пробуждане, из­пи­та­но от оне­зи личности, ко­ито обик­но­ве­но на­ри­ча­ме апос­то­ли или уче­ни­ци на Христос Исус, в един точ­но оп­ре­де­лен ден, за кой­то вся­ка го­ди­на ни на­пом­ня праз­ни­кът на Петдесятница- та. Съвсем не е лес­но да си из­г­ра­дим точ­на пред­с­та­ва за те­зи не­съм­не­но стран­ни яв­ле­ния и, та­ка да се каже, ще тряб­ва да при­бег­нем до по­-дъл­бо­ки­те плас­то­ве на ду­ша­та и да си при пом­ним ня­кои подробности, до ко­ито ве­че сме стиг­на­ли в хо­да на на­ши­те ан­т­ро­по­соф­с­ки проучвания; да, ние се нужда­ем от съв­сем точ­ни представи, за да об­х­ва­нем всич­ко онова, за ко­ето ще ста­не ду­ма в на­шия лек­ци­онен цикъл.

Апостолите дейс­т­ви­тел­но се усе­ща­ха ка­то пробудени, ка­то хора, ко­ито в то­зи мо­мент има­ха чувството, че дълго вре­ме - дни на­ред - са жи­ве­ли в ед­но не­оби­чай­но със­то­яние на съзнанието. И наистина, то­ва бе­ше един вид про­буж­да­не от дълбок, странен, пре­из­пъл­нен със съ­ни­ща сън. Сега те усетиха, ка­то че ли се про­буж­дат от то­зи стра­нен сън и не­го­во­то ес­тес­т­во бе­ше та­ко­ва - аз са­мо опис­вам не­ща­та спо­ред как­то са из­г­леж­да­ли за съз­на­ни­ето на апос­то­ли­те - ся­каш чо­век се спра­вя с всич­ки ежед­нев­ни грижи, хо­ди на­са­м-­на­там ка­то наг­лед здрав човек, без окол­ни­те хо­ра да забелязват, че той всъщ­ност се на­ми­ра в ед­но дру­го със­то­яние на съзнанието. И ето че нас­тъ­пи моментът, ко­га­то апос­то­ли­те усетиха, как в де­ня на Петдесятницата те се про­бу­ди­ха от то­зи про­дъл­жи­те­лен сън. Те усе­ти­ха про­буж­да­не­то по един за­бе­ле­жи­те­лен начин: ся­каш от Вселената към тях се спус­на нещо, ко­ето бих­ме мог­ли да обоз­на­чим един­с­т­ве­но ка­то суб­с­тан­ция на все­по­беж­да­ва­ща­та Любов. Като оп­ло­де­ни от го­ре чрез все­по­беж­да­ва­ща­та Любов и ка­то про­бу­де­ни от опи­са­но­то съ­нищ­но съз­на­ние - ето как се по­чув­с­т­ву­ва­ха апос­толите. Те усетиха,
ка­то че ли се про­буж­дат чрез она­зи пър­вич­на си­ла на Любовта, ко­ято про­ник­ва и из­пъл­ва с топли­на­та си це­лия Космос, ка­то че ли пър­вич­на­та си­ла на Любовта нах­лу се­га в ду­ша­та на все­ки един от тях. В очите на дру­ги­те хора, ко­ито наб­лю­да­ва­ха тех­ния говор, те из­г­леж­да­ха съв­сем странно. Защото дру­ги­те хо­ра добре знаеха, че до­се­га Христовите уче­ни­ци не се от­ли­ча­ва­ха по ни­що и жи­ве­еха един прост, зат­во­рен живот, до­ка­то през пос­лед­ни­те дни те из­г­леж­да­ха ка­то объркани, ка­то унесени. С дру­ги думи, те из­г­леж­да­ха ка­то на­пъл­но преоб­ра­зе­ни - ка­то хо­ра с но­ва ду­шев­на нагласа, ка­то хора, из­ви­се­ни над вся­ка жи­тейс­ка ограниче- ност, из­ви­се­ни над все­ки егоизъм, ка­то хо­ра с нова, без­к­рай­на ши­ро­та на сърцето, с не­из­чер­па­ема тър­пи­мост и с дълбоко, сър­деч­но раз­би­ра­не за чо­веш­ка­та природа. Те се из­ра­зя­ва­ха по та­къв начин, че все­ки от окол­ни­те ги раз­би­ра­ше без ни­какво усилие. Страничните хо­ра вед­на­га усе- тиха, че апос­то­ли­те вник­ват в сър­ца­та и ду­ши­те на все­ки един човек, и раз­к­ри­вай­ки на­й-­дъл­бо­ки­те ду­шев­ни тайни, те мо­гат да уте­шат всеки, ка­то се об­ръ­щат към него, тък­мо с ду­мите, от ко­ито той има нужда.

Естествено, стра­нич­ни­те наб­лю­да­те­ли се учудваха, че по­доб­но пре­об­ра­зя­ва­не мо­же да про­ме­ни ня­кои хо­ра до така­ва степен. Но са­ми­те тези, ко­ито го изпитаха, и бя­ха про­бу­де­ни от кос­ми­чес­кия Дух на Любовта, те усе­ти­ха сега в се­бе си ед­но но­во разбиране, ед­но раз­би­ра­не за онова, ко­ето се ра­зиг­ра­ва­ше в на­й-­ин­тим­ни­те им ду­шев­ни връзки, нещо, ко­ето до то­зи мо­мент те не мо­же­ха да проумеят. Едва сега, об­лъх­на­ти от кос­ми­чес­кия Дух на Любовта, ду­шев­ни­те им очи проз­ря­ха това, ко­ето всъщ­ност се слу­чи на Голгота. И ако се вгле­да­ме в ду­ша­та на един от апо- столите, ко­го­то дру­ги­те Евангелия на­ри­чат обик­но­ве­но Петър, то­га­ва за рет­рос­пек­тив­ния пог­лед на ясновидеца, вът­реш­ни­ят ду­хо­вен свят на то­зи апос­тол из­г­леж­да така, ся­каш в он­зи мо­мент не­го­во­то нор­мал­но зем­но съз­на­ние е на­пъл­но разкъсано, и то от момента, кой­то дру­ги­те Еван- гелия опис­ват ка­то от­ри­ча­не­то на Петър. Сега, на Петдесятницата, Пе- тър от­но­во ви­дя та­зи сце­на на отричането, ви­дя как го пи­та­ха да­ли ня­ма не­що об­що с Галилееца, и се­га той разбра, че се бе­ше от­ре­къл от Спаси- теля, за­що­то не­го­во­то нор­мал­но съз­на­ние бе­ше за­поч­на­ло да се разпада, за­що­то бе­ше из­пад­нал в ед­но аб­нор­м­но състояние, в ед­но съ­но­по­доб­но състояние, представ­ля­ва­що пре­на­ся­не в един съ­вър­ше­но друг свят. Така ста­ва нап­ри­мер и с един човек, кой­то се про­буж­да сут­рин та и си спом­ня пос­лед­ни­те съ­би­тия от пре­диш­на­та вечер; та­ка и Петър си спом­ни пос­лед­ни­те събития, пре­ди да из­пад­не в то­ва аб­нор­м­но състояние, ко­ето обик­но­ве­но на­ри­ча­ме „отричане", пре­ди пе­те­лът да бе­ше про­пял два пъти. И то­га­ва той си спомни, че ду­ша­та му по­тъ­на в ед­но състояние, съ­що как­то и нощ­та пог­лъ­ща спя­щия човек. Обаче той си спом­ни и друго: въп­рос­но­то меж­дин­но със­то­яние се из­пъл­ни не с обик­но­ве­ни сънови-

Открито ще призная: Човек труд­но се ре­ша­ва да пре­да­де с ду­ми всич­ко онова, ко­ето яс­но­виж­да­що­то съз­нание от­к­ри­ва в ду­ши­те на Петър и на дру­ги­те Христови ученици. За те­зи не­ща чо­век се ре­ша­ва да говори, само ако е об­зет от дъл­бок и све­щен трепет. Бихме мог­ли да се из­ра­зим и по друг начин: Когато из­ра­зя­ва с ду­ми това, ко­ето се от­к­ри­ва пред очи­те му, яс­но­ви­де­цът е прос­то по­ра­зен от съзнанието, че се­га прис­тъп­ва на­й-с­вя­то­то мяс­то на чо­веш­ка­та душа. Въпреки това, с ог­лед на съв­ре­мен­ни­те условия, да се го­во­ри за те­зи не­ща е ед­на необходимост; и ние го пра­вим с пъл­но­то съзнание, че ще дойдат времена, раз­лич­ни от на­шето време, ко­га­то хо­ра­та ще про­явят мно­го по­-го­ля­мо раз­би­ра­не към Петото Евангелие, от­кол­ко­то мо­гат да си поз­во­лят днес. Защото, за да вник­не в те­зи подробности, ко­ито ще из­не­са от­нос­но Петото Евангелие, човеш­ка­та ду­ша тряб­ва да се ос­во­бо­ди от мно­го неща, ко­ито я изпълват, с ог­лед на ед­на дру­га необходимост, про­из­ти­ча­ща от съв­ре­мен­на­та култура.

Първоначално пред яс­но­виж­да­щия пог­лед зас­та­ва нещо, ко­ето - ако ми поз­во­ли­те то­зи из­раз - из­г­леж­да като един вид ос­кър­б­ле­ние за ес­тес­т­ве­но­-на­уч­но­то мислене. Въпреки това, при­ну­ден съм, до­кол­ко­то е въз­можно, да об­ле­ка в ду­ми всич­ко онова, до ко­ето се до­кос­ва пог­ле­дът на ясновидеца. От дру­га страна, не мо­га да сто­ря нищо, ако всичко, ко­ето съм длъ­жен да из­не­са през то­зи лек­ци­онен цикъл, би дос­тиг­на­ло и до не­доста­тъч­но под­гот­ве­ни чо­веш­ки души, та­ка че не бих пре­уве­ли­чил не­ща­та до сте­пен те да не из­дър­жат пред общо­ва­лид­ни­те днес на­уч­ни възгледи. Първоначално яс­но­виж­да­щи­ят пог­лед по­па­да на един образ, кой­то представ­ля­ва ед­на действителност, за­гат­на­та съ­що и в дру­ги­те Евангелия, ма­кар и в слу­чая ряз­ко да се от­ли­ча­ва от оно­ва об­раз­но бо- гатство, на ко­ето се на­тък­ва рет­рос­пек­тив­ни­ят пог­лед на ясновидеца. Сега яс­но­виж­дащи­ят пог­лед дейс­т­ви­тел­но по­па­да в един вид за­тъм­не­ние на Земята. Сега чо­век усе­ща ед­но пов­то­ре­ние на он­зи мно­гоз­на­чи­-­
телен момент, ко­га­то ча­со­ве на­ред фи­зи­чес­ко­то Слънце ся­каш угас­на и за­тъм­не­ни­ето обхва­на ця­ла­та Палестина. Човек по­лу­ча­ва впечатлението, ко­ето обу­че­ни­ят ду­хов­но­на­учен пог­лед и днес от­ново мо­же да провери, ко­га­то на Земята нас­тъп­ва по­ред­но­то Слънчево затъмнение. Тогава, в ус­ло­ви­ята на ед­но сил­но или сла­бо из­ра­зе­но Слънчево затъмнение, це­ли­ят за­оби­ка­лящ свят се пред­с­та­вя на ду­шев­ния пог­лед по съ­вър­ше­но раз­ли­чен начин.

Тук бих же­лал да се аб­с­т­ра­хи­рам от оне­зи въз­г­ле­ди за Слънчевото за- тъмнение, ко­ито са по­ро­де­ни от съв­ре­менна­та техника. За да по­не­се оне­зи де­мо­нич­ни сили, ко­ито се на­ди­гат в хо­да на ед­но Слънчево за­тъм­не­ние и с по­мощ­та на външ­на­та техника, ли­ше­на от как­во­то и да е изку- ство, чо­ве­кът се нуж­дае от из­к­лю­чи­тел­на си­ла на характера. Сега аз не бих ис­кал да се впус­кам в под­роб­ни описания, а са­мо да обър­на вни­ма­ние на следното: в хо­да на та­ко­ва за­тъм­не­ние из­г­ря­ва в пъл­на свет­ли­на онова, ко­ето ина­че мо­же да се пос­тиг­не единстве­но чрез про­дъл­жи­тел­ни и труд­ни медитации. Сега це­ли­ят рас­ти­те­лен и жи­во­тин­с­ки свят из­г­леж­да по друг на­чин - вся­ка птица, вся­ка пе­пе­ру­да из­г­леж­да различно. Сега чо­век е об­зет от един вид „понижение" на жиз­не­но­то чувство. Изправе- ни сме пред нещо, ко­ето мо­же да про­бу­ди у нас ка­те­го­рич­но­то убежде- ние, колко ин­тим­но е свър­зан он­зи ду­хо­вен живот, кой­то при­над­ле­жи на Слънцето и има - та­ка да се ка­же - сво­ето фи­зи­чес­ко тя­ло във ви­ди­мо­то Слънце, кол­ко ин­тим­но е свър­зан то­зи жи­вот с жи­во­та на Земята. Сега има ме яс­но­то усещане, че ко­га­то фи­зи­чес­ка­та свет­ли­на на Слънцето е сил­но за­тъм­не­на от из­п­реч­ва­ща­та се Луна, по­ло­же­ни­ето е съв­сем раз­лич­но от това, ко­га­то през нощ­та Слънцето изоб­що не свети. Да, ця­ла­та Земя изглеж­да по съ­вър­ше­но раз­ли­чен на­чин в хо­да на ед­но Слънчево за­тъм­не­ние и в нощ­ни­те часове. В хо­да на Слънче­во­то за­тъм­не­ние чо­век усе­ща как гру­по­ви­те души*11 на рас­те­ни­ята и на жи­вот­ни­те се уголе- мяват, до­ка­то фи­зичес­ки­те те­ла на рас­те­ни­ята и жи­вот­ни­те се смаляват. Настъпва един вид про­яс­ня­ва­не на всич­ко онова, ко­ето е от ду­хов­но естество, на всич­ко онова, ко­ето е свър­за­но с гру­по­ви­те души.

Всичко то­ва из­пък­ва на пре­ден план, ко­га­то рет­рос­пек­тив­ни­ят яс­но­виж­дащ пог­лед по­пад­не на он­зи мо­мент от пла­не­тар­на­та ево­лю­ция на Зе- мята, кой­то ние на­ри­ча­ме Мистерията на Голгота. Сега чо­век по­лу­ча­ва ед­на но­ва ду­шев­на способност: той се на­уча­ва да разбира, бук­вал­но да чете, как­во всъщ­ност оз­на­ча­ва то­зи за­бе­ле­жи­те­лен при­ро­ден катакли- зъм, то­ва вне­зап­но Слънчево затъмнение, ко­ето рет­рос­пек­тив­ни­ят яс­но­виж­дащ пог­лед от­к­рива в Космоса. Аз не мо­га да из­бя­гам от мо­ето за­дъл­же­ние - в раз­рез с ця­ло­то днеш­но ма­те­ри­алис­ти­чес­ко съз­нание - да пред­ло­жа моя окул­тен про­чит на ед­но чис­то при­род­но явление, каквото, естествено, е ста­ва­ло как­то преди, та­ка и след Мистерията на Голгота.
Също как­то раз­т­ва­ря­ме ед­на кни­га и про­чи­та­ме тек­с­та - та­ка се чувству­ва и човек, ко­га­то зас­та­ва пред то­ва събитие: той про­чи­та това, ко­ето е на­пи­са­но с пис­ме­ни­те знаци. Ясновиде­цът е из­п­ра­вен пред след­на­та не- обходимост: той е длъ­жен да про­че­те нещо, с ко­ето чо­ве­чес­т­во­то тряб­ва да се запознае. То из­г­леж­да ка­то слово, за­пи­са­но в Космоса, ка­то зву­ков сиг­нал в Космоса*12.

И как­во про­чи­та човек, ко­га­то от­во­ри ду­ша­та си за та­зи кос­ми­чес­ка писменост? Вчера аз посочих, как в древ­на Гърция чо­ве­чес­т­во­то бе­ше нап­ред­на­ло до та­ка­ва степен, че в ли­це­то на Платон и Аристотел то бе­ше пос­тиг­на­ло един връх, що се от­на­ся до интелектуалността.

В мно­го от­но­ше­ния знанието, пос­тиг­на­то от Платон и Аристотел, не мо­жа да бъ­де над­ми­на­то в по­-къс­ни­те епохи, по­не­же в из­вес­тен сми­съл то пред­с­тав­ля­ва­ше не­що недостижимо. Човек мо­же да раз­бе­ре дос­та неща, ако вникне в то­зи прост факт. И ко­га­то яс­но­ви­де­цът наб­лю­да­ва събития- та, ра­зиг­ра­ли се в Палестина, и раз­г­леж­да то­ва ин­те­лек­ту­ал­но знание, чи­ято по­пу­ляр­ност по вре­ме­то на Голготската Мистерия из­вед­нъж на­рас­на в зе­ми­те на гръц­кия и ита­ли­ан­с­кия по­лу­ос­т­ров бла­го­да­ре­ние на стран­с­т­ву­ва­щи проповедници, ко­га­то се замисли, как то­ва знание бе­ше раз­п­рос­т­ра­не­но по начин, кой­то днес е не­въз­мож­но да си представим, то­га­ва ду­ша­та на яс­но­ви­де­ца по сте­пен­но за­поч­ва да въз­п­ри­ема зна­ци­те на кос­ми­чес­ка­та писменост. След ка­то вед­нъж е стиг­нал до яс­но­виж­дащо­то съзнание, чо­век си казва: За сим­вол на ця­ло­то знание, нат­ру­па­но от пред­х­рис­ти­ян­с­ко­то човечество, мо­же да пос­лу­жи Луната, ко­ято от чо­веш­ка глед­на точ­ка прос­то се дви­жи из Космоса; да, тък­мо Луната, по­не­же с ог­лед на ед­но по­-вис­ше познание, ця­ло­то то­ва знание, нат­ру­па­но от пред­х­рис­ти­ян­с­ко­то човечество, не осветлява, а за­тъмня­ва нещата, съ­що как­то и при ед­но Слънчево за­тъм­не­ние Луната е тази, ко­ято зак­ри­ва Слънцето. Ето как­во откри­ва чо­век в окул­т­на­та кос­ми­чес­ка пис­ме­ност на Слънцето, ко­ято до­се­га е би­ла за­тъм­не­на от Луната.

Цялото поз­на­ние на оне­зи вре­ме­на се про­явя­ва ка­то не­що затъмняващо, а не осветяващо, то са­мо за­дъл­бо­ча­ва миро­ви­те за­гад­ки и яс­но­ви­де­цът усе­ща как древ­но­то поз­на­ние зас­та­ва пред вис­ши­те ду­хов­ни об­лас­ти на све­та как­то при­мер­но Луната зас­та­ва пред Слънцето при ед­но Слънчево затъмнение. Външното при­род­но съ­би­тие се прев­ръща в из­раз на това, че чо­ве­чес­т­во­то е из­рас­на­ло до ед­на степен, при ко­ято из­в­ли­ча­но­то от са­мо­то не­го поз­на­ние зас­та­ва пред вис­ше­то поз­на­ние съ­що как­то Луната зас­та­ва пред Слънцето по вре­ме на Слънчевото затъмнение. Душевното затъмнение, ко­ето об­х­ва­на чо­ве­чес­т­во­то по вре­ме­то на Мистерията на Голгота, съв­па­да с опи­сано­то в Евангелията*13 и е за­пи­са­но в окул­т­на­та кос­ми­чес­ка пис­ме­ност с един ог­ро­мен знак. Както спо­менах, съв­ре­мен­на­та на­ука въз­п­ри­ема всич­ко то­ва ка­то един вид оскърбление, по­не­же тя

И то­га­ва - след ка­то окул­т­ни­ят текст е про­че­тен пред яс­но­виж­да­що­то съз­на­ние фак­ти­чес­ки зас­та­ва не друго, а об­ра­зът на Кръста, из­диг­нат на Голгота, с раз­пъ­на­то­то на не­го тя­ло на Исус меж­ду два­ма­та раз­бой­ници. После пред яс­но­виж­да­щия пог­лед зас­та­ва друг образ: как тя­ло­то на Исус е сне­то от Кръста и как е по­ложе­но в гро­ба - тук са­мо ще добавя, че кол­ко­то по­ве­че се про­ти­во­пос­та­вя­ме на то­зи образ, тол­ко­ва по­-сил­но из­пък­ва той пред нас. А се­га ид­ва ред на един вто­ри знак, чрез кой­то в Космоса от­но­во е за­пи­са­но нещо, ко­ето тряб­ва да бъ­де прочетено, за да бъ­де яс­но раз­б­ра­но ка­то сим­вол на всич­ко онова, ко­ето нас­тъ­пи в ево- лю­ци­ята на човечеството: Ясновидецът прос­ле­дя­ва сне­тия от Кръста Исус, кой­то е по­ло­жен в гроба, и на­сочвай­ки пог­ле­да си към те­зи обра- зи, в ду­ша­та си той би­ва раз­тър­сен ся­каш от съ­що­то земетресение, ко­ето спо­ле­тя „ця­ла­та Земя".

Може би след вре­ме за­ви­си­мос­т­та меж­ду Слънчевото за­тъм­не­ние и зе­мет­ре­се­ни­ята ще бъ­де на­уч­но обос­но­ва на, за­що­то до­ри и днес има ня­кои теории, ко­ито - ма­кар и с не­дос­та­тъч­на пос­ле­до­ва­тел­ност - по­каз­ват из­вестна връз­ка меж­ду Слънчевото за­тъм­не­ние и земетресенията, вклю­чи­тел­но и срут­ва­ни­ята в рудниците. Онова земетресение, за ко­ето ста­ва дума, бе­ше пос­ле­ди­ца от Слънчевото затъмнение. Земетресението раз­търси гроба, в кой­то бе­ше по­ло­же­но тя­ло­то на Исус, от­мес­тен бе­ше и камъкът, пос­та­вен пред гроба, от­во­ре­на бе­ше и ед­на пук­на­ти­на в Земята и тя­ло­то на Исус бе­ше по­гъл­на­то от нея. Последвалите зем­ни тру­со­ве от­ново зак­ри­ха пукнатината. И ко­га­то на дру­га­та сут­рин хо­ра­та дойдо- ха, гро­бът бе­ше празен, за­що­то Земята бе­ше по­ела тя­ло­то на Исус; ос­та­нал бе­ше са­мо из­мес­те­ни­ят встра­ни камък.

Нека още вед­нъж да прос­ле­дим по­ре­ди­ца­та от образи! На Кръста вър­ху Голгота из­дъх­ва Исус. Мрак об­х­ваща ця­ла­та Земя. В от­во­ре­ния гроб е по­ло­же­но тя­ло­то на Исус. Един зе­мен трус раз­к­ла­ща ска­ли­те и Земята пог­лъ­ща тя­ло­то на Исус. После пук­на­ти­на­та от­но­во се закрива; ос­та­ва са­мо из­мес­те­ни­ят встра­ни камък. Тук ние сме из­п­ра­ве­ни пред дейс­т­ви­тел­ни събития; аз не мо­га да сто­ря друго, ос­вен да ги опиша. Нека хо­ра та, ко­ито тър­сят обяс­не­ние на те­зи не­ща от глед­на точ­ка на ес­тес­т­ве­ни­те

Лесно е да си представя, че един чо­век ка­то Ернест Ренан, на­пи­сал стран­на­та кни­га „Животът на Исус", би възразил: В та­ки­ва не­ща ние не вярваме, ние вяр­ва­ме са­мо в онова, ко­ето мо­же по вся­ко вре­ме да бъ­де възпро­из­ве­де­но в ек­с­пе­ри­мен­тал­ни условия. Обаче та­зи ми­съл е абсур- дна, защото, не би ли повярвал, при­мерно, един Ернест Ренан в лед­ни­ко­ва­та епоха, въп­ре­ки че е не­въз­мож­но тя да бъ­де въз­п­ро­из­ве­де­на в ек­с­пе­римен­тал­ни условия? Разбира се, из­к­лю­че­но е от­но­во да пре­съз­да­дем лед­ни­ко­ва­та епо­ха на Земята, и въп­реки всичко, ес­тес­т­во­из­пи­та­те­ли­те вяр­ват в нея. По съ­щия на­чин е не­въз­мож­но и ед­но кос­ми­чес­ко знаме- ние, съпро­вож­да­що Събитието на Голгота, от­но­во да зас­та­не пред хора- та. И въп­ре­ки това, то е станало.

Ние мо­жем да се доб­ли­жим до то­ва Събитие са­мо по пъ­тя на яс­но­вид­с­т­во­то и са­мо ако се вглъ­бим в ду­шата на Петър или в ня­кой от дру­ги­те апостоли, ко­ито в праз­ни­ка на Петдесятницата се усе­ти­ха ка­то оп­ло­де­ни от все­по­беж­да­ва­ща­та кос­ми­чес­ка Любов. Само ако над­ник­нем в ду­ши­те и из­жи­вя­ва­ни­ята на те­зи хора, по един за­оби­ко­лен път ние ще сме в със­то­яние да от­п­ра­вим пог­лед към Кръста, из­диг­нат на Голгота, към за­тъмне­ни­ето на Земята, ко­ето я об­х­ва­на в он­зи момент, как­то и към пос­лед­ва­ло­то земетресение. Никой не от­рича, че външ­но погледнато, въп­рос­но­то за­тъм­не­ние и зе­мет­ре­се­ние бя­ха съв­сем обик­но­ве­ни при­род­ни съ­бития; оба­че за яс­но­виж­да­щия пог­лед сми­съ­лът на те­зи съ­би­тия е. вло­жен там, в окул­т­на­та кос­ми­чес­ка пис­ме­ност; да, кос­ми­чес­ки­ят текст тряб­ва да бъ­де прос­то про­че­тен - ето как­во тряб­ва да за­яви с ця­ла­та си ре­ши­тел­ност онзи, кой­то е съз­дал в се­бе си не­об­хо­ди­ми­те за то­ва ду­ше- в­ни предпоставки. Защото това, ко­ето се­га описвам, в съз­на­ни­ето на Пе- тър бе­ше нещо, което, един вид, се сгъс­ти и крис­та­ли­зи­ра в по­ле­то на не­го­вия продъл­жи­те­лен сън. В съз­на­ни­ето на Петър пре­ми­на­ва­ха раз­лич­ни образи: Кръстът, из­диг­нат вър­ху Голгота, затъм­не­ни­ето и земе- тресението. За Петър то­ва бя­ха пър­ви­те плодове, по­ро­де­ни от все­по­беж­да­ва­ща­та кос­ми­ческа Любов при съ­би­ти­ето на Петдесятница. И се­га той зна­еше нещо, ко­ето по­-ра­но ос­та­ва­ше скри­то за не­гово­то нор­мал­но съз- нание: а именно, че Събитието на Голгота бе­ше факт и че ви­ся­що­то на
Кръста тя­ло бе­ше ед­но и съ­що с тя­ло­то на Онзи, Когото той чес­то прид­ру­жа­ва­ше тук и там. Сега той знаеше, че Исус бе­ше ум­рял на Кръста и че всъщ­ност то­ва уми­ра­не бе­ше ед­но раждане, раж­да­не­то на он­зи Дух, кой­то през Петдесят­ни­ца­та се из­ля в апос­тол­с­ки­те ду­ши ка­то ед­на все­по­беж­да­ва­ща Любов. Петър усе­ти то­ва ка­то един лъч от правечната, не­уни­що­жи­ма си­ла на Любовта, и в ду­ша­та си той го по­чув­с­т­ву­ва ка­то нещо, ко­ето се раж­да тък­мо ко­га­то Исус из­дъх­на на Кръста. Една мо­гъ­ща ис­ти­на оза­ри ду­ша­та на Петър: На Кръста не бе­ше на стъп­ва­ла ни­как­ва смърт! В дейс­т­ви­тел­ност та­зи смърт, пред­хож­да­на от без­к­рай­ни страдания, бе­ше раж­дане­то на онова, ко­ето се­га про­ни­за ду­ша­та му, как­то и ця­ла­та Земя, ка­то све­тъл лъч. Със смър­т­та на Исус, за Земята се ро­ди онова, ко­ето по­-ра­но бе­ше нав­ся­къ­де око­ло нея в ду­хов­ния Космос: неунищожимата, все­по­бежда­ва­ща Любов.

Такива ду­ми лес­но би­ха мог­ли да проз­ву­чат ка­то не­що абстрактно, оба­че не­ка за миг да се пре­не­сем в душа­та на Петър и да си пред­с­та­вим не­го­во­то изумление: Ето как на Земята се ро­ди нещо, ко­ето по­-ра­но съще- с­т­ву­ва­ше са­мо в Космоса, и то се ро­ди в мига, ко­га­то Исус из­дъх­на на Кръста. Смъртта на Исус от Назарет се пре­вър­на в раж­да­не­то на кос­ми­чес­ка­та Любов тук долу, в сфе­ра­та на Земята, в тя­ло­то на Земята.

Това е, та­ка да се каже, пър­во­то познание, ко­ето ние из­в­ли­ча­ме от онова, ко­ето на­ри­ча­ме Пето Евангелие. Слизането, раз­ли­ва­не­то на Светия Дух, как­во­то го зна­ем от Новия Завет, оз­на­ча­ва тък­мо това, ко­ето описах се- га. В то­га­ваш­на­та си ду­шев­на кон­фи­гу­ра­ция апос­то­ли­те не мо­же­ха да по­не­сат Събитието на Голгота, и на­й-­ве­че кръс­т­на­та смърт по друг на- чин, ос­вен в ед­но аб­нор­м­но със­то­яние на съзнанието.

Петър, а съ­що Йоан и Яков, тряб­ва­ше да си при­пом­нят и един друг момент, кой­то е опи­сан съ­що и в дру­гите Евангелия, но кой­то мо­же да бъ­де раз­б­ран в пъл­но­то си ве­ли­чие са­мо чрез Петото Евангелие. Онзи, с ко­гото те бя­ха хо­ди­ли по Земята, ги бе­ше от­вел в Маслиновата планина, в Гетсимания, и им бе­ше казал: Бдете и се молете! - Обаче те не издър- жаха, по­тъ­на­ха в сън и се­га ве­че знаеха: В он­зи миг нас­тъ­пи ед­но осо­бе­но със­тояние, ко­ето все по­ве­че и по­ве­че об­гър­на тех­ни­те души. Нормал- но съз­на­ние не издържа, те по­тъ­на­ха в сън, кой­то про­дъл­жи през ця­ло­то Събитие на Голгота и тък­мо от то­зи сън прос­вет­на всич­ко онова, ко­ето аз се опитах да опи­ша пред Вас. Да, Петър, Йоан и Яков тряб­ва­ше да си при­пом­нят как из­пад­на­ха в то­ва аб­нор­м­но със­то­яние и как сега, вглеж­дай­ки се назад, пред очи­те им се очер­та­ха оне­зи ве­ли­ки събития, ко­ито се ра­зигра­ха в зем­но­то тя­ло на Онзи, ко­го­то те прид­ру­жа­ва­ха по Земята. И постепенно, как­то заб­ра­ве­ни­те съ­ни­ща чес­то от­но­во се по­явя­ват в чо­веш­ко­то съзнание, в чо­веш­ка­та душа, та­ка и се­га из­ми­на­ли­те дни от­но­во из­п­лува­ха в съз­на­ни­ето и в ду­ши­те на апостолите. Всичките им то­гава-­

Извинете ме, но тук бих же­лал да вмък­на ед­на лич­на забележка. Трябва да призная, че бях до го­ля­ма сте­пен удивен, ко­га­то ус­та­но­вих как всич­ко то­ва из­п­лу­ва в ду­ши­те на апостолите, това, ко­ето те бя­ха из­жи­ве­ли меж­ду Мистерията на Голгота и та­ка на­ре­че­но­то Възнесение. Извънред- но за­бе­ле­жи­тел­но е, как те­зи не­ща от­но­во из­п­лу­ва­ха в ду­ши­те на апо- столите.

Да, в ду­ши­те им се по­явя­ва­ха об­раз след об­раз и те­зи об­ра­зи ся­каш каз- ваха: Ето, ти на­ис­ти­на бе­ше сви­детел на всичко, ко­ето се слу­чи с Този, кой­то ум­ря и се ро­ди на Кръста!

Както сут­рин чо­век се про­буж­да и си спомня, как на­сън е бил с то­зи или он­зи - та­ка и на­й-­раз­лич­ни спо­мени за­поч­на­ха да нах­лу­ват в апос­тол­с­ки­те души. Отделните съ­би­тия нах­лу­ва­ха в апос­тол­с­ки­те ду­ши по един твър­де стра­нен начин. Те ви­на­ги тряб­ва­ше да се питат: Но кой е Този, с ко­го­то ние сме там заедно? И те неп­ре­къс­на­то се из­п­ра­вя­ха пред Него, без да го разпознават. Те смът­но усещаха, че са из­п­ра­ве­ни пред един ду­хо­вен образ; те предполагаха, че ве­ро­ят­но са Го прид­ру­жа­ва­ли тук или там в тях­но­то съ­но­по­доб­но състояние, оба­че в то­зи образ, в кой­то им се явя­ва­ше Той след оп­ло­дя­ва­не­то от все­по­беж­да­ва­ща­та Любов, те не ус­пя­ваха да Го разпознаят. Сега, след Мистерията на Голгота, те се виж­да­ха ра­мо до ра­мо с Онзи, ко­го­то на­ри­ча­ме Христос. Но в съ­що­то вре­ме те виж­да­ха и как Той им да­ва уче­ни­ето за Царството на Духа, виж­да­ха как Той ги поучава. И те се на­учи­ха да раз­би­рат как че­ти­ри­де­сет дни бя­ха пре­ка­ра­ли за­ед­но с то­ва Същество, ко­ето се ро­ди на Кръста, как то­ва Същество - ви­дим из­раз на все­по­беж­да­ва­ща­та кос­ми­чес­ка Любов - се пре­вър­на в те­хен Учител, ма­кар и те да не бя­ха дос­та­тъч­но узрели, за да вник­нат в по­уче­ни­ята Му със сво­ето нор­мално съзнание, как бя­ха при­ема­ли всич­ко то­ва с под­съз­на­тел­ни­те си ду­шев­ни сили, как бя­ха вър­ве­ли до Христос ка­то сомнамбули, без да про­уме­ят на­пъл­но това, ко­ето Той мо­же­ше да им даде. През те­зи че­ти­ри­де­сет дни те Го въз­п­ри­ема­ха с ед­но приг­лу­ше­но съзнание; те раз­б­ра­ха то­ва ед­ва след Петдесятницата. Те бя­ха слуша­ли ду­ми­те Му ка­то сомнамбули. Той им се бе­ше явил ка­то ду­-

Да приемем, че пред ду­ша­та на апос­то­ли­те се явя­ва по­до­бен об­раз след праз­ни­ка Петдесятница. Той виж­даше, как в ми­на­ло­то е пре­ка­рал из­вес­т­но вре­ме с Възкръсналия и как е бил по­уча­вай от Него. Обаче той не съ­умя­ва­ше да Го разпознае. Наистина, той виж­да­ше ед­но ду­хов­но Съ- щество, оба­че не съ­умя­ва­ше да раз­познае Христос в него. Сега тук се на­мес­ва­ше един друг образ. Към чис­то ду­хов­ния образ, пред­с­тав­ля­ващ ед­но или дру­го из­жи­вя­ва­не на апостолите, се на­мес­ва­ше и друг об­раз на ня­как­во събитие, в ко­ето те дейс­т­ви­телно бя­ха учас­т­ву­ва­ли за­ед­но с Христос още пре­ди Мистерията на Голгота. Често въз­ник­ва­ше нап­ри­мер ед­на сцена, при ко­ято те усещаха, че са по­уча­ва­ни за тай­ни­те на Духа, за Христос Исус. Но те не Го разпознаваха. Те се виж­да­ха из­п­ра­ве­ни пред то­ва ду­хов­но Същество, ко­ето ги поучаваше, и за да Го познаят, то­зи об­раз - ос­вен че се за­паз­ва­ше - се прев­ръ­ща­ше в об­ра­за на Тайната Вечеря, в ко­ято те бя­ха учас­т­ву­ва­ли за­ед­но с Христос Исус. И наистина, пред­с­та­ве­те си как един от апос­то­ли­те е из­п­ра­вен пред то­ва свръх­се­тив­но из­живя­ва­не с Възкръсналия, и как на за­ден план се по­явя­ва об­ра­зът на Тайната Вечеря. И ед­ва се­га те разбираха: Това е съ­щи­ят он­зи Исус, Ко- гото бя­ха прид­ру­жа­ва­ли някога, а сега, след Мистерията на Голгота, Той е при­ел съв­сем друг об­раз и про­дъл­жа­ва да ги поучава. Имаше ед­но пъл­но съв­па­да­не меж­ду спо­ме­ните, из­в­ле­че­ни от тях­но­то съ­но­по­доб­но със­то­яние от ед­на страна, и об­ра­зи­те на спо­ме­ни­те от пре­ди Мистери­ята на Голгота от дру­га страна. Те из­жи­вя­ха то­ва ка­то два образа, ко­ито се пок­ри­ват напълно: Един об­раз от из­жи­вя­ва­ни­ята след Мистерията на Голго- та, и един об­раз пре­ди нея, кой­то ся­каш прос­вет­ва­ше още от вре­ме­то пре­ди за­мъг­ля­ва­не­то на тях­но­то съзнание. И така, те разбраха, че те­зи две Същества си при­над­лежат взаимно: Възкръсналият и Онзи, с Когото те бя­ха за­ед­но до срав­ни­тел­но неотдавна. И се­га те си каз­ваха: Преди да се про­бу­дим от до­кос­ва­не­то на все­по­беж­да­ва­ща­та Любов, ние бях­ме един вид ли­ше­ни от на­ше­то обик­но­ве­но съзнание. И Христос, Възкръ- сналият съ­що бе­ше с нас. Той ни бе­ше при­ютил в Своето Царство, и без да зна­ем това, Той хо­де­ше с нас и ни раз­к­ри­ва­ше тай­ни­те на Своето Ца- рство, ко­ито сега, след Мисте­ри­ята на Петдесятницата, от­но­во нав­ли­зат в на­ше­то нор­мал­но съзнание.

Ето от­къ­де ид­ва удивлението: От то­ва неп­ре­къс­на­то сли­ва­не меж­ду об­ра­за на апос­тол­с­ки­те из­жи­вя­ва­ния с Христос след Мистерията на Голго- та, и об­ра­за от пре­ди Мистерията на Голгота, кой­то те има­ха по един нор­ма­лен и на­пъл­но съз­на­те­лен на­чин в сво­ите фи­зи­чес­ки тела.

Днес аз пред­с­та­вих нак­рат­ко пър­ви­те впечатления, ко­ито чо­век мо­же да по­лу­чи от та­ка на­ре­че­но­то Пето Евангелие и в края на та­зи моя лек­ция бих ис­кал да при­ба­вя още ед­на под­роб­ност от ли­чен характер, ко­ято мо- же да из­г­леж­да дос­та встра­ни от ос­нов­на­та ни тема. Ако мо­га та­ка да се изразя, аз се чув­с­т­ву­вам окул­т­но задъл­жен да го­во­ря за те­зи не­ща тък­мо сега! Обаче онова, ко­ето бих ис­кал да кажа, е следното: Аз доб­ре зная, че днес жи­ве­ем в та­ко­ва време, през ко­ето се под­гот­вят важ­ни събития, за­ся­га­щи как­то пла­не­тар­но­то бъде­ще на Земята, та­ка и ця­ло­то човечест- во, и че всред на­ше­то Антропософско Общество*14 ние тряб­ва да се усе­ща­ме ка­то хора, в чи­ито ду­ши го­ри предчувствието: Ето, в чо­веш­ки­те ду­ши ве­че се из­гот­вят след­ва­щи­те степе­ни от бъ­де­ща­та ево­лю­ция на света. Ще нас­тъ­пи време, ко­га­то вър­ху всич­ки те­зи не­ща ще мо­же да се го­во­ри по съв­сем раз­ли­чен начин, от­кол­ко­то поз­во­ля­ва на­ша­та съв­ре­мен­на епоха. Защото всич­ки ние сме де­ца на епохата. В близ­ко­то бъ­де­ще ще мо­же да се го­во­ри по­-точ­но и по­-п­ре­циз­но и мо­же би част от не- щата, за ко­ито днес са­мо за­гатваме, ще бъ­дат про­уче­ни много, мно­го по­-точ­но в ду­хов­на­та хро­ни­ка на мирозданието. Такива вре­ме­на ще дойдат, въп­ре­ки че за днеш­но­то чо­ве­чес­т­во то­ва из­г­леж­да невероятно. Именно та­зи е ед­на от при­чи­ни­те да из­пъл­ня мо­ето окул­т­но за­дъл­же­ние и да го- воря, ма­кар и са­мо въвеждащо, за всич­ки те­зи неща. Да го­во­ря тък­мо вър­ху тази те­ма ми кос­т­ва дос­та усилия, но въп­ре­ки това, над­де­ля за­дъл­же­ни­ето спря­мо всич­ко онова, ко­ето тряб­ва да се под­гот­ви в на­ше­то съвремие. Ето как се стиг­на дотам, да го­во­ря за пръв път вър­ху та­зи те­ма пред Вас.

Когато спо­ме­на­вам за та­зи вът­реш­на борба, мо­ля ду­ми­те ми да бъ­дат схва­ща­ни точ­но в смисъла, в кой­то са ка­зани. Настоятелно моля, всич­ко ка­за­но по то­зи повод, да се въз­п­ри­ема на­й-­ве­че ка­то един пър­во­на­ча­лен импулс, като за­гат­ва­не за нещо, ко­ето за­нап­ред не­съм­не­но ще бъ­де об­съж­да­но мно­го по­-точ­но и по-прецизно. Вие ще вникне­те мно­го по­-доб­ре в ха­рак­те­ра на мо­ите усилия, ако ми поз­во­ли­те да спо­де­ля още ед­на лич­на забележка.

За мен е на­пъл­но ясно, че за ду­хов­но­то изследване, на ко­ето съм се по- светил, пър­во­на­чал­но ня­кои не­ща се из­в­личат от ду­хов­ния свят с це­на­та на теж­ки и про­дъл­жи­тел­ни усилия; осо­бе­но под­роб­нос­ти от то­зи вид! И ни­как не бих се учудил, ако ду­ма­та „загатване", ко­ято употребих, за­нап­ред се из­пъл­ни с мно­го по­-дъл­бо­ко и зас­т­ра­ши­тел­но значение, от­кол­ко­то тя има днес. Съвсем не твърдя, че още днес съм в със­то­яние да из­-

Имам по­не две ос­но­ва­ния за вмък­ва­не­то на та­зи лич­на забележка: От ед­на страна, по­ве­че­то от Вас знаят, че оп­ре­де­ле­ни хора, ли­ше­ни от как­ва­то и да е съвест, от­дав­на раз­п­рос­т­ра­ня­ват де­тин­с­ка­та и не­ле­па версия, че съм бил свър­зан с из­вес­т­ни ка­то­ли­чес­ки среди. От всич­ки те­зи твър­де­ния ня­ма вяр­на ни­то дума! И до­къ­де сти­га това, ко­ето днес се на­ри­ча теософия, мо­жем да пре­це­ним от обстоятелството, че по­доб­ни без­съ­вес­т­ни твър­де­ния и слу­хо­ве тръг­ват имен­но от те­ософ­с­ки­те среди. И по­не­же тук се на­ла­га не ед­но сниз­хо­ди­тел­но подминаване, опи­ра­що се са­мо на фрази, а кон­к­ре­тен и то­чен отговор, аз си поз­во­лих да нап­ра­вя та­зи точ­на забележка.

От дру­га страна, след ка­то на мла­ди­ни бях да­леч от християнството, аз се чув­с­т­ву­вам тол­ко­ва по­-без­п­рис­т­рас­тен към не­го и вярвам, че бях до­ве­ден до хрис­ти­ян­с­т­во­то и до Христос не­пос­ред­с­т­ве­но чрез си­ли­те на Духа, та­ка че тък­мо в та­зи об­ласт аз смятам, че имам из­вес­т­но пра­во да го­во­ря за не­ща­та обек­тив­но и без ни­как­ви пред­разсъдъци. Може би в то­зи мо­мент от ис­то­ри­чес­ко­то раз­ви­тие по­-го­ля­ма те­жест ще имат ду­ми­те на един чо­век с на­уч­но образование, чи­ято младост, в из­вес­т­на степен, е про­тек­ла встра­ни от християнството, от­кол­ко­то ду­ми­те на друг, кой­то от дет­с­ки­те си го­ди­ни е бил здра­во свър­зан с християнството. Аз дейс­т­ви­тел­но не вярвам, че христи­ян­с­т­во­то би мог­ло да за­гу­би нещо, ако в на­й-­дъл­бо­ки­те си еле­мен­ти то до­пус­не на­ме­са­та на ед­но чо­веш­ко съзна- ние, ко­ето е на­соч­ва­но от са­мия Дух. Вникнете ли се­ри­оз­но в те­зи думи, Вие ще до­ло­ви­те как­во се про­бужда у мен, ко­га­то се­га се опит­вам да го­во­ря за тай­ни­те на та­ка на­ре­че­но­то Пето Евангелие.