Лекции изнесени в Осло, Берлин, Хамбург през 1913 1914 г

ВТОРА ЛЕКЦИЯ

С по­мощ­та на ед­но окул­т­но изследване, про­ве­де­но по под­хо­дящ начин, в на­ши дни е на­пъл­но въз­мож­но да по­лучим срав­ни­тел­но точ­на пред­с­та­ва за това, ко­ето би мог­ло да се на­ре­че Пето Евангелие. Ако на­со­чи­те ду­ши­те си към всич­ко онова, ко­ето в про­дъл­же­ние на мно­го го­ди­ни бе­ше ка­за­но за Мистерията на Голгота, на­ред с под­робностите, свър­за­ни с обяс­не­ни­ята на че­ти­ри­те Евангелия, Вие ще срещ­не­те и та­ки­ва фак­ти от жи­во­та на Христос Исус, ко­ито не мо­гат да бъ­дат на­ме­ре­ни в Евангелия- та. Измежду фактите, из­не­се­ни в та­зи връзка, аз ще споме­на са­мо раз­ка­за за две­те мом­че­та Исус. Но има и дру­ги факти, ко­ито днес мо­гат да бъ­дат из­в­ле­че­ни от чис­то ду­хов­ни из­точ­ни­ци и те са из­вън­ред­но важ­ни за на­ше­то съвремие, те са тол­ко­ва важ­ни за на­ше­то съвремие, че же­ла­тел­но е под­гот­ве­ни­те ду­ши да се за­поз­на­ят пос­те­пен­но с тях. Засега обаче, то­ва ко­ето ще бъ­де из­в­ле­че­но от те­зи из­точ­ни­ци след­ва да ос­та­не са­мо в на­шия кръг. И все пак то ще бъ­де пред­с­та­ве­но по та­къв начин, ся­каш е пред­наз­на­че­но да се влее в ду­ши­те на мно­го от на­ши­те съвременници, та­ка че те да по­лу­чат един още по­-нагле­ден об­раз за Христос Исус, от­кол­ко­то е би­ло въз­мож­но досега.

Ако си при­пом­ни­те това, ко­ето по­со­чих в пър­ва­та лек­ция под фор­ма­та на въведение, Вие ще ос­та­не­те с впе­чатлението, че за на­ша­та епо­ха е не­об­хо­ди­мо ед­но мно­го по­-съз­на­тел­но про­ник­ва­не в об­ра­за на Христос Исус, от­кол­ко­то в пре­диш­ни­те епохи. Ако ня­кой би възразил, че из­на­ся­не­то на но­ви фак­ти от жи­во­та на Христос Исус ще на­кър­ни ес­тес­т­ве­но­то раз­ви­тие на християнството, дос­та­тъч­но е са­мо да при­пом­ним края на Йоановото Евангелие, къ­де­то из­рич­но се казва: Евангелията опис­ват ­
съби­ти­ята са­мо час­тич­но и че све­тът не би побрал книгите, ако би тряб­ва­ло да се опи­ше всичко, ко­ето е ста­на­ло в жи­во­та на Христос Исус. От та­ки­ва думи чо­век по­лу­ча­ва сме­лост и сили, за да из­не­се но­ви фак­ти от жи­во­та на Христос Исус, та­ка че ако в съ­ответ­на­та епо­ха то­ва е необхо- димо, ни­що не мо­же да спре но­ви­те разкрития. Когато хо­ра­та се обя­вя­ват про­тив из­на­ся­не­то на но­ви факти, то­ва обик­но­ве­но е приз­нак на тес- ногръдство.

Сега бих же­лал да при­пом­ня нещо, ко­ето аз чес­то съм спо­ме­на­вал тук, на то­ва място: фак­ти­чес­ки в на­ча­лото на на­ше­то ле­тоб­ро­ене се раж­да не ед­но де­те Исус, а се раж­дат две деца, но­се­щи име­то Исус. Ние ве­че зна­ем това, а зна­ем също, че ед­но­то от две­те мом­че­та Исус бе­ше ро­де­но така, че в не­го се бе­ше въп­лъ­тил Азът, ду­хов­на­та същ­ност на Заратуст- ра, и че пос­ле то­ва мом­че Исус жи­вя до два­на­де­се­та­та си го­ди­на със За- ратустровия Аз до он­зи момент, опи­сан от еван­ге­лис­та Лука, ко­га­то ро­ди­те­ли­те на Исус го от­веж­дат в Йерусалим, из­губ­ват го и пос­ле го от­к­ри­ват в храма, всред книжниците, къ­де­то - за изум­ле­ние на всич­ки - тълку­вал на глас юдейс­ко­то учение. Аз ве­че обър­нах вни­ма­ние на това, че та­зи сцена, как­то е опи­са­на в Еванге­ли­ето на Лука, всъщ­ност показва, че Азът на Заратустра, жи­вял приб­ли­зи­тел­но два­на­де­сет го­ди­ни в тя­ло то на ед­но­то мом­че Исус, пре­ми­на­ва в тя­ло­то на дру­гия 12-го­ди­шен Исус, кой­то до то­зи мо­мент се на­ми­раше в съ­вър­ше­но раз­лич­но ду­шев­но състояние; та­ка че се­га има­ме оно­ва мом­че Исус, ко­ето про­из­ли­за от Натано­ва­та ли­ния на Давидовия ден и ко­ето до сво­ята два­на­де­се­та го­ди­на не но­се­ше в се­бе си Заратустровия Аз; Заратустровият Аз про­ник­на в не­го след два­на­де­се­та­та му година.

Напълно е въз­мож­но с по­мощ­та на средствата, за ко­ито чес­то съм гово- рил, и ко­ито всъщ­ност пред­с­тав­ляват раз­чи­та­не на Хрониката Акаша, да се от­к­ри­ят но­ви фак­ти от жи­во­та на оно­ва мом­че Исус, ко­ето се­га раз­по­ла­га­ше със Заратустровия Аз. В жи­во­та на то­зи Исус мо­гат да бъ­дат раз­г­ра­ни­че­ни три периода. Първи­ят пе­ри­од се прос­ти­ра приб­ли­зи­тел­но от два­на­де­се­та­та до осем­на­де­се­та­та година, вто­ри­ят от осем­на­десе­та­та до два­де­сет и чет­вър­та­та го­ди­на и тре­ти­ят от два­де­сет и чет­вър­та­та го­ди­на до мо­мен­та на Кръщението в ре­ка­та Йордан, т.е. до­към три­де­се­та­та го- дина.

Нека да не забравяме, че оно­ва мом­че Исус, ко­ето след два­на­де­се­та­та си го­ди­на но­се­ше в се­бе си Заратустровия Аз, зас­та­на пред книж­ни­ци­те в хра­ма ка­то ед­на индивидуалност, раз­по­ла­га­ща с дъл­бо­ки и пър­вич­ни позна­ния вър­ху юдейс­ко­то учение, вър­ху са­ма­та същ­ност на древ­ния ев­рейс­ки Закон и че то бе­ше в със­то­яние да го­во­ри за те­зи не­ща ка­то ис­тин­с­ки познавач. С дру­ги думи, в ду­ша­та на то­ва мом­че Исус жи­ве­еше це­ли­ят древ­но­-­юдейс­ки свят. В ду­ша­та му жи­ве­еше всич­ко онова, ко­ето

От из­с­лед­ва­не­то на Хрониката Акаша ние научаваме, че те­зи зна­ния на Исус се пре­вър­на­ха за не­го в из­точник на все­въз­мож­ни ду­шев­ни съм­не­ния и ду­шев­ни страдания, за­що­то той не­пос­ред­с­т­ве­но усещаше, нав­ли­зайки във все по­-дъл­бо­ка и мъ­чи­тел­на ду­шев­на борба, как в пре­диш­ни­те епо­хи от ево­лю­ци­ята на чо­ве­чес­т­вото бе­ше въз­мож­но ед­но на­ис­ти­на гран­ди­оз­но откровение, из­ли­ва­що се от ду­хов­ни­те све­то­ве в ду­ши­те на тога­ваш­ни­те хора, ко­ито раз­по­ла­га­ха с ко­рен­но раз­лич­ни ду­шев­ни си­ли и мо­же­ха да при­емат по­доб­но учение. Точно то­ва из­пък­на пред ду­ша­та на Исус - че ня­ко­га хо­ра­та са раз­по­ла­га­ли с ко­рен­но раз­лич­ни ду­шев­ни си­ли и са може­ли да пог­леж­дат на­го­ре към изя­вя­ва­щи­те се ду­хов­ни Същества и да ги раз­би­рат по съв­сем друг на­чин от­кол­ко то по­-къс­ни­те поколения, към ко­ито при­над­ле­же­ше и са­ми­ят Исус. Тези по­-къс­ни по­ко­ле­ния ве­че не раз­по­ла­га­ха със спо­ме­на­ти­те ду­шев­ни си­ли и не мо­же­ха да се до­кос­ват до от­к­ро­ве­ни­ята на ду­хов­ни­те Същества. Често имаше моменти, в ко­ито той си казваше: Да, всич­ко то­ва ня­ко­га на­ис­ти­на е би­ло възвестено, оба­че днеш­ни­те хо­ра не мо­гат да го об­х­ва­нат та­ка пълно, как­то онези, за ко­ито е би­ло пред­наз­на­че­но то в миналото.

И кол­ко­то по­ве­че вник­ва­ше в те­зи неща, кол­ко­то по­ве­че из­пъл­ва­ха ду­ша­та му, ко­га­то сто­еше пред ев­рейс­ки­те книжници, за да им ра­зяс­ня­ва тех­ния соб­с­т­вен Закон, тол­ко­ва по­-­яс­но той усе­ща­ше ду­шев­на­та нес­по­соб­ност на не­го­ви­те съв­ре­мен­ни­ци да раз­бе­рат древ­но­то ев­рейс­ко от- кровение. Ето за­що хората, ду­ши­те на не­го­во­то време, харак­тер­ни­те осо­бе­нос­ти на те­зи ду­ши от не­го­во­то вре­ме му из­г­леж­да­ха ка­то по­том­ци на хора, ко­ито ня­ко­га са може­ли да по­лу­ча­ват ве­ли­ки­те откровения, но днес са из­гу­би­ли та­зи спо­соб­ност напълно. Това ко­ето ня­ко­га е може­ло да се вли­ва с ог­не­на си­ла и зат­рог­ва­ща топ­ли­на в те­зи ду­ши - та­ка си каз­ва­ше той чес­то - се­га из­б­лед­ня и в мно­го от­но­ше­ния из­г­леж­да­ше ка­то не­що пусто, до­ка­то по­-ра­но ду­ши­те го при­ема­ха с дъл­бок и све­щен тре- пет. Ето как усе­ща­ше се­га Исус нещата, ко­ито все по­ве­че и по­ве­че въз­ник­ва­ха в ду­ша­та му чрез инспирацията.

Така про­ти­ча­ше жи­во­тът му меж­ду два­на­де­се­та­та и осем­на­де­се­та­та го- дина; ду­ша­та му про­ник­ва­ше все по­-дълбо­ко и по­-дъл­бо­ко в юдейс­ко­то уче­ние и ос­та­ва­ше все по­-ра­зо­ча­ро­ва­на от него, та­ка че нак­рая той мо-­

После, от осем­на­де­се­та­та до два­де­сет и чет­вър­та­та го­ди­на нас­тъ­пи вре­ме­то на не­го­ви­те по­-б­лиз­ки и да­леч­ни странствувания. Практикувайки своя за­на­ят на раз­лич­ни места, той по­се­ти об­лас­ти как­то в Палестина, та­ка и из­вън нея. През те­зи години, ко­га­то чо­веш­ка­та ду­ша е не­пос­ред­с­т­ве­но и ра­дос­т­но обър­на­та към окол­ния свят, ко­га­то се сре­ща с тол­ко­ва мно­го хо­ра и с раз­лич­ни жи­тейс­ки възгледи, той разбра, как хо­ра­та жи­ве­еха със за­ве­ща­но­то им прад­рев­но све­ще­но учение, или ка­за­но по друг на­чин - с това, ко­ето те мо­же­ха да раз­бе­рат от него. И предва­ри­тел­но е ясно, че вър­ху не­го­ва­та душа, ко­ято в про­дъл­же­ние на шест го­ди­ни из­жи­вя онова, за ко­ето ста­на дума, вся­как­ви вът­реш­ни радости, стра­да­ния и ра­зо­ча­ро­ва­ния има­ха съв­сем дру­ги последици, от­кол­ко­то вър­ху души­те на дру­ги­те хора. За не­го вся­ка ду­ша бе­ше ка­то ед­на загадка, ко­ято той тряб­ва­ше да разреши; от дру­га страна, вся­ка ду­ша бе­ше нещо, ко­ето му подсказваше, че очак­ва ня­как­ва го­ля­ма промяна.

Част от областите, ко­ито посети, бя­ха на­се­ле­ни с то­га­ваш­ни­те езичници. Една сцена, на ко­ято се на­тък­ва­ме при ду­хов­но­то из­с­лед­ва­не на не­го­ви­те стран­с­т­ву­ва­ния във и из­вън Палестина през пе­ри­ода меж­ду осем­на­де­се­та­та и два­де­сет и чет­вър­та­та му го­ди­на пра­ви осо­бе­но сил­но впечатле- ние. Проследявайки Хрониката Акаша, ние го вижда­ме как вед­нъж той сти­га до един ези­чес­ки храм, как­ви­то бя­ха из­диг­на­ти на ези­чес­ки­те Бо- гове с ед­но или дру­го име в Азия, Африка и Европа. Това бе­ше един от оне­зи храмове, чи­ито ри­ту­али на­пом­ня­ха твър­де мно­го на ри­туали­те в Мистериите, но до­ка­то в пос­лед­ния слу­чай те се прак­ти­ку­ва­ха с разби- ране, в ези­чес­ки­те хра­мо­ве те чес­то се прев­ръ­ща­ха в един вид външни, фор­мал­ни церемонии. Но ези­чес­ки­ят храм, до кой­то стиг­на Исус от На- зарет, вече бе­ше на­пус­нат от жре­ци­те и там не се из­вър­ш­ва­ха ни­как­ви кул­то­ви действия. Този храм се на­ми­ра­ше в ед­на област, къ­де­то хо­ра­та жи­ве­еха в неволя, ми­зе­рия и болести; тех­ни­ят храм бе­ше на­пус­нат от жреците. Обаче ко­га­то Исус от Назарет се приб­ли­жи до то­зи храм, хо­ра­та се съб­ра­ха око­ло него, съ­щи­те оне­зи хора, ко­ито мно­гок­ратно бя­ха
из­мъч­ва­ни от болести, не­во­ли и мизерия, но те на­й-­ве­че бя­ха из­мъч­ва­ни от мисълта: Това е мястото, къ­де­то ня­ко­га се събирахме, къ­де­то жре­ци­те за­ед­но с нас из­вър­ш­ва­ха жер­т­воп­ри­но­ше­ния и ни по­каз­ва­ха пъ­ти­ща та на Боговете; се­га ние сто­им пред изос­та­ве­ния храм.

И ето че се­га ду­хов­ни­ят из­с­ле­до­ва­тел ус­та­но­вя­ва ед­на стран­на осо­бе­ност в ду­ша­та на Исус. Както и при дру­гите му странствувания, лес­но би мог­ло да се забележи, че Исус нав­ся­къ­де бе­ше при­еман по един твър­де осо­бен начин. Основното нас­т­ро­ение на ду­ша­та му ся­каш раз­п­ръс­к­ва­ше нещо, ко­ето се от­ра­зя­ва­ше бла­гот­вор­но вър­ху оне­зи хора, всред ко­ито той ос­та­ва­ше за по­-к­рат­ко или по­-п­ро­дъл­жи­тел­но време. Той пъ­ту­ва­ше от мяс­то на място, ра­боте­ше тук или там в ед­на или дру­га дър­во­дел­с­ка ра­бо­тил­ни­ца и пос­ле чес­то сядаше, за да раз­го­ва­ря с хората. Всяка ка­за­на от не­го ду­ма се въз­п­ри­ема­ше по твър­де осо­бен начин, по­не­же бе­ше из­го­ва­ря­на с неж­ност и доброта. Един въл­ше­бен по­лъх до­кос­ва­ше ду­ши­те на хо­ра­та не тол­ко­ва от съ­дър­жа­ни­ето на не­го­ви­те ду- ми, кол­ко­то от начина, по кой­то бя­ха от­п­ра­ве­ни към тях. Навсякъде въз­ник­ва­ше ед­на дълбока, сър­деч­на при­вър­за­ност към то­зи стран­с­т­ву­ващ дърводелец. Той не бе­ше при­еман ка­то дру­ги­те хора; от очи­те и сър­це­то му се из­лъч­ва­ше ня­каква осо­бе­на сила.

И се­га об­ре­ме­не­ни­те от мъ­ка и бо­лес­ти хора, стру­па­ни око­ло своя олтар, ви­дя­ха прис­тиг­на­лия чуж­де­нец и вся­ка една ду­ша треп­на от мисълта: При нас от­но­во дой­де жрец и той от­но­во ще из­вър­ши жер­т­воп­ри­но­ше­ние към Боговете! Ето как­во впе­чат­ле­ние нап­ра­ви не­го­во­то появяване. Сякаш езич­ни­ци­те ви­дя­ха своя нов жрец, го­тов да извър­ши жертвопри- ношението.

Но ето че сега, как­то сто­еше пред съб­ра­ни­те хора, в един мо­мент той ся­каш на­пус­на тя­ло­то си и из­па­дай­ки в едно осо­бе­но ду­шев­но състояние, той ви­дя не­що ужасно! Насочвайки пог­лед към ол­та­ра и към хо­ра­та око­ло него, чий­то брой неп­ре­къс­на­то нарастваше, той ви­дя това, ко­ето мо­же да се на­ре­че демони, и раз­б­ра как­во оз­на­чава­ха те. Той раз­б­ра как ези­чес­ки­те жер­т­воп­ри­но­ше­ния пос­те­пен­но се бя­ха пре­вър­на­ли в нещо, ко­ето ма­ги­чес­ки прив­ли­ча­ше та­ки­ва демони. И така, ко­га­то Исус се доб­ли­жи до олтара, там се ока­за­ха не са­мо хората, но и демоните, прив­ли­ча­ни от из­вър­ш­ва­ни­те по­-ра­но жертвоприношения. Ето как­во раз­б­ра Исус: че те­зи ези­чес­ки жертвоп­ри­но­ше­ния на­ис­ти­на про­из­ли­за­ха от жер­т­воп­ри­но­ше­ни­ята на ис­тин­с­ки­те Богове през древ­ни­те ези­чес­ки времена, до­кол­ко­то те мо­же­ха да бъ­дат по­чи­та­ни в оне­зи епохи, но и че те­зи кул­то­ве и жер­т­воп­ри­но­ше­ния пос­те­пенно бя­ха стиг­на­ли до пъ­лен упадък. Тайните бя­ха при­ни­зе­ни и вмес­то пре­на­ся­ни­те жер­т­ви да се из­ди­га­ха към Боговете, те­зи жертви, как­то и това, ко­ето жи­ве­еше ка­то мис­ли в жреците, прив­ли­ча­ше демони, лу­ци­фе­ри­чес­ки и ари­ма­ни­чес­ки сили, ­

Ето как упа­дъ­кът на ези­чес­ки­те Мистерии зас­та­на пред ду­ша­та на Исус от Назарет по един още по­-в­ну­ши­те­лен начин, от­кол­ко­то упа­дъ­ка на древ­но­то юдейс­ко учение. Между сво­ята два­на­де­се­та и осем­на­де­се­та го­ди­на той не­пос­ред­с­т­ве­но из­жи­вя в се­бе си как това, ко­ето ня­ко­га е би­ло да­де­но на човечеството, за да стоп­ля и оза­ря­ва ду­ши­те на хората, ве­че се ока­за без­сил­но и мо­же­ше да пре­диз­ви­ка са­мо ду­шев­на пустота. Сега той ви­дя как лу­цифе­ри­чес­ки­те и ари­ма­ни­чес­ки де­мо­ни из­мес­ти­ха древ­ни­те Богове. В това, ко­ето въз­п­рие око­ло се­бе си по ду­ховен път, той ви­дя упа­дъ­ка на езичеството. Представете си те­зи ду­шев­ни изживявания, чрез ко­ито той уз­на какво бе­ше ос­та­на­ло от дейс­т­ви­ята на древ­ни­те Богове и от жи­во­то об­щу­ва­не меж­ду хо­ра­та и Боговете; пред­с­та­ве­те си усещане- то, ко­ето се по­ро­ди по то­зи начин: Човечеството жа­ду­ва за не­що но­во и ако но­во­то не се появи, чо­вешки­те ду­ши ще по­тъ­нат в още по­-дъл­бо­ка нищета!

И тогава, след като, та­ка да се каже, де­мо­ни­те го изгледаха, пре­ди да се втур­нат след по­бяг­ва­щи­те хора, Исус от Назарет по­лу­чи един вид виде- ние, ед­но ви­де­ние - за не­го ще го­во­рим и по-късно, при ко­ето от ду­хов­ни­те ви­си ни проз­ву­ча це­ли­ят ево­лю­ци­онен ход на човечеството. Той по­лу­чи ви­де­ние за нещо, ко­ето аз ще спо­де­ля пред Вас в ед­на от след­ва­щи­те лек­ции и ко­ето пред­с­тав­ля­ва един вид мак­ро­кос­ми­чес­ка­та мо­лит­ва „Отче наш". Той из­жи­вя това, ко­ето ня­ко­га е би­ло въз­вес­те­но на чо­ве­чес­т­во­то ка­то чис­то Слово, ка­то чист Логос.

След ка­то Исус от Назарет се за­вър­на у до­ма си от въп­рос­но­то пътуване, то­ва бе­ше приб­ли­зи­тел­но по вре­ме­то - та­ки­ва са дан­ни­те от ду­хов­но­то изследване, - ко­га­то не­го­ви­ят ба­ща умря. През след­ва­ща­та година, от два­де­сет и чет­вър­та­та до вре­ме­то на Кръщението в ре­ка­та Йордан, Исус от Назарет се за­поз­на с та­ка на­ре­че­но­то уче­ние на есе­ите и есейс­ка­та общност. Общността на есе­ите бе­ше раз­по­ло­же­на в ед­на от до­ли­ни­те на Палестина. Централно­то им се­да­ли­ще бе­ше на от­дел­но място. Обаче есе­ите нав­ся­къ­де има­ха поселища; в Назарет съ­що има­ше един вид есей- с­ка колония. Есеите си бя­ха пос­та­ви­ли за­да­ча­та да из­г­ра­дят та­къв ду­ше­вен живот, кой­то да е в хар­мония с външ­ния свят, та­ка че ду­ши­те да се из­диг­нат до по­-вис­ши опит­нос­ти и да стиг­нат до един вид об­щу­ва­не с ду­хов­ния свят. В рам­ки­те на оп­ре­де­ле­ни сте­пе­ни и изпитания, есейс­ка­та об­щ­ност пред­ла­га­ше на сво­ите членове, на сво­ите пос­ле­до­ва­те­ли най-висшето: един вид съ­еди­не­ние с вис­шия свят.

По този на­чин есе­ите пос­ти­га­ха та­ко­ва вли­яние вър­ху чо­веш­ка­та душа, че тя от­но­во мо­же­ше да об­х­ва­ща всич­ко онова, ко­ето ве­че не мо­же­ше да бъ­де раз­би­ра­но в ес­тес­т­ве­ния ход на об­що­чо­веш­ка­та еволюция: ста­ра­та връз­ка с бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния свят. Есеите сe стре­мя­ха да пос­тиг­нат то­ва чрез стро­ги правила, ко­ито се от­на­ся­ха и до външния на­чин на живот. Общо взето, те из­бяг­ва­ха да имат от­но­ше­ния с външ­ния свят. Нито един от есе­ите не прите­жа­ва­ше лич­на собственост. Есеите бя­ха съб­ра­ни по те­зи мес­та от всич­ки час­ти на то­га­ваш­ния свят. Всеки канди­дат за тях­на­та об­щ­ност тряб­ва­ше да и пре­дос­та­ви ця­ла­та си собственост; са­мо есей- с­ка­та об­щ­ност мо­же­ше да при­те­жа­ва собственост. Следователно, ако ня­кой раз­по­ла­га­ше с ня­как­ва собственост, и ис­ка­ше да ста­не есеин, той тряб­ва­ше да прех­вър­ли своя дом и зе­ми­те си на есейс­ка­та общност. Така че тя при­те­жа­ва­ше имо­ти на много места. Този ос­но­вен прин­цип на есейс­ка­та об­щ­ност - кой­то днес би из­г­леж­дал твър­де неп­рив­ле­ка­те­лен за по­ве­че­то хо­ра - бе­ше не­об­хо­дим с ог­лед на всич­ко онова, ко­ето есе­ите се стре­мя­ха да постигнат. Те на­соч­ва­ха жи­во­та на чо­веш­ка­та ду­ша по та­къв начин, че тя за­поч­ва­ше да тър­си все по­ве­че чистота, мъд­рост и все­от­дайност в любовта. Навсякъде, от­къ­де­то ми­на­ва­ха - а те кръс­тос­ва­ха по всич­ки пътища, за да из­пъл­ня­ват сво­ите за­да­чи - есе­ите вър­ше­ха благодеяния.

Част от тях­но­то уче­ние бе­ше пос­ве­те­но на бо­лес­ти­те и ле­че­ни­ето им. Навсякъде те ле­ку­ва­ха бол­ни­те спо­ред из­вес­т­ни­те то­га­ва методи. За тях бе­ше в си­ла един ва­жен принцип, на кой­то на­ши­ят со­ци­ален по­ря­дък не може, а и не е нуж­но да подражава: един есе­ин мо­же­ше да под­по­мог­не все­ки нуж­да­ещ се, но не и ако той е член от не­го­во­то соб­с­т­ве­но семей- ство.

Идолът на есе­ите и тях­на­та цел бе­ше да пре­чис­тят ду­ша­та си но та­къв начин, че тя от­но­во да се свър­же с ду­хов­ния свят. Тази цел на есе­ите из- ис­к­ва­ше и това, те да не се под­да­ват на изкушенията, ид­ва­щи от Луци- фер и Ариман. Следователно, идо­лът на есе­ите мо­же да бъ­де ха­рак­те­ри­зи­ран със след­ни­те думи: Есеите се стре­мя­ха да дър­жат да­леч от се­бе си всич­ко онова, ко­ето мо­же да се на­ре­че съб­лаз­ни на Луцифер и на Ари- ман. Те се стре­мя­ха да жи­ве­ят така, ся­каш ис­ка­ха да бъ­дат за­щи­те­ни от ари­ма­ни­чес­ко­то по­тъ­ва­не в се­тивния свят, от по­тъ­ва­не­то в ма­те­ри­алис­ти­чес­кия живот. От дру­га стра­на те се стре­мя­ха към чис­то­та на тя­лото, за да ос­та­нат не­за­сег­на­ти от лу­ци­фе­ри­чес­ки­те съб­лаз­ни и изкушения. Следователно, те се стре­мя­ха да водят та­къв живот, че да не до­пус­кат в ду­ши­те си ни­то Луцифер, ни­то Ариман.

Благодарение на осо­бе­нос­ти­те в сво­ето развитие, Исус от Назарет вле­зе в та­ки­ва от­но­ше­ния с есеите, как­вито не би­ха би­ли въз­мож­ни за друг човек; а за годините, за ко­ито го­во­ря тук, по­доб­ни от­но­ше­ния би­ха би­ли

Един ден, след ка­то на­пус­на съб­ра­ни­ето на есеите, той из­жи­вя не­що за- бележително. Когато из­ли­за­ше през вра­та­та на уеди­не­на­та есейс­ка оби- тел, от две­те стра­ни на вра­та­та той ви­дя две по­бяг­ва­щи фи­гу­ри и се до сети, че то­ва бя­ха Луцифер и Ариман. По-късно той съ­що имаше по­доб­ни видения. В есейс­кия Орден чле­ну­ваха мно­го хора. Както ве­че казах, те има­ха ко­ло­нии на раз­лич­ни места. В из­вес­тен сми­съл есе­ите вдъх­ва­ха респект, въп­ре­ки че со­ци­ал­ни­ят им жи­вот бе­ше ус­т­ро­ен по съв­сем друг начин, от­кол­ко­то то­зи на ос­та­на­лите хора. Градовете, ко­ито те посеща- ваха, стро­яха за тях спе­ци­ал­ни врати, по­не­же ед­но от стро­ги­те пра­ви­ла на есе­ите ги за­дъл­жа­ва­ше ни­ко­га да не ми­на­ват през врати, ко­ито са ук­ра­се­ни с ня­как­ви ри­сун­ки или образи. Когато ис­ка­ше да вле­зе в един град и сти­га­ше до ук­ра­се­на­та с ри­сун­ки или об­ра­зи порта, есе­инът тряб­ва­ше да се вър­не и да тър­си дру­го вход­но място, къ­де­то ня­ма­ше ни­как­ви изображения. Това иг­ра­еше съ­щес­т­ве­на ро­ля в есейс­ко­то себеусъвър- шенствуване, по­не­же ни­то един от еле­мен­ти­те на митовете, ле­ген­ди­те и ре­лиги­ята не тряб­ва­ше да бъ­де изоб­ра­зя­ван по ка­къв­то и да е начин. По то­зи на­чин есе­ите ис­ка­ха да из­бег­нат луци­фе­ри­чес­ко­то вли­яние на об­ра­зи­те и свър­за­ни­те с тях импулси. Ето как по вре­ме на сво­ите стран­с­т­ву­ва­ния Исус от Назарет се на­учи да раз­поз­на­ва те­зи ли­ше­ни от об­ра­зи вра­ти на есеите. И винаги, ко­га­то бе­ше в близост до те­зи ли­ше­ни от об­ра­зи вра­ти - по­не­же об­ра­зи­те бя­ха смя­та­ни за не­що неп­ри­лич­но - пред Исус от Наза­рет зас­та­ва­ха не­ви­ди­ми­те Луцифер и Ариман. Това бя­ха ед­ни от на­й-­важ­ни­те опит­нос­ти в жи­во­та на Исус от Назарет.

И как­во про­из­ле­зе от те­зи важ­ни опитности, след ка­то той мо­жа да ги спо­де­ли с оне­зи есеи, ко­ито бя­ха по-нап­ред­на­ли в сво­ето развитие. Резу- лтатът за не­го се из­ра­зя­ва­ше в ед­на ужа­ся­ва­ща и дълбока, мно­го дъл­бока ду­шев­на подтиснатост, ко­ято му при­чи­ня­ва­ше без­к­рай­ни мъ­ки и страдания. Сега той тряб­ва­ше да признае: Да, то­ва е ед­на стро­го зат­во­ре­на в се­бе си об­щ­ност и ней­ни­те пос­ле­до­ва­те­ли се стре­мят да ус­та­но­вят днес ед­на връз­ка с ду­хов­ни­те сили, с бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния свят. Следователно всред днеш­ни­те хо­ра все пак има нещо, ко­ето се стре­ми
към та­зи връзка. Обаче на как­ва цена? С це­на­та на това, че есейс­ка­та об­щ­ност во­ди та­къв живот, ка­къв­то дру­ги­те хо­ра не мо­гат да си позволят. Защото ако всич­ки хо­ра бя­ха во­ди­ли жи­во­та на есеите, есейс­ка­та об­щ­ност прос­то не би съществувала. И се­га той съз­ря ед­на връзка, ко­ято се от­ра­зи край­но под­тиска­що вър­ху не­го­ва­та душа: Накъде се от­п­ра­вят Лу- цифер и Ариман, се за­пи­та той, ко­га­то по­бяг­ват от вра­тите на есеите? Те се от­п­ра­вят там, къ­де­то са ду­ши­те на дру­ги­те хора! Следователно, чо­ве­чес­т­во­то бе­ше стиг­нало дотам, че ко­га­то ед­на об­щ­ност ис­ка­ше да на­ме­ри връз­ка­та си с бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния свят, тя тряб­ва­ше да се изо­ли­ра от ос­та­на­ли­те хора. И по­не­же се изо­ли­ра­ше и от­къс­ва­ше от останалите, за да се раз­ви­ва един­с­т­вено в тес­ния со­ци­ален кръг на сво­ите последова- тели, из­к­люч­вай­ки дру­ги­те хо­ра от се­бе си, есейс­ка­та об­щ­ност ги осъж­да­ше да по­тъ­нат все по­-дъл­бо­ко в това, от ко­ето тя ис­ка­ше да се избави. За смет­ка на това, че об­щ­ността на есе­ите се издигаше, дру­ги­те хо­ра тряб­ва­ше да пад­нат още по-ниско! За смет­ка на това, че есе­ите не до пу- с­ка­ха Луцифер и Ариман до се­бе си, Ариман и Луцифер мо­же­ха в мно­го по­-сил­на сте­пен да из­ку­ша­ват и съб­лаз­ня­ват дру­ги­те хора. Ето как­ва бе­ше на­й-­важ­на­та опит­ност на Исус от Назарет в то­зи езо­те­ри­чен орден. Всичко, ко­ето мо­же­ше да бъ­де из­пи­та­но през оне­зи го­ди­ни от­нос­но ев­рейс­кия Закон, той го бе­ше из­питал в ду­ша­та си от на­й-­ран­на възраст. Още в на­й-­ран­на­та си въз­раст той уз­на в ду­ша­та си до­къ­де мо­гат да стигнат ези­чес­ки­те култове, ко­га­то в един ва­жен мо­мент пред не­го зас­та­на све­тът на демоните. Сега той проумя на как­ва це­на то­га­ваш­но­то чо­ве­чес­т­во мо­же­ше да се приб­ли­жи до бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те ми­ро­ви тай- ни. Ние жи­ве­ем в ед­на епоха, с гор­чи­ви­на раз­миш­ля­ва­ше той, ко­га­то онези, ко­ито тър­сят връз­ка­та с бо­жестве­но­-ду­хов­ния свят, са при­ну­де­ни да го пра­вят в те­сен кръг и за смет­ка на дру­ги­те хора. Да, ние жи­ве­ем в ед­но време, ко­га­то коп­не­жът към свър­з­ва­не с бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния свят е налице, но гой тряб­ва да ста­не дос­то­яние на всич­ки хора. Ето как­во под­тис­ка­ше ду­ша­та на Исус.

И с та­зи под­тис­ка­ща ду­ша­та тежест, веднъж, на­ми­рай­ки се имен­но всред есеите, Исус от Назарет мо­жа да про­ве­де един ду­хо­вен раз­го­вор с душaтa на Буди. Есейската об­щ­ност има­ше на­чин на живот, твър­де бли­зък до това, ко­ето Буда ос­та­ви на све­та ка­то свое учение. И така, Исус се ви­дя зас­та­нал сре­щу Буда и до­ло­ви как Буда казва: По пътя, кой­то аз по­со­чих на човечеството, не всич­ки хо­ра мо­гат да на­ме­рят връз­ка­та с бо­жестве­но­-ду­хов­ния свят; по­не­же аз ос­но­вах ед­но учение, ко­ето - ако то тряб­ва да бъ­де раз­б­ра­но и из­жи­вя­но в него­ви­те вис­ши сте­пе­ни - на­ла­га по­доб­но изолиране, тъй ка­то то прос­то се съ­дър­жа в то­ва учение.

Сега пред ду­ша­та на Исус от Назарет зас­та­на с ця­ла­та си острота, с ця­ла­та си си­ла това, как Буда бе­ше ос­новал ед­но учение, ко­ето пред­по­ла­га
ос­вен на­й-­рев­нос­т­ни­те му последователи, да има и дру­ги хора, ко­ито не са в със­то­яние да го след­ват със съ­ща­та задълбоченост. Защото как Буда и уче­ни­ци­те му би­ха мог­ли да хо­дят меж­ду хо­ра­та и да съ­би­рат подая- ния, ако ня­ма­ше та­ки­ва хора, ко­ито да са го­то­ви да от­де­лят не­що от се­бе си? Ето как­во чу той от Буда: че не­го­во­то уче­ние не поз­во­ля­ва на все­ки човек, не­за­ви­си­мо от мястото, което за­ема в живота, да по­еме по пъ­тя към съвършенството.

А как­ви бя­ха въз­мож­нос­ти­те за раз­ви­тие през оне­зи времена, то­ва Исус от Назарет из­пи­та още през три­те пери­ода от жи­во­та си пре­ди Кръще- нието в ре­ка­та Йордан, и той ги из­пи­та не така, как­то се изу­ча­ва не­що външно, а как­то из­жи­вя­ва­ме не­що при не­пос­ред­с­т­ве­ния си до­сег с него. Той ве­че бе­ше стиг­нал до не­пос­ред­с­т­ве­на близост с древ­но­то ев­рейс­ко уче­ние на Закона, та­ка че то прос­вет­ва­ше в не­го под фор­ма­та на ин­с­пи­ра­ции и той можа да из­жи­вее в се­бе си не­що ка­то от­з­вук от открове- нията, ко­ито бя­ха по­лу­чи­ли Мойсей и пророците. Обаче той мо­жа да се убе­ди и в не­що друго: ду­ши­те от оно­ва време, с то­га­ваш­ния те­ле­сен ор­га­ни­зъм на хората, ве­че не бя­ха в със­то­яние да об­х­ва­нат те­зи неща. Бяха нас­тъ­пи­ли дру­ги вре­ме­на и те ве­че не мо­же­ха из­ця­ло да при­емат древ­но­то ев­рейс­ко учение. Благодарение на ед­на свръх­се­тив­на опит­ност - виж­дай­ки до жер­т­ве­ни­те олтари, на­ред с из­пад­на­ли­те в бе­да хора, съ­що и де­мо­ни - той яс­но раз­б­ра как ези­чес­ки­те Мистерии бя­ха прив­лек­ли све­та на де­моните. Да, вмес­то доб­ри­те ста­ри ези­чес­ки сили, се­га око­ло жер­т­ве­ни­те ол­та­ри се съ­би­ра­ха демони. И как, въп­реки изис­к­ва­ни­ята на ид­ва­що­то време, за хо­ра­та бе­ше не­въз­мож­но да уз­на­ят не­що от дъл­бо­ки­те тай­ни на есейс­кия Орден: ето как­во из­жи­вя той през шес­т­те го­ди­ни пре­ди Кръщението в Йордан.

Това, ко­ето мо­же да бъ­де из­в­ле­че­но от ду­хов­но­то из­с­лед­ва­не на Хрони- ката Акаша, е познанието, че в то­зи случай, чрез по­ре­ди­ца от раз­тър­с­ва­щи ду­шев­ни опитности, бя­ха по­не­се­ни та­ки­ва страдания, как­ви­то не би мог­ла да по­не­се ни­то ед­на ду­ша на Земята. Тъкмо по от­но­ше­ние на те­зи думи, ко­ито се­га изрекох, ед­ва ли съ­щес­т­ву­ва ня­как­во раз­би­ра­не от стра­на на на­ша­та съв­ре­мен­на епоха. Ето за­що тук бих ис­кал да до­ба­вя още нещо. В мо­ите след­ва­щи раз­к­ри­тия от­нос­но Петото Евангелие, аз ще опиша, как в ин­тер­ва­ла меж­ду Йоановото Кръщение и Мистерията на Голгота, те­зи стра­да­ния се уси­ли­ха до ед­на ужа­ся­ва­ща степен. Наши- те съв­ре­мен­ни­ци лес­но биха мог­ли да възразят: Добре, оба­че за­що ед­на тол­ко­ва съ­вър­ше­на ду­ша изоб­що тряб­ва­ше да страда? Нашата епоха има стран­но раз­би­ра­не за те­зи не­ща­.­ Ако ис­кам да опи­ша ця­ла­та дъл­бо­чи­на на Исусовото, а по­-къс­но и на Христовото страдание, аз ве­че тряб­ва да на­со­ча Вашето вни­ма­ние към ня­кои недоразумения, ко­ито лес­но мо­гат да въз­ник­нат тук.
Аз чес­то съм споменавал, вклю­чи­тел­но и тук, че на­пос­ле­дък се по­яви ед­на кни­га от Морис Метерлинк, „За смъртта", ко­ято зас­лу­жа­ва да бъ­де прочетена, на­й-­ве­че за да се види, до ка­къв аб­сурд мо­же да стиг­не един човек, кой­то ина­че е на­пи­сал и спо­луч­ли­ви не­ща от об­лас­т­та на ду­хов­ния живот. Наред с дру­ги­те абсурди, в кни­га­та на Метерлинк сре­ща­ме и твърдението, че един дух, кой­то ня­ма тяло, не би мо­гъл да страда, по­не­же стра­да­ни­ето е присъ­що са­мо на фи­зи­чес­ко­то тяло. С по­до­бен на­чин на мислене, чо­век лес­но би стиг­нал до извода, че Христовото Същество, след вли­за­не­то си в тя­ло­то на Исус от Назарет, ве­че не би мог­ло да бъ­де за­сег­на­то от ни­как­ви стра­дания. Това не е така; след­ва­щия път аз ще се опи­там да опи­ша на­й-­мъ­чи­тел­ни­те стра­да­ния на Христос имен­но за що­то Той се на­ми­ра­ше в тя­ло­то на Исус от Назарет.

Впрочем, из­г­леж­да ми твър­де странно, как един чо­век със здрав ра­зум мо­же да вярва, че стра­да­ни­ето е при­съ­що на фи­зи­чес­ко­то тяло. Страда- ние мо­же да из­пит­ва са­мо она­зи душа, ко­ято се на­ми­ра в ед­но или дру­го фи­зи­чес­ко тяло, за­що­то фи­зи­чес­ко­то тяло, са­мо по се­бе си, не мо­же да из­пит­ва ни­как­ви бол­ки и страдания. Болките и стра­да­ния та са въз­мож­ни са­мо в ду­шев­но­-ду­хов­на­та част на ед­но тяло, а те­лес­ни­те бол­ки са имен­но нещо, ко­ето е пре­дизви­ка­но от не­ред­нос­ти и сму­ще­ния във фи­зи­чес­кия организъм. Доколкото фи­зи­чес­ко­то тя­ло пред­с­тав­ля­ва един организъм, та­ки­ва сму­ще­ния ви­на­ги мо­гат да настъпят. В не­го мо­же да нас­тъ­пи при­мер­но раз­къс­ва­не на мускул и т.н.; оба­че са­мо­то фи­зи­чес­ко тяло, фи­зи­чес­ки­ят ор­га­ни­зъм не страда, до­ри ако на ед­но или дру­го мяс­то има раз­ру­ша­ва­не на материята. Както един чу­вал сла­ма не мо­же да страда, ко­га­то из­х­вър­ля­ме сла­ма­та от него, та­ка не мо­же да стра­да и фи­зи­чес­ко­то тяло. Но по­не­же в тя­ло­то се на­ми­ра ед­на ду­хов­но­-ду­шев­на същност, тя мо­же да страда, ко­га­то има ня­как­ва не­ред­ност във фи­зи­чес­ко­то тяло. И кол­ко­то по­-ви­со­ко стои та­зи ду­хов­но­-душев­на същност, тол­ко­ва по­ве­че мо­же да стра­да тя; кол­ко­то по­-ви­со­ко стои, тол­ко­ва по­-го­ле­ми стра­да­ния мо­же да по­на­ся в ре­зул­тат на ед­ни или дру­ги ду­хов­но­-ду­шев­ни опитности.

Споменавам всич­ко това, за да про­бу­ди­те у се­бе си ед­но усещане, ед­но чув­с­т­во за стра­да­ни­ята на Заратустровия Дух през те­зи години, ко­га­то той не­пос­ред­с­т­ве­но из­жи­вя как древ­ни­те от­к­ро­ве­ния ве­че ня­ма­ха ни­ка­къв сми­съл за ду­шев­ни­те пот­реб­нос­ти на то­га­ваш­ни­те хора. И ако днес, с по­мощ­та на Хрониката Акаша, прос­ле­дя­ва­ме та­зи част от жи­во­та на Исус, ще се на­тък­нем имен­но на то­ва не­опи­су­емо страдание, ко­ето не мо­же да бъ­де срав­не­но с ни­как­во дру­го чо­веш­ко страдание.

В края на то­зи период, кой­то опи­сах току-що, Исус от Назарет про­ве­де един раз­го­вор със сво­ята майка. Този раз­говор с май­ка­та бе­ше ре­ша­ващ с ог­лед на това, ко­ето се­га той предприе: да по­тър­си онзи, с ко­го­то ве­че

В зак­лю­че­ние бих ис­кал да Ви ка­жа следното: Моля Ви да раз­г­леж­да­те мо­ите раз­к­ри­тия от­нос­но Петото Евангелие, до­кол­ко­то мо­жах да го опи­ша пред Вас, ка­то нещо, ко­ето ду­хов­ни­те Същества на на­ша­та епо­ха из- ис­к­ват ,а имен­но - от­се­га на­та­тък из­вес­тен брой ду­ши да зна­ят за те­зи неща. От дру­га страна, мо­ля Ви да се от­на­ся­те към те­зи опи­са­ния с един вид преклонение. Защото вед­нъж аз ве­че споменах, и то тук, как­ви ди­ви си­ли се на­дигна­ха във външ­ния ду­хо­вен жи­вот на Германия, до­ри и всред чес­т­но мис­ле­щи­те хора, ко­га­то за пръв път бе­ше пуб­ли­ку­ва­на тай­на­та за две­те де­ца Исус. Такива неща, ко­ито са из­в­ле­че­ни нап­ра­во от ду­хов­ния свят и ид­ват като ре­зул­тат от не­пос­ред­с­т­ве­ни ду­хов­ни изследва- ния, та­ки­ва не­ща за­се­га не са по си­ли­те на оне­зи хора, ко­ито са из­вън на­ше­то Антропософско Движение. Външните хо­ра бя­ха сил­но раз­д­раз­не­ни и по­ис­ка­ха да се за­щи­тят сре­щу нещо, ко­ето по съ­щес­т­во пред­с­тав­ля­ва ед­но пос­ла­ние от ду­хов­ния свят. За те­зи не­ща не би­ва да се го­во­ри ле­ко мис­ле­но и непредпазливо, за да не бъ­дат пос­ле под­х­вър­ле­ни на по­диг­рав­ки и присмех, как­то ста­на с ис­то­рия та на две­те де­ца Исус.

Всъщност да се го­во­ри за по­доб­ни не­ща днес ни­как не е лесно, по­не­же про­ти­во­дейс­т­ви­ята сре­щу тях са из­вън­редно големи. Общо взето, при­чи­на­та за това, как­то чес­то съм изтъквал, е следната: без­к­рай­но­то нехайст- во, без­к­райна­та ле­ност на чо­веш­ки­те ду­ши от на­ша­та епо­ха не им поз­во­ля­ват да про­ник­нат до възгледа, че по­доб­ни из­с­лед­вания са не­що на­пъл­но възможно. Днешната си­ту­ация е такава, че от ед­на стра­на в скри­ти­те дъл­би­ни на чо­веш­ката ду­ша плам­ти един си­лен коп­неж за от­к­ро­ве­ни­ята на ду­хов­ния свят, а от дру­га стра­на днес съз­на­тел­на­та част на чо­веш­ка­та ду­ша на­й-­ярос­т­но от­х­вър­ля вся­ка вест, вся­ко пос­ла­ние от ду­хов­ния свят.

Размислете вър­ху думите, ко­ито ка­зах в края на днеш­на­та лекция, по­не­же те ще са ръ­ко­вод­на­та нишка, ко­га­то от­но­во ще се опи­та­ме да го­во­рим за Петото Евангелие.