П Е Т О Т О Е В А Н Г Е Л И Е ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

П Е Т О Т О Е В А Н Г Е Л И Е

ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

След ед­но по­-дъл­го пре­къс­ва­не ние от­но­во про­дъл­жа­ва­ме за­ни­ма­ни­ята си в та­зи Берлинска гру­па и не­ка да за­почнем с един вид под­но­вя­ва­не на на­ша­та ду­хов­но­на­уч­на работа, ко­ято тук вър­шим го­ди­ни наред. Да, за Берлин настъ­пи ед­на по­-дъл­га пауза; но то­зи път тя бе­ше за­пъл­не­на не са­мо с оби­чай­ни­те ху­до­жес­т­ве­ни пред­с­тав­ле­ния и с лек­ци­он­ния ци­къл в Мюнхен*32,а с не­що по-важно: пос­та­вен бе­ше ос­но­во­по­ла­га­щи­ят ка­мък на на­ша­та сгра­да в Дорнах. И така, след ка­то сме от­но­во съб­ра­ни тук в та­зи зала, поз­во­ле­те ми на­й-­нап­ред да на­со­ча Вашето вни­мание към оно- ва, ко­ето би тряб­ва­ло да оз­на­ча­ва за нас та­зи сгра­да в Дорнах. Нека да се надяваме, че в ли­це­то на та­зи сграда, на­ши­ят ан­т­ро­по­соф­с­ки въз­г­лед за све­та ще се пре­вър­не в един ви­дим сим­вол за съп­ри­над­леж­ност на всич­ки оне­зи сър­ца и души, ко­ито се усе­щат вът­реш­но свър­за­ни с ду­хов­но­-на­уч­ни­те стре­ме­жи на ан­т­ро­по­софията.

Общо взе­то - и то­ва мо­же да се пот­вър­ди от ре­ди­ца наб­лю­де­ния през из­тек­ли­те го­ди­ни - всич­ко в съв­ре­мен­ния духо­вен жи­вот показва, че в на­ши дни чо­ве­чес­т­во­то прос­то не­съз­на­тел­но жа­ду­ва за това, ко­ето тряб­ва да бъ­де предло­же­но ка­то един ис­тин­с­ки спи­ри­ту­ален мироглед. И към та­къв ми­рог­лед са ус­т­ре­ме­ни не са­мо оне­зи души, ко­ито днес про­явя­ват ед­но по­ло­жи­тел­но вле­че­ние към него, но и мно­го хора, ко­ито ня­мат ни­как­ва пред­с­та­ва за ду­ховния свят. Дори такива, ко­ито не ис­кат да зна­ят ни­що за ду­хов­ния свят и мо­же би се от­на­сят враж­деб­но към антропосо- фията, все пак - следвайки, та­ка да се каже, по­ри­ви­те на сво­ето сърце, по­ри­ви все още ли­ше­ни от съз­на­телни по­ня­тия и идеи, а ве­ро­ят­но и обър­ка­ни от ня­кои враж­деб­ни идеи - те се стремят, ма­кар и без да знаят, към всич­ко онова, ко­ето на­ши­ят ан­т­ро­по­соф­с­ки ми­рог­лед мо­же да пред­ло­жи на света.

За мен лично, а и за мал­ко­то ан­т­ро­по­соф­с­ки приятели, ко­ито при­със­т­ва­ха на тържеството, ко­га­то по­ло­жих­ме основ­ния ка­мък на на­ша­та сгра­да в Дорнах - по­не­же всичко, ко­ето об­с­то­ятел­с­т­ва­та предлагат, тряб­ва да се осъ­ществя­ва вед­на­га - то­ва бе­ше ед­но въл­ну­ва­що изживяване. Вълнува- що из­жи­вя­ва­не за всич­ки нас беше, че сме зас­тана­ли пред са­мо­то на­ча­ло на строежа, кой­то би тряб­ва­ло да пред­с­тав­ля­ва ви­ди­мия сим­вол на на­ши­те об­щи стремежи.

Когато сто­ях­ме там го­ре на хълма, къ­де­то ще бъ­де пос­т­ро­ена на­ша­та сгра­да - съ­що­то се пов­то­ри и при тър­жестве­но­то по­ла­га­не на ос­нов­ния камък, - и пог­ле­дът се но­се­ше над по­ля­та и над да­леч­ни­те пла­нин­с­ки ве- риги, тряб­ва­ше да по­мис­лим в съ­що­то вре­ме и за страс­т­ния по­вик на ­
цяло­то чо­ве­чес­т­во към ду­хов­ни­те истини, към въз­вес­тя­ва­не­то на нов ду­хо­вен ми­рог­лед - такъв, ка­къв­то мо­же да бъ­де на­ме­рен в на­ше­то ду­хов­но течение. Трябва­ше да по­мис­лим и за друго: как ос­вен ве­че ка­за­но­то досега, в на­ша­та съв­ре­мен­ност има и мно­го дру­ги сим­п­тома­тич­ни явле- ния, ко­ито по­каз­ват ду­хов­на­та не­об­хо­ди­мост от един та­къв спи­ри­ту­ален метод, чи­ито въз­дейс­т­вия върху чо­веш­ки­те ду­ши би­ха би­ли на­ис­ти­на плодотворни. Да, точ­но то­ва бе­ше глав­но­то усещане, ко­ето ни окриля- ше, ко­га­то по­ла­гах­ме в зе­мя­та камъка, вър­ху кой­то ще се из­ви­си на­ша­та сграда. А в сво­ите ха­рак­тер­ни форми, та­зи сгра­да тряб­ва да из­ра­зя­ва онова, ко­ето ние искаме; та­ка че онези, ко­ито един ден я раз­г­леж­дат от­вън или от­вътре, да до­ло­вят в ней­ни­те форми, ако мо­га та­ка да се изразя, пис­ме­ни­те знаци, чрез ко­ито ще го­во­ри всич­ко онова, ко­ето ние ис­ка­ме да пос­тиг­нем в света.

Размислим ли вър­ху по­доб­но начинание, лес­но сти­га­ме и до разбира- нето, че Кармата дейс­т­ву­ва не са­мо в инди­ви­ду­ал­ния чо­веш­ки живот, но и в ця­ло­то пла­не­тар­но раз­ви­тие на Земята. В ин­ди­ви­ду­ал­ния чо­веш­ки живот работи, бих казал, „малката" Карма; в об­що­чо­веш­ка­та и в пла­не­тар­на­та ево­лю­ция ра­бо­ти „голямата" Карма. Ето великото, обе­ди­ня­ва­що чувство: Когато не­що по­доб­но ста­ва имен­но в ду­хов­на­та област, то­га­ва в извес­тен сми­съл ние - на­ред с всич­ки дути, об­х­ва­на­ти от ан­т­ро­по­соф­с­кия стре­меж - се прев­ръ­ща­ме в един инструмент, кол­ко­то и да е малък, но все пак един ин­с­т­ру­мент на Духа, кой­то дейс­т­ву­ва и пос­ти­га сво­ите це­ли чрез ми­ро­ва­та Карма. Усещането за об­щ­ност с Духа на ми­ро­ва­та Карма - ето ве­ли­ко­то и за­бе­ле­жи­тел­но усещане, в ко­ето тряб­ва да се вле­ят всич­ки на­ши ан­т­ро­по­соф­с­ки истини. Това усе­ща­не да­ря­ва ду­ша­та с мир и спокойствие, осо­бе­но ко­га­то тя има нуж­да от спокойствие, вна­ся у нея хармония, ко­га­то тя коп­нее за хар­мония, за­реж­да я със сила, целе- устременост, енер­гия и постоянство, ко­га­то тя има нуж­да от сила, це­ле­ус­т­ре­меност, енер­гия и постоянство.

Когато ду­хов­ни­те по­ня­тия за све­та се вли­ват в на­ши­те души, те се прев­ръ­щат в един вът­реш­но пул­си­ращ живот, в жиз­не­на сила, ко­ято можем, яс­но да усетим, в ед­на сила, ко­ято блик­ва вът­ре в нас как­то при въз­ви­шения по­лет на на­ши­те мисли, та­ка и при на­й-­нез­на­чи­тел­ни­те грижи, свър­за­ни с ежедневието; тя се прев­ръ­ща в нещо, на ко­ето ние ви­на­ги мо­жем да разчитаме, ко­га­то сме в бе­да или ко­га­то тър­сим утеха. Също и ис­тински­ят морал, ис­тин­с­ка­та нрав­с­т­ве­на си­ла ще из­рас­не за чо­ве­чес­т­во­то един­с­т­ве­но тогава, ко­га­то ду­шев­ни­ят поглед по­тър­си ис­тин­с­ка­та духовност, ис­тин­с­кия ду­хо­вен живот.

Както и друг път съм споменавал, днес ние сме пос­та­ве­ни в ми­ро­ва­та Карма по съ­вър­ше­но раз­ли­чен на­чи­н,­от кол­ко­то бе­ше пос­та­ве­но чо­ве-­

чес­т­во­то през епохата, ко­га­то се ра­зиг­ра цен­т­рал­но­то съ­би­тие в ево­лю­ци­ята на чо­ве­ка и Земята: Мистерията на Голгота.

И така, Мистерията на Голгота се ра­зиг­ра пред це­лия свят. По кое вре­ме се ра­зиг­ра тя? Благодарение на духов­но­-на­уч­но­то и из­с­лед­ва­не ние зна­ем как­во точ­но се вля то­га­ва в съ­от­вет­но­то чо­веш­ко тяло, за да ста­не при­те­жа­ние на ця­ло­то човечество, на ця­ла­та Земя. Благодарение на на­ши­те ду­хов­но­-на­уч­ни проучвания, ние сме в със­то­яние до из­вес­т­на сте­пен да се приб­ли­жим до зна­че­ни­ето на Голгота. Както чес­то е ста­ва­ло дума, бъ­де­щи­те вре­ме­на ще вник­нат още по­-доб­ре в те­зи тайни.

Но как сто­ят не­ща­та - ето та­къв въп­рос би мо­гъл да въз­ник­не - с раз- бирането, ко­ето хо­ра­та има­ха за Мистери­ята на Голгота тък­мо по оно­ва време, ко­га­то тя се ра­зиг­ра на ис­то­ри­чес­ка­та сцена? Нещата опи­рат до това, дейс­т­ви­тел­но да вник­нем в Мистерията на Голгота и на­ис­ти­на да раз­бе­рем как­во се слу­чи тогава. Всъщност да­ли то­га­ваш­но­то чо­ве­чес­т­во по­лу­чи ня­как­во учение? Ако бе­ше така, то­га­ва онези, ко­ито твърдят, че по­ве­че­то еле­мен­ти от уче­ни­ето на Христос са съ­щес­т­ву­ва­ли и по-рано, ве­ро­ят­но би­ха би­ли до­ня­къ­де нрави; въп­ре­ки че, как­то знаем, то­ва не е на­пъл­но вярно.

Обаче не­ща­та се свеж­дат до не­що съв­сем друго: а имен­но - как­во точ­но ста­на на Голгота, как­во се слу­чи там, до­ри и то да не мо­же да бъ­де раз­б­ра­но от ни­то ед­на чо­веш­ка душа? Важно е, че въп­рос­но­то съ­би­тие стана, а не че хо­ра­та вед­на­га ще го разберат! Значението на Голгота не се със­тои в това, ко­ето хо­ра­та са раз­б­ра­ли за Възкресението, а в обстоятелст- вото, че Христовият Импулс на­ме­ри своя път как­то на Земята, та­ка и в Космоса.

В как­ва епо­ха се ра­зиг­ра Мистерията на Голгота? Тя се ра­зиг­ра в ед­на за­бе­ле­жи­тел­на епоха. Нека от­но­во да си при­пом­ним сле­дат­лан­т­с­ко­то раз­ви­тие на човечеството. Често сме посочвали, че в сво­ето сле­дат­лантско раз­ви­тие чо­ве­чес­т­во­то ми­на на­й-­нап­ред през Древно-индийска- та епоха. Тогава чо­веш­ки­те ду­ши бя­ха устро­ени съв­сем раз­лич­но и бя­ха дос­тъп­ни за ду­хов­ни­те процеси, ка­то пос­те­пен­но та­зи дос­тъп­ност все по­ве­че и по­ве­че намаляваше. По-нататък, през Древно-персийската и Египетско-халдейската епо­ха не­пос­ред­с­т­вено­то учас­тие на чо­ве­ка в ду­хов­ния свят ста­ва­ше все по-слабо. Защото през Древно-индийската епо­ха в сво­ето етер­но тя­ло чо­ве­кът въз­п­ри­ема­ше и из­жи­вя­ва­ше всичко, ко­ето ид­ва­ше от ду­хов­ния свят; и то­ва бе­ше не­що нормално, по­не за ти­пич­ни­те пред­с­та­ви­те­ли на та­зи епоха. А всичко, ко­ето те из­жи­вя­ха в етер­но­то тяло, носе­ше до го­ля­ма сте­пен ха­рак­те­ра на ясновидство. През Древно-индийската епо­ха хо­ра­та из­жи­вя­ва­ха ду­шев­ния свят в Сетивно- то тяло, а през Египетско-халдейската епо­ха - в Сетивната душа*33, ка­то и в два­та слу­чая има­ме еле­мен­ти на ясновидство. После дой­де Четвър-
тата сле­дат­лан­т­с­ка епоха, или Гръцко-римската кул­турна епоха, ко­га­то се ра­зиг­ра и Мистерията на Голгота. През та­зи епо­ха чо­веш­ка­та ду­ша ос­та­на от­во­ре­на единстве­но за външ­ни­те фи­зи­чес­ки възприятия. Започ- на кул­ту­ра­та на разума, има­ща от­но­ше­ние са­мо към външния свят. Ду- шата раз­ви глав­но оне­зи сили, ко­ито се от­на­сят до външ­ния свят.

През на­ша­та съв­ре­мен­на епоха, т.е. през Петата сле­дат­лан­т­с­ка кул­тур­на епо­ха ду­шев­ни­ят опит на чо­ве­чество­то се със­ре­до­то­ча­ва глав­но вър­ху външ­ния свят, вър­ху се­тив­ни­те впечатления. Обаче на свой ред та­зи Пета сле­дат­лан­т­с­ка кул­тур­на епо­ха ще пре­рас­не в ед­на но­ва епоха, ко­ято ще се от­ли­ча­ва с ед­на въ­зоб­но­ве­на възпри­ем­чи­вост за ду­хов­ния жи­вот в рам­ки­те на Съзнателната Душа.

И ако сега, пог­леж­дай­ки на­зад към пър­ви­те че­ти­ри сле­дат­лан­т­с­ки епохи, пос­та­вим въпроса: Коя от те­зи епо­хи бе­ше на­й-­да­леч от ед­но ис­тин­с­ко раз­би­ра­не за Мистерията на Голгота?, би тряб­ва­ло да отговорим: Ако - ми­ро­ва­та Карма не би допуснала, но в слу­чая го­во­рим хи­по­те­тич­но - Мистерията на Голгота би се ра­зиг­ра­ла през Древно-индийската епоха, ако Христос би се въп­лъ­тил в чо­веш­ко тя­ло през Древно-индийска­та епоха, то­га­ва без­б­рой чо­веш­ки ду­ши щя­ха да раз­бе­рат Христовото Съ- битие, по­не­же все още раз­по­ла­га­ха с ду­хов­ни въз­п­ри­ема­тел­ни органи. Дори ако спо­ред ми­ро­ва­та Карма Мистерията на Голгота би се ра­зиг­ра ла по-късно, през Древно-персийската епоха, или през Египетско-хал- дейската епоха, хо­ра­та щя­ха да пог­леднат към Мистерията на Голгота с ед­но по­-го­ля­мо разбиране. Но през Четвъртата сле­дат­лан­т­с­ка епо­ха чо­вешка­та ду­ша не бе­ше ве­че в със­то­яние да стиг­не до ед­но не­пос­ред­с­т­ве­но раз­би­ра­не за Мистерията на Голгота.

Ние чес­то ще се на­ла­га да при­пом­ня­ме един­с­т­ве­ния по ро­да си факт, че в хо­да на сле­дат­лан­т­с­ки­те епо­хи Мистерията на Голгота из­ча­ка он­зи от­ря­зък от време, ко­га­то ду­хов­но­то раз­би­ра­не за свръх­се­тив­ни­те про­цеси бе­ше на­пъл­но изчезнало. През Гръцко-римската епо­ха Разсъдъчната ду­ша нав­ле­зе в сво­ето въз­хо­дя­що развитие, за да на­со­чи пре­из­пъл­не­ния си със сим­па­тия пог­лед към ви­ди­мия фи­зи­чес­ки свят, нещо, ко­ето е ха­рак­тер­но и за ця­ла­та гръц­ка култура. А към са­ма­та Мистерия на Голгота, ко­ято мо­же да бъ­де прос­ле­де­на един­с­т­ве­но по ду­хо­вен път, то­га­ваш­на­та култура, об­що взето, се от­на­ся­ше как­то се от­на­ся­ха към Христос жени- те, ко­ито дой­до­ха при гро­ба Му, за да тър­сят мър­т­во­то тя­ло и на въпро- са, къ­де се на­ми­ра тя­ло­то на Господа, те по­лу­чи­ха отговора: Този, Кого- то търсите, не е ве­че тук!

Както те тър­се­ха Христос във външ­ния свят и чу­ха отговора: Този, Ко- гото търсите, не е ве­че тук! - така, общо взето, се от­не­се към Мистерия- та на Голгота и ця­ла­та то­га­ваш­на култура. Хората от Четвъртата сле­датлан­т­с­ка епо­ха тър­се­ха нещо, са­мо че то не се на­ми­ра­ше там, къ­де­то
го търсеха. Дори и в края на Четвъртата сле­дат­лан­т­с­ка епо­ха - а тя за­вър­ши през 15 век - те про­дъл­жа­ва­ха да тър­сят по съ­щия начин. И нес­лу­чайно кръс­то­нос­ни­те по­хо­ди мо­гат да бъ­дат срав­не­ни с из­жи­вя­ва­ни­ята на же­ни­те пред праз­ния гроб на Христос Исус, са­мо че уси­ле­ни да огромни, чис­то прос­т­ран­с­т­ве­ни измерения. Да, през епо­ха­та на кръс­то­нос­ни­те по­хо­ди без­б­рой ев­ро­пейс­ки ду­ши бя­ха об­х­ва­на­ти от копнежа: Ние тряб­ва да тър­сим това, ко­ето ни е на­й-с­къпо, там, в Христовия гроб! И ог­ром­ни ма­си хо­ра за­поч­на­ха да се прид­виж­ват на изток, с на­деж­да­та да от­к­рият това, ко­ето търсеха. И как мо­же да бъ­де ока­чес­т­ве­но това, ко­ето кръс­то­нос­ци­те усещаха? Нещата из­г­лежда­ха така, ся­каш це­ли­ят Из- ток им отговаряше: Този, Когото търсите, не е ве­че тук! Нима не виж­да­ме тук един дъл­бок сим­во­ли­чен из­раз на факта, че до­ка­то през ця­ла­та Четвърта сле­дат­лан­т­с­ка епо­ха чо­ве­чес­т­во­то тряб­ва­ше да тър­си Христос във външ­ния се­тив­но­-фи­зи­чес­ки план, всъщ­ност Христос тряб­ва­ше да бъ­де търсен в ду­хов­ния свят, до­кол­ко­то той при­над­ле­жи към Земния свят?

И къ­де се на­ми­ра­ше впро­чем Христос, до­ка­то же­ни­те Го тър­се­ха в гро- ба? Той се на­ми­ра­ше в ду­хов­ния свят, там, къ­де­то Той мо­же­ше да се явя­ва ду­хом на апостолите, след ка­то те от­во­ри­ха сър­ца­та и ду­ши­те си, за да ви­дят бро­де­щия Христос след Мистерията на Голгота не със се­тив­ни­те си, а с ду­хов­ни­те си очи; за да ви­дят Христос в Неговото етер­но тяло.

Да, къ­де се на­ми­ра­ше впро­чем Христос, ко­га­то кръс­то­нос­ци­те Го тър­се­ха по чис­то вън­шен път в зе­ми­те на Изтока? В съ­що­то време, ко­га­то кръс­то­нос­ци­те Го тър­се­ха в зе­ми­те на Изтока, ние Го виж­да­ме да се проявя­ва в ду­ши­те на мистиците, жи­ве­ещи в Западна Европа. Ето я Христовата сила, ето го Христовия Импулс! Докато кръс­то­нос­ци­те Го тър­се­ха на Изток, жи­ви­ят Импулс на Христос - спо­ред формите, в ко­ито бе­ше възмож­на не­го­ва­та по­ява през то­га­ваш­ни­те ус­ло­вия в Европа - из­рас­на в ду­ша­та на един Йоханес Таулер, в душа­та на един Maйcтep Екхарт. Междувременно Христовият Импулс пре­ми­на в за­пад­но­ев­ро­пейс­ка­та кул­тура, по­емай­ки от мястото, къ­де­то нап­раз­но го тър­се­ха онези, ко­ито по­лу­чи­ха отговора: Този, Когото търсите, не е ве­че тук!

Петата сле­дат­лан­т­с­ка епоха*34 е оп­ре­де­ле­на за Азовото развитие, или с дру­ги ду­ми - за раз­ви­ти­ето на Съзнателната Душа. Обаче чо­ве­кът се включ­ва в из­г­раж­да­не­то на Съзнателната Душа, на­й-­ве­че за да осъз­нае на­пъл­но своя Аз. Ние чес­то сме го­во­ри­ли за те­зи ду­хов­но­-на­уч­ни ис- тини, но се­га аз се спи­рам на тях с ед­но осо­бе­но чувство.

Самопонятно е, че под­дър­жа­не­то на те­зи въз­г­ле­ди в на­ши дни, ще срещ­не мо­ре от враж­деб­ност и омраза. Показателно за то­ва усещане, за ко­ето намекнах, е обстоятелството, че нап­ри­мер е ред­но да кажа: Виждате ли,
на­ло­жи се да под­гот­вя вто­ро­то из­да­ние на мо­ята кни­га „Възгледи вър­ху све­та и жи­во­та през 19 Век"*35. На вре­ме­то тя тряб­ва­ше да бъ­де един вид об­зор на из­тек­ло­то столетие. Естествено, вто­ро­то из­да­ние на мо­жеше да ос­та­не същото, по­не­же ня­ма ни­ка­къв сми­съл да се пра­ви об­зор на из­тек­ло­то сто­ле­тие чак през 1913. Така че кни­га­та тряб­ва­ше на­ис­ти­на да бъ­де ос­нов­но преработена. Наред с всич­ко друго, ка­то увод тряб­ваше да вмък­на и ед­но под­роб­но из­ло­же­ние на фи­ло­соф­с­ка­та ми­съл от древ­на Гърция до края на 19 век. Именно през пос­лед­ни­те ме­се­ци се на­ло­жи да раз­г­ле­дам све­тог­ле­ди­те на Талес, Ферекид и т.н. до наши дни. В по­до­бен слу­чай чо­век има пред се­бе си не са­мо ду­хов­на­та същност, но и ис­то­ри­чес­ко­то предание; и аз си пос­та­вих за­да­ча­та да опи­ша са­мо това, ко­ето се от­на­ся до фи­ло­соф­с­кия напредък, без да об­ръ­щам внима­ние на как­ви­то и да са ре­ли­ги­оз­ни импулси. И точ­но то­га­ва на пре­ден план, и то с го­ля­ма яснота, из­пък­на он­зи за­бе­ле­жи­те­лен обрат, нас­тъ­пил в зо­ра­та на Гръцко-римската епоха, ко­га­то от об­раз­ни­те пред­с­та­ви за света, ва­лид­ни впро­чем съ­що и за Египетско-халдейската епоха, се стиг­на до мис­лов­ни­те концепции, и ко­га­то от 14, 15 век на­сам за­поч­на да се из­г­раж­да съз­на­ни­ето за Азовия им­пулс - имен­но съз­на­ни­ето за него, по­не­же са­ми­ят Азов им­пулс дейс­т­ву­ва всред чо­ве­чес­т­во­то от мно­го по-рано.

. И ко­га­то про­учим от­дел­ни­те фи­ло­соф­с­ки оп­ре­де­ле­ния за истината, вед­на­га ста­ва явно, ис­то­ри­чес­ки явно, кол­ко важ­ни са те­зи неща. Ето за­що днес аз го­во­ря за тях от ед­на по­-д­ру­га глед­на точка, раз­лич­на от гле- дна­та точ­ка в спо­ме­на­та­та книга. Дори и външ­но­то ис­то­ри­чес­ко про­уч­ва­не яс­но по­каз­ва как Азовото съзнание, Азовото чув­с­т­во про­ник­ва в чо­веш­ка­та ду­ша приб­ли­зи­тел­но от 15 век насам.

Следователно, та­зи по­-но­ва епо­ха е пред­наз­на­че­на глав­но за това, чо­ве­кът да бъ­де при­ну­ден и да да­де из­раз на оне­зи енер­гии и сили, ко­ито са при­съ­щи на не­го­вия Аз. За цел­та осо­бе­но под­хо­дя­що е пог­ле­дът да се ог­ра­ни­чи са­мо вър­ху външ­ни­те се­тив­ни явления, ед­но ограничение, как­во­то е ха­рак­тер­но за съв­ре­мен­ни­те ес­тес­т­ве­ни науки. Когато в за­оби­ка­ля­щия го свят чо­ве­кът не от­к­ри­ва ве­че онова, ко­ето му се от­к­ри­ва­ше в образи, във ве­ли­честве­ни имагинации, до ко­ито стигаше, ма­кар и несъз- нателно, през Египетско-халдейската епоха, или онова, ко­ето из­жи­вя­ва­ше през Гръцко-римската епо­ха във ве­ли­чес­т­ве­на­та мис­лов­на па­но­ра­ма на един Платон или Аристотел, а напротив, ко­га­то чо­ве­кът - без па­но­ра­ма­та на имагинациите, без па­но­ра­ма­та на мис­ли­те - е при­ну­ден да ог­ра­ни­чи своя пог­лед са­мо вър­ху се­тив­на­та действителност, то­га­ва Азът - по­не­же той мо­же да до­ло­ви ду­хов­на­та същ­ност един­с­т­ве­но в са­мия се­бе си - тряб­ва да по­тър­си си­ли­те на сво­ето себесъзнание. И ко­га­то вни­ма­тел­но прос­ле­дим всич­ки се­ри­оз­ни фи­ло­со­фи от 15 век насам, ние виж­да­ме как те се бо­рят за ут­вър­ж­да­ва­не­то на та­къв светоглед, на та­къв об­раз
за света, кой­то га­ран­ти­ра при­със­т­ви­ето на чо­веш­кия Аз, на се­бе­съз­на­тел­на­та чо­веш­ка душа.

Четвъртата сле­дат­лан­т­с­ка епоха, през ко­ято се раз­ви Разсъдъчната Ду- ша, въп­ре­ки че се на­ми­ра­ше мно­го да­леч от раз­би­ра­не­то на Голготската Мистерия, все пак при­те­жа­ва­ше нещо, ко­ето бе­ше в със­то­яние да я при- б­ли­жи до та­зи Мистерия. Ние на­ри­ча­ме Разсъдъчната Душа съ­що и Чув- ствуваща Душа, по­не­же тя на­ис­ти­на пред­с­тав­ля­ва не що двойствено, по­не­же в чо­веш­ка­та при­ро­да - осо­бе­но през Четвъртата сле­дат­лан­т­с­ка епо­ха - са в си­ла как­то разумът, та­ка и чувствата. Да, по­не­же в си­ла бя­ха и чувствата, стиг­на се дотам, че онова, ко­ето бе­ше зат­во­ре­но за разума, се от­во­ри за сърцето, и въз­ник­на оно­ва чув­с­т­ве­но раз­би­ра­не за нещата, ко­ето мо­же да се на­ре­че и вяра; с дру­ги думи, въз­ник­на ед­но раз­би­ра­не за Мистерията на Голгота, ко­ето се опи­ра­ше на чувствата, на вярата. Сега хо­ра­та почувствуваха, че Христовият Импулс нав­ли­за в тях; те се по­чув­с­т­ву­ва­ха вът­реш­но и ду­шев­но свър­зани с Христовия Импулс, ма­кар и да не раз­би­ра­ха не­го­во­то значение, не­го­ва­та същност. Просто за тях Хрис- тос беше тук. Обаче в епо­ха­та на Азовата култура, къ­де­то се на­ми­ра­ме и ние, то­ва Азово при­със­т­вие трябваше, бих казал, да се отдръпне; поне- же, за да об­х­ва­не на­пъл­но се­бе си в сво­ята ин­ди­ви­ду­ал­на цялост, Азът тряб­ва­ше да се зат­во­ри за всич­ко онова, ко­ето ди­рек­т­но на­пи­ра към ду­ша­та под фор­ма­та на ду­хов­ни импулси. И така, ние сме из пра­ве­ни пред ед­на стран­на картина. Ние виждаме, и то съв­сем ясно, как с ид­ва­не­то на но­ва­та епоха, към ста­ро­то не раз­би­ра­не се при­ба­вя и ед­но но­во неразби- ране, ко­ето оти­ва още по­-да­леч от старото. Всеки, кой­то точ­но из­с­лед­ва ду­хов­ни­те факти, ще потвърди, че Четвъртата сле­дат­лан­т­с­ка епо­ха мо­же­ше да въз­п­ри­еме Христовия Импулс само с чувствата, но не и да го раз­бе­ре в не­го­вия ис­тин­с­ки ду­хо­вен смисъл. И все пак, хо­ра­та усещаха, че Христос е всред тях и че има дял в ево­лю­ци­ята на човечеството.

С новата, Петата сле­дат­лан­т­с­ка епо­ха се въз­вес­тя­ва не­що на­пъл­но ново. Сега на пре­ден план из­пък­на не са­мо не раз­би­ра­не­то на Христовото Съ- щество, но и не­раз­би­ра­не на це­лия бо­жес­т­ве­но­-ду­хо­вен свят. Много не­ща го­во­рят в пол­за на твърдението, че хо­ра­та стиг­на­ха до не­раз­би­ра­не как­то на Христовия Импулс, та­ка и на са­мия бо­жестве­но­-ду­хо­вен прин- цип. През 12 век, пре­диз­вес­тя­вай­ки Азовата култура, Анселмус*36, ар­хи­епис­коп на Кентърбъри, из­на­ме­ри та­ка на­ре­че­но­то „до­ка­за­тел­с­т­во за Бога"; с дру­ги думи, то­зи чо­век се ви­дя при­ну­ден да „доказва" съ­щест- ву­ва­не­то на Бога. Но как­во всъщ­ност се до­каз­ва по та­къв начин? Дали това, ко­ето се знае, или това, ко­ето не се знае? Когато нап­ри­мер в мо­ята гра­ди­на се из­вър­ш­ва краж­ба и от про­зо­ре­ца си аз наб­лю­да­вам крадеца, то­га­ва няма нуж­да да доказвам, че то­зи или он­зи чо­век из­вър­ш­ва краж- ба. Аз ще тър­ся доказателства, са­мо ако не съм видял нищо. Фактът, че
хо­ра­та се стре­мят да до­ка­жат Бога, е ед­но до­ка­за­тел­с­т­во за това, че те ве­че не го познават, че ве­че не го из­жи­вя­ват вът­ре в се­бе си. Защото то- ва, ко­ето чо­век не­пос­ред­с­т­ве­но изживява, той не го доказва, а до­каз­ва това, ко­ето не изживява.

А пос­ле не­раз­би­ра­не­то се уси­ли още по­ве­че и в то­ва от­но­ше­ние днес ние сме из­п­ра­ве­ни пред един стра­нен факт. През пос­лед­ни­те сто­ле­тия се нат­ру­па­ха из­вън­ред­но мно­го не­до­ра­зу­ме­ния спря­мо раз­би­ра­не­то на то- ва, ко­ето пред­с­тавля­ва Мистерията на Голгота и са­ми­ят Христос Исус, ка­то стиг­нем до се­гаш­ния момент, ко­га­то до­ри от стра­на на те­оло­зи­те Христос Исус е не са­мо под­це­нен и све­ден до рав­ни­ще­то на един об­що­чо­веш­ки учител, но и на­пъл­но от­ри­чан ка­то индивидуална, ис­то­ри­чес­ка личност.

Обаче всич­ко то­ва е свър­за­но с много, мно­го по­-дъл­бо­ки ха­рак­тер­ни осо­бе­нос­ти на на­ше­то съвремие, но по­ра­ди сво­ята повърхностност, то от­каз­ва да се съ­об­ра­зи с тях; ма­кар че за този, кой­то дейс­т­ви­тел­но ис­ка да наб­лю­да­ва фактите, те го­во­рят на един ясен и прост език.

Нека да се спрем на следното, въп­ре­ки че то из­г­леж­да ка­то ед­на нез­на­чи­тел­на подробност. Но спо­ред мен та­кива под­роб­нос­ти са из­вън­ред­но симптоматични.

Неотдавна ед­но твър­де из­вес­т­но сед­мич­но списание*37 пуб­ли­ку­ва за­бе­ле­жи­тел­на статия, в ко­ято се твър­ди не що интересно: ако про­учим све- тогледите, зас­тъп­ва­ни през пос­лед­ни­те столетия, ще установим, че те са пре­кале­но мно­го на­си­те­ни с аб­с­т­рак­т­ни „понятия". Или ка­з­ано на наш език: По от­но­ше­ние на се­тив­ния свят, те са не­разбираеми. Авторът от- крива, че до­ри фи­ло­соф ка­то Спиноза*38 е трудноразбираем, по­не­же той ис­ка да обяс­ни света, тръг­вай­ки от ед­но­-­един­с­т­ве­но понятие, по­ня­ти­ето за бо­жес­т­ве­на­та субстанция. И то­га­ва то­зи ав­тор от­п­ра­вя ед­но пред­ло­же­ние за ре­фор­ма на фи­ло­соф­с­ко­то мислене, със­то­ящо се в това, да се обо­со­би ед­но глав­но понятие, да се пос­та­ви на върха, от ко­ето да се раз­к­ло­ня­ват про­из­ли­за­щи­те от не­го вто­рич­ни понятия; или накратко, той предла­га мис­лов­на­та кон­с­т­рук­ция на Спиноза да се „онагледи" с по­мощ­та на ед­на схема, за да не ста­ва нуж­да човек да сле­ди как от­дел­ни­те мис­ли въз­ник­ват и би­ват фор­му­ли­ра­ни в ду­ша­та на Спиноза, а да ги виж­да в се­тивен вид ка­то на филм. И ни­що чудно, ако те­зи „идеи" се отъждествят, един ден да се от­п­ра­вя­ме към ки­но­са­лона, за да наб­лю­да­ва­ме там ки­не­ма­тог­ра­фи­чес­ки мис­лов­ни­те и идей­ни пос­т­рой­ки на зна­ме­ни­ти личности.

Всичко то­ва пред­с­тав­ля­ва един за­бе­ле­жи­те­лен симптом, кой­то со­чи до­къ­де са стиг­на­ли на­ши­те съвременници, един симптом, кой­то след­ва да бъ­де спо­ме­нат по­ра­ди след­на­та причина: Хората прос­то не са за­бе­ля­за­ли това, кое то е тряб­ва­ло да забележат, ако би­ха наб­лю­да­ва­ли не­ща­та с

Това е са­мо един сим­п­том - не­ка да го раз­г­леж­да­ме имен­но ка­то сим­п­том - по­каз­ващ кол­ко на­ле­жа­що за на­шата епо­ха е спиритуалното, ду­хов­но задълбочаване, ис­тин­с­ко­то ду­хов­но задълбочаване. Обаче на­ле­жа­що е са­мо онова ду­хов­но задълбочаване, ко­ето ни во­ди към истината; тък­мо ис­ти­на­та е тази, от ко­ято се нуж­да­ят чо­веш­ки­те ду­ши днес. Наша- та епо­ха е твър­де склон­на - там къ­де­то све­тог­ле­ди­те се бо­рят за ут­вър­ж­да­ва­не - да се за­до­во­лява с неща, ко­ито са да­леч от ис­тин­с­ка­та духов- ност. Защото на­ша­та епо­ха лес­но се за­до­во­ля­ва с привидното, с илюзия- та; оба­че по ед­ни или дру­ги пъ­ти­ща илю­зи­ята - ко­га­то се про­явя­ва по от­но­ше­ние на раз­г­леж­да­ния сим­п­том - во­ди до вът­реш­на неистина, до неистинност! Ето и друг пример.

Днес е мно­го на­шу­мял све­тог­ле­дът на фи­ло­со­фа Ойкен. Не са­мо че Ой- кен по­лу­чи Нобеловата наг­ра­да за него, но го хва­лят и ка­то човек, кой­то от­но­во се ос­ме­ля­ва да го­во­ри на хо­ра­та за Духа. Но те­зи хва­леб­с­т­вия ид­ват не защо­то Ойкен го­во­ри тол­ко­ва слад­ко­дум­но за Духа, а за­що­то хо­ра­та - ста­не ли ду­ма за Духа - лес­но се за­до­во­ля ват и с на­й-­еле­мен­тар­ни­те обяснения, без да забелязват, че в слу­чая Ойкен неп­ре­къс­на­то пов- таря: Дух, Дух, Дух. Не е дос­та­тъч­но да знаеш, че све­тът е сетивен; чо­ве­кът тряб­ва да об­х­ва­не се­бе си по вът­ре­шен на­чин и вът­реш­но да се свър­же с Духа. Но след ка­то Ойкен на вся­ка стра­ни­ца го­во­ри за Духа и ре­дов­но го спо­ме­на­ва по пе­т-­шест пъти, хо­ра­та приемат, че то­ва е на­ис­ти­на един „духовен" светоглед!

Днес точ­но та­ки­ва сим­п­то­ми са многозначителни, по­не­же да­ват пред­с­та­ва как­во при­емат на­ши­те съв­ре­мен­ници за „велико". Да мо­же­ха да че­тат са­мо как­то трябва! Ако раз­т­во­ри­те пос­лед­на­та кни­га на Ойкен „Можем ли все още да бъ­дем християни?", ще на­ме­ри­те след­но­то изре- чение: Днешният чо­век стои ви­со­ко над вя­ра­та в де­мони, ко­ято е би­ла не­що ес­тес­т­ве­но за ис­то­ри­чес­ка­та епоха, в ко­ято е жи­вял Христос; ето за­що днес ние има­ме нуж­да от дру­га идея за Христос, ко­ято да ня­ма ни­що об­що с демоните. Да, твър­де лас­ка­тел­но е за все­ки об­ра­зован чо­век от на­ше­то съвремие, ко­га­то ве­ли­ки­ят Ойкен твърди, че хо­ра­та са ве­че дос­та­тъч­но напреднали, за да вярват в демони. Но ако раз­лис­ти­те кни­га­та мал­ко по-нататък, ще срещ­не­те след­но­то за­бе­ле­жи­тел­но изречение: „Съпри­кос­но­ве­ни­ето меж­ду бо­жес­т­ве­ния и чо­веш­кия свят по­раж­да де­мо­ни­чес­ки сили."

Бих же­лал да по­пи­там да­ли ня­кой от чи­та­те­ли­те на Ойкен се е раз­с­мял от та­зи не­го­ва наивност, или мо­же би „мъдрост", ко­ято от ед­на стра­на от­х­вър­ля вя­ра­та в демони, а от дру­га стра­на го­во­ри за „де­мо­ни­чес­ки си- ли". Естествено, хо­ра­та на Ойкен ще възразят: Тук „демонически" е ка­за­но в пре­но­сен сми­съл и не би­ва да се взе­ма тол­кова сериозно. Обаче тък­мо в то­ва се със­тои вът­реш­на­та неистина: Хората при­бяг­ват до ду­ми и идеи, без изоб­що да ги взе­мат сериозно! Но ха­рак­тер­но за ис­тин­с­кия ду­хов­но­-на­учен све­тог­лед е, че той взе­ма ду­ми­те се­ри­оз­но и не го­во­ри за „де­мо­ни­чес­ки сили", без съз­на­тел­но­то на­ме­ре­ние да упот­ре­би точ­но та­зи дума.

В про­ти­вен слу­чай с хо­ра­та би се слу­чи­ло същото, ко­ето ста­на с пред­се­да­те­ля на ед­но на­уч­но дружество, пред ко­ето тряб­ва­ше да из­не­са ед­на лекция. В лек­ци­ята по­со­чих след­но­то за кни­га­та „Същност на християн- ството" от Адолф Харнак*39. Там е написано: Същественото е не да уз­на­ем как­во се е слу­чи­ло на Голгота; то мо­же да бъ­де оста­ве­но и встрани, оба­че това, ко­ето не тряб­ва да бъ­де ос­та­ве­но встра­ни е, че в оне­зи вре­ме­на въз­ник­на вя­ра­та в Мистерията на Голгота - не­за­ви­си­мо да­ли "вя­ра­та се от­на­ся за не­що дейс­т­ви­тел­но или не. И така, пред­се­да­те­лят на то­ва Берлинско дру­жес­т­во - ес­тес­т­ве­но про­тес­тант - ми каза: Аз съм чел кни- гата, но в нея не от­к­рих по­доб­на ми­съл и Харнак ед­ва .ли е за­явя­вал та­ка­ва мисъл, за­що­то тя би пред­с­тав­ля­ва­ла ед­на ка­то­ли­чес­ка идея. Като- лиците нап­ри­мер казват: Каквото и да стои зад све­ще­на­та ман­тия от Триер, то не е важното, важ­но­то е вя­ра­та в него. И то­га­ва се на­ло­жи да по­каз­вам страницата, на ко­ято се на­ми­ра­ше въп­рос­но­то изречение. Мо- же би и на други хо­ра се случ­ва да про­че­тат ед­на книга, но да не про­че­тат в нея същественото, симптоматичното.

И така, опи­тах­ме се да хвър­лим мал­ко свет­ли­на вър­ху на­ша­та епоха, ко­ето ни поз­во­ли да от­к­ри­ем ед­на от нейни­те ха­рак­тер­ни особености, ед­на от ней­ни­те не­об­хо­ди­мос­т­та имен­но не­об­хо­ди­мос­т­та от из­г­раж­да­не­то на ед­на духов­на добросъвестност, ко­ято не би ни поз­во­ли­ла да слу­ша­ме с безразличие, ко­га­то зас­тъп­ни­кът на един ду­ховен све­тог­лед вед­нъж каз- ва, че де­мо­ни­те не съществуват, а пос­ле - че тук или там се по­раж­дат де­мо­ни­чес­ки сили. Замислим ли се обаче, че жи­ве­ем в епо­ха­та на ед­на „вес­т­ни­кар­с­ка култура", не би тряб­ва­ло да очак­ва­ме ня­какво ско­рош­но раз­ви­тие на по­доб­на добросъвестност; по­-с­ко­ро би тряб­ва­ло да сме на- ясно, че та­зи доб­ро­съ­вестност мо­же да бъ­де под­гот­ве­на един­с­т­ве­но чрез антропософията, сти­га доб­ре да си от­ва­ря­ме очи­те за сим­п­то­ми те на на­ше­то време.

Бих ис­кал да се спра на още един факт. През 60-те го­ди­ни на 19. век се по­яви кни­га­та „Животът на Исус" от Ернест Ренан и тя вед­на­га от­бе­ля­за го­лям успех. Споменавам то­зи факт, за да по­ка­жа как сто­ят днес не­ща­та

С та­къв чо­век ста­ва приб­ли­зи­тел­но следното. Най-напред той под­чер­та­ва пред ма­си­те това, в ко­ето един­с­т­ве­но вярва; пос­ле ид­ват хо­ра­та с тех­ни­те нуж­ди и претенции, един раз­би­ра не­ща­та така, друг - иначе, един има те­зи слабости, друг - онези, а нак­рая онзи, кой­то пър­во­на­чал­но го­во­ре­ше от са­ма­та истина, за­поч­ва да отстъпва. Накратко, Ренан смята, че този, кой­то е имал да ка­же на­й-­важ­но­то на хората, об­що взето, е бил изо­па­чен от своите последователи. Да, спо­ред Ернест Ренан, Исус съ­що е бил изо­па­чен от сво­ите последователи. Нека да взе­мем нап­ри­мер чу­до­то с Лазар. За Ернест Ренан то е пред­с­та­ве­но ка­то нещо, близ­ко до изма- мата, но тя е из­пол­з­ва­на - с учас­ти­ето на Исус - по твър­де до­бър начин, за да се спе­че­лят по­ве­че привърженици. Така из­г­леж­дат и други съ­би­тия от Евангелието. Накрая обаче, след ка­то це­ли­ят жи­вот на Исус е раз­г­ле­дан по все по­-­уни­зя­ващ начин, от­но­во чу­ва­ме един зак­лю­чи­те­лен химн, кой­то мо­же да бъ­де от­п­ра­вен са­мо към на­й-­въз­ви­ше­ни­те не­бес­ни си ли!

Ето от­но­во та­зи вът­реш­на неистинност! фак­ти­чес­ки кни­га­та на Ренан е сме­си­ца от два раз­лич­ни елемента: от ед­на стра­на безукорно, ес­те­ти­чес­ко описание, сти­га­що до възвеличаване, от дру­га стра­на - пох­ва­ти­те на бу­ле­вар­д­ния роман; и нак­рая - тър­жес­т­ве­ни­ят химн за прос­ла­ва на Исус. И към ко­го е от­п­ра­вен то­зи химн? Към Исус? Ясно е, че ако Ренан е ду­шев­но Здрав, то­зи химн не би мо­гъл да бъ­де от­п­ра­вен към опи­са­ния от не­го Исус; те­зи хва­леб­с­т­вия ня­мат ни­що об­що с Христос Исус. Следова- телно, ця­ла­та та­зи кни­га е про­тъ­ка­на с вът­реш­на не­ис­тина!

За как­во всъщ­ност ис­ках да за­гат­на в мо­ето изложение? Нека да обоб­щя не­ща­та с ня­кол­ко думи. Аз ис­ках да загатна, че Мистерията на Голгота нас­тъ­пи в та­ка­ва епо­ха от об­що­чо­веш­ка­та еволюция, ко­га­то чо­ве­чес­т­во­то не бе­ше под­гот­ве­но да я разбере; до­ри в на­ше­то съв­ре­мие хо­ра­та все още не са под­гот­ве­ни за това.

Обаче пос­ле­ди­ци­те и въз­дейс­т­ви­ята от Мистерията на Голгота съ­щес­т­ву­ват ве­че 2000 години. Те са тук всред нас! И как се про­явя­ват те? На пър­во място, те са на­пъл­но не­за­ви­си­ми от разбирането, ко­ето чо­ве­чес­т­во­то про­явява към Мистерията на Голгота. Ако Христос би дейс­т­ву­вал в рам­ки­те на чо­ве­чес­т­во­то са­мо с ог­лед на „раз­бирането", ко­ето хо­ра­та про­явя­ват към Него, дейс­т­ви­ята Му щя­ха да са твър­де незначителни. В
хо­да на след­ващи­те лек­ции ще ста­не ясно: Днес жи­ве­ем в един пе­ри­од от об­що­чо­веш­ка­та еволюция, ко­га­то е не­об­хо­ди­мо да достиг­нем та­ко­ва раз­би­ра­не за Христос, как­во­то до­се­га не е съществувало. Ние жи­ве­ем в епохата, ко­га­то ще въз­ник­не ед­на стро­го оп­ре­де­ле­на необходимост: Христос ня­ма да бъ­де по­ве­че тър­сен там, къ­де­то не се намира, а там, къ­де то Той дейс­т­ви­тел­но съществува. Защото Той ще се яви за духовните, а не за фи­зи­чес­ки­те сетива; Той ще се яви в Духа, а не в ед­но или дру­го тяло, и тези, ко­ито ще Го тър­сят в ня­как­во тяло, ви­на­ги ще по­лу­ча­ват отговора: Този, Когото тър­си­те в тяло, ве­че не в тяло! Ние се нуж­да­ем от но­во разбиране, ко­ето мо­же би в мно­го от­но­шения ще пред­с­тав­ля­ва ед­но съв­сем на­чал­но раз­би­ра­не за Мистерията на Голгота. Епохата на не­раз­би­ра­не­то тряб­ва да отс­тъ­пи пред епо­ха­та на разбирането. Ето как­во ис­ках да по­со­ча днес, ма­кар че през след­ва­щи­те лек­ции ние ще про­дъл­жим да го­во­рим вър­ху та­зи тема.