Мост през вечността

Тя въздъхна:

- Не, не са особено приятни.

- Когато си представиш бъдещето, например че ут­решният ден е настъпил или следващият месец, как се чувстваш? - попитах аз. - Когато се опитам да го напра­вя, аз никак не се чувствам по-добре без тебе. Предста­вям си какво е да си сам, да нямаш никого, с когото да си говориш часове наред по телефона, да навъртиш сто-доларова сметка за телефонен разговор в същия град. Толкова много ще ми липсваш!

- Ти също ще ме липсваш - каза тя. - Ричард, но как можеш да накараш някого да види онова, което го чака зад ъгъла, до който още не е стигнал? Единственият жи­вот, който си струва да живееш, е животът, в който има нещо магическо, каквато е нашата връзка! Какво ли не бих дала, за да те накарам да видиш какво ни предстои... - тя замълча, търсейки какво още може да каже. - Но ако ти не го виждаш, значи то не съществува, не е ли така? Дори ако аз мога да го видя, то реално не съществува.

Гласът й звучеше уморено, смирено. Тя щеше всеки момент да затвори слушалката.

Не зная дали защото бях уморен или уплашен, или и двете, никога няма да зная защо - без никакво предуп­реждение - нещо се скъса в мен. Нещо от главата ми из­лезе на свобода, нещо дълбоко нещастно.

РИЧАРД! - простена то. - КАКВО ПРАВИШ? ДА НЕ БИ ДА СИ ПОЛУДЯЛ? ДА НЕ БИ ДА СИ ЗАГУ­БИЛ УМА СИ? Това, което виси на перваза, не е някаква си метафора, това си ТИ! Това е твоето бъдеще и когато то се откъсне и падне, ти ще си ЗОМБИ. Ще бъдеш един мъртъв човек, който отброява времето, докато се самоу­бие наистина! Опитваш се да играеш игри с нея вече девет часа по телефона. ЗАЩО МИСЛИШ, ЧЕ СИ ДОШЪЛ НА ТАЗИ ЗЕМЯ, ЗА ДА СИ ЛЕТИШ СЪС САМОЛЕТИ­ТЕ ЛИ? Ти, нагло копеле, си дошъл тук, за да се научиш какво е ЛЮБОВ! Тя е твоя учителка и след двайсет и пет секунди ще затвори телефона и ти няма да я видиш нико­га повече! Какво ей седнал тук, идиот такъв! Още десет секунди и нея няма да я има! Две секунди! ГОВОРИ!

- Лесли - казах аз. - Ти си правата. Аз греша. Искам да се променя. Опитахме моя начин и нищо не се получи. Нека опитаме твоя. Никаква съвършена жена, никак­ви стени няма да издигна срещу теб. Ще бъдем само ти и аз. Да видим какво ще се получи. На линията тишина.

- Сигурен ли си? - каза тя. - Наистина ли си сигурен, или само говориш така? Защото, ако е само на думи, ще стане още по-зле. И ти го знаеш, нали?

- Зная го. Сигурен съм. Можем ли да поговорим? Отново мълчание.

- Разбира се, че можем, уки. Защо не затвориш и не дойдеш тук, ще закусим.

- Добре, скъпа - казах аз. - Доскоро. . Когато тя затвори, аз казах на празната слушалка:

- Аз те обичам, Лесли Париш.

В абсолютно уединение, когато никой не ме чуваше, тези думи, които толкова бях презирал и никога не из-ползвах, прозвучаха истинно като светлина.

Оставих слушалката.

- ПОЛУЧИ СЕ! - извиках аз в празната стая. - ПО­ЛУЧИ СЕ!

Нашата бегълка бе отново в обятията ни, спасена от ръба, на който висеше. Чувствах се лек като планер, пус­нат в стратосферата.

Има едно алтернативно Аз в този момент, мислех си, което тръгва по съвсем друг път. Свива наляво по пътя, по който аз поех надясно. В този момент, в едно различ­но време, Ричард от тогава затваряше слушалката на Лесли от тогава след час или след десет часа, а може би до­ри въобще не й беше позвънил. Бе пуснал писмото в кош­чето, взел такси до летището, бе влязъл в самолета и по­летял на североизток в коридор девет-хиляда-пет и поле­тял за Монтана. А след това, когато се опитах да разбера какво е станало с него, пред очите ми се спусна мрак.

Холивуд бе изчезнал на четиристотин мили отвъд хоризонта на запад. Моят дом във Флорида бе продаден. Ние живеехме в караван, паркиран сред десет хиляди квадратни мили пусти местности, обрасли с пелин в Аризона, близо до едно летище за планери. Планерен център Естрела. Слънчевият залез изглеждаше като облаци, на­поени с реактивно гориво и безшумно подпалени. Плане­рите плавно се спускаха и попиваха светлината като гъ­би. Приличаха на пурпурнозлатисти капчици, които об­разуваха вирчета върху пясъка.

- Скъпи малък ук - обърнах се аз към нея. - Но ти сама знаеш. Убеден съм, че знаеш и няма смисъл да се опитваме да оборваме истината: не съществува нещо та­кова, което Лесли Париш да не може да направи, стига да реши. Нещо толкова незначително, като да се превър­таш с планер, едва ли може да обори истината. Ти умееш да управляваш тази летателна машинка!

- Само дето припадам - мрачно заяви тя. - Човек не може да управлява, когато е в безсъзнание.

Отидох в микрокилера на караваната, извадих от­там една малка метла и я подадох на Лесли, която седе­ше на края на леглото.

- Вземи тази метла, представи си, че дръжката й е ръчката ти за управление - обърнах се към нея аз. - Ще правим превъртания тук на земята, докато не ти омръз­не съвсем.

- Не че ми омръзва, а ме плаши!

- Ще престанеш да се страхуваш. Представи си, че метлата е ръчката за управление, а краката ти натискат педалите на кормилото. Представи си, че си се издигнала и летиш хоризонтално, а сега бавно дърпаш ръчката на­зад, много бавно, носът на планера леко се издига, сега ще се разтърси, ще загуби скорост, продължавай да дърпаш ръчката назад, носът се спуска надолу и СЕГА натискаш докрай десния педал, точно така, държиш ръчката назад и отброяваш превъртанията: Едно... две... три... Броиш колко пъти връх Монтесума ще се завърти покрай носа. На третото превъртане натискаш левия педал, в същото време местиш ръчката напред, малко по-напред от неут­рално положение, превъртането спира и ти леко уравнове-сяваш носа, така че да започне да лети в хоризонтално по­ложение, И това е всичко. Толкова ли е трудно?

- Тук, в караваната, не е.

- Ако се упражняваш още малко, и в планера няма да е трудно, гарантирам ти. И с мен навремето беше та­ка и зная какво ти говоря. И аз също се страхувах от пре­въртания. А сега направи го отново. В момента летим хоризонтално, сега дърпаш ръчката назад...

Превъртанията - това е най-трудният урок по лете­не. Толкова е страшен, че правителството още преди го­дини го изключи от програмата на летателните курсо­ве... Често онези, които минаваха инструктажа, щом стигнеха до превъртанията, се отказваха. Но Лаело Хор-ват, който беше национален шампион по планеризъм и беше собственик на Естрела, настояваше всеки от обуча­ващите се да се научи да прави превъртания, преди да бъ­де пуснат да лети сам. Колко много пилоти бяха загина­ли, защото им се е налагало да правят бързи превърта­ния при вертикално спускане и не са могли да овладеят самолета? Той смяташе, че случаите са твърде много и не му се искаше да стават и в неговия летателен център.

- Стремиш се планерът да полети право надолу - го­ворех аз, - това е необходимо. Стремиш се носът да се насочи право надолу и целият свят да започне да се вър­ти ли, върти! В противен случай правиш нещо не както трябва. Още веднъж...

За Лесли беше сериозно изпитание да се справи със своя страх, да го преодолее и да се научи да лети на пла­нер, който нямаше дори мотор, който да го задържа във въздуха.

Моето изпитание бе свързано с друг вид страх. Бях обещал да се науча от нея да обичам, да се откажа от из­мислените си представи за съвършена жена и да допусна Лесли толкова близо до себе си, колкото тя бе готова да ме допусне. Всеки от нас се довери на другия, очаквайки от него внимание, без нападки и стрели, които да нару­шават нашата интимност.

Караваната сред пущинаците бе моя идея. Ако този експеримент на пълно уединение се провали, аз предпо­читах това да стане колкото се може по-бързо, за да го преодолея. Какво по-голямо изпитание за двама ни от това да живеем в малка стаичка под изкуствен покрив и никой да няма уединено кътче, където да се усамоти и да избяга от другия? Нима можеше да има по-голямо изпи­тание за двама души от пълното уединение? Ако можех­ме да бъдем щастливи така месеци наред, значи, че сме постигнали чудото.

Притиснати така един до друг, вместо да се озло­бим, ние процъфтявахме.

Всяка сутрин при изгрев-слънце бягахме заедно, скитахме из пущинаците с книги за цветя и пътеводите­ли в джобовете, летяхме с планери, разговаряхме по два дни, по четири дни, изучавахме испански, дишахме чист въздух, снимахме залезите, започнахме един живот, в който да се учим на това да опознаем едно-единствено човешко същество освен себе си: какво сме преживели, какво сме научили, как бихме изградили един различен свят, ако зависеше от нас.

За вечеря се обличахме в най-хубавите си дрехи, на масата винаги имаше цветя, запалвахме свещ; говорехме и слушахме музика, докато свещите догаряха.

- Досадата между двама души - каза тя една вечер -не се дължи на това, че са заедно във физическия смисъл. Тя се дължи на това, че са разделени духовно и мисловно.

Съвсем очевидна за нея, тази мисъл толкова ме впе­чатли, че аз си я записах. Засега, казах си, ние нямаме причина да се тревожим, че може да изпитаме досада. Но човек никога не може да е сигурен за бъдещето.

Дойде и този ден, когато аз я гледах от земята как ще се срещне с дракона. Гледах как буксирният самолет с рев издига в небето нейния тренировъчен планер за по­редното занимание по превъртане. Само след минути планерът като бял кръст се спусна от буксира над глави­те ни, сам и безшумен. Забави ход, спря във въздуха и из­веднъж носът се обърна надолу, крилете се превъртяха като прозрачно яворово семенце, което падаше ли, пада-ще - след това съвсем леко спря да се превърта, преста­на да пада, забави ход, задържа се във въздуха, след кое­то отново започна превъртанията.

Лесли Париш, която доскоро бе затворничка на своя страх от леки самолети, днес управляваше най-лекия от всички възможни самолети и му даваше най-трудните команди: превъртания вляво, превъртания вдясно, полуобръщане и връщане, три обръщания и връщане; спуска­не до минимална височина, след което полет към писта­та и приземяване.

Планерът се докосна до земята, понесе се леко на единственото си колело към очертаната с бяла вар линия върху неасфалтираната писта и спря на няколко фута от линията. Лявото крило постепенно се наклони надолу, докато се опря о земята и изпитанието свърши.

Аз се втурнах към нея по пистата и отдалеч чух три­умфиращ вик от кабината - инструкторът й се радваше.

- Ти успя! Направи превъртанията сама, Лесли! Ура!

Люкът се отвори и тя излезе оттам с усмивка на- ус­та и свенливо погледна към мен, за да чуе какво ще ка­жа. Аз целунах усмивката й.

- Съвършен полет, уки, перфектни превъртания!

Гордея се с теб!

На другия ден тя вече летеше сама.

Каква радост и очарование се крие в това да стоиш отстрани и да гледаш как най-скъпият ти човек излиза на сцената сам! Едно ново съзнание бе встъпило в тяло­то й и унищожило звяра на страха, който я бе тормозил и плашил цели десетилетия. Това съзнание сега грееше на лицето й. В морскосините й очи проблясваха златисти искри, които танцуваха като електричество над електри­ческа централа. Тя е самата сила, помислих си аз. Нико­га недей да забравяш, Ричард: жената, която стои пред теб, не е обикновена жена, тя не е конвенционално чо­вешко същество и ти не бива никога да забравяш това!

Аз не се справях така успешно с моите изпитания, както тя с нейните.

Понякога, съвсем без причина, ставах студен с нея, мълчалив, отблъсквах я, без да зная защо.

В такива моменти тя страдаше и ми го казваше.

- Днес се държа грубо с мен! Говореше си с Джек, когато се приземих и се затичах да дойда при вас, а ти ми обърна гръб, сякаш не бях там. Всъщност бях там, но ти не искаше да бъда!

- Моля те, Лесли! Не съм знаел, че си там. Ние прос­то си говорехме. Трябва ли всичко да спре в твоя чест?

Всъщност знаех, че се е приближила, но реагирах, сякаш е паднало листо или лек ветрец, духнал наоколо. Защо се ядосвах, че това й е направило впечатление?

Случваше се и други пъти. След разходките, музика­та, летенето, светлината на свещ - аз по навик започвах отново да си изграждам стени и да се затварям хладен между тях, да си слагам старата броня, която ме отделя­ше от нея. В такива моменти тя не толкова се ядосваше, колкото натъжаваше.

- О, Ричард! Нима си прокълнат с демон, който мра­зи любовта! Ти обеща да премахнеш преградите. Недей да спускаш нови помежду ни!

Излизаше от караваната и се разхождаше сама в тъмното до пистата. Изминаваше цели мили, кръстос­вайки напред-назад.

Не съм прокълнат с никакъв демон - мислех си аз.

Щом се разсея за малко, и тя веднага е готова да твърди, че съм бил прокълнат. Защо трябва всичко да преувели­чава?

Безмълвна, потънала в мислите си, когато се връщаше, тя пишеше в дневника си часове наред.

Настъпи седмицата за подготовка на състезанието по планеризъм и ние решихме да участваме. Аз щях да пилотирам, а Лесли да поеме командата на земното обс­лужване. В пет, сутринта ставахме, за да измием и лъс­нем планера, преди сутрешната температура да е стана­ла сто градуса. Закарвахме планера на мястото му на пистата, наливахме в крилете воден- баласт. Лесли пър­жеше кърпи с лед около врата ми до последната минута, застанала на слънце.

След като излитах, тя поддържаше постоянна връзка с мен по радиостанцията, докато пътуваше до града за продукти и вода, готова всеки миг да се притече на по­мощ, ако аз се видех принуден да кацна на сто мили раз­стояние. Когато се приземявах, посрещаше ме с разхладителни напитки и ми помагаше да върна планера на мяс­тото му за нощуване. След това се превръщаше в Мери Кинозвездата, сервираше вечерята на светлината на све­щите и изслушваше всичките ми приключения през деня.

Беше ми споменавала навремето, че не може да по­нася горещината, но сега не показваше и следа от нещо подобно. Работеше като пехотинец в пустиня, без никак­ва почивка пет дни наред. Постигахме изключителни ре­зултати в практиката и в много голяма степен това се дължеше на нея. Тя беше съвършена като приземен еки­паж, както и във всичко друго, което решеше да бъде.

Защо ли точно в този момент избрах, за да се отда­леча от нея? Малко след като ме бе посрещнала при ка­цането, аз за пореден път се оградих с моите стени. Заго­ворих с останалите пилоти и дори не забелязах, че си е отишла. Наложи ми се сам да издърпам планера, което никак не беше леко на това слънце, но бе улеснено от гнева ми, загдето си е отишла.

Когато влязох в караваната, намерих я легнала на пода, смазана от изтощение.

- Привет - казах аз, съсипан от умората. - Много ти благодаря за помощта. Никакъв отговор.

- Тя бе съвсем навременна след толкова тежък полет.

Нищо.Тя лежеше на пода и отказваше да говори.

Сигурно е забелязала, че леко съм се отдалечил от нея, тъй като можеше да чете мислите ми, и това я ам­бицирало.

Тези игри на мълчание са глупаво нещо, казах си аз. Ако нещо й е неприятно или я безпокои, защо просто да не ми каже? Е, щом не иска да говори, и аз няма да говоря.

Прескочих я и включих климатичната инсталация, изтегнах се на кушетката, отворих някаква лека книжка и се зачетох, като в същото време си мислех, че нашата връзка едва ли има голямо бъдеще, ако тя смята да про­дължава да се държи по този начин.

След известно време се размърда, след още извест­но време стана, безкрайно изтощена и едва се дотьтра до банята. Чух как по тръбите потече вода. Прахосваше во­дата, защото знаеше, че мъкна всяка капчица от града и сам пълня резервоарите на караваната. Щеше й се да ми създава работа.

Водата спря.

Оставих книгата. Тя самата толкова великолепна и чудото на нашето семейство в тази пустош - дали всич­ко това нямаше да се разпадне сред разлагащите кисели­ни, останали от моето минало? Не мога ли да се науча да й прощавам греховете? Понякога не ме разбираше и се чувстваше наранена. Нима не мога да се държа като зрял човек и да й простя? .

От банята не се чуваше нито звук. Горкичката тя, сигурно плачеше.

Приближих към малката врата и почуках два пъти.

- Извинявай, уки - казах. - Прощавам ти...

-ККККАААКВОО!!!

Отвътре сякаш изрева див звяр. Бутилки се разпада­ха на парчета, запокитени в дървенията; кани, четки, сушоари се разлетяха на всички страни.

- ПРОКЛЕТ (ТРЯС!) ИДИОТ! МРАЗЯ (фРАС!) ТЕ! НИКОГА ПОВЕЧЕ НЕ ИСКАМ ДА ТЕ ВИЖДАМ!

АЗ ЛЕЖА (ТРЯС!) НА ПОДА ПОЛУМЪРТВА, А ТОЙ, ИДИОТЪТ, МИНАВА ОТГОРЕ МИ! ЕДВА НЕ УМ­РЯХ ОТ СЛЪНЧЕВ УДАР ДА СЕ ЗАНИМАВАМ С ТВОЯ ПРОКЛЕТ ПЛАНЕР, А ТИ ДА МЕ ОСТАВИШ ДА СИ ЛЕЖА НА ПОДА И ДА СИ ЧЕТЕШ КНИЖ­КА! И ДА УМРА, НЯМА ДА СЕ ТРОГНЕШ! (ТРЯС, ПРАС!) Е, ДОБРЕ, И АЗ НЕ ДАВАМ ПУКНАТА ПАРА ЗА ТЕБ, РИЧАРД ДЯВОЛСКИ БАХ! МАХАЙ СЕ, МА­ХАЙ СЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ, ОТТУК, ОСТАВИ МЕ СА­МА, ЕГОИСТИЧНО... ПРАСЕ ТАКОВА! (фРАС!)

Никога; никой; в моя живот; не ми е говорил по то­зи начин. Не съм виждал никой да реагира така. Тя хвър­ля предмети в мое присъствие!

Отвратен и ядосан, аз тръшнах вратата на карава­ната и хукнах към „Майърс", който бе паркиран на слън­це. Жегата беше така неотстъпна, както мравки, плъзна­ли по тялото, но аз едва я забелязвах. Но какво й става­ше? Заради нея аз се отказах от моята съвършена жена! Какъв глупак съм бил!

Когато работех като странстващ пилот, получех ли фобия от тълпи, моят лек бе съвсем прост - отлитах и ос­тавах сам. Това се бе оказало толкова ефикасно, че за­почнах да го използвам и когато получех фобия от някой човек, която лекувах също така успешно. Ако някой не ми харесваше, напусках го и не помислях за него.

В повечето случаи тази система работи успешно -заминаването е мигновен лек за всяка рана, която ти е нанесена от друг. Освен, разбира се, в един на милион от случаите, когато човекът, който те наранява, се окаже твоята сродна душа.

Имах чувството, че ме разпъват. Единственото, кое­то желаех, бе да бягам ли, бягам. Да скоча в самолета, да запаля мотора, без да проверявам какво ще бъде време­то, без да се интересувам от нищо - просто да насоча са­молета в каква да е Посока, да надуя газта до край и ДА СЕ МАХАМ! Да се приземя някъде, все едно къде, да на­лея гориво и отново да запаля мотора и ДА СЕ МАХАМ!

И все пак стоях с пръсти върху блестящата ръчка на вратата на самолета и не можех да прекрача.

Съзнанието ми този път не ми позволяваше да избя­гам.

Съзнанието ми кимаше: е, добре, добре... вбесила се е от мене. Но тя има пълно право да се вбеси. Та аз за се­тен път постъпих необмислено.

Закрачих из пустотите, за да охладя гнева си, болката.

Това е поредното изпитание пред мен. Мога да дока­жа, че наистина усвоявам уроците си, ако този път не из­бягам. Между нас не съществува реален проблем. Тя просто е малко... по-емоционална от мен.

Бях вървял известно време, когато внезапно си спом­них от обученията по гражданска отбрана, че човек може да умре, ако стои прекалено дълго на силно слънце.

Дали ТЯ не бе стояла прекалено дълго на слънцето? И е паднала на пода от горещината, а не от злост?

Гневът и обидата ми изчезнаха. Лесли е припаднала от слънчев удар, а аз бях сметнал, че се преструва! Ри­чард, как можеш да бъдеш такъв идиот?

Завтекох се към караваната. По пътя забелязах едно пустинно растение, каквото никога не бях виждал, изро­вих го от пясъка и го завих в един лист от бележника.

Когато влязох, тя лежеше на леглото и ридаеше.

- Прости ми, уки - тихо казах аз и започнах да мил­вам косата й. - Наистина съжалявам, не знаех... Тя нищо не отговаряше.

- Намерих едно цвете... Донесох ти цвете от пусти­нята. Дали има нужда от вода?

Тя седна на леглото, избърса си сълзите и тъжно разгледа малкото растение.

- Да. Има нужда от вода.

Донесох една чаша, в която да сложа растението, и чаша с вода, за да го напоя.

- Благодаря за цветето - каза тя след минута. - Бла­годаря за извинението. И ако искаш, Ричард, да задър­жиш някой в живота си, запомни добре: никога не си позволявай безразличие към него!

Късно следобед в петък тя се върна щастлива от по­лета си. Цяла сияеше и беше прекрасна. Летяла бе пове­че от три часа и слязла на земята не защото не е могла да се задържи, а защото планерът бил нужен на друг. Це­луна ме, радостна и изгладняла, и започна да ми разказ­ва какво е научила.

Аз разбърках салатата и я разделих в две чинии.

- Пак те гледах как правищ приземяването - казах аз. - Приличаше на Мери Кинозвездата - готова напра­во за снимки. Докосна се до земята леко като перце!

-Ех; да беше така! - въздъхна тя. - Ако не бях вклю­чила докрай въздушните дефлектори, можех да се призе­мя в храстите. Не бях преценила добре!

Въпреки това се виждаше, че е много горда с призе­мяването. Често, когато получаваше похвали, тя сменя­ше темата и споменаваше нещо странично, в което не е съвсем добра, за да смекчи силата на комплимента, та да й бъде по-леко да го приеме.

Сега е моментът да й кажа, помислих си аз.

-Ук, нужно ми е малко да полетя.

Тя веднага разбра какво й казвам, погледна ме стреснато и ми остави вратичка да променя решението си в последния момент, като заговори двусмислено:

- Не бива да излиташ сега. Термалите са изстинали. Аз не се оставих да ме отклони, а преминах в нас­тъпление.

- Нямам предвид планера. Имам намерение да за­мина. След утрешното състезание. Как ти се вижда? Нужно ми е да остана известно време сам. И на тебе то­ва ти е нужно, не мислиш ли?

Тя остави вилицата и седна на леглото.

- Къде смяташ да ходиш?

- Не зная. Няма значение. Където и да е. Струва ми се, че имам нужда да остана сам за седмица-две.

Моля те, пожелай ми всичко хубаво, казах си на ума. Моля те, разбери, че и ти също имаш нужда да останеш сама, да се върнеш например и да заснемеш някой теле­визионен сериал в Лос Анджелис.

Тя ме изгледа въпросително.

- Като се изключат някои дребни проблеми, ние преживяхме най-щастливото време в живота си, бяхме по-щастливи от всякога. И ти най-внезапно решаваш да тръгнеш накъдето ти видят очите и да бъдеш сам, така ли? Имаш нужда да бъдеш сам или може би да намериш някоя от твоите жени и да прекараш с нея известно вре­ме, за да започнеш после с мен отначало?

- Това не е справедливо към мен, Лесли. Обещах ти да се променя и съм се променил. Обещах ти да няма други жени и няма други жени. Ако нищо не се бе полу­чило от опита ни, ако имах желание да се срещам с дру­ги жени, щях да ти го кажа. Знаеш, че не ми липсва жес­токост, за да ти го кажа.

- Да, зная.

Лицето й с прекрасните й черти сега беше безизраз­но... Мисълта й явно трескаво работеше, тя преценяваше светкавично всичко: доводи, предположения, възмож­ности, алтернативи.

Мислех си, че е трябвало да очаква, че рано или къс­но това ще се случи. Циничният разрушител вътре в мен, този вампир в моето съзнание, се бе съмнявал, че наши­ят експеримент може да трае дори и две седмици* а ето че утре се навършваха шест месеца, откакто се бяхме за­селили в тази каравана, без да сме прекарали и два дни далеч един от друг. От развода си досега не бях прекар­вал и шест дни с една жена. Въпреки всичко време беше за известна почивка.

- Лесли, моля те да разбереш. Какво толкова лошо има в това да бъдем далеч един от друг понякога? Най-убийственото нещо в брака е...

- О, Боже, той отново започва с неговите сапунени мехури. Ако трябва да изслушам добре познатата стара песен с всички аргументи в полза на това да не обичаш... - тя вдигна ръка, за да прекъсне протестите ми: -... Зная, че мразиш думата любов, зная, че хиляди пъти си ми каз­вал, че тя е изпразнена от съдържание - зная това! Но аз я използвам тъкмо сега!... Ако ще трябва да изслушам старата песен, която си знаеш, за да не обичаш никого освен Небето и твоя самолет, ако трябва пак да я слушам, ще започна да викам!