Мост през вечността



бет18/23
Дата20.07.2016
өлшемі1.44 Mb.
#211015
1   ...   15   16   17   18   19   20   21   22   23

Аз седях притихнал и се опитвах да се поставя на нейно място, но все не успявах. Какво толкова лошо има в това да се откъснем за малко един от друг, да си дадем почивка? Защо възможността да не бъдем заедно за из­вестно време й вдъхваше такъв ужас?

- Да викаш, означава да повишиш тон - казах аз с усмивка, като се опитвах да се надсмея над собствените си свещени правила, надявайки се, че ако е възможно да погледнем на нещата с усмивка, значи не всичко е тол­кова страшно.

Тя обаче не се усмихна.

- Стига с твоите проклети правила! Докога, Господи, докога смяташ да влачиш целия този баласт със себе си? В мен се надигна пристъп на гняв.

- Ако не бяха истина, нямаше да те занимавам с тях. Не виждаш ли? Това са важни неща за мен; за мен те са истина; те са част от моя живот! И, моля те, мери си при­казките!

- А, значи ти ще ми кажеш какво да приказвам! Ще приказвам каквото си искам, дявол да го вземе!

- Ти си свободна да си го приказваш, Лесли, но аз не съм длъжен да те слушам...

- О, така ли! С тъпата си гордост!

- Ако има нещо, което не мога да понасям, това е да се отнасят към мен без капчица уважение!

- А ако има нещо, което аз да не понасям, това е да бъда ИЗОСТАВЯНА!

Тя зарови лицето си в ръце и косите й се посипаха като златист водопад, за да скрият страданието й.

- Изоставяна ли? - казах аз. - Но, уки, аз не смятам да те изоставям! Казах само...

- Но го правиш! А аз не понасям... да бъда изоставя­на...

Думите й едва се чуваха, задавени от ридания, едва стигаха до мен през пръстите и златото на косите й.

Аз преместих масата и седнах до нея на леглото. Опитах се да придърпам до себе си тялото й, свито на кълбо, и да я прегърна. Тя не помръдна, не спря да ридае.

В този миг се бе превърнала в някогашното моми­ченце, което никога не беше я напускало - момиченцето, което навремето се е почувствало изоставено, жестоко изоставено, завинаги изоставено след развода на родите­лите й. Оттогава насам родителите й се бяха събрали от­ново, тя ги обичаше и двамата, но раните на детството никога не бяха изчезнали.

Лесли бе си пробивала път, за да стане това, което е в момента, съвсем сама, живяла бе сама, била е щастли­ва сама. Сега, след като прекарахме толкова много щас­тливи месеци заедно, тя 'бе започнала да мисли, че се е освободила от тази страна на своята личност, която бе свързана със самотата. И тя си имаше своите стени и в момента аз бях допуснат сред тях.

- Аз съм тук, уки - обърнах се към нея. - Тук съм.

Права е, че съм горд, помислих си. При най-малкия проблем веднага съм готов да се защитавам, забравяйки какво преживява тя. Колкото и силна и умна да е, все пак се страхува.

В Холивуд е получавала далеч повече внимание, от­колкото съм получавал аз когато и да било. В деня след нашия деветчасов телефонен разговор тя напусна прия­тели, агенти, студиа, политика. Напусна ги, без да се сбо­гува, без никакви обяснения, без да знае дали ще се вър­не скоро или никога. Просто ги напусна. Поглеждайки на запад, можех да усетя въпросите, които се носят над града, който бе оставила: Какво стана с Лесли Париш?

Сега тя е в центъра на пущинаците. На мястото на скъпата й стара котка, която почива в мир, сега я заоби­калят съвсем не толкова приятни змии и скорпиони, пя­съци и скали. Непосредственият й свят е суровият свят на полетите. Тя бе заложила на карта всичко. Отказала се бе от Холивуд, доверяваше ми се изпяло в тази сурова земя, където нямаше друга защита освен силата на она­зи топлота, която ни обгръщаше и двамата, когато бях­ме щастливи заедно.

Риданията й стихнаха, но тя все още лежеше свита на кълбо, цялата вдървена насреща ми.

Никак не ми се иска да я разплаквам, но тя сама си е виновна! Нали се споразумяхме, че това е експеримент. В споразумението ни не влизаше това да не можем да прекарваме по няколко седмици сами. Когато се вкопчва в мене така, тя не ми дава право на свобода да бъда където искам. И така сама ме тласка да я напусна. Тол­кова е умна, нима не може да разбере един прост факт? Затвориш ли човека в килия, той мигновено пожелава да избяга.

- О, Ричард - промълви тя, съкрушена и уморена. -Така искам двамата да успеем да бъдем заедно. Искаш ли го и ти?

-Да, искам го.

Искам го, ако ме оставиш да бъда такъв, какъвто съм - казах си аз. Никога не бих застанал между теб и онова, което ти желаеш; защо ти не можеш да постъпиш така към мен?

Тя се изправи и седна по-далеч от мен в другия край на леглото смълчана. Нямаше вече сълзи, но във възду­ха бе надвиснало неразбирателството и огромната дис­танция между нашите два острова.

И тогава стана нещо изключително странно; извед­нъж почувствах, че всичко това се е случвало вече вед­нъж. Небето кървавочервено на запад, силуетът на едно разкривено дърво, който се вижда през прозореца. Лесли, смазана под товара на различията между нас - всич­ко се бе случило точно по същия начин в някакво друго време. И тогава аз исках да си отида, а тя се опитваше да ме разубеди. Бе плакала, после бе се смълчала, а после бе казала: „Така искам двамата да успеем да бъдем заед­но. Искаш ли го и ти?" А аз бях отвърнал: „Да, искам го." И сега следващото, което ще каже, е: „Сигурен ли си?" Тя е изричала тези думи и преди, и ето че сега отно­во ще ги каже.

Тя вдигна глава и погледна към мен:

- Сигурен ли си? Дъхът ми спря.

Дума по дума аз знаех своя отговор. Моят отговор тогава беше:

- Не. Ако трябва да бъда честен, не съм сигурен...

После всичко изчезна: думите, залезът, дървото, всичко. С това мигновено прозрение в различно време над мен надвисна огромна тъга, толкова тежка тъга, че очите ми се заслепиха от сълзи.

- Ти си станал по-добър - бавно заговори тя. – Аз зная, че ти се променяш от декември насам. Много си мил през повечето време, живяхме толкова щастливо за­едно. Аз виждам, че ние имаме прекрасно бъдеще, Ри­чард, защо трябва да бягаш? Нима не желаеш това бъде­ще или още не можеш да го видиш?

В караваната бе почти тъмно, никой от нас не се помръдна да запали светлината.

- Лесли, в този момент видях нещо друго. Нима то­ва се е случвало и преди.

- Искаш да кажеш, че този момент се е случвал и преди, нещо като спомен от предишно прераждане? - по­пита тя.

- Да. Имах чувството, че зная всяка дума, която ще кажеш. Ти почувства ли го?

-Не.


- Аз го почувствах. Знаех съвсем точно какво ще ка­жеш и ти го казваше. .

- И какво стана после?

- Не зная. Представата ми изчезна, но се почувствах непоносимо тъжен.

Тя протегна ръка и ме докосна по рамото. Долових сянка на усмивка в мрака.

- Напълно си го заслужаваш,

- Остави ме да се опитам отново да си върна тази представа. Дай ми десетина минути...

Тя не протестира. Аз легнах на пода, затворих очи. Поех си дълбоко дъх.

Тялото ми е напълно отпуснато...

Отново дълбоко вдишване.

Съзнанието ми е напълно отпуснато...

Вдишване.

Стоя пред една врата и вратата се отваря в различ­но време...



Караваната. Залез. Лесли свита на кълбо, сякаш да се защити от нещо, на другия край на леглото. Виждам я реално, като в триизмерен филм.

- О, Ричард - казва тя, съкрущена и уморена. - Така искам да успеем да бъдем заедно. Ти искащ ли го?

-Да, искам го.

Искам го, ако ме оставиш да бъда такъв, какъвто съм - помислих си аз. Никога не бих застанал между те­бе и нещо, което желаеш. Защо не можеш да бъдеш, та­кава и ти?

Тя се изправи и седна на другия край на малкото лег­ло, мълчалива. Нямаше повече сълзи, но въздухът бе на­тежал от нашето неразбирателство, от дистанцията между нашите два острова.

- Сигурен ли си? Сигурен ли си, че искаш да бъдем за­едно?

-Не! Да си призная честно, не съм сигурен. Мисля, че не мога да се примиря с тези въжета. Чувствам се уло­вен в мрежа от въжета! Опитам се да махна някое въже, а на теб това не ти харесва. Махна друго - и ти се разкрещяваш. Толкова сме различни, че се страхувам от теб. Вложих всички усилия, за да успее този експеримент, но ако ти не си в състояние да ме оставиш да поживея сам няколко седмици, не съм убеден, че искам да бъдем заед­но. Не мога да си представя такова бъдеще.

Тя въздъхна. Дори и в мрака можех да видя как изди­га около себе си стени, а аз оставам извън тях,

-Аз също не виждам бъдеще, Ричард. Ти ме предуп­реди, че си егоист, но аз не поисках да те чуя. Опитахме се, но не се получи. Всичко трябваше да бъде точно тако­ва, каквото ти го искаш.. Съвсем точно да отговаря на твоите представи, нали?

- Боя се, че е така, Лесли.

Едва не я нарекох уки, но не го направих и разбрах, че вече никога няма да се обърна към нея така.

-Не мога да живея без свобода...

- Не намесвай тук свободата, моля те. Не искам да слушам повече сапунени мехури. Изобщо не трябваше да допусна да ме убеждаваш да правим повече опити заедно. Аз се отказвам. Ти си оставаш това, което си.



Аз се опитах да вдигна малко от тежестта на то­зи разговор.

- Ти летя с планера сама. Повече никога няма да се страхуваш да летиш.

- Така е. Благодаря ти, че ми помогна да го постиг­на - тя се изправи, запали светлината и погледна часов-Да.

-Сбогом, Ричард, карай...

...Внимателно. Искаше да каже „карай внимател­но". Но вече не можеше да го каже. Сега вече можех да ка­рам както си искам.

-Сбогом.

Наведох се да я целуна, но тя извърна глава.

Сива пелена падна над съзнанието ми. Извърших не­що непоправимо. Все едно да скочиш, от самолет от две мили височина.

Все още можех да я задържа, можех да докосна ръка­та й, ако поискам.

Тя вървеше напред.

Вече е късно.

Един мислещ човек преценява, взема решение и след това действа съобразно, с него. Никак не е разумно да променяш решението си в последния момент. Веднъж тя постъпи така с мен и, както се оказа, сгреши. Не мо­жеше и дума да става, че ще повтори същото още веднъж.

Но, Лесли, аз те познавам твърде добре. Ти не мо­жеш да си отидеш! Познавам те по-добре от всекиго на света и ти също ме познаваш. Ти си най-добрата моя приятелка в тоя живот. Как можеш да си отидеш? Не разбираш ли, чете обичам? Никого не съм обичал, а те­бе обичам.

Защо нямах силите да й го призная? Тя продължава­ше да се отдалечава, без да се обръща назад. После мина през вратата и изчезна от погледа. Ушите ми забучаха, сякаш от звука на вятър, сякаш витло, което бавно и търпеливо се завърта и самолетът ме очаква да се кача и да свърша със своя живот.

Аз стоях дълго и гледах вратата, сякаш тя може­ше внезапно да се появи ида каже: „О, Ричард, колко сме глупави и двамата, как можем да си причиняваме това единна друг!"

Тя не се появи и аз не се втурнах през вратата, за да я върна.

Истината е, че ние сме сами на тази планета, мис­лех си аз, всеки от нас е напълно сам — и колкото по-рано го разберем и приемем, толкова по-добре за нас.

Множество хора живеят сами: женени или самот­ни, те търсят, без да могат да намерят, докато накрая забравят, че са търсили. И с мен беше така преди и от­ново ще бъде. Но никога, Ричард, никога не допускай нико­го толкова близо до себе си, колкото допусна тази жена.

Излязох, без да бързам, от летището, стигнах до колата и потеглих, без да бързам, отдалечавайки се от аерогарата. Ето на запад се насочва един самолет ДС-8 - може би тя е там?

Последва „Боинг-727", след него друг. В този мо­мент се насочват нагоре, за да вземат височина; колела­та се прибират, предкрилията се вдигат, самолетът по­ема курс. Ето че тя летеше в моето небе в този мо­мент, как стана така, че аз останах на земята?

Отърси се от тези мисли. Отърси се напълно от мислите си. По-късно ще помислиш за това. По-късно.

На другия ден застанах на стартовата линия осем­найсети по ред. Крилете бяха напълнени с воден баласт, комплектът с необходимите принадлежности е на бор­да, люкът е затворен... Всичко е проверено.

Колко празна беше караваната през цялата тази безсънна нощ, колко невероятно стихнала!

Наистина ли си отиде? Някак си не мога да повяр­вам...

Облегнах се на седалката, проверих ръчките за уп­равление на полета, кимнах на техническото лице от­вън, дори не знаех как се казва, и натиснах педалите. Ляв, десен, ляв: да тръгваме, буксирен самолет, да тръгваме.

Усещането е като при катапултиране, движение­то забавено. Ужасен трясък и рев от буксирния само­лет, от който се издигаме първо няколко фута, след това все по-бързо и по-бързо. Скоростта дава сила на елероните, на педалите и елеваторите и ето че сега сме на фут над земята и се носим над пистата, дока­то буксирният самолет се издига и започва да набира височина.

Снощи аз извърших огромна грешка. С онова, което казах, с това, че я пуснах да си отиде. Сега сигурно е късно да я моля да ее върне.

След пет минути набрахме достатъчно височина, следвайки въжето на буксира, след което - леко спускане за отслабване на напрежението и аз дърпам ръчката за освобождаване.

Има един добър термал близо до пистата за изли­тане и там е пълно с планери. Първият, който се издига във възудуха, намира потока и ние, останалите, следваме като леминги под формата на огромна спирала... Цяло стадо планери, които се издигат ли, издигат все по-ви­соко в топлата подемна струя.

Внимателно, Ричард, огледай се добре! Влез в тер-мала от дъното, върти се в същата посока като всички други. Ако се сблъскаш, във въздуха с някого, това може да ти убие целия ден.

Колкото и да съм летял, продължавам да се вълну­вам, както някога, и все подскачам, когато в толкова малко пространство се съберат толкова много планери.

Рязък завой. Бърз завой. Хванеш ли сърцевината на възходящия поток, започваш да се движиш като в експ­ресен асансьор... Петстотин фута в минута, седемсто-тин, деветстотин. Не е най-добрият издигащ поток в Аризона, но все пак е достатъчно добър за първо излита­не днешния ден.

Дали ще вдигне телефона, ако й се обадя? И ако го вдигне, какво бих могъл да й кажа.?

Лесли, ужасно съжалявам!

Хайде да започнем по старому?

Вече съм_ го казвал веднъж, вече съм се извинявал.

На противоположната страна на потока се намира АS-W 19, който е точно копие на моя собствен планер и на крилото и опашката му е изписан състезателен но­мер СZ,. Отдолу в потока навлизат още три планера, а над мен има поне дванайсет. Когато човек погледне на­горе, има чувството, че ужасен ураган се е извил сред фаб­рика за самолети - всичко приличаше на спираловидна финтазия, на летяща стихнала скулптура.

А може би съзнателно съм искал да я накарам да си отиде? Всъщност знаел съм, че заявлението „искам да бъда сам" е хапче, което тя никога няма да преглътне.

Може бинтова беше начин аз да се махна, и то като страхливец? Дали е възможно сродните души да се срещ­нат и да се разделят завинаги?

Много внимателно и постепенно аз се изкачвам пок­рай С2, нагоре във въздушния поток, което е знак, че ле­тя добре въпреки умората. Състезателният полет пре­минава по триъгълник с обиколка 145 мили над пустоши, потънали в ужасна жега, каквото представлява пусти­нята. На земята е направо смърт, но във въздуха има достатъчно възходящи потоци, за да се задържи плане­рът цял следобед при висока скорост.

Отваряй си очите, Ричард! Внимавай добре. Точно над мен се издига „Либела", следва „ Чирус" и „Швайцер 1-35". Мога да подмина „Швайцера", вероятно и „ Чируса", но не и „Либела''. Скоро ще стигнем върха на потока и ще се отп­равим на курс, тъй че ще имаме по-голям простор.

И какво сега? Да прекарам целия остатък от живо­та си сам, летейки на планери. Как сега такъв експерт по бягствата, какъвто съм аз, как да избяга от липсата на жената, заради срещата с която е бил роден? Лесли! Така дълбоко съжалявам!

Съвсем ненадейно силен лъч слънчева светлина ме заслепи. Пламък, разлитащи се частици плексиглас, кабината се накланя встрани, въздушен удар в лицето ми, яркочервена светлина.

Ремъкът на рамото ми се опъва, залепвам за седал­ката, подемната сила се опитва да ме изхвърли, след това да ме смаже.

Кабината се понесе със скоростта на шрапнел, вре­мето буквално запълзя.

Ударен си, Ричард! Нищо не е останало от твоя пла­нер и ако искаш да живееш, трябва по-бързо да се махнеш от тези останки и да отвориш парашута.

Почувствах как планерът се обърна и разпадайки се на части, се понесе надолу.

В червена пелена пред мене просветваха ту скалите, ту небето. Останките от крилото се въртяха наоколо ми като разкъсан облак небе - земя - небе... Струваше ми се, че ръцете ми не стигат, за да откопчая предпазния колан.

Въпреки целия му опит не се е научил на много не­ща.

Бавно оценява ситуацията.

О, здравей приятел! Няма ли да ми помогнеш? Си­гурно ще кажат, че съм катастрофирал. Не съм катас­трофирал. Просто натоварването е прекалено... Не мо­га...

Казва „не мога", когато всъщност „не иска". Аз искам... да отворя тези закопчалки...

Слуша наблюдателя в последните секунди. Интересен край на един живот.

ЕТО!

В момента, когато се освободих от предпазните ко­лани, кабината изчезна, аз хванах въжето на парашута, издърпах го и се обърнах, за да видя земята, преди пара­шутът да се отвори... Твърде късно. Ух, толкова много съжалявам, толкова...

мрак

Примигвах и отворих очи в тъмното. Лежах на пода в караваната.

-Лесли...

Лежах на пода и дишах дълбоко, лицето ми се обли­ваше в сълзи. Тя продължаваше да седи на леглото.

- Добре ли си? - попита. - Уки, добре ли си! Надигнах се от пода, свих се близо до нея и силно я прегърнах.

- Не искам да си отивам от теб, моя малка уки, ни­кога не искам да си отивам от теб - пророних. - Аз те обичам.

Тя едва забележимо потръпна. Настъпи тишина и, както ми се стори, завинаги.

- Ти... какво?-попита тя.

Около два часа сутринта, забра­вили неразбирателствата, ние лежахме прегърнати и раз­говаряхме за цветя, за щастливи хрумвания и творчески приумици, за съвършенството на живота, който ни очак­ваше. Аз въздъхнах.

- Спомняш ли си моето някогашно определение? -попитах аз. - Че сродна душа е тази, която отговаря на всички наши потребности?

-Да.

- В такъв случай не съм сигурен, че ние сме сродни души.



- Защо не? - попита тя.

- Защото нямам потребност да споря - да споря с теб - отвърнах аз. - Нямам потребност да те оборвам.

- Откъде знаеш? - тихо каза тя. - Откъде знаеш, че някои от уроците не стигат до теб точно по този начин? Ако не ти е потребно да се бориш, за да усвоиш някои уроци, нямаше да създаваш толкова много проблеми! В някои моменти не мога да те разбера, докато ти не се ядосаш... А не ти ли се случва и на теб да не разбираш какво искам, докато не започна да викам? Нима същес­твува такова правило, според което ние не можем да ус­вояваме своите уроци и да се разбираме по друг начин освен със сладостни думи и целувки?

Аз примигнах с очи от удивление.

- Аз пък си мислех, че отношенията между две срод­ни души трябва да бъдат съвършени във всеки момент.

Нима е възможно сродни души да не се разбират? Нима това е съвършенство, уки? Искаш да кажеш, че дори ко­гато се караме, това е пак проява на чудото. Когато един скандал довежда до разбиране помежду ни, каквото не сме имали преди?

- Ах - възкликна тя в златистия мрак, - това е то да живееш с философ...


На следващия ден, преди започ­ване на състезанието, аз бях двайсет и трети подред, предпоследен. Крилете бяха напълнени с вода за баласт, спасителните съоръжения - на борда, люкът - готов, и уредите за управление - проверени. Лесли ми подаде кар­тите, радиокодовете, целуна ме, пожела ми късмет и зат­вори люка. Заключих се отвътре, отпуснах се в седалка­та на пилота, проверих таблото за управление на полета, кимнах, че съм готов, изпратих една въздушна целувка на Лесли и дадох знак за тръгване на буксирния самолет.

Всеки полет е съвсем различен от всички останали, но всеки започва с бавно катапултиране от самолет, кой­то те изнася на буксир. Буксирният самолет надига силен рев на стартовата площадка и бавно потегля, след което усилва скоростта. Високата скорост задейства елероните, подемните устройства, педалите и ето че вече се из­дигаме един фут над земята, изчакваме малко и буксирният самолет излита и започва постепенно да набира ви­сочина.

Лесли си правеше шеги с мен тази сутрин и обилно ме заливаше с леденостудена вода точно когато най-мал­ко го очаквах. Тя бе щастлива, аз също. Каква трагична грешка щеше да бъде, ако я бях напуснал.

Пет минути по-късно, издигнал се на нужната висо­чина, аз пикирам, за да отслабя напрежението и дърпам ръчката, за да се освободя по-леко от буксира.

Имаше един добър термичен поток близо до мястото на излитане, който бе пълен с планери. Аз изнемогвах от горещината в кабината, наоколо планерите вихрово кръжаха. Аз обаче бях почти последен и не можех цял ден да прекарам в търсене на издигащ въздушен поток. Бях нетърпелив, но внимателен. Отваряй си очите - ка­зах си. Бъди нащрек!

Рязък завой. Бърз завой....

Вратът ме заболя да се въртя наляво и надясно, да наблюдавам и да преценявам ситуацията. Един „Швайцер" се спусна под мене и рязко се обърна.

Тя е напълно права. Аз наистина създавам пробле­ми. Ние имахме своите трудни моменти, но нали така е с всички? Хубавите моменти са великолепни, те са прос­то... ВНИМАВАЙ!

„Чирусът" над мен рязко свърна надолу и слезе с трийсет фута, а крилото му като гигантско острие се ус­треми към главата ми. Аз рязко натиснах спирачката напред и слязох надолу, като в същото време успях да из­бегна сблъскване с планера под мен.

- Виж го как му се поискало да лети - задавих се аз от възмущение. - Приискало му се да ме измести!

Върнах се обратно в спиралата издигащи се планери и погледнах нагоре от центъра, където на половин миля мо­жеше да се види вихрушката от планери. Малко пилоти са ставали свидетели на нещо подобно - помислих си аз.

В момента, в който погледнах нагоре, забелязах не­що, което се движеше много странно. Това беше планер, който се превърташе, спускайки се посред другите пла­нери! Гледах го и не можех да повярвам... Що за безумна глупост - да се превърта сред толкова много други пла­нери!

Примижах срещу слънцето. Планерът не се превър­таше за развлечение, той се превърташе, защото бе загу­бил едно крило.

Но погледни! Не е само един - два планера се пре­въртаха! Бяха излезли изпод контрол и падаха право на­долу към моята кабина.

Натиснах ръчката вляво и левия педал и рязко се от-тласнах встрани. Недалеч от дясното ми крило паднаха двата катастрофирали планера. След тях се носеше облак от счупени частици като бавни есенни листа, които се въртят на вя­търа.

Радиото, което бе мълчало минути наред, сега за­гърмя:

- СБЛЪСКВАНЕ! Въздушен сблъсък!

- СПУСКАЙ СЕ С ПАРАШУТИТЕ!

Какъв смисъл има да им съобщават по радиоуредба­та да се спускат с парашутите? - помислих си аз. Когато самолетът ти се е разбил на частици, какво друго можеш да направиш, освен да се спуснеш с парашута?

Една от падащите частици в облака се оказа тялото на човек. То дълго се спуска във въздуха, докато най-сетне зад него изникна найлонът, духан от вятъра. Беше жив; успял бе да отвори парашута. Браво, приятел!

Парашутът бе отворен и се носеше безшумно към скалите.



Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   15   16   17   18   19   20   21   22   23




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет