Мост през вечността

- Не беше нищо особено, нали, ук? -усмихнах се аз на жена си.

- Почти съвършен - поправи го неговата жена. -Слънчевите батерии са по-добри, отколкото си мисле­ше. Но имам някои предложения относно топлинната маса.

- Този сън не ти е даден, за да ти каже това. Да, на­мери заглавието и книгата бе публикувана.

- Този сън има за цел да ти каже нещо друго - каза той. -Ние имаме... нека го наречем писмо... от нас сами­те от далечното бъдеще. Вашите идеи да намерите връзка с младите Дик и Лесли поставиха едно начало. Сега ние постепенно се превръщаме в нещо като писате­ли, които предават сведения от бъдещето. Всичко, кое­то мислите за себе си в миналото, се отразява и на вас самите, промените са съвсем малки, подсъзнателни, но все пак ви изграждат така, че не е нужно повече да мина­вате през такива тежки изпитания, през каквито ми­нахме ние. Има, разбира се, понякога и трудности, но има и надежда, че да се учите как да обичате няма да бъ­де една от тези трудности.

Последователността на съня се наруши, появиха се куфари, натъпкани с кифлички, автомобилно състеза­ние, параход на колела.

Не събудих Лесли, но изписах няколко страници в бележника до възглавницата си, спомнил си в мрака как­во се бе случило, преди да се появят кифличките.

Когато тя се събуди на сутринта, казах й:

- Искаш ли да ти разкажа какво сънува тази нощ?

- Какво съм сънувала? - попита тя.

- Срещата с нас самите в къщата, която ти проекти­ра.

- Ричард! - възкликнат тя. - Сега си спомням! Нека аз да ти разкажа за него! Беше едно великолепно място, със сърна на поляната, езерото бе огледало, в което се оглеждаха всички цветя, които имахме в Оригона. Значи, слънчевата къща по моя проект ще бъде построена! Вът­ре имаше музика, книги, дървета... Беше толкова откри­то и светло, беше красив пъстроцветен ден и Дол и и Енджъл ни гледаха и мъркаха сънливо като едни дебели стари котараци. Видях новата книга, нашата книга на по­лицата!

- Да? Така ли? Какво беше заглавието? Кажи ми го! Тя напрегна всички сили, за да си спомни.

- Съжалявам, уки, изчезнало е от съзнанието ми...

- Е добре, не се натъжавай - казах аз, - Попитах те просто от любопитство. Доста интересен сън, не мислиш ли?

- Беше нещо, свързано с вечността.

- Когато имаш свободна минутка - обърнах се към нея аз. - Много дълга минутка.

Тя дочете параграфа си докрая и отбеляза страница­та, до която бе стигнала, с хартиената обложка.

-Да-каза тя.

- Не те ли поразява колко е несправедливо - започ­нах аз, - не те ли поразява колко е несправедливо, че смъртта за повечето хора идва в най-неподходящия мо­мент. Тъкмо си срещнал единствения човек на света, ко­гото можеш да обичаш, иска ти се да не се разделяш с не­го дори и за ден, а смъртта не се интересува от това и ви разделя завинаги?

- Това ме поразява от време на време - каза тя.

- Защо смъртта трябва да настъпва по такъв начин? Защо се съгласяваме на такава неконтролируемост.

- Защото може би другият ни избор е самоубийство­то - отвърна тя.

- Аха! - възкликнах аз. - Нима самоубийството е единственият ни избор? Нима няма по-добър начин чо­век да напусне тази планета, освен насилствената и слу­чайна смърт, както е установено от обичая.

- Досещам се - каза тя. - Ти имаш план, който смя­таш да предложиш, така ли? Преди всичко трябва да знаеш, че докато си тук, аз никак не бих била нещастна да умра в последната минута.

- Почакай да чуеш. Това ще ти въздейства много силно, като се има предвид твоето чувство за ред: Защо вместо изненадващата смърт да не дойде такова време, когато хората сами могат да решат: „Работата ни е свър­шена! Направихме всичко, заради което сме дошли тук, не останаха планини, които да не сме изкачили, всичко, което сме искали да научим, е научено, изживяхме един хубав живот." И тогава, при съвършено здраве, защо просто двамата да не седнат под едно дърво или звезда, да се издигнат от телата си и никога да не се върнат по­вече?

- Като в книгите, които четем - каза тя. - Каква ху­бава идея! Но ние не... ние не го правим, защото не зна­ем как.

- Лесли! - възкликнах аз, обсебен от своя план. - Аз зная как!

- Моля те, още не е време - каза тя. - Трябва да си построим къщата, а освен това да помислим за котките и миещите мечета, а и млякото в хладилника ще прокис-не, трябва да се отговори на пощата; та ние едва сега за­почваме.

- Вярно е, още не е време, но аз останах поразен, ко­гато четях преживяванията близки до смъртта. Те са съ­щите като излизанията извън тялото от книгите за астрални пътувания! Умирането не е нищо повече от изли­зане от тялото, от което не се завръщаш! А човек може да се научи как да излиза от тялото си!

- Почакай за минута - каза тя. - Ти предлагаш да из­берем някой красив залез и да напуснем телата си, за да не се върнем никога вече?

- Да, един ден.

Тя ме погледна под око.

-Наистина ли говориш сериозно?

- Напълно сериозно. Наистина! Нима това не е по-добро, отколкото да те премаже някой тролей? Не е ли по-добро от раздялата, от това да загубиш ден-два, век или два, в които можем да бъдем заедно? - Това, че ще бъдем заедно, ми харесва - каза тя. - Защото съвсем сериозно ти казвам, че ако ти умреш, аз не искам да живея повече.

- Зная - казах аз. - Затова трябва да се научим да пъ­туваме извън тялото си като духовните адепти и вълците.

- Вълците ли?

- Прочетох това в една книга за вълците. Някакви служители от зоопарка уловили двойка вълци, мъжки и женска, и то без ни най-малко дати наранят, съвсем ху­манно. Поставили ги в огромна клетка в каросерията на пикала и тръгнали да ги закарат в зоологическата гради­на. Когато пристигнали там, вдигнали клетката, но въл­ците и двата били... мъртви. Никакво, заболяване, никак­во нараняване, нищо. Вълците просто не искали да се раз­делят, не искали да живеят в клетка. Те съзнателно се от­казали да живеят и умрели заедно. Няма никакво меди­цинско обяснение на този факт, те просто си заминали.

- Нима това е истина?

- Пише го в книгата за вълците, която не е измисли­ца. На тяхно място и аз бих постъпил така. Ами ти? Не мислиш ли, че това е един цивилизован и интелигентен начин да напуснеш земята? Ако цялата земя през цялото време-пространство е само един сън, защо леко и щаст­ливо да не се пробудим от него на някое друго място, вместо да се вайкаме, че не искаме да я напуснем?

- Ти действително ли мислиш, че можем да го нап­равим? - попита тя. Това наистина бе въздействало на нейното чувство за порядък.

Още недовършил въпроса си, аз вече се бях върнал на леглото с десетки книги от лавиците: „Изучаване и практика на проектиране в астрала", „Пътувания извън тялото", „Върховното приключение", „Практически пъ­теводител по пътуване в астрала", „Съзнание отвъд тя­лото". Образува се дупка в матрака под тяхната тежест.

- Тук се казва, че това е практика, която може да се усвои. Не е никак лесно и изисква дълго упражняване, но не е невъзможна. Въпросът е дали си струва да се предп­риеме.

Тя се намръщи.

- Точно в този момент бих казала, че не. Но ако ще умреш утре, бих съжалявала ужасно, че не съм се научила.

- Можем да вземем компромисно решение. Да усво­им онази част, която се отнася до пътувания извън тяло­то и да оставим завръщането за по-късно. Ние и двама­та сме имали преживявания извън тялото, тъй че знаем, че можем да го постигнем. Сега само трябва да се нау­чим да го правим - когато поискаме и да го правим заед­но. Няма да бъде толкова трудно.

Оказа се, че греша. Беше особено трудно. Пробле­мът бе в това да заспиш, без да заспиваш, без да губиш съзнание, когато си излязъл от тялото си. Лесно е да си го представиш, когато си буден, но да запазиш съзнание, когато сънят те оборва и все повече те дърпа надолу, ни­как не е лека задача.

Нощ подир нощ ние четяхме нашите книги за пъту­вания в астрала, обещавахме си да се срещнем във възду­ха над спящите си тела, само да се върнем и да си спом­ним този миг, когато се събудим, но не успявахме. Мина­ваха седмици наред, месеци, тези опити ни станаха навик - дълго след като изчетохме всички книги.

- Помни да помниш... - казвахме си, когато изгасвахме лампата.

Заспивахме, поставяйки си за цел да се срещнем из­вън телата си. Тя щеше да отиде в Пенсилвания, а аз - на един покрив в Пекин. Или щях да се появя в едно калей­доскопично бъдеще, а тя през XIX век да дава концерти.

След петмесечна практика веднъж се събудих някъ­де около три часа сутринта.

Отворих очи в стаята, в която бе черно като в рог... Толкова тъмно, че беше все едно дали съм със затворе­ни или с отворени очи. Протегнах ръка да запаля лампа­та с разтуптяно сърце.

- Уки! - възкликнах аз. -. Скъпа, будна ли си?

- Ммм. Вече съм будна. Какво има? - Нищо лошо!— отвърнах тихо. - Ние пътувахме из­вън тялото! Направихме го!

-Наистина ли?

- Бяхме извън телата си!

- О, Ричи, наистина ли? Не си спомням...

- Не си ли спомняш? Какво е последното нещо, ко­ето си помисли преди този миг сега?

Тя махна златистите си коси от очите и замечтано се усмихна.

- Имах прекрасен сън, че летя, летях над полята...

- Значи е истина! Ние запомняме нощите, в които сме пътували извън тялото си, като сънища за летене!

- Откъде знаеш, че съм била извън тялото си?

- Зная, защото те видях!

Това я накара съвсем да се събуди, аз й разказах всичко, което се беше случило, всичко, което бях видял.

- Но „видял" не е точната дума за виждането извън тялото, ук. Това не е толкова виждане, колкото познава­не. Познаване в подробности, което е много по-ярко от способността да виждаш - изгасих лампата. - В стаята е точно толкова тъмно, а аз можех да видя всичко. Стереоуредбата, лавиците с книги, леглото, теб и мен...

В тъмнината разговорът за онова, което бях видял, бе особено впечатляващ.

Тя запали светлината откъм нейната страна, седна на леглото и се намръщи.

-Аз не си спомням!

- Ти се спусна до мене като НЛО с цветовете на дъ­гата, поспря се във въздуха и после сякаш се потопи в тя­лото си. След това се размърда, докосна ме и - бам! -озовах се напълно буден. Ако в този момент не ме беше докоснала, сигурно и аз нямаше нищо да си спомня.

Всичко се случи отново след месец и тогава стана обратното. Тя бе почакала до сутринта, за да ми разка­же.

- Също като при теб, ук! Чувствах, се като облак в небето, лека като въздух и много щастлива! Обърнах се и погледнах към леглото и видях там нас двамата да спим, както и Амбър, скъпата малка Амбър, която се беше свила до рамото ми, както обичаше да спи! Казах й: „АМБЪР!" И тя отвори очи и ме погледна, все едно че нищо не се е случило. След което се изправи, тръгна към мене и това беше всичко. Събудих се в леглото.

- Нямаше ли чувството, че трябва да стоиш в ста­ята?

-Не, не!Можех да отида където си поискам във все­лената, навсякъде където искам, и да се срещна с всеки­го. Все едно че имах магическо тяло...

Идеите ми просветваха тихо в мрака на стаята.

- Ние го постигнахме! - възкликна тя, също толко­ва развълнувана, както и аз. - Ние можем да го правим!

- Може би след още някой и друг месец - казах аз, -ще го направим отново!

- Извинявай, ук - казах аз. - Извинявай, че те събу­дих.

Тя включи лампата.

- Но как разбра, че е Доли? - сънено попита тя. — Беше Доли. Видях я.

- В тъмното ли? Видял си Доли, която е кафеника-вочерна и се е стрелнала колкото се може бързо в тъм­ното, така ли?

Още в тази секунда и двамата си спомнихме.

- Бяхме извън телата си, нали? - каза тя. - О, уки, та ние бяхме заедно горе сред облаците!

Аз грабнах бележника и се огледах да намеря писал­ката.

- Бързо, веднага! Кажи ми всичко, което си спомняш.

От тази нощ нататък практиката ни постепенно за­почна да става не толкова трудна. Всеки успех разчиства­ше пътя ни за следващия.

След първата година практика ние можехме да се срещаме заедно извън тялото няколко пъти на месец. Все повече се задълбочаваше убеждението ни, че сме само посетители на тази планета, докато стана така, че когато слушахме вечерните новини, понякога се споглеждахме и само се усмихвахме като любопитни наблюдатели.

Благодарение на нашата практика смъртта и траге­диите, които наблюдавахме по канал 5, вече не бяха смърт и трагедии; те бяха приключенията на духове с безгранична сила, които идваха и си отиваха. Вечерните новини, изпълнени с жесток ужас, се превърнаха за нас в класове, в уроци и изпитания, които трябваше да бъдат издържани, във възможности, дадени от обществото за развитие, предизвикателства и хвърлени ръкавици.

- Добър вечер, Америка, аз съм Нанси, водещата новинарската емисия. Ето днешния списък на ужасите, които са се случили по света, дръзки духовни авантюрис­ти. Ако търсите напредък чрез спасение, слушайте: В Средния изток днес... - И тя чете с надеждата, че онези, които ще се спасяват, я слушат. - Следва списък на про­валите на правителството! Има ли някой сред вас, който би искал да поправи щетите, нанасяни от бюрокрацията? След известна рекламна пауза ще отворим коша с изк­лючително сериозни проблеми. Ако знаете решенията, гледайте ни непременно!

Ние се бяхме надявали чрез нашата практика на из­лизане извън тялото да се научим да бъдем господари, а не жертви на тялото и неговата смърт. Не бяхме дори и подозирали, че наред с този урок ще получим нова перс­пектива, която щеше да промени за нас всичко останало - когато се превърнем от жертви в господари, какво трябва да правим със силата си?

Една вечер, след като свърших с писането и сложих храна на котките, аз изнесох паница бонбони за нощната визита на миещото мече Ракел. Лесли дойде да види как­во става. Тя бе станала рано от компютъра си, за да проследи какво е положението по света.

- Чу ли нещо по новините, за което е нужна нашата помощ? - попитах аз.

- Както винаги да се спре надпреварата с ядрено оръжие и войната. Изследванията на космическото прос­транство, опазването, разбира се, на околната среда, на китовете и на застрашените животни.