Мост през вечността

Й продължаваш да я обичаш, искаше ми се да й ка­жа.

- Знаеш ли какво най-много ми липсва? - попита тя.

-Какво?

- Да мога да погледна знамето и да изпитам гор­дост.

- След като обсъдихме темата за правителството и държавата, за какво друго бихте искали да поговорите, господин Бах, в деня на собствената си сватба?

,- За каквото и да било - казах аз. - Просто искам да съм с теб.

Част от мене обаче никога нямаше да забрави това. Те бяха налагали с палки тази прелестна жена, когато тя е бягала\

Законният брак беше следващата голяма крачка, която ме отделяше от онзи човек, който бях. Онзи Ри­чард, който мразеше обвързаността, сега беше обвързан пред закона. Той, който бе презирал брачните вериги, се­га беше обвързан в законен брак.

Опитвах се да отнеса всички тези етикети към себе си, етикети, които преди четири години щяха да ми при­лягат като яка от шипове и пепел по главата. Ти вече си СЪПРУГ, Ричард. Вече си ЖЕНЕН ЧОВЕК. Ще прека­раш остатъка от живота си само с една жена, тази, коя­то е до теб. Не можеш вече да си живееш живота така, както намериш за добре. Свършено е с твоята независи­мост. Отказа се завинаги от свободата си. Ти си ЖЕНЕН

закона. Е, как се чувстваш?

Всяка подобна забележка щеше да бъде свещена стрела, забита в сърцето ми, оловна стрела, която да про­бие моята защитна броня. Днес това бе реалността на моя живот и аз имах чувството, че ме замерят с вкусен сметанов сладолед.

Пътувахме към къщата на моите родители в пок­райнините - мястото, където бях живял като дете, дока­то я напуснах, за да летя. Забавих колата и я паркирах в една уличка, която ми беше позната още от времето, от което за първи път имах спомен.

Ето го добре познатия ми тъмнозелен облак от ев­калипти над главата, ето и поляната, която косях още от момента, когато човек въобще може да прави това. Ето го равния покрив на гаража, където бях поставил първия си саморъчно направен телескоп, с който да гледам лу­ната. Ето го бръшляна около оградата, ето я бялата дървена врата с дупки, през които да гледа кучето, отдавна мъртво.

- Няма ли да ги изненадаме? - Лесли пристъпи нап­ред и пръстите й докоснаха дръжката на вратата.

И в този миг аз застинах на място, времето спря. Ръ­ката й докосваше дървото, новият златен пръстен грее­ше - тази гледка прониза съзнанието ми до дъно. Трий­сетте изминали години изчезнаха мигновено.

Онова момче, то бе знаело всичко! Момчето, което бях навремето, бе стояло пред тази врата и бе знаело, че жената, която е създадена, за да обича, ще бъде един ден тук. В този момент това не беше врата в пространството, това бяло дърво откриваше врата във времето. В проблясъка на един миг аз го видях, застанало в мрака на оно­ва дълбоко минало, застанало с отворена уста пред вида на Лесли, сияйна като слънчевата светлина. Момчето е знаело!

Моята съпруга отвори вратата и се завтече да пре­гърне баща ми и втората ми майка.

Момчето избледня и изчезна с удивен поглед и все още отворена уста. Мигът си отиде.

Не забравяй! - извиках безмълвно отвъд десетиле­тията: недей да забравяш никога този миг.

Аз хвърлих ризата на стола, за миг забравил да бъда прибран като нея, но после се протегнах към закачалката.

- Защото се страхувах, разбира се. Боях се, че ще се променя, защитавах познатия си начин на живот, който ми се струваше най-правилен.

- Затова ли беше защитната броня? - попита тя.

- Да, разбира се, това бе самосъхранение.

- Самосъхранение. Почти всеки мъж, когото позна­вам, е потънал до шия в средства за самосъхранение - ка­за тя. - Затова дори и най-красивите са толкова ужасно непривлекателни.

- Отблъсквали са те, както и аз.

- Ти не си - каза тя. - Но когато й напомних факти­те, бе принудена да признае. - За малко и ти не ме отб­лъсна. Но аз знаех, че хладната броня, пред която съм из­правена, не си ти самият.

Привлякох я в леглото, вдъхвайки златистите й коси.

- Какво прекрасно тяло! Ти си толкова... невероятно красива и си моя жена! Как да свържа тези неща? Целунах ъгълчето на устните й съвсем леко

- Сбогом Хипотези!

-Сбогом ЛИ?

- Имах една хипотеза, едва ли не теория, която се потвърждаваше успешно, преди ти да прекъснеш изследванията ми: Красивите жени нямат особено отношение към секса.

Тя изненадано се разсмя. О, Ричард, не говориш сериозно! Наистина ли? -Наистина.

- Знаеш ли къде е грешката на твоята хипотеза? -попита тя.

- Не смятам, че има грешка. Съществуват някои из­ключения, каквато си ти, слава Богу, но в общия случай е правилна: красивите жени толкова се уморяват да гле­дат на тях като на обект за секс, докато те самите знаят, че са много повече от това, че накрая изключват възможността за секс.

-Интересна теории, но не е вярна— каза тя.

-Защо?
-Глупав сексист, Да погледнем нещата от другата им страна. „Имам една теория, Ричард, че красивите мъ­же нямат особено отношение към секса."

- Глупости! Какво се опитваш да ми кажеш?

-Чуй ме: ,,Аз се укрепвам здраво като защитна кула

срещу всички красиви мьже, студена съм към тях, държа

ги на разтояние. Не ги допускам в живота си и се оказва така, че те не се наслаждават на секса с мен, колкото им се иска...

- Нищо чудно - казах аз и пред очите ми се разлетя­ха отломките на цялата ми хипотеза, когато осъзнах сми­съла на думите й. - И нищо чудно! Ако ти не си толкова хладна към тях, ук, ако си по-отворена към тях, ако им позволиш д а узнаят какво чувстваш, какво мислиш - в края на краищата никой от нас, наистина красивите мъже, не би искал да бъде третиран като сексмашина! Ако жената прояви към нас човешка топлота и сърдечност, тогава е нещо съвсем различно! Тялото й прилепна до моето.

- Каква е поуката от тази история, ученици? Ри­чард?

- Там, където няма истинска близост, не може да има истински секс - отговорих аз. - Това ли е поуката, учителко?

- Какъв мъдър философ започваш да ставаш!

- И ако човек разбере това, ако срещне онзи, когото да обича и уважава и от когото да се възхищава, онзи, ко­гото цял живот е търсил, може би той ще преживее и най-съвършените ласки. И ако този човек открие една много красива жена, той може би също така ще открие, че тя изпитва голямо удоволствие от секса с него и се от­дава на любовните ласки със същата страст, с която и са­мият той.

- Съвсем със същата страст - разсмя се тя. - А мо­же би и по-голяма!

- Учителко! - възкликнах аз. - Това не може да бъде!

- Ако можеше да си на мястото на жената, щеше да останеш учуден от себе си.

Като новобрачни ние се любихме и говорихме през цялата нощ, така че всички срутени стени, разбити импе­рии, сблъсъци с държавата и банкрут - всичко това ста­на незначително. Една нощ сред многото, която се нади­гаше от миналото, преминаваше в настоящето и стигаше далеч в бъдещето.

Кое е най-важното за живота, който сме си избрали?

- мислех си аз. - Нима отговорът може да бъде толкова прост, нима най-важното е близостта ни с любимия човек? Като се изключат онези часове, когато се бяхме ожес­точили един срещу друг в пустинята или когато направо припадахме от умора пред компютрите, над всичко, което правехме, грееше меката просветваща аура на любовната ласка. Кратък поглед, мигновена усмивка, леко докосване

- бяха нещо обичайно помежду ни през целия ден.

Една от причините, поради която непрестанно тър­сех нови начала преди години, това бе, че мразех финалите. Мразех изчезването на крехкото и неуловимо въл­нение на любовната близост. За моя собствена радост - с тази жена вълнението не изчезваше. С времето, моята съпруга ставаше все по-красива, беше все по-прекрасно да я виждам и докосвам.

- Всичко е субективно, нали? - казах аз, потънал в гънките на тялото й и златистата светлина на косите й.

- Да, така е - отвърна тя, разбрала какво искам да ка­жа. Нашата телепатична връзка не-се основаваше на ни­каква телепатична техника, тя просто ставаше. Ние мно­го често знаехме какво другият мисли или има предвид.

- Човек, като ни гледа отстрани, би решил, че не сме се променили - каза тя, - че сме си все същите. Но има нещо в теб, което те прави все по-привлекателен за мене.

Точно така - помислих си - ако не се променяхме един за друг, ние щяхме да се отегчим.

- Смяташ ли, че нашето начало е към своя край? -попитах аз. - Или вечно ще продължава така?

- Помниш ли какво казва Чайката от твоята книга. Може би това е етапът, на който се намираш сега: „Сега ти си готов да полетиш нагоре и да започнеш да позна­ваш същността на любовта и добротата."

- Чайката не казва тези думи. На нея й ги казват. Тя се усмихна.

- А ето че сега ги казват на теб.

Двамата се разходихме из къщата и около нея и за­едно се сбогувахме. Сбогом, наше бюро, сбогом, наш протест срещу изсичането на гората. Сбогом, наше ложе под небето, от което гледахме звездите, преди да заспим. Сбогом, камино от камъни, които бяхме донесли един по един. Сбогом, наша уютна малка къщичке. Сбогом, гра­дини, които бяха една реалност от цветя, където тя бе ко­пала, засаждала, полагала грижи. Сбогом, гори и живот­ни, които обичахме и се борихме да спасим. Сбогом - ка­захме им ние.

Когато дойде моментът да тръгнем, Лесли зарови ли­це на гърдите ми, смелостта й я напусна и тя се разплака,

- Градинката ни! - изхлипа. - Толкова я обичам. И къщичката обичам, дивите цветя, семейството от елени, изгревите над гората...

Плачеше така, сякаш нямаше никога да спре.

Аз я прегръщах и галех косите й.

- Успокой се, уки - мълвях аз. - Нищо не се е случи­ло. Това е само къща. Нашият дом сме самите ние, къде­то и да отидем... Един ден ще си построим друга къща, по-хубава от тази, и ти ще си направиш градини навсякъ­де, ще засадиш плодни дървета, домати и цветя, за каквито дори не сме си и мечтали тук. И ще опознаем нови диви цветя, и ново семейство сърни ще дойде да живее близо до нас. Мястото, където отиваме, ще бъде още по-красиво от това, обещавам ти!

- Но, Ричи, аз обичам това място.

Тя преглътна риданията си, покри ги дълбоко в себе си. Аз й помогнах да влезе в колата и потеглих. Долина­та, където бяхме живели, остана далеч зад нас и се скри от погледа ни.

Аз не заплаках, защото помежду ни съществуваше негласно споразумение - не бива да се предаваме еднов­ременно. Ако единият е преизтощен, болен или наскър­бен, ако е отчаян или безпомощен, другият не трябва да изпада в същото състояние. Той трябва да се владее, за да го подкрепи. Аз карах колата мълчаливо, докато Лесли се наплака и заспа, облегната на рамото ми.

Най-сетне сме свободни - помислих си аз, - отпра­вяйки се към северните щати. Можем да започнем отна­чало, и то не от нищо. Можем да започнем отначало, ка­то знаем всичко онова, което сме научили по пътя. Принципите да обичаш, да бъдеш водител на другия, да го подкрепяш и лекуваш. Те и до този момент работят за нас.

Банкрутът, това че си загубил правата над книгите си; може да изглежда несправедливо разорение, Ричард, но ние можем да погледнем под повърхността на неща­та, нали? Сега е нашият шанс да се утвърдим в това, ко­ето е, а не в онова, което изглежда.

Започваме на чисто, необвързани с нищо, без никак­ва котва, която да ни дърца назад. Дава ми се шансът да потвърдя за себе си могъществото на Невидимия, в кого­то винаги съм вярвал! Съществува необорим космичес­ки закон, мислех си: Животът никога не изоставя живо­та.

Да се издигнеш над руините на богатството, е като да излезеш от затвора с летящ балон. Грубите тъмни сте­ни паднаха от нас двамата. Ние оставяхме зад гърба си най-трудните години на изпитания и железни окови. Но сред тези стени също така бе израснал като златиста дъга отговорът на търсенията на летящия пилот... Аз отк­рих единствения човек, който за мен означаваше повече от всеки друг. Неутолимото търсене, продължило десе­тилетия, бе дошло най-сетне до своя край.

Това е моментът, точно тук, където хълмовете на Орегона изчезваха в здрача, в който всеки добър писател би прошепнал: „Край".
Заминахме далеч на север и взех­ме под наем една къща с парите на Мери Кинозвездата, за които Лесли настояваше, че са наши пари. Колко бе странно, да нямаш нито пукната собствена пара!

Тя бе пестелива и грижовна, колкото аз бях разточи­телен навремето. Пестеливост, икономичност - тези ка­чества липсваха в списъка от изисквания за моята срод­на душа. Но от вселената може да се очаква подобна предвидливост: единият от магическата двойка трябва винаги да компенсира онова, което липсва на другия.

Онова, което не бе липсвало от първия миг, в който върху главата ми се стовари голямо състояние, беше простота. Ако човек не е подготвен предварително за та­къв шок, внезапното богатство може да го оплете в най-сложна витиевата паяжина, чиято хитроумна плетеница има опасност да му навлече най-остри усложнения. Простотата изчезва като живак, когато се разлее.

Сега простотата свенливо почукваше по рамката, където някога бе имало врата.

- Привет, Ричард. Не мога да не забележа, че пари­те ти са пропаднали. Виждал ли си небето напоследък! Погледни само облаците! Виж как Лесли засажда цветя, дори в градина, взета под наем! А не е ли прекрасно да гледаш как жена ти сяда да работи пред компютъра?

Наистина беше прекрасно. През топлите дни Лесли, облечена в обикновени дрехи - бели панталони от шли­ферен плат и тънка блуза - идваше да работи заедно с мен в малкия ми кабинет. За мен бе съблазнително удоволствие да мога просто да обърна глава и да я попитам как се пише думата „съгласие". Простотата бе нещо, ко­ето толкова много обичах!

Не всички неприятности обаче бяха приключили. Най-накрая дойде моментът, когато служителят, който се занимаваше с делата около банкрута и който беше . упълномощен да разпродаде цялото мое бивше имущес­тво, ни изпрати известие, че е обявил разпродажбата на авторските права на моите книги и седемте вече можеха да бъдат откупени. Както всеки друг, и ние можехме да участваме в покупката, ако желаем.

И ето че си сменихме ролите. Сега аз станах пред­пазлив, а Лесли след месеци изчакване изведнъж беше готова да пръска пари.

- Да не предлагаме много - казах аз. - Три от кни­гите излязоха от печат в последно време, кой ще предло­жи за тях голяма сума?

- Не зная - каза тя. - Не искам да рискуваме. Смя­там, че трябва да предложим всичко, което имаме, до последния цент.

Аз замрях.

- До последния цент ли? А как ще платим наема, от какво ще живеем?

- Родителите ми казаха, че ще могат да ми заемат пари - каза тя, - докато си стъпим отново на краката. Лесли беше изпълнена с категорична решимост.

- Без заеми, моля те. Аз ще се върна към работата си. Струва ми се, че мога да напиша нова книга. Тя се усмихна. .

- И аз мисля така. Помниш ли как навремето ми ка­за, че си си изпълнил мисията. Помниш ли, говореше, че вече можеш да умреш, защото си написал всичко, което имаш да кажеш?

- Какъв глупак съм бил. Но тогава нямах нищо дру­го, заради което да живея.

- А сега имаш ли?

-Да.

- Добре, но има опасност това да се случи много скоро, ако похарчиш парите ни за прехрана, за да купу­ваш стари авторски права.

- Все ще преживеем някак. Не можем да позволим цели седем твои книги да отидат на вятъра, без дори да направим опит да ги спасим.

Около полунощ стигнахме до компромис. Решихме да предложим всичко до последния цент и да вземем наза­ем пари от родителите на Лесли, с които да живеем. На другия ден, преди да успея да я убедя, че сумата е твърде голяма, тя вече бе изпратила заявка на служебното лице.

Той разпрати заявки и до други възможни претен­денти: Можете ли да предложите повече за тези авторс­ки права? В нашия наемен дом се възцари такова напрег­нато очакване, че можеше да се удари с брадва.

След седмици телефонът позвъни.

Тя изтича задъхана нагоре по стълбите.

- Уки! - завика тя. - Те са наши! Наши са! Книгите ти са отново наши!

Аз я прегърнах така силно, че тя остана без дъх. Ние крещяхме и викахме, скачахме и се смеехме. Не бях предполагал, че завръщането у дома на нашите деца-книги, означава тодкова много за мен,

- Кое е било следващото след нашето предложение? - попитах аз. Тя смутено ме погледна.

- Не е имало други предложения ли. — Изобщо никой друг ли не се е включил в търга?

- Не.

- Не е ура - каза тя.

- Защо?

- Защото ти беше прав! Не трябваше да предлагаме такава голяма сума.. Аз похарчих парите ни за прехрана за следващите сто години!

- Съвсем не е така, малка уки. Твоето предложение се е оказало толкова страшно, че никой друг даже Не е риску­вал да пусне заявка. Ето, това се е случило! Ако беше пред­ложила по-малко пари, и други щяха да се включат в бор­бата и да спечелят с десет цента повече пред тебе.

При тези думи тя засия и бъдещето ни сякаш бе оза­рено от странна светлина.
В онези месеци в авиацията из­бухна революция на евтините самолети и първият раз­каз, който написах на празния диск, ми донесе достатъч­но пари, за да можем да се прехранваме и да си купя комплект части на свръхлек самолет - една летателна машина от компанията „Птеродактил". Още щом чух името на фирмата, аз я харесах, а после се оказа, че „Пте­родактил" произвежда най-подходящите свръхлеки са­молети за онова, което смятах да правя: да летя отново, издигайки се от полята и пасбищата, да гледам облаците от въздуха, просто за свое собствено удоволствие.

Колко приятно беше със собствените си ръце да сглобя тази машинка! Алуминиевият корпус и метални­те кабели, болтовете и нитовете, моторът, който беше една четвърт от размера на старата ми „Стрела". Свър­ших сглобяването на самолета за един месец, като пра­вех справки в книгата за инструкции, стъпка по стъпка. Следвах снимките и чертежите, които получих от фабри­ката заедно с опаковката.

- Каква прекрасна машинка - каза Лесли, когато за първи път видя снимки на Птеродактила.

Тя повтори думите си още по-подчертано, когато на­шият самолет застана сглобен сред тревата. Това беше увеличено копие на детски самолет, който се поклащаше като водно конче от метал и коприна, кацнало върху вод­на лилия.

Толкова просто изглежда - мислех си аз, - защо ли подобна машина не е била изобретена преди четирийсет години? Няма значение. Нали е изобретена сега, тъкмо 'навреме за хора с малко средства, които жадуват отново да се издигнат над земята. С голям респект към тази не­позната машинка и след много опити, в които проверя­вах управляващите устройства, издигайки се съвсем леко над пасището, което бях наел, най-сетне аз дадох газ док­рай и моето мощно хвърчило се издигна високо над тре­вата в огъня на слънчевите цветове като самия Дух на Летенето, връщащ се у дома. Президентът на фирмата „Птеродактил" ми бе подарил белоснежен летателен костюм, който да подхожда на самолета... През този се­зон на годината в откритата кабина беше наистина сту­дено.

И ето ме отново в небето, сред простора! Вятърът и спокойствието, планините и долините, тревата, земята, дъждът и сладкият прохладен въздух, който ме пронизва за първи път от толкова време насам! Бях спрял да отчи­там часовете при каране във въздуха на цифрата 8000 и да отчитам типовете самолети, на които съм летял, на 125. Но този самолет ме караше да изпитвам чисто ис­тинско удоволствие от това, че съм във въздуха, както никой самолет преди.

Вярно е, че изискваше специални предохранителни мерки - по никакъв начин не можеше да се кара в лошо време например - но в спокойно време удоволствието, което доставяше да летиш с него, бе огромно. Когато по­летът за деня свършеше, Птеродактилът свиваше криле, биваше пъхнат в един дълъг чувал, който се поставяше на покрива на колата, и потегляше за вкъщи, за да пре­кара нощта на двора.

Единственото неприятно нещо по отношение на та­зи машинка бе, че с нея можеше да лети само един човек и аз не можех да споделя полета си с Лесли.

- Не е беда - казваше тя. - Когато ти летиш, все ед­но че летя и аз. Дори мога да се видя как ти махам отдо­лу, когато прелиташ над мен!

Тя сядаше в откритата кабина, запалваше мотора, пъхаше косите си в защитния шлем и подкарваше самолетчето по пасбището за развлечение, като му обещаваше, че ще лети с него, когато намери време, за да се на­учи.

Навярно от вълнението на този месец, в който летях за първи път от много време насам, но една нощ скоро след това Ми се яви най-неочакван сън.

Летях в Птеродактила, който имаше не едно, а две места, високо над един обгърнат в мъгли сребърен мост, за да се приземя на хълма, осеян целия със зелени поляни, близо до огромно място за срещи - една аудитория под открито небе. Влязох вътре, все още облечен в своя све­тъл летателен костюм, седнах и зачаках, подпрял бра­дичка на коленете си. Помислих си, че никога не ми се е присънвало, че се явявам по-рано някъде, където очаквам нещо да се случи, без то да е още готово. След минута-две се чу шум зад гърба ми.

Обърнах се и веднага го разпознах. Разпознах самия себе си. Един минал мой Аз, който изглеждаше объркан, моят Аз отпреди пет години, в раковината на копнежи, които се бяха превърнали в брони. Той удивено се питаше какво ли може да бъде това място.

Изпитах особено удоволствие от срещата. Заля ме вълна на любов към него. В същото време почувствах ог­ромна жал - той бе отчайващо самотен и това му личе­ше. Искаше да пита за толкова много неща, но нямаше смелостта да ги узнае. Аз се изправих и му се усмихнах, като си го спомних. Той ужасно държеше на точността на срещите. Не си позволяваше никога да закъснее.

- Здравей, Ричард - поздравих го аз колкото може по-непринудено. -Не само че си точен, но си дошъл по-ра­но, нали?

Той се чувстваше неудобно, опитвайки се да разбере кой съм. Щом не си сигурен, помислих си аз, защо не пи­таш?

Аз го изведох навън, знаейки, че ще се чувства по-добре близо до самолета.

Знаех отговорите на всичките му въпроси, отгово­рите как да се освободи от болката и самотата, как да поправи грешките си. И все пак онези оръдия, с които аз можех да извършвам чудеса, бяха като нажежено желязо в неговите ръце. Какво можех да му кажа?

Показах му самолета и как се управлява. Колко е странно, помислих си, аз да му говоря за летене, когато не съм летял на нищо, освен на този серъхлек самолет, от години наред. Той може и да е самотен, но е значи­телно по-добър самолетен пилот от мен.

Когато се настани на мястото си, аз извиках „Вит-лото готово за старт!" - и включих мотора. Това беше толкова тих мотор и различен от другите, че за мину­ти той забрави защо е избрал да се срещне с мен, забра­ви, че самолетът е само фонът, но не и целта на нашия сън.

- Готов ли си? - попитах аз и се приготвих за изли­тане.