Максим Мизов завършва философия с профил социология в су „Климент Ох

73 
високата и стабилна гаранция за просперитета на държавата, както и на общест-
вото, на отделните негови класи, съсловия, общности и индивиди, то не е в сила 
и допускането, че най-оптимална всеотдайност, или дори себепожервователност 
към държавата е налице в робовладелческите общества от историческата епоха 
на античността, или поне на тотално зависимите закрепостени индивиди в епо-
хата на феодализма. Ако, обаче, подобна хипотеза има резон, неизбежно следва 
да се направи заключението, че най-висшата степен на консервативния монар-
хически социализъм би трябвало да ни описва и тълкува не изкусителна или 
упоителна идилия, а нещо противоположно - едно кошмарно време на държава 
и принаодлежащото й общество, в които хората са роби, ако не на друго, то поне 
със сигурност на собствеността и господството - нещо, което фон Щайн не само, 
че никога и никъде в трудовети си не отрича, а непрестанно и оглушително твър-
ди, а и привежда всевъзможни доводи и аргументи за неговото потвърждение.) 
Именно по тази причина управлението на държавата се оказва съдбоносно не 
само за нейните поданици, но и за самата нея, доколкото тя следва да се описва 
и разбира като специфеичен автономен и жив организъм. Затова и в трезорите 
на историята има безброй примери, доказващи, че лошото управление на дър-
жавата е обуславяло не само нейното отслабване, но даже и нейната смърт.
За разлика от много примери, илюстриращи по-добре прозренията на ве-
лики мислители за принципите и начините на функциониране и управление на 
държавата, основният принцип на съществуване на обществото не е бил пред-
мет на сериозни и плодоносни теоретически рефлексии и публикации по тези 
въпроси. Въпреки тази одиозна традиция, фон Щайн е твърдо убеден, че такъв 
принцип реално съществува, а и че само чрез едни адекватни понятия за него са 
възможни и практически реализируеми съвсем нови съдържание и форми на жи-
вота на обществото, естествено, не без вниманието и участието на държавата. 
(
Това е поредното тежко логическо противоречие, в което Л. фон Щайн попада, 
защото преди това ни беше неистово внушавал или убеждавал, че мистериите 
на историята и живота, на политиката и управлението на държавата не могат да 
разчитат само на абстрактно-теоретически мислещите глави, нито на сътворени 
от тях категориално-понятийни системи - имайки предвид критиката си към тео-
рията и идеологията на Карл Маркс, а сега - тъкмо обратното, - сякаш напълно 
забравил за предишните си уговорки, ни убеждава, че единствено с посредни-
чеството на едно адекватно понятие са възможни, но и практически осъществи-

74 
ми нови съдържания и форми на живот в държавата и обществото.) Затова край-
ната цел или съдбоносното предназначение на личността - да бъде хармонично 
развита, е плод не само на обществото, а най-вече на държавата. (Подобна 
теза, обаче, едва ли е особено ласкателна за човешките същества, тъй като дис-
кретно ги превръща в особена суровинна база или в оръдие на висшите замисли, 
намерения и планове на държавата, сътворени и понякога изразени от монарха. 
Тя обаче е в пълно противоречие и с Кантовия императив, повеляващ към човека 
никога и никъде да не се подхожда като към средство, а винаги, навсякъде и само 
като към особено значима ценност, дори самоценност на човешкото същество.) 
Но реалностите, порядките и условностите, които обществото предлага на от-
делната личност, винаги са по-незначителни и зависими от тези на държавата, 
най-вече от естеството и особеностите на нейното управление в разни казуси. А 
в обществото задоволяването на потребностите и интересите, или удоволствия-
та на личността са толкова по-големи, колкото повече тя е по-способна да пос-
тавя други индивиди в своя зависимост, или под собствената си власт, понеже 
собствеността и господството са изначални и фатални, универсални и неизмен-
ни фундаменти или принципи на живота в държавата, пък и в този на индивида. 
Освен това обществото насърчава и възпроизвежда тези властови зависимости. 
То ги реализира в своята историчност и всекидневност. Затова личният живот на 
индивида е зависим от способностите му да се подчинява другиму, или пък да 
налага подченение на другите съобразно личните му интереси, цели и проекти. 
Затова принципът на обществото е специфична кристализация на отношенията 
между интересите на неговите членове, на техните възможни сблъсъци. Взето 
само по себе си, подобно обществото не може ефективно и цялостно да реши 
противоречията, конфликтите, колизиите и баталиите между личните интереси. 
Това, обаче, може (а и трябва) да направи единствено държавата, която прите-
жава определен тип управление, легитимиращо корелациите между поданиците 
й, тъй като тя е най-важният фактор за разпределянето на собствеността и на 
обслужващите я ресурси и механизми за дадени типове господства над хората. 
И само тя може да дефинира и контролира какви отношения, зависимости и йе-
рархии между тях са възможни, а и осъществими, и до какво те могат да водят. 
Нещо повече, според Л. фон Щайн, обществото не е способно да целеполага и 
регулира множествеността от всевъзможните отношения и зависимости между 
членовете му, защото реалното му битие е зависимо от, а и съществува чрез тях. 

75 
Такъв особен поглед (отгоре или отстрани) към тяхната природа и значимост е 
възможен, но и присъщ само на държавата, и то в лицето на нейното управление. 
(
Независимо от факта, че на много места в своите произведения Л. фон Щайн 
заменя некоректно термина поданици с граждани, по същество логиката му е ор-
ганично свързана с, а и подчинена изцяло на поданическия манталитет и маниер. 
А както е добре известно, от гледна точка на невербаликата, поданикът няма 
право „да гледа отвисоко“ към своя началник, още повече към монарха, защото 
единственото, което му е позволено е да гледа само „отдолу“, с ниско сведена 

жүктеу/скачать 2.13 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: