Лекции изнесени в Осло, Берлин, Хамбург през 1913 1914 г

ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ

Ако изоб­що мо­га да се приб­ли­жа към това, ко­ето тряб­ва да из­ло­жа днес ка­то при­над­ле­жа­що към Петото Евангелие, за мен ще бъ­де един вид уте­ха всич­ко онова, ко­ето от­к­ри­ва­ме в края на Йоановото Евангелие. Ние доб­ре пом­ним как­во е ка­за­но там: че да­леч не всич­ки събития, ста­на­ли око­ло Мистерията на Голгота, са за­пи­са­ни в Евангелията. Евангелистът Йоан посочва, че све­тът не би поб­рал на­пи­са­ни­те книги, ако тряб­ва да бъ­дат от­ра­зе­ни в пис­мен вид всич­ки то­га­ваш­ни събития. Следователно, не под­ле­жи на съм­нение, че ос­вен фактите, за­пи­са­ни в че­ти­ри­те Еван- гелия, са се слу­чи­ли и мно­го дру­ги неща. За да бъ­да пра­вилно раз­б­ран от­нос­но всичко, ко­ето въз­на­ме­ря­вам да из­не­са в то­зи лек­ци­онен цикъл, бих же­лал да за­поч­на с ня­кои под­роб­нос­ти от жи­во­та на Исус от Наза- рет, и по­-точ­но от оне­зи моменти, за ко­ито ве­че споменах, ма­кар и по друг повод, ко­га­то об­съж­дах с Вас мал­ки час­ти от Петото Евангелие.

Днес бих ис­кал да раз­ка­жа ня­кои неща, от­на­ся­щи се приб­ли­зи­тел­но към два­на­де­се­та­та го­ди­на от жи­во­та на Исус от Назарет, как­то знаете, то­ва бе­ше она­зи година, ко­га­то Азът на Заратустра, въп­лъ­тен в ед­но от две те де­ца Исус*22, ро­де­ни по оно­ва вре­ме и чи­ито про­из­ход е опи­сан от Ма- тей, чрез един мис­ти­чен акт пре­мина в дру­го­то мом­че Исус, за ко­ето ни се го­во­ри в на­ча­ло­то на Евангелието от Лука. И така, ще за­поч­нем на шия раз­каз от она­зи го­ди­на в жи­во­та на Исус от Назарет, ко­га­то Исус, опи­сан в Евангелието на Лука, прие в се­бе си Аза на Заратустра. Ние помним, че то­зи мо­мент от жи­во­та на Исус от Назарет е по­со­чен в Евангели­ята с раз­ка­за за из­губ­ва­не­то на мом­че­то Исус, чи­ито мъд­ри от­го­во­ри удив­ля­ва­ха всич­ки книжници, събра­ни в хра­ма на Йерусалим. Обаче ние знаем, че всъщ­ност те­зи мъдри, ве­ли­чес­т­ве­ни от­го­во­ри ид­ва­ха от Зара­тус­т­ро­вия Аз, кой­то дейс­т­ви­тел­но се бе­ше „пренесъл" в тя­ло­то на Исус и по-точно, от Заратустровите спомени, ко­ито се­га се про­яви­ха в из­не­над­ва­щи­те от­го­во­ри на мом­че­то Исус. Знаем още, че след смър­т­та на Натановата май­ка от ед­на стра­на и та­зи на Соломоновия баща*23 от дру­га страна, две­те се­мейс­т­ва се съб­ра­ха в ед­но и де­те­то Исус, по­ело в се­бе си Аза на Заратустра, из­рас­на в то­ва но­во семейство.

Обаче от съ­дър­жа­ни­ето на Петото Евангелие ние узнаваме, че из­рас­т­ва­не­то на Исус от Назарет, през след­ващи­те го­ди­ни бе­ше твър­де особено. В са­мо­то на­ча­ло не­пос­ред­с­т­ве­но­то об­к­ръ­же­ние на мла­дия Исус от Наза- рет бе­ше уди­ве­но от мъд­ри­те отговори, ко­ито мом­че­то да­ва­ше в храма.

Първоначално не­ща­та из­г­леж­да­ха така, ся­каш мом­че­то по­пи­ва­ше с го­ля­мо вни­ма­ние и усет всичко, ко­ето чу ва­ше от мно­гоб­рой­ни­те книжни- ци, ко­ито по­се­ща­ва­ха тех­ния дом, за да от­го­ва­ря пос­ле на все­ки за­да­ден въпрос. То про­дъл­жи да из­не­над­ва всич­ки книж­ни­ци и те за­поч­на­ха да го смя­тат за дете-чудо. После оба­че то ста­на все по­-зат­во­ре­но и мълча- ливо, и са­мо без­мъл­в­но се вслуш­ва­ше в раз­го­во­ри­те на другите. И все пак през то­зи пе­ри­од от време, в ду­ша­та му неп­ре­къс­на­то въз­ник­ва­ха за­бе­ле­жи­тел­ни идеи, мо­рал­ни максими, и на­й-­ве­че забележителни, мо­рал­ни импулси. Религиозните раз­го­во­ри и спорове, на ко­ито бе­ше са­мо мъл­чалив свидетел, му пра­ве­ха впечатление, но те все по­ве­че и по­ве­че за­поч­на­ха да про­буж­дат в ду­ша­та му ис­тинско огорчение, по­не­же още в оне­зи го­ди­ни мом­че­то има­ше чувството, че всич­ко онова, за ко­ето раз­го­ва­ря ха книжниците, пре­да­ни­ята и ста­ри­те писания, опа­зе­ни в Стария Завет, съ­дър­жа не­що несигурно, не­що ко­ето съв­сем лес­но би мог­ло да до­ве­де до греш­ки и заблуждения.

Особено впе­чат­ля­вай бе­ше мал­ки­ят Исус, ко­га­то чуваше, как през древ­нос­т­та Духът е сли­зал над про­ро­ците и че са­ми­ят Бог е вдъх­но­вя­вал древ­ни­те пророци, и че сега, след тол­ко­ва мно­го поколения, ин­с­пи­ра­ция та или вдъхновението, е не­що непознато. А в ед­но не­що мом­че­то се вслуш­ва­ше с на­й-­дъл­бо­ко внимание, поне­же чувствуваше, че то би мог­ло да се слу­чи и със са­мо­то него. Онези книж­ни­ци чес­то повтаряха: Да, он­зи въз­ви­шен Дух, кой­то бе­ше слязъл, примерно, над Илия, ве­че не мо­же да бъ­де чут; оба­че този, кой­то все още го­во­ри - и ня­кои книж­ни­ци вярваха, че до­ла­вят не­го­вия глас от ду­хов­ния свят под фор­ма­та на ин­с­пи­рация - го­во­ри с един ед­ва до­ло­вим глас, оба­че с та­къв глас, кой­то мно­зи­на смятаха, че въз­п­ри­емат ка­то нещо, ид­ва­що от са­мия Дух на Яхве.

„Батх-Кол"*24 на­ри­ча­ха тък­мо он­зи своеобразен, ин­с­пи­ри­ращ глас, ма­кар че той бе­ше от по­-нис­ше ду­хов­но естество, от­кол­ко­то Духът, вдъх­но­вя­ващ древ­ни­те пророци, оба­че все пак то­зи глас пред­с­тав­ля­ва­ше ­

Сега в Петото Евангелие ще вмък­на нещо, ко­ето всъщ­ност не при­над­ле­жи към него, а са­мо ще ни до­ве­де до по­-пъл­но­то раз­би­ра­не на Батх-Кол. Известно е, че след въз­ник­ва­не­то на хрис­ти­ян­с­т­во­то се по­раж­да спор меж­ду две ра­вин­с­ки школи. Известният Раби Елиезер бен Хиркано под­дър­жа ед­но уче­ние и ка­то до­ка­зател­с­т­во - не­що ко­ето се го­во­ри и в Тал- муда - изтъкваше, че мо­же да пра­ви чудеса. Елиезер бен Хиркано можел нап­ри­мер да из­т­ръг­не цял рожков*25 от зе­мя­та и да го по­са­ди от­но­во на сто лак­ти встрани, ка­рал ре­ки­те да те­кат в об­рат­на посока, и на тре­то място, по­зо­ва­вал се на глас от небето, че не­го­во­то уче­ние ид­ва от са мия Батх-Кол. Обаче про­тив­ни­ко­ва­та ра­вин­с­ка шко­ла на Раби Йосуа не при- з­на­ва­ла то­ва уче­ние и Раби Йосуа възразявал: Възможно е Елиезер бен Хиркано да из­т­ръг­не един рож­ков от зе­мя­та и да го по­са­ди на друго мя- сто, въз­мож­но е да ка­ра ре­ки­те да те­кат в об­рат­на посока, въз­мож­но е и да се по­зо­ва­ва на ве­ли­кия Батх-Кол - оба­че в Закона е писано, че веч­ни­те за­ко­ни на Битието тряб­ва да на­ме­рят сво­ето мяс­то в ус­ти­те и сър­ца­та на хората. И ако Елиезер бен Хиркано ис­ка да ни убе­ди в пра­во­та­та на Своето учение, той тряб­ва да се по­зо­ва­ва не на Батх-Кол, а на истините, ко­ито мо­гат да бъ­дат раз­б­ра­ни от чо­веш­ко­то сърце.

Напомням та­зи ис­то­рия от Талмуда, за­що­то от нея виждаме, че нас­ко­ро след ид­ва­не­то на християнството, ня­кои ра­вин­с­ки шко­ли за­поч­на­ха да се съм­ня­ват в ав­то­ри­те­та на Батх-Кол. Обаче в из­вес­тен смисъл, Батх-Кол про­дъл­жи да се раз­п­рос­т­ра­ня­ва - ка­то един вид ин­с­пи­ри­ращ глас - всред ра­ви­ни­те и книжниците.

Когато мла­ди­ят Исус от Назарет слу­ша­ше как ра­ви­ни­те го­во­рят за ин­с­пи­ри­ра­щия глас на Батх-Кол, той по чув­с­т­ву­ва ин­с­пи­ра­ци­ята на Батх-Кол в са­мия се­бе си. Забележителното в слу­чая бе­ше следното: по­ра­ди въз­дейс­т­ви­ето на Заратустровия Аз, Исус от Назарет дейс­т­ви­тел­но ста­на спо­со­бен да въз­п­ри­ема с го­ля­ма бър­зи на всич­ко онова, ко­ето дру­ги­те око­ло ­не­го ве­че знаеха. В сво­ята два­на­де­се­та го­ди­на той не са­мо удив­ля­ва­ше равини­те с про­ни­ца­тел­ни­те си отговори, но и до­ла­вя­ше Батх-Кол в соб­с­т­ве­ни­те си гърди. И тък­мо по­ра­ди инспирацията, ид­ва­ща от Батх-Кол, шес­т­на­де­се­т-­се­дем­на­де­сет­го­диш­ни­ят Исус чес­то до­ла­вя­ше гла­са на Батх-Кол, кой­то го до­веж­да­ше до мъ­чи­тел­на и теж­ка ду­шев­на борба. За- щото Батх-Кол му от­к­ри­ва­ше - впро­чем Исус бе­ше си­гу­рен в точ­нос­т­та на сво­ите въз­п­ри­ятия -, че не е да­леч момента, ко­га­то в про­дъл­же­ни­ето на Стария Завет ве­че ня­ма да го­во­ри съ­щи­ят Дух, кой­то по­-ра­но бе­ше го­во­рил на древ­ни­те ев­рейс­ки пророци. И един ден - нещо, ко­ето бе­ше ужас­но за ду­ша­та на Исус - той по­лу­чи след­но­то от­к­ро­ве­ние от Батх-

Това бе­ше един ужа­сен и стра­шен момент, ед­но ужас­но впечатление, ко­га­то са­ми­ят Батх-Кол му откри: че той не мо­же да бъ­де по­ве­че про­дъл­жи­тел на ста­ро­то откровение, че та­ка да се ка­же - той е ве­че нес­по­со­бен да бъ­де пред­с­та­ви­тел на ста­ро­то откровение. И сега, шес­т­на­де­се­т-­се­дем­на­де­сет­го­диш­ни­ят Исус от Назарет усети, ка­то че ли поч­ва­та се раз­к­ла­ти под но­зе­те му и в ня­кои дни той си казваше: Всичките ду­шев­ни сили, с ко­ито вяр­вах че съм удостоен, ми по­ма­гат са­мо да разбера, че ево­лю­ци­он­на­та суб­с­тан­ция на ев­рейс­т­во­то ве­че е ли­ше­на от каква­то и да е въз­мож­ност за из­ди­га­не до от­к­ро­ве­ни­ята на Божия Дух.

Нека за миг да се пре­не­сем в ду­шев­но­то със­то­яние на мла­дия Исус. Тези мъ­чи­тел­ни из­жи­вя­ва­ния съв­пад­на­ха по вре­ме с ре­ди­ца­та пътувания, ко­ито шестнадесет-, седемнадесет-, осем­на­де­сет­го­диш­ни­ят Исус тряб­ва­ше да предпри­еме от­час­ти по­ра­ди своя занаят, от­час­ти по­ра­ди дру­ги обсто- ятелства. Те му да­до­ха въз­мож­ност да опоз­нае раз­лич­ни об­лас­ти от Па- лестина, а и из­вън Палестина. Както мо­же да се ви­ди от Хрониката Ака- ша, през оне­зи вре­ме­на в Предна Азия, а до­ри и в Южна Европа бе­ше раз­п­рос­т­ра­нен един ази­ат­с­ки култ, сме­си­ца от раз­лич­ни култове, но по съ­щес­т­во той пред­с­тав­ля­ва­ше култ на Митра. Но мно­го мес­та и в на­й-раз­лич­ни об­лас­ти има­ше хра­мове, къ­де­то хо­ра­та слу­же­ха на Митра. На оп­ре­де­ле­ни мес­та то­зи култ бе­ше бли­зък до Култа на Атис, но по съ­щество, как­то казах, пред­с­тав­ля­ва­ше култ на Митра; в мно­гоб­рой­ни­те хра­мо­ве се при­на­ся­ха жер­т­ви на Митра и на Атис. Това беше, та­ка да се каже, ед­но ста­ро езичество, но в из­вес­тен сми­съл об­лъх­на­то от об­ре­ди­те и це­ре­мо­ниите, ха­рак­тер­ни за кул­та на Митра и на Атис. Този култ за­сег­на съ­що и Италианския полуостров: не слу­чай­но цър­к­ва­та Свети Пе- тър в Рим се из­ди­га на съ­що­то място, къ­де­то ня­ко­га е има­ло храм на Митра. Да, на­ла­га се да ка­жем нещо, ко­ето за мно­го ка­то­ли­ци ще из­г­леж­да ка­то ис­тин­с­ко богохулство: В сво­ята външ­на фор­ма и във всичко, про­из­ти­ча­що от нея, це­ре­мо­ни­ал­на­та служ­ба в цър­к­ва­та Свети Петър прос­то не се раз­ли­ча­ва от култа на Атис! И в. мно­го от­но­ше­ния кул­тът на Католическата цър­к­ва е са­мо ед­но про­дъл­же­ние на древ­ния култ на Митра.

По вре­ме на сво­ите пътувания, шес­т­на­де­се­т-­се­дем­на­де­сет­го­диш­ни­ят Исус от Назарет се за­поз­на с това, ко­ето бе­ше ос­та­на­ло от кул­то­ви­те цен­т­ро­ве на Митра и на Атис, впро­чем не­го­ви­те пъ­те­шес­т­вия про­дъл­жи­ха и по-късно. И по то­зи начин, ако мо­жем да се из­ра­зим така, кой про­ник­на съв­сем не­пос­ред­с­т­ве­но в ду­ша­та на езич­ни­ците. А бла­го­да­ре­ние на факта, че Азът на Заратустра бе­ше об­х­ва­нал тол­ко­ва мо­гъ­що не­го­ва­та

Тези пъ­ту­ва­ния про­дъл­жи­ха до към двадесетата, два­де­сет и втората, два­де­сет и чет­вър­та­та го­ди­на на Исус. Душата му неп­ре­къс­на­то из­пит­ва­ше гор­чи­ва мъка, ко­га­то виж­да­ше как Демоните, по­раж­да­ни от Луцифер и от Ариман зав­ла­дя­ват хо­ра­та и как езич­ни­ци­те бя­ха ве­че стиг­на­ли до там, че взе­ма­ха Демоните за Богове и как до­ри в изоб­ра­же­ни­ята на идо­ли­те ли­ча­ха об­ра­зи­те на злите, де­мо­нич­ни сили, ко­ито бя­ха прив­ли­ча­ни от те­зи изображения, от те­зи кул­то­ви дейс­т­вия и направо, ако мо­га та­ка да се изразя, прек­рач­ва­ха в ду­ши­те на мо­ле­щи­те се хо­ра и ги об­себ­ва­ха напълно. Ето как из­г­леж­да­ха гор­чи­ви­те опитности, с ко­ито тряб­ва­ше да се спра­вя Исус от Назарет и ко­ито стиг­на­ха до оп­ре­де­лен за­вър­шек чак в не­го­ва­та два­де­сет и чет­вър­та година.

Приблизително то­га­ва Исус от Назарет бе­ше спо­ле­тян от ед­но но­во и без­к­рай­но мъ­чи­тел­но изживяване, което се при­ба­ви към до­се­гаш­ни­те му ра­зо­ча­ро­ва­ния от Батх-Кол. Описвайки то­ва мъ­чи­тел­но из­жи­вя­ва­не на Исус от Назарет, аз тряб­ва да заявя, че днес все още не съм в със­то­яние да по­со­ча на кое мяс­то от не­го­ви­те пъ­ту­ва­ния се ра­зиг­ра въп­рос­но­то изживяване. За мен не бе­ше труд­но да де­шиф­ри­рам са­ма­та сцена, и то до го­ля­ма сте­пен съв­сем точно. Обаче мястото, къ­де­то се ра­зиг­ра та­зи сце­на - то­ва аз днес не мо­га да посоча. Струва ми се, че въп­рос­на­та сце­на се ра­зиг­ра при ед­но от пъ­ту­ва­ни­ята на Исус из­вън Палестина. На- кратко - с точ­ност мо­га да опи­ша сцената, но не и мястото.
И така, в два­де­сет и чет­вър­та­та го­ди­на от своя жи­вот Исус от Назарет се ока­за в ед­на област, къ­де­то в рамки­те на ези­чес­кия ри­ту­ал се из­вър­ш­ва­ше жертвоприношение. Картината на­око­ло бе­ше мрачна, на­ро­дът бе­ше об­х­ва­нат от ужас­ни ду­шев­ни болести, за­ся­га­щи до­ри фи­зи­чес­ки­те те­ла на хората. Този храм от­дав­на беше на­пус­нат от жреците. Исус чу жал­би­те на хората: Жреците ни напуснаха, не­бес­ни­ят от­го­вор на жер­т­вопри­но­ше­ни­ята ве­че не се спус­ка вър­ху нас и ние сме про­ка­же­ни и болни, ние сме из­мъ­че­ни и страдаме, по­неже на­ши­те све­ще­ни­ци ни напуснаха.

Страданията на те­зи не­щас­т­ни хо­ра по­ро­ди­ха дъл­бо­ка бол­ка в ду­ша­та на Исус и тя бе­ше об­х­ва­на­та от без гра­нич­на лю­бов към из­мъ­че­ния народ. От своя страна, хо­ра­та си­гур­но са до­ло­ви­ли не­що от та­зи без­г­ра­нич­на лю­бов и тя си­гур­но е впе­чат­ли­ла це­лия народ, изос­та­вен от сво­ите жре- ци, а как­то мно­зи­на вяр­ва­ха - изос­тавен и от сво­ите Богове. И се­га вне- запно, мно­зи­на от хората, ко­ито раз­поз­на­ха без­г­ра­нич­на­та лю­бов по ли- це­то на Исус, се провикнаха: Да, ти си на­ши­ят нов жрец! После те го при­ну­ди­ха да зас­та­не до ези­чес­кия жер­т­вен олтар, очаквайки, изис­к­вай­ки от не­го да при­не­се жертвата, за да по­лу­чат от­но­во бла­гос­ло­ви­ята на сво­ите Богове.

И в съ­що­то вре­ме ко­га­то на­ро­дът го тлас­ка­ше към жер­т­ве­ния олтар, той пад­на ка­то мъртъв, ду­ша­та му ся­каш се от­де­ли от не­го и це­ли­ят народ, кой­то вярваше, че от­но­во е на­ме­рил своя Бог, ви­дя с ужас, как този, ко­го­то всич­ки смя­та­ха за но­вия пра­те­ник на Бога, се свле­че на зе­мя­та ка­то мъртъв. Обаче в съ­що­то вре­ме от­де­ле­на­та от тя­ло­то Исусова ду­ша се по­чув­с­т­ву­ва из­диг­на­та в ду­хов­ни­те царства, в об­лас­т­та на Слънчевото съ- ществувание. И се­га от сфе­ри­те на Слънцето, тя до­чу та­ки­ва думи, как­ви­то по­-ра­но чес­то бе­ше чу­ва­ла чрез Батх-Кол. Но се­га гла­сът на Батх-Кол бе­ше променен, бе­ше ста­нал на­пъл­но друг. Самият глас ид­ва­ше от съв­сем дру­га по­со­ка и онова, ко­ето Исус от Назарет се­га чу, пре­ве­де­но на наш език, мо­жа да проз­ву­чи в оне­зи думи, ко­ито аз про­из­не­сох за пръв път, ко­га­то не­от­дав­на по­ло­жих­ме ос­нов­ния ка­мък на на­шия стро­еж край Дорнах*26.

Има задължения, ко­ито са стро­го окултни! Следвайки ед­но та­ко­ва окул­т­но задължение, то­га­ва аз спо­де­лих онова, ко­ето Исус от Назарет чу чрез пре­об­ра­зе­ния глас на Батх-Кол. Исус от Назарет чу думите:

Властвуват зли­ни­те

Свидетелствуват за раз­па­да­не­то на Аза

Стореният от дру­ги грях на се­бе­лю­бие

Изживян в на­същ­ния хляб

В кой­то не влас­т­ву­ва во­ля­та на Небето

И заб­ра­ви Вашите име­на

Вие, Отци на Небето
Аз не мо­га да пре­ве­да по друг на­чин на нем­с­ки език онова, ко­ето Исус от Назарет то­га­ва до­ло­ви чрез про­ме­не­ния глас на Батх-Кол. Единствено по то­зи и по ни­ка­къв друг начин! Точно те­зи бя­ха думите, ко­ито от­но­во вър­на­ха от де­ле­на­та Исусова ду­ша в тялото, та­ка че той се про­бу­ди от своя унес. И ко­га­то Исус от Назарет от­но­во дой­де на се­бе си и от­п­ра­ви пог­лед към тъл­па­та от из­мъ­че­ни хора, ко­ито го тлас­ка­ха към олтара, видя, че всич­ки те бя­ха побягнали. А ко­га­то от­п­ра­ви яс­но­виж­да­щия си пог­лед в далечината, там той ус­пя да раз­ли­чи са­мо ед­но войнство от де­мо­ни­чес­ки образи, от де­мо­ни­чес­ки Същества, ко­ито бя­ха здра­во свър­за­ни с те­зи хора..

И то­ва бе­ше вто­ро­то важ­но изживяване, вто­ри­ят ва­жен за­вър­шек на оно­ва ду­шев­но израстване, ко­ето Исус от Назарет осъ­щес­т­ви след сво­ята два­на­де­сет­го­диш­на възраст. Да, скъ­пи мои приятели, събитията, ко­ито нап­рави­ха на­й-­го­ля­мо впе­чат­ле­ние за ду­ша­та на под­рас­т­ва­щия Исус, съв­сем не по­раж­да­ха спо­кой­но и вед­ро настроение. Още пре­ди Кръще- нието в Йордан, та­зи ду­ша тряб­ва­ше да опоз­нае ця­ла­та без­д­на на чо­веш­ка­та природа.

След пъ­ту­ва­не­то Исус от Назарет от­но­во се за­вър­на в своя дом. По съ­що­то време, приб­ли­зи­тел­но към два­де­сет и чет­вър­та­та го­ди­на на Исус от Назарет по­чи­на бащата, кой­то бе­ше ос­та­нал в къщи. Когато Исус се за­вър­на у дома си, той все още бе­ше под сил­но­то впе­чат­ле­ние на де­мо­ни­чес­ки­те въздействия, ко­ито оп­ре­де­ля­ха це­лия ха­рактер на древ­на­та ези­чес­ка религия. Човек мо­же да се из­диг­не до оп­ре­де­ле­ни сте­пе­ни на вис­ше­то познание, са­мо ако ми­не през без­д­ни­те на живота; в из­вес­тен сми­съл та­ка ста­на и с Исус от Назарет: Около сво­ята два­де­сет и че­ти ри го­диш­на въз­раст - в ед­на местност, ко­ято аз не съм в със­то­яние да на­зо­ва - той ус­пя да прог­лед­не в не­из­мери­ма­та дъл­бо­чи­на на чо­веш­ки­те души, къ­де­то бе­ше съб­ра­на ся­каш ця­ла­та ду­шев­на мъ­ка на то­га­ваш­но­то чо­вечество; той ус­пя да се по­то­пи и в она­зи мъдрост, ко­ято про­низ­ва ду­ша­та ка­то на­же­же­но желязо, но в съ­що­то вре­ме я да­ря­ва с ясновидство, пред ко­ето се от­к­ри­ват ду­хов­ни­те светове. Долавяйки пре­об­ра­зе­ния глас на Батх-Кол, бе­ше пре­об­ра­зен и са­ми­ят Исус. И така, още в срав­ни­тел­но мла­да възраст, Исус при­те­жа­ва­ше един споко­ен и про­ник­ващ ду­хо­вен поглед. Той се пре­вър­на в човек, тол­ко­ва дъл­бо­ко за­поз­нат с тай­ни­те на живота, колко­то ни­кой до тогава, по­не­же до то­зи миг ни­кой не бе­ше ста­вал сви­де­тел на та­ка­ва ог­ром­на чо­веш­ка мъка. Най-напред той усе­ти как обик­но­ве­но­то зна­ние са­мо раз­к­ла­ща поч­ва­та под но­зе­те му; пос­ле уста-
нови, как ста­ри­те ин­с­пира­ции ве­че не са в сила; а нак­рая ви­дя как ре­ли­ги­оз­ни­ят култ и жертвоприношенията, вмес­то да са мост меж­ду хо­ра­та и Боговете, са­мо прив­ли­чат все­въз­мож­ни де­мо­ни­чес­ки Същества, ко­ито об­себ­ват хо­ра­та и пре­диз­вик­ват не­из­ли­чи­ми ду­шев­ни и те­лес­ни болести. Несъмнено, до то­зи мо­мент ни­кой на Земята не бе­ше над­ник­вал тол­кова дъл­бо­ко в чо­веш­ка­та мъка, как­то Исус от Назарет и ни­кой не бе­ше на­ра­ня­ван в ду­ша­та си до та­ка­ва степен, както Исус при ви­да на об­се­бе­ния от де­мо­ни народ. И всъщ­ност до то­зи мо­мент ни­кой не бе­ше под­гот­вен до от­гово­ри на въпроса: Как, как да се спре раз­рас­т­ва­не­то на та­зи мъ­ка по Земята?

И така, Исус от Назарет раз­по­ла­га­ше не са­мо с яс­но­виж­да­щия пог­лед и с бо­гатс­т­ва­та на мъдростта, а в из­вестен смисъл, чрез са­мия живот, се пре­вър­на в един посветен. За то­ва се до­се­ти­ха хората, ко­ито по оно­ва вре­ме бя­ха съб­ра­ни в Ордена на есеите. Есеите прак­ти­ку­ва­ха ед­на раз­но­вид­ност на тай­но­то уче­ние в оп­ре­де­ле­ни мес­та на Палестина. Орденът бе­ше из­вес­тен със сво­ите стро­ги правила. Онзи, кой­то ис­ка­ше да вле­зе в Ор- дена, бе­ше подла­ган на ре­ди­ца из­пи­та­ния по­не ед­на година, а в по­ве­че­то слу­чаи - го­ди­ни наред. Той тряб­ва­ше да докаже, че е досто­ен за пос­ве­ще­ние чрез ця­ло­то си по­ве­де­ние и морал, с ця­ла­та си го­тов­ност да слу­жи на вис­ши­те ду­хов­ни си ли, с усе­та си за справедливост, човеколю- бие, с от­ри­ча­не­то си от ма­те­ри­ал­ни­те бла­га и т.н. След вли­за­не­то в Ор- дена, той ми­на­ва­ше през раз­лич­ни степени, до­ка­то нак­рая бе­ше включ­ван в един вид мо­на­шес­ко уединение, це­ля­що откъс­ва­не от ос­та­на­ло­то човечество, та­ка че с по­мощ­та на ду­шев­но и те­лес­но пре­чис­т­ва­не той мо­же­ше да се доб­лижи до ду­хов­ния свят. Тези ос­нов­ни мо­мен­ти на­ми­рат из­раз в ня­кои от сим­во­ли­те на есейс­кия Орден. Дешифрира­не­то на Хрониката Акаша показва, че име­то „есеи" ид­ва от ев­рейс­ка­та ду­ма „есин" или „асин". Тази ду­ма озна­ча­ва не­що ка­то „лопата" или „лопат- ка"; за­що­то есе­ите ви­на­ги но­се­ха ка­то от­ли­чи­те­лен знак ед­на мал­ка ло- патка, не­що ко­ето е за­па­зе­но в ня­кои окул­т­ни братс­т­ва и до днес. Есеите има­ха и дру­ги правила: те не тряб­ва­ше да носят у се­бе си ни­как­ви мо­не­ти и да не ми­на­ват през врати, ко­ито са ук­ра­се­ни с ри­сун­ки или пък в чи­ято бли­зост има на­ри­су­ва­ни об­ра­зи и картини. И по­не­же по оно­ва вре­ме Орденът на есе­ите бе­ше офи­ци­ал­но признат, те влиза­ха в Йерусалим през спе­ци­ал­ни порти, на ко­ито ня­ма­ше ни­как­ви рисунки, ни­как­ви из- ображения. Ако есе­ите сти­га­ха до ня­как­ва украсена, изог­ра­фи­са­на врата, те ви­на­ги тряб­ва­ше да се връ­щат обратно. В са­мия Орден бяха в си­ла ста­ри традиции, вър­ху чи­ето съ­дър­жа­ние есе­ите па­зе­ха пъл­но мълчание. Те тряб­ва­ше да про­по­вяд­ват са­мо това, ко­ето бя­ха на­учи­ли в са­мия Ор- ден. Всеки, кой­то вли­за­ше в Ордена, бе­ше длъ­жен да му ос­та­ви ця­ло­то си имущество. По вре­ме­то на Исус от Назарет есе­ите бя­ха око­ло че­ти­ри

Сега тряб­ва да из­тък­нем ед­но от те­зи изживявания, ед­но от те­зи вът­реш­ни впечатления, за­що­то то мо­же да хвър­ли свет­ли­на вър­ху це­лия ход на об­що­чо­веш­ко­то развитие. И така, на­ми­рай­ки се в ед­но осо­бе­но ду­шевно

Другото важ­но из­жи­вя­ва­не се свеж­да­ше до за­поз­нан­с­т­во­то на Исус от Назарет с един още по­-м­лад човек, кой­то съ­що кръ­же­ше око­ло Ордена на есеите, ма­кар и по съв­сем друг начин, без да ста­ва есеец. Става ду ма за един бра­т-­ми­ря­нин в есейс­кия Орден, а имен­но Йоан Кръстител. Той се об­ли­ча­ше ка­то есеите, които през зи­ма­та но­се­ха дре­хи от ка­мил­с­ка вълна. Обаче той ни­ко­га не сме­си юдейс­ко­то уче­ние с то­ва на есеите. Но тъй ка­то уче­ни­ето и це­ли­ят жи­вот на есе­ите му бя­ха нап­ра­ви­ли ог­ром­но впечатление, той жи­ве­еше ка­то те­хен бра­т-­ми­ря­нин и пос­те­пен­но ин­с­пи­ри­ран от тях, стиг­на до всич­ко онова, ко­ето се раз­каз­ва в Еванге­ли­ята за Йоан Кръстител. Да, Исус от Назарет и Йоан Кръстител про­ве­до­ха мно­го раз­го­во­ри по­меж­ду си.

Един ден оба­че се слу­чи та­ка - аз доб­ре зная как­во оз­на­ча­ва да се го­во­ри за те­зи не­ща по тол­ко­ва по­вър­х­ностен начин, оба­че въп­ре­ки това, по си­ла­та на спо­ме­на­ти­те ве­че окул­т­ни задължения, те­зи фак­ти тряб­ва да бъ­дат раз­ка­за­ни - слу­чи се така, че един ден, до­ка­то Исус от Назарет раз­го­ва­ря­ше с Йоан Кръстител, той видя как фи­зи­чес­ко­то тя­ло на Кръстителя ся­каш из­чез­на и пред пог­ле­да му зас­та­на Илия. Това бе­ше вто­ро­то важ­но ду­шев­но из­жи­вя­ва­не всред об­щ­нос­т­та на есеите.

Обаче Исус има­ше и дру­ги изживявания. Още пре­ди дос­та вре­ме Исус от Назарет има­ше въз­мож­ност да наблю­да­ва следното: Когато се приб­ли­жа­ва­ше до спе­ци­ал­ни­те вра­ти за есеите, по ко­ито ня­ма­ше ни­как­ви знаци и изображения, Исус не мо­же­ше да ми­не през тях, без да из­пи­та ед­на гор­чи­ва опитност. Той се вглеж­даше в те­зи врати, умиш­ле­но ли­ше­ни от как­ви­то и да е изображения, оба­че ду­хов­ни­ят му пог­лед яс­но раз-

Който е из­пи­тал по­доб­ни изживявания, доб­ре знае, че без­п­лод­но­то мъд­ру­ва­не тук е на­пъл­но неуместно, поне­же те­зи не­ща са потресаващи. Ос- вен то­ва чо­век ско­ро се убеждава, че в слу­чая обик­но­ве­ни­те чо­веш­ки мисли са край­но недостатъчни. Човешките мис­ли да­леч не мо­гат да се спра­вят с те­зи факти. Обаче по­доб­ни впе­чат­ле­ния не са­мо про­ник­ват в дъл­би­ни­те на душата, а прос­то ста­ват не­от­мен­на част от са­мия ду­ше­вен живот. С она­зи част от ду­ша­та си, в ко­ято е съб­рал та­ки­ва изживявания, чо­век се чув­с­т­ву­ва ве­че свър­зан със са­ми­те тях и про­дъл­жа­ва да ги но­си по­-на­та­тък през жи­во­та си.

Ето как Исус от Назарет се за­поз­на с два­та об­ра­за на Луцифер и Ариман, виж­дай­ки ги зад вра­ти­те на есеите. Първоначално то­ва не пре­диз­ви­ка ни­що друго, ос­вен че за не­го ста­на ясно: меж­ду те­зи ду­хов­ни Същества и есе­ите стои ня­как­ва тайна. Впоследствие то­ва се от­ра­зи и на от­но­ше­ни­ята му с есеите: след те­зи опитнос­ти той ве­че не се раз­би­ра­ше та­ка доб­ре с тях. Защото в ду­ша­та му жи­ве­еше нещо, за ко­ето той не се осме­ля­ва­ше да го­во­ри пред есеите: все­ки път в раз­го­вор с есеите, меж­ду Исус и тях зас­та­ва­ха не­го­ви­те опит­ности пред вра­ти­те на есеите.

Един ден, ко­га­то след по­ред­ния ва­жен разговор, за­ся­гащ на­й-­вис­ши­те ду­хов­ни области, Исус от Назарет на­пуска­ше глав­на­та сгра­да на есеите, ми­на­вай­ки през вратата, той се на­тък­на на образите, за ко­ито знаеше, че това бя­ха Луцифер и Ариман. И той видя, как Луцифер и Ариман по­бяг­на­ха от вра­та­та на есейс­кия дом. Сега в ду­ша­та му се по­ро­ди един въп- рос. Не че той пи­та­ше със своя разум, прос­то в ду­ша­та му нах­лу с ог­ром­на и пър­вич­на си­ла след­ни­ят въпрос: Накъде бя­гат те, на­къ­де бя­гат Луцифер и Ариман? Защото той доб­ре знаеше, че те бя­гат тък­мо по­ра­ди све­ще­нос­т­та на есейс­кия Орден, на есейс­кия манастир. И в ду­ша­та му из­ник­на въпросът: Накъде бя­гат те? И от тук на­та­тък то­зи въп­рос не го на­пус­ка­ше и прос­то из­га­ря­ше душа­та му ка­то огън; през след­ва­щи­те сед­ми­ци то­зи въп­рос зву­че­ше в ду­ша­та му все­ки час, вся­ка минута. Ко- га­то след ду­хов­ния разговор, кой­то бе­ше во­дил с есеите, той на­пус­на глав­на­та им сграда, в ду­ша­та му го­ре­ше въпросът: Накъде бя­ха по­бяг­на­ли Луцифер и Ариман?

А как­во нап­ра­ви той по­-на­та­тък под впе­чат­ле­ни­ето на то­зи из­га­рящ въпрос, след ка­то разбра, че ста­ри­те ин­с­пи­рации са без­въз­в­рат­но изгу-
бени, а ре­ли­ги­ите - пок­ва­ре­ни от де­мо­ни­чес­ки сили, след ка­то пад­на пред ол­та­ра на ези­ческия храм и чу пре­об­ра­зе­ния глас на Батх-Кол, и как­во точ­но оз­на­ча­ва раз­ка­за­но­то от мен то­ку­-що от­нос­но въпро­са на Исус от Назарет: Накъде по­бяг­на­ха Луцифер и Ариман? - за всич­ко то­ва ние ще про­дъл­жим до го­во­рим утре.