Мост през вечността



бет15/23
Дата20.07.2016
өлшемі1.44 Mb.
#211015
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   ...   23

Докато аз съм плувал с яхта, помислих си, Лесли бе изучавала системата за изплащане на данъци с наложен платеж! Аз можех да остана напълно разорен, вместо да забогатея. Но защо тя проявяваше такова участие към онова, което щеше да стане с мен?

Скоро те двамата започнаха да анализират моите проблеми така, сякаш мен ме нямаше в стаята. И аз на­истина отсъствах. Чувствах се като комар, хванат в бур­кан. Не знаех как да се отскубна от цялата тази ужасна досада, свързана с право на задържане, авоари, изплаща­ния, проекти за доходи. Навън грееше слънце. Можехме да се разхождаме, да си купим шоколадови бисквити...

- Моето предложение е да разсрочите плащанията за следващите пет години, вместо за три - говореше Маркарт, - в случай че доходът му не е точно такъв, ка­къвто го очаквате. Ако успее да се разплати по-скоро, би било добре, но при неговите доходи той ще има много тежко данъчно бреме и най-добре е да можем да гаран­тираме, че ще му бъдат спестени бъдещи проблеми от този характер.

Лесли кимна и те двамата продължиха да разгова­рят, обсъждайки подробностите. Правеха се някои смет­ки с калкулатора на бюрото. Лесли си водеше записки и изпълваше лист след лист от синия си бележник.

- Мога да разбера тяхната гледна точка - каза Лесли накрая. - Тях не ги интересуват хората, които Ричард е наел, нито дали е знаел или не е знаел какво става. Те си искат парите. Оттук нататък ще ги получават при дос­та изгодни условия, ако приемат малко да изчакат. Как мислите, дали ще .се съгласят?

- Предложението е много изгодно - каза адвокатът. - Сигурен съм, че ще бъде прието.

Когато излизахме от кабинета, грозящата ме запла­ха бе овладяна. Наскоро се бях озовал с един милион до­лара в банковата са сметка, вследствие на едно телефон­но обаждане. Да изплатя такава скромна сума за цели пет години, ми се струваше съвсем просто. Ще продам къщата във Флорида, ще продам самолетите освен един-два, ще направя филма... Просто е,

А вече имах Лесли и един професионален данъчен адвокат от Лос Анджелис, които да сложат ред в живота ми. Не ми се налагаше да ходя по лед, както преди.

Бях претърпял буря в морето; бях на път да падна с главата надолу. Тази жена бе скочила сред вълните, за да ме издърпа. Бе спасила финансовия ми живот.

Излязохме от кантората на адвоката, изпълнени с надежда.

- Лесли? - обърнах се към нея аз, докато отварях вратата на колата, за да се качи, след като бяхме излез­ли от кантората.

-Да, Ричард?

- Благодаря ти.

- Няма защо, уки - отвърна тя. - Наистина няма за­що!
-Можеш ли да наминеш към мен, уки? - гласът й звучеше много отслабнал по телефо­на. - Боя се, че имам нужда от помощ.

- Прощавай, Лесли, тази вечер не мога.

Защо ми беше толкова неловко да й го кажа? Аз познавам правилата. Самият аз съм ги наложил. Прия­телството ни щеше да бъде напълно невъзможно без тях. И все пак, толкова е трудно да й откажа, дори по телефо­на.

- Уки, чувствам се толкова ужасно - каза тя. - Вие ми се свят, лошо ми е и ще се почувствам много по-добре, ако си тук. Не можеш ли да бъдеш мой лекар, да дой­деш и да ме излекуваш?

Онази част от мен, която бе винаги готова да се при­тече на помощ, да спасява и лекува, аз изтласках в мазе­то и заключих вратата.

- Не Мога. Имам среща тази вечер. Утре с удоволс­твие, ако искаш.

- Имаш среща ли? Смяташ да ходиш на среща, ко­гато аз съм болна и се нуждая от теб? Ричард, не мога да повярвам...

Трябва ли да й повтарям всичко отново? В нашето приятелство не бива да съществува никакво обсебване. То е отворено, основава се на взаимната ни свобода все­ки от нас да бъде където си иска, когато пожелае, неза­висимо дали има или няма причини за това. Бях истинс­ки уплашен. От толкова дълго време не се бях срещал с никоя жена в Лос Анджелис. Имах чувството, че попа­дам в брачно съжителство, което се разбира от само се­бе си. Ние започвахме да забравяме, че всеки от нас има нужда от своето лично време, което да прекарва самос­тоятелно, а не единствено и само с другия.

Не биваше да се отказвам от срещата си. Ако се чув­ствам задължен да бъда с Лесли винаги и непрекъснато, когато съм в Лос Анджелис, значи нещо не е наред в на­шето приятелство. Ако съм загубил свободата да бъда с когото си искам, смисълът на нашата връзка е изчерпан. Молех се тя да ме разбере.

- Не мога да бъда с теб до седем... - казах аз.

- До седем ли? Ричард, не ме ли чу? Аз се нуждая от теб. Този път аз имам нужда от твоята помощ!

Защо толкова иска да ми се наложи? Най-доброто, което може да направи в случая, е да каже, че ще се спра­ви и сама и се надява да прекарам добре. В противен слу­чай не знаеше ли какво ще стане? Това е фатална греш­ка! Не мога да допусна никой да ми се налага. Не мога да допусна да ме обсебва никой никъде, при никакви об­стоятелства!

- Съжалявам, жалко, че не знаех по-рано. Вече е късно да отменя срещата. Това не е в моя стил, не искам да го правя.

- Нима тя има такова значение за теб, която и да е? Как се казва?

Лесли ревнуваше!

- Дебора.

- Нима Дебора значи толкова много за теб, че ти не можеш просто да й се обадиш и да й кажеш, че приятел­ката ти Лесли е болна и да отложите днешната среща за утре или за следващата седмица, или за следващата годи­на? Такова голямо значение ли има тя за теб, че да не можеш да й се обадиш и да й кажеш това?

В гласа й звучеше дълбока болка. Но тя искаше от мен нещо, което не можех да й дам, без да разруша сво­ята независимост. А и сарказмът й не беше от голяма по­мощ.

- Не - отвърнах аз. - Тя не е от такова значение. Ва­жен е принципът, че всеки от нас е свободен да бъде с когото пожелае...

Тя се разплака.

- По дяволите твоята свобода, Ричард Бах! Поболях се от работа, за да спася проклетата ти империя от пъл­на разруха, не съм спала от тревога, че може да има ня­какъв начин, за който не съм се досетила, за който ни­кой не се е досетил... Да те спася... Защото толкова мно­го означаваш за мен... Така съм уморена от всичко, че не мога да се държа на краката си, а ти не искаш да бъдеш до мен, когато се нуждая от помощ, защото имаш среща с някаква си Дебора, която почти не познаваш, защото тя олицетворявала някакъв проклет принцип?

Аз проговорих, сякаш от нея ме отделяха дебели твърди метални стени.

-Точно така.

Настъпи дълго мълчание на телефона. Гласът й се промени. Нямаше я ревността, нямаше я скръбта, тя бе спокойна и притихнала.

- Сбогом, Ричард. Приятно прекарване. Преди да мога да кажа благодаря за това, че бе раз­брала колко важно... тя затвори.

На другия ден тя не отговаряше на телефона, на следващия - също. На третия ден се по­лучи писмо:



Сряда вечер, 12/21

Мой скъпи Ричард,

Трудно ми е и не зная нито откъде да започна, нито как. Дълго и упорито премислях всичко, обмислих много идеи, опитвайки се да намеря начин...

Накрая ме порази една мисъл. Хрумна ми музикална метафора, посредством която можах ясно да осъзная не­щата и да намеря начин поне да ги разбера, ако не и да ги приема. Иска ми се да споделя това с теб. Затова моля те да имаш търпението да изслушаш още един последен му­зикален урок.

Най-широко използваната форма в големите класи­чески музикални творби е сонатната форма. Тя е в осно­вата на почти всички симфонии и концерти. Състои се от три основни части: експозиция или встъпление, в което се въвеждат идеите, темите и различните мотиви; разви­тие, при което всички тези идеи и мотиви се превъплъща-ват в най-голяма пълнота и завършеност, разгръщат се, често преминават от мажорно (щастливо) в минорно (нещастно) и така отново и отново. Темите се развиват и преплитат по все по-сложен начин, докато накрая идва финалът, което е завършваща равносметка, повтаряне на основното, величествен израз на пълното, богато съзрява­не, до което са достигнали първоначалните хрумвания и идеи посредством разгръщането им.

Може да се запиташ по какъв начин това се отнася до нас, ако вече не си се досетил.

Аз виждам как ние сме вкопчени в една нескончаема прелюдия. В началото беше нещо истинско, една кристал­но чиста радост. Това е онази част на отношенията, в ко­ято ти си изключителен: забавен, чаровен, вълнуващ и раз­вълнуван, интересен и събуждащ интерес. Това е време, ко­гато ти се чувстваш най-спокоен и способен на обич, защо­то не изпитваш потребност да мобилизираш всички свои защитни механизми, и тъкмо тогава твоята партньор­ка прегръща едно топло човешко същество, а не гигантс­ки кактус. Това е време, в което и двамата се чувствате щастливи и нищо чудно, че ти толкова много обичаш пре­людиите, че се стремиш да превърнеш целия си живот в се­рия от прелюдии.

Началните моменти обаче не могат да бъдат удъл­жени до безкрайност; не можеш просто да подадеш една тема, след което да я повтаряш и повтаряш непрекъсна­то. Те трябва да се развият, да се разгърнат по-нататък. В противен случай ще отмрат от само себе си. Ще кажеш, че не е така. Но ти имаш нужда да се махнеш, да потър­сиш промяна, да се срещаш с други хора, да отиваш по дру­ги места, за да се върнеш към една връзка така, сякаш е не­що ново, и да преживяваш момента на началото все отно­во и отново.

Ние преживяхме серия от прекомерно удължени пре­людии. Някои от тях бяха наложени от обстоятелства и работа, но въпреки това бяха неоправдано сурови и безапе­лационни за двама души, които са толкова близки като нас. Други бяха предизвикани от теб, за да ти дават пове­че възможности да се обръщаш към едни постоянно нови отношения, каквито толкова много желаеш.

Очевидно частта на развитието е анатема за теб. Защото тук, в развитието, ти може да откриеш,, че всич­ко, с което разполагаш, е сбор от изключително ограниче­ни представи и идеи, които са неприложими - независимо какво творческо умение влагаш в тях. Или - което от твоя гледна точка е дори по-лошо - можеш изведнъж да установиш, че си изправен пред нещо величествено, че мо­жеш да изградиш симфония, в който случай се налага да положиш усилие: да стигнеш до дълбочината на нещата, да проникнеш в сложно преплетени мотиви, които тряб­ва да се разработят, за да станат още по-величествени и да засияят в същинската си светлина. Предполагам, че това е аналогично на онзи момент в писането, когато ед­на идея за книга трябва или не може да бъде разработена.

Ние очевидно стигнахме доста по-далеч? отколкото ти бе възнамерявал. И спряхме пред онова, което на мен ми се струваше, че са следващите логически и прекрасни стъпки. Виждам, че развитието в отношенията с теб непрестанно трябва да се спира, и започвам да мисля, че никога няма да успеем да направим нещо повече от случай­ни подстъпи, без да можем да разгърнем целия си потен­циал, своите удивителни сходства в интересите, независи­мо от това колко години ще бъдем заедно -защото няма никога да имаме съвместно време, което непрестанно да не бъде прекъсвано. Така че развитието, което и двамата ценим толкова високо и знаем, че е възможно, става всъщ­ност невъзможно.

И двамата имахме пред себе си видението на нещо удивително, което е възможно за нас. И все пак не можем да го постигнем от изходната позиция, на която сме. Аз съм изправена пред непреодолима стена от защитни ме­ханизми, а ти чувстваш потребност да изграждаш все по­вече и повече. Аз копнея за богатството и пълнотата на едно бъдещо развитие, а ти вечно ще търсиш, начин да го избягваш, докато сме заедно. И двамата сме поставени в състояние на стрес - ти не можеш, да се върнеш назад, а аз не мога да продължа. Между нас възникна едно постоянно противоборство и малкото време, което ти допускаш да бъдем заедно, е налегнато от облаци и мрачни сенки.

Да чувствам в теб постоянна съпротива към мен и към развитието на нашите отношения, което е нещо ве­ликолепно, сякаш че аз и възможността за такова разви­тие е ужас за теб - да преживявам различните форми, в които се проявява твоята съпротива и някои от които са доста жестоки -това често ми причинява болка по един или друг начин.

Имам някои записки от времето, в което бяхме заед­но, и ги прегледах обстойно и честно. Това ме натъжи и дори шокира, но ми помогна да разбера истината. Аз гледам на онези дни в началото на юли и на последвалите се­дем седмици като на единствения ни наистина щастлив период. Това бе началото и то действително беше прек­расно. Последваха разделите, техните жестоки и необяс­ними за мен прекъсвания на всякаква връзка - и също така жестоките опити да ме избягваш и да се съпротивляваш на срещите си с мен, когато се завръщаше.

Дали сме разделени - и далеч един от друг, или сме за­едно - и далеч един от друг, й в двата случая сме нещаст­ни. Аз забелязвам как постепенно се превръщам в едно съз­дание, което плаче много и дори трябва да плаче много, защото, както изглежда, става необходимо да предизвикам съчувствие, преди да получа внимание. А аз зная, че не съм стигнала дотук в този живот, за да предизвиквам съ­жаление.

Когато ми каза, че „ти е невъзможно" да отложиш една среща, за да ми помогнеш в момент на криза, исти­ната изведнъж се стовари върху ми като лавина. Изправе­на пред фактите такива, каквито са, аз си давам сметка, че не мога да продължа, колкото и много да го желая; не мога да преодолея себе си повече от това.

Надявам се да не приемаш това като нарушение на споразумението, а по-скоро като продължение на многото и много завършеци, които си започнал. Струва ми се, че и двамата знаем, че така трябва да стане. Аз трябва да приема, че се провалих в опита си да те накарам да позна­еш радостта от грижата за другия.

Ричард, скъпи приятелю, говоря ти всичко това с нежност и дори с ласка и любов. Нежността ми не идва да прикрие някакъв потискан гняв: тя е истинска. Тук няма обвинения, не търся грешки и обиди. Просто се опитвам да разбера и да прекратя болката. Изразявам само това, ко­ето бях принудена да приема: че ти и аз никога няма да постигнем развитие, а още по-малко величествения върхо­вен израз на едни отношения, които се разгръщат в пълна­та си сила.

Аз имах чувството, че ако нещо заслужава да скъсам с предишния си начин на живот и утвърдени модели и да отида отвъд познатите ми ограничения, то това е наша­та връзка. Предполагам, че имам основания да се чувст­вам унизена заради всички усилия и надежди, които вложих в нашите отношения. Вместо това се чувствам горда и щастлива, че можах, да оценя тази рядка и прекрасна въз­можност, която ми беше дадена, и вложих всичките си си­ли, за да я задържа в най-чистия и най-висшия смисъл.

Това е моята утеха сега. В този ужасен момент на раздяла мога да кажа съвсем честно, че не виждам нищо повече, което мога да направя за онова прекрасно бъдеще, което бихме могли да имаме заедно.

Въпреки болката, щастлива съм, че те познавах така близко и винаги ще скъпя времето, което имахме заедно. Аз много израснах с теб, научих много неща от теб и зная също, че ти дадох много важни неща. Ние и двамата сме по-добри хора от това, че се познавахме.

В този последен момент ми идва наум, че и една ме­тафора от шахмата може също да се използва. Шахма­тът е игра, при която всяка от страните има своята обективна цел, дори и когато въвлича другата страна; по средата на играта се развива битка, която става все по-интензивна и всяка от страните загубва част от позици­ите си, тъй че и двете страни отслабват; в края на игра­та единият изготвя капани парализира другия.

Аз мисля, че ти гледаш на живота като на шахматна игра; аз го виждам като соната. И поради тези различия и царят, и царицата са изгубени, а песента замлъкнала.

Аз продължавам да бъда твой приятел, както зная, че ти си мой. Изпращам ти това писмо със сърце, пълно с дълбоката и нежна любов и уважение, които знаеш, че из­питвам към теб, и с най-дълбока тъга, че една възмож­ност, толкова многообещаваща, толкова рядка и красива, ще остане неосъществена.

Лесли

Стоях и гледах през прозореца, без да виждам, а гла­вата ми бучеше.

Не е права. Разбира се, че не е права. Тази жена не разбира кой съм и какъв е моят начин на мислене.

Жалко, помислих си аз.

Смачках писмото и го хвърлих.

Един час по-късно нищо през про­зореца не беше се променило.

Защо трябва да се лъжа? - мислех си аз. - Тя е на­пълно права и аз много добре зная това, дори ако не же­лая да си го признавам, дори ако никога повече не по­мисля за нея.

Нейният анализ на симфонията, на шаха... Защо аз не бях разбрал всичко това досега? Винаги съм бил така дяволски интелигентен, освен в областта на данъците, винаги съм бил по-прозорлив от всеки друг жив човек -как съм могъл да не разбера всички тези неща, когато тя е могла? Нима не съм толкова умен, колкото е тя? И щом е толкова прозорлива, къде е нейната система, къде е бронята, която да я пази от болката? Аз си имам своя­та съвър...

По дяволите, твоята съвършена жена! Това, което си измислил, е половинтонен ветропоказател, боядисан с най-причудливи окраски, който никога няма да полети с изкуствените си криле! Твоят петел-ветропоказател мо­же да подскача, да пляска с криле и да кукурига, вместо да пее, но никога, никога няма да успее да се издигне над земята. Ти, който толкова се ужасяваш от женитбата, не разбираш ли, че си се оженил за тъкмо такова нещо?

Самата представа за мен, съвсем мъничък, на сват­бена фотография с двайсетфутов петел-ветропоказател, тази представа беше самата истина! Аз се бях оженил за една идея, която беше погрешна.

Ами какво става с моята свобода! Ако остана с Лесли, ще започна да се отегчавам.

Тъкмо в този момент аз се раздвоих в две различни лица: Аз, какъвто бях до този момент, и един пришълец, дошъл, за да разруши този Аз.

Няма защо толкова много да се тревожиш за скука­та, идиот такъв - каза новодошлият. Не виждаш ли, че тя е по-умна от теб, че познава светове, до които ти се стра­хуваш да се докоснеш? Хайде, натъпчи ми устата с па­мук, издигни си стена насреща ми, както правиш винаги, когато нещо в теб се опита да ти подскаже, че всемогъ­щите ти теории са погрешни! Свободен си да го напра­виш, Ричард. Свободен си да прекараш целия остатък от живота си в преднамерени и изкуствени запознанства с жени, също толкова уплашени от всяка интимна бли­зост, колкото си ти. Каквото повикало, такова се обади­ло, глупако. Ако не ти е останал поне грам здрав разум, който явно доста ти липсва в този живот, ще си останеш със своята безчувствена и уплашена измислена съвърше­на жена, докато умреш от самота.

Ти си жесток и безчувствен като лед. Мястото ти е на жестоката и безчувствена шахматна дъска, под жесто­кото твое студено небе; провали една великолепна въз­можност с тази своя идиотска империя; и сега от нея ос­танаха купчина кокали, на които правителството - на всичко отгоре и правителството - се кани да сложи ръка!

Лесли Париш бе една възможност, хилядократно по-великолепна от всяка империя. Но ти беше до смърт уплашен от нея, защото тя е по-умна, отколкото ти няко­га си бил или ще бъдеш; ето защо имаш намерение да я изхвърлиш от живота си. А може би тя изхвърля тебе от своя живот? И няма много да пострада от това, приятел. Защото няма какво толкова да изгуби. Може би ще й бъ­де тъжно, ще си поплаче малко, защото тя не се страху­ва да плаче, когато умира нещо красиво, но ще го прео­долее, ще се издигне над него.

Ти също ще го преодолееш за не повече от минута и половина. Трябва просто да затръшнеш проклетите си метални врати, да ги затвориш яко и никога повече да не помислиш за нея. Вместо да се издигаш, ти все повече ще пропадаш към дъното и в скоро време твоите подсъзна­телни опити да се самоунищожиш ще се увенчаят с блес­тящ успех. Тогава ще настъпи жалкото пробуждане, ко­гато ти ще разбереш, че ти е бил даден живот от огън и сребро, живот като блестящ диамант, а ти си взел омазан проклет чук и си го разбил на парчета. Изправен си пред най-големия избор на своя живот и много добре го зна­еш. Тя твърдо е решила да не се примирява с твоя диваш­ки безсмислен страх и в този момент е щастлива, че се е отървала от смъртния товар, който представляваш за нея.

Хайде, върви, направи онова, което винаги правиш в такива случаи: бягай. Бягай към летището, запали само­лета и полети в нощта. Лети, лети! Иди и си намери ня­кое симпатично момиче с цигара в ръка и чаша ром в другата и наблюдавай как тя си изтрива в тебе краката по пътя към нещо по-добро, докато ти се стараеш да из­бягаш от него тази вечер. Бягай, глупав страхливецо. Бя­гай и ме изхвърли от ума си, затръшни вратата след ме­не. Следващия път, когато ще ме видиш, ще бъде денят на смъртта и тогава можеш да ми разкажеш Как си се чувствал, след като си изгорил единствения мост...

Аз затръшвах вратата пред всички тези мисли и в стаята стана тихо като в спокойна морска шир.

- О, Господи! - възкликнах на висок глас. - Не ста­вам ли твърде емоционален!

Извадих писмото от боклука, започнах отново да го чета и пак го хвърлих в кошчето.

Щом тя не ме харесва такъв, какъвто съм, много мило от нейна страна, че ми го казва. Колко жалко... Ако бе малко по-различна, можехме да си останем приятели. Но ревността аз не мога да търпя в никакъв случай! Да не би да си мисли, че съм някаква нейна лична собстве­ност; откъде накъде тя ще решава с кого да прекарвам времето си и кога? Съвсем ясно съм й заявил кой съм, как мисля за нещата и на какво може да разчита. Не съм й обещавал сладникави любовни признания от рода на тези, които тя очаква от мен. Няма да чуеш „аз те оби­чам" от мен, госпожице Париш. Аз ще остана верен на себе си, дори и ако трябва да се откажа от всички преливащи от радост щастливи моменти, които сме имали за­едно.

Едно-единствено нещо никога не съм направил, скъ­па Лесли - никога не съм те лъгал, нито мамил, нито предавал. Винаги съм живял, както ми диктуват убежде­нията и точно така, както ти заявих. Ако това се оказва неприемливо за теб, така е трябвало да бъде; много съ­жалявам, бих предпочел да бях предупреден малко по-ра-но, за да спестя неприятностите и на двама ни.

Утре по изгрев-слънце потеглям, казах си аз. Хвър­лям багажа в самолета и отлитам нанякъде, където ни­кога не съм бил. В Уайоминг, например, или фонтана. Оставам самолета да си го търсят данъчните служби, ако могат да го намерят, и изчезвам. Вземам под наем един биплан и ме няма.

Сменям си името. Мечо Пух е живял под името Сандърс, защо аз да не мога. Много забавно ще бъде. Джеймс Сандърс. Могат да си вземат банковите сметки, самолетите и всичко каквото си поискат. Така и никой няма да узнае какво е станало с Ричард Бах, и аз най-сетне ще намеря блажено спокойствие.

Ако някога пиша нещо отново, ще го пиша под но­во име. Само да поискам - и ще го направя. Да се махна от всичко. Може би Джеймс Сандърс ще поскита из Ка­нада, из Австралия. Старият Джим ще може да поскита из дивите гори на Алберта или на юг да прескочи до Санбъри или Уитълси, в някоя „Тигрова пеперуда". Би мо­гъл да научи австралийски, да вземе някой и друг път­ник, колкото да припечели нещичко.

А после...

После...

А после какво, господин Сандърс? Правителството ли се опитва да убие Ричард Бах, или ти самият? Искаш да го убиеш, защото Лесли скъса с него, така ли? Наис­тина ли смяташ, че животът му без нея ще бъде толкова изпразнен от смисъл, че ще бъде все едно да умре?

Тази мисъл ме занимаваше дълго време. Наистина щеше да бъде вълнуващо да се махна от всички, да си сменя името и да избягам. Но наистина това ли е, което желая най-много от всичко?

Значи това е най-висшата истина, до която си се домогнал?" - би попитала тя.

Не.

Седнах на пода, наведох се и се опрях на стената.



Не, Лесли. Това не е моята най-висша истина.

Моята най-висша истина е, че трябва да измина дъ­лъг път, докато се науча истински да обичам. Моята най-висша истина е, че в най-добрия случай така наречената ми съвършена жена става за малко разговор, малко секс - за мимолетни връзки, с които да приглуша самотата. Не това е любовта, за която мечтаеше онова момче пред градинската порта навремето.



Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   ...   23




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет