Мост през вечността

- Появиха се два парашута! - съобщи радиото. -Внимание земя, два парашута! Спускат се три мили на север. Можете ли да изпратите там джип? .

Не виждах другия парашут. Онзи, който наблюда­вах, се сви, когато пилотът стъпи на земята.

Все още летяха частици от разбитите планери. Една частица от крило бавно и непрестанно все се въртеше и въртеше около своята ос.

Никога не бях ставал свидетел на сблъсък във въз­духа. От разстояние той изглеждаше мирно и тихо. Чо­век можеше да го вземе за някакъв нов спорт, измислен от скучаещ пилот, ако не бяха останките от планерите, полетели надолу. Никой пилот не би изнамерил такъв спорт, който да превръща самолета на части, ей тъй, за развлечение.

Радиото отново забръмча.

- Някой вижда ли пилотите?

- Да, виждат се и двамата.

- Как са? Можете ли да кажете дали са добре?

- Да. И двамата изглеждат добре. На земята са и ни махат.

- Слава Богу!

- Е, момчета, бъдете по-внимателни горе, има много планери в толкова малко пространство...

Четирима от пилотите в състезанието - помислих си аз - са жени. Как ли се чувства една жена, която лети тук горе, когато я наричат „момче"?

Внезапно замръзнах в горещината. Вчера всичко то­ва ми се бе явило! Какво странно съвпадение... Единстве­ният въздушен сблъсък, който съм виждал, да стане на другия ден, след като, легнал на пода в караваната, си го бях представил предварително!

Не, аз не си го бях представил, аз самият бях ударен в крилото! Можех да бъда аз този, който се бе приземил долу в пустинята, но не така удачно, както онези двама­та, които се качваха в джипа, развълнувани от онова, ко­ето има да разказват.

Ако Лесли си беше отишла снощи, ако ме бе напус­нала, а аз бях излязъл на полета днес - уморен и тъжен вместо отпочинал и спокоен - можех да пострадам.

Измених курса и поех сам в едно необичайно пусто небе. След всичко случило се планеристите няма да ле­тят на големи групи, ако въздушните потоци стигат за всички.

С насочен надолу нос тихият ми състезателен пла­нер се устреми с пълна скорост към една планинска ве­рига. Отдолу се виждаха скали, но ние навлязохме в нов термичен поток и спираловидно се издигнахме, набирай­ки височина.

Дали онова видение от вчера не ме беше спасило?

Ето че бях спасен, кой знае защо.

Когато направих избор в полза на любовта, дали не бях избрал живота вместо смъртта?

Беше се свила в пясъка на кълбо точно на пътя и бе готова да нападне пикапа със скорост десет мили в час. Спрях рязко колата и взех микрофона в ръка.

- Здравей, ук, чуваш ли ме?

След минута мълчание тя отвърна по радиоуредбата от караваната:

- Да, нещо те спира ли?

- Една змия е преградила пътя. Можеш ли да изва­диш книгите за змии? Ще ти я опиша.

- Само минутка, скъпи.

Аз дадох малко напред и свърнах встрани от живот­ното. То бе извадило черния си език и изглеждаше доста разгневено. Когато включих двигателя, змията размърда роговите пръстени на опашката си и сухо просъска: Пре­дупреждавам те...

Каква храбра змия! Ако аз имах нейната смелост, можех да размахам юмрук срещу танк с размери три на шест блока и яростно да изръмжа: Да не си посмял да помръднеш, предупреждавам те...

- Взех справочниците за змии - чу се глас по радио­то. - Внимавай сега. Стой вътре и не отваряй вратата.

Да, каза змията. Слушай я и бъди внимателен. Това си е моята пустиня. Ти се осмеляваш да нахлуваш в мои­те територии и аз ще унищожа твоя автомобил. Не че ис­кам да го правя, но ако ме принудиш, няма да имам друг избор. Жълтите й очи ме гледаха, без да мигат, езикът отново се подаде във въздуха.

Лесли не можеше да сдържи любопитството си:

- Веднага идвам да видя.

- Не! Най-добре е да стоиш там. Тук в пясъка може да има цяло гнездо. Мълчание.

- Лесли?

Мълчание.

В огледалото за обратно виждане зърнах силует, кой­то излезе от караваната и пое право към мен. Единстве­ното, което липсва на тези модерни отношения между мъжете и жените, помислих си аз, това е послушанието,

- Извинявай - обърнах се към змията, - връщам се веднага.

Дадох заден с колата и спрях точно пред нея. Тя вле­зе заедно с книгите; „Пътеводител на северноамериканс­ките влечуги и земноводни" и „Справочник на природолюбителя от клуба Сиера - Югозападната пустиня ".

- Къде е змията?

- Очаква ни - казах аз. - А сега искам от теб да сто­иш вътре. Да не си посмяла да надникваш от колата, чу­ваш ли?

- Няма да надниквам, ако и ти не надникваш.

Чувствахме, че се приближава някакво приключе­ние.

Змията не се помръдваше от мястото си и съскаше срещу колата да спре.

Отново се върнахте, така ли? Добре, но по-нататък оттук няма да ви пусна, няма да мръднете дори и сантиметър по-напред.

Лесли се наведе към мене, за да може да я вижда.

- Здравей! - поздрави тя весело и оживено. - Здра­вей, змиичке! Как си днес?

Никакъв отговор. Какво бихте казали, ако сте една груба, хитра, непреклонна отровна пустинна гърмяща змия и чуете милия глас на момиченце, което най-любез­но ви запитва: „Как си днес?" Сигурно няма да знаете какво да отговорите. Само примигвате с очи, но не каз­вате нищо.

Лесли се облегна назад и отвори първата книга.

- Как би определил цвета й?

- Ами зеленикавопясъчна на цвят, пепеляво бледо-маслинено зелен, тъмнокафяви ивици по гърба, отвътре тъмнозелени, а отвън почти бели. Широка, плоска триъ­гълна глава, къс нос.

Страниците се обръщаха.

- Божичко, тук е пълно с най-неподходящи кандида­ти! - възкликна тя. - Колко е голяма?

Усмихнах се. Твърде сексистки възприемаше змия­та в женски род - помислих си аз. Е, всеки от нас го пра­ви по един или друг начин. Можеше да й се прости.

- Съвсем не е малка змия - отвърнах. - Ако се опъ­не... ще бъде може би четири фута.

- Смяташ ли, че „ивиците преминават в неотчетливи кръстосани ивици близо до опашката"?

- Не съвсем. Опашката е на черни и бели ивици. Черните тесни, белите широки.

Змията се разви и запълзя към храстите встрани от пътя. Бях готов да дам газ и да подкарам колата с всич­ка сила, когато тя отново се сви на кълбо, очите й заблес­тяха и тя замята опашка. Нали те предупредих, че не се шегувам! Щом сам си търсиш да ти затрия колата, ще си го получиш! Стой там и не мърдай, защото...

- „Червеникави люспи по двайсет и пет на ред" - че­теше Лесли. - Ах! „Черни и бели пръстени на опашката!" Я виж това: „Светла ивица зад окото се спуска назад над ъгълчето на устата."

Виждаш ли тази светла ивица зад окото ми? - сякаш питаше змията. Какво повече да ти кажа? Откажи се от намеренията си и дай бавно назад...

- Точно така! - възкликнах аз. - Това е тя! Кой вид е това?

- Гърмящата змия Мухаве - прочете тя. - Crotalus scutellatus. Виждаш ли я на картинката?

Змията от снимката съвсем не се усмихваше. Лесли отвори „Наръчника" и заобръща страниците.

- „Доктор Лоуи твърди, че змията Мухаве има „уни­кална" отрова с невротоксични елементи, за която няма открита противоотрова. И ухапването на змията Мухаве може да има значително по-сериозни последствия от това на западната гърмяща змия с ромбовидни очертания на гърба, с която понякога я бъркат.

Мълчание. Наоколо не се виждаха от западните гър­мящи змии, тъй че нямаше как да объркаме змията Мухаве.

Двамата с Лесли се спогледахме.

- Най-добре е да стоим в колата - предложи тя.

- Честно казано, нямам особено желание да изскоча навън, ако от това се страхуваш.

- Да - изсъска Мухаве, горделива и жестока. - Да не си посмял и да помръднеш, ако не искаш... Лесли отново надникна.

- Какво прави в момента?

- Предупреждава ме да не съм посмяла да мръдна.

След известно време змията отново се разви, като ни гледаше в очите, готова да отвърне на всяка хитрост от наша страна. Ние не посмяхме да правим подобни опити.

Ако ме ухапе - мислех си, - дали ще умра? Разбира се, че не. Можех да си изградя психична защита, да нап­равя така, че отровата да се превърне във вода или в дру­га някаква напитка. Мога да не приема битуващата вяра, че змиите убиват, като по този начин я лиша от силата й. Мога да го направя - мислех си аз. Но точно в този мо­мент няма смисъл да опитвам.

Наблюдавахме змията с възхищение.

Да, въздъхнах аз, и при мен първият порив бе да я убия, породен от глупави досадни скрупули. Ами ако се вмъкне в караваната и започне да хапе наред? По-добре да хвана една лопата още сега и да я цапардосам по гла­вата, преди да се е случило нещо подобно. Та това е най-опасната змия в пустинята - да взема пушката и да я гръмна, преди тя да е убила Лесли!

О, Ричард, колко жалко, че една част от теб мисли толкова грозно, толкова жестоко. Да я убиеш. Кога най-сетне ще се издигнеш на такова ниво, че да не изпитваш постоянен страх?

Несправедливо се обвинявам! Мисълта да я убия бе случайна, невежествено безумно намерение. Аз не съм отговорен за това намерение, а само за действията си, за окончателния си избор. Моят окончателен избор е да се отнеса с уважение към тази змия. Тя е проявление на жи­вота, също толкова истинно или толкова лъжливо, как­то и онова, което гледа на себе си като двуного, ползва­що инструменти, каращо кола, полужестоко същество, дошло тук да се учи. В този момент бях готов да обърна лопатата срещу всеки, който се осмелеше да нападне на­шата смела гърмяща змия Мухава.

- Да й дадем да послуша малко музика по радиото -Лесли включи копчето, намери една станция с класичес­ка музика, където свиреха нещо в духа на Рахманинов, и завъртя копчето докрай. - ЗМИИТЕ НЕ ЧУВАТ МНО­ГО ДОБРЕ - поясни тя.

След известно време гърмящата змия омекна и се отпусна. Остана само едно кръгче от защитната стена, която бе изградила, навивайки се цялата на кълбо. След още няколко минути тя близна въздуха за последен път в посока към нас. Справихте се добре. Издържахте изпи­танието. Поздравления. Музиката ви е прекалено силна.,

- Тя си отива, ук! Виждаш ли? Сбогом.

И ето че госпожица М. Г. Змия плавно пропълзя и изчезна сред шубраците.

- Довиждане! - извика Лесли и й помаха с ръка, ед­ва ли не тъжно.

Освободих спирачката и върнах колата обратно до караваната, след което свалих скъпата си спътничка, с нейните книги за змиите.

- Как мислиш? - обърна се към мене тя. - Дали сме си въобразили всичко онова, което каза тя? А може би е било въплъщение на някакъв дух, приел за час образа на змия, за да провери доколко можем да се справим със своя страх и с инстинкта да убиваме? Може би е бил ан­гел зад маската на змия, изпречил се на пътя ни, за да ни изпита?

- Нямам намерение да отричам— каза Лесли, - но в случай че не е така, отсега нататък ще трябва да вдига­ме шум, когато излизаме от караваната, за да не я изне­надаме. Разбрано?

Там със сигурност е по-хладно. Не е 115 градуса на­вън, а 110. На хоризонта се издигат високи планини вместо ниски.

Електрическият генератор в караваната се разва­ли... Три дни търсихме къде е неизправността, поправях­ме го и накрая той заработи отново. Щом генераторът бе поправен, развалиха се водните помпи. За щастие перс­пективата да живеем в пустинята без вода, насред мили­они акри пясък и животински кости, ни накара да попра­вим тръбите с помощта на джобно ножче и картон.

Веднъж, след като се върна от 60-те мили разстоя­ние, от което докарваше водата и пощата, тя застана в кухнята и прочете на глас едно писмо от Лос Анджелис. Животът в тази пустош ни бе променил и ние имахме различни сетива за нещата. Големите градове бяха за­почнали да ни се струват толкова нереални, че трудно ни бе да си представим, че продължават да съществуват и че в тях живеят още хора. Писмото обаче ни го напомни.

„Скъпи Ричард,

Съжалявам, че трябва да ти съобщя неприятната но­вина, но данъчната служба е отхвърлила твоето предложение и иска да заплатиш дължимите един милион дола­ра веднага. Както знаеш, имат право да конфискуват имуществото ти. Предлагам да се срещнем колкото се може по-скоро. Искрено твой: Джон Маркарт"

- Защо ли са отхвърлили предложението-ми? - пи­тах се аз. - Нали им предложих да изплатя всичко!

- Сигурно е станало някакво недоразумение - каза Лесли. - Най-добре е да идем да видим какво се е случило.

Отидохме с колата до телефон край една бензинос­танция в пустинята и си уговорихме среща с адвоката за девет часа на другата сутрин. Нахвърляхме някои дрехи в „Майърс" и полетяхме с висока скорост над страната, докато се приземим в Лос Анджелис по залез-слънце.

- Проблемът не е в самото ти предложение - обясни Маркарт на другата сутрин. - Проблемът е в това, че си твърде известен.

- Какво? Как може това да е проблем?

- Не е за вярване, а и аз не бях чувал за това преди, но данъчната служба е приела политика на отхвърляне на компромисни предложения от известни личности.

- Какво... ги кара да мислят, че съм известен? Той се въртеше на стола си.

- И аз го попитах същото. Агентът ми каза, че изля­зъл от офиса си в коридора и е попитал случайно мина­ващите дали са чували името Ричард Бах. Повечето го били чували.

В стаята настъпи пълно мълчание. Направо не мо­жех да повярвам на ушите си.

- Нека да изясним нещата - обади се накрая Лесли. - Данъчната служба; е отказала да приеме предложени­ето на Ричард; защото хората в някакъв си коридор; би­ли чували за него. Сериозно ли говорите?

Адвокатът разпери ръце в знак, че е безсилен да промени станалото.

- Ще приемат само еднократно пълно разплащане. Не са готови да приемат разсрочено плащане от извест­на личност.

- Ако беше Бари Бизнесмена, щяха да приемат пред­ложението му - каза тя. - Но след като е Ричард Бах - ня­ма, така ли?

- Точно така - отвърна адвокатът.

-Но това е дискриминация!

- Може да заведете дело в съда. Сигурно ще спече­лите. Ще ви отнеме около десет години.

- Почакайте! Кой е началникът на онзи тип? - по­питах аз. - Все някой трябва да има там...

- С вашия случай се занимава именно шефът. Него­ва е постановката за известните Личности. Погледнах към Лесли.

- И какво ни остава сега? - обърна се тя към Маркарт. - Ричард има пари, за да се разплати. Ние прода­дохме почти всичко, за да се разплати в момента с на­лични средства! Той може да им напише чек още в мо­мента за половината сума, ако са готови да приемат, без да конфискуват останалото. Смятам, че Ричард ще изп­лати остатъка за година, особено ако има възможността отново да се върне към работата си. Но той няма да мо­же да продължи, работата над филма, нито дори да пише, ако онези хора дойдат и му измъкнат книгата направо от работната маса...

От възмущение ми хрумна нова идея.

- Да се обърнем към друг агент - казах аз. - Сигур­но съществува начин да предадем случая в ръцете на друг агент?

Той прерови някакви книжа на бюрото си.

- Да видим. С вашето дело досега са се занивамали седем агенти: Були, Паросайт, Гун, Сайдист, Блътзукер, Фрейдкуат и Бийст. Никой от тях не иска да се натовари с тази отговорност, отказват да се занимават със случая.

Лесли изгуби търпение.

- Тези хора да не би да са полудели? Може би не ис­кат в крайна сметка да си получат парите. Нима не раз­бират, че този човек се опитва да им плати, не смята да избяга, нито да сключи сделка, от която да спечели по трийсет цента на долар. Опитва се да им плати изцяло! ЩО ЗА ТЪПИ ПРОКЛЕТИ ИДИОТИ СА ТОВА? - из­вика тя и сълзи на отчаяние се появиха в очите й.

Маркарт запази спокойствие, сякаш бе разигравал същата тази сцена стотици пъти.

- Лесли. -Лесли? Лесли! Чуй ме. Много е важно да разбереш. Държавната данъчната служба е пълна с едни от най-слабо интелигентните, едни от най-страхливите, злобни и отмъстителни хора, които някога са се криели зад ранга на държавния служител. Зная това със сигур­ност. Работил съм там в продължение на три години. Всеки млад адвокат преминава стаж към някаква дър­жавна служба, за да изучи врага. Ако не си работил в да­нъчните служби, не можеш да се справиш с данъчния за­кон; едва ли си представяш с какви хора си имаш работа. Чувствах че пребледнявам, докато той продължава­ше да говори.

- Ако представителите на данъчната служба не се страхуват, че можеш да напуснеш страната, те не отгова­рят нито на писма, нито на телефонни обаждания, поня­кога не можем да се свържем с тях с месеци. Никой от тях не желае да поеме отговорност за дело от такъв ма­щаб. Ако сгрешат, ще бъдат критикувани в пресата: „Из­хвърляте прегърбени старици от бедните им квартири, а оставяте Ричард Бах да се отърве с разсрочено плащане"!

- Защо тогава не конфискуват всичко, което имам, още сега?

- Защото и в такъв случай могат да направят греш­ка: „Ричард Бах предлага да изплати цялата сума в брой, а те конфискуват имуществото му, което не се равнява и на половина от стойността." Не виждате ли? По-добре е да не се вземат решения, отколкото да се вземат непра­вилни решения.

- Затова толкова много агенти са се отказали от ва­шия случай - продължи той. - Всеки пореден агент отла­га разглеждането на този неприятен въпрос с надеждата, че ще му възложат друга работа или ще се появи нов агент, преди да се наложи да предприемат нещо по случая.

- Но сигурно някой на върха - предположи Лесли, -шефът на целия сектор например, ако се обърнем към него....?

Маркарт поклати глава.

- Работил съм с него. Първоначално дълго се опит­вах да стигна до него, но накрая пробих. Той заявява, че не може да прави никакви изключения и че трябва по ус­тановения ред да преминете през всички инстанции. Казва, че трябва да се опитаме да решим нещата с първия агент, а после със следващия и следващия.

Лесли атакува проблема като шахматно положение:

- Те не искат да приемат предложението му, в също­то време той не може да плати един милион долара. Ако наложат запор на имуществото му, той няма да може да работи. Ако не вземат никакво решение, пак няма да мо­же да работи, защото биха могли да му наложат запор ут­ре и цялата му работа пропада. Ако не работи, няма да спечели парите, за да се разплати. Намираме се в този омагьосан кръг от година насам. Нима всичко това ще продължава вечно?

За първи път от началото на срещата ни лицето на адвоката светна.

- В известен смисъл времето работи в полза на Ри­чард. Ако то се проточи около три години без никакво решение, той ще може да оправдае неизплащането на дълга с банкрут.

Почувствах се така, сякаш бях на чай С ЛУДИЯ ШАПКАР.

- Но ако банкрутирам, те няма да получат никакво плащане! Нима не знаят това?

- Разбира се, че го знаят. Но според мен те предпо­читат да изчакат този период. Струва ми се, че предпо­читат да банкрутирате.

- НО ЗАЩО? - попитах аз. - Що за безумство... Та те ще получат един милион долара, ако ми позволят да ги изплатя с разсрочен платеж.

Той тъжно ме изгледа.

- Ти все забравяш, Ричард. Ако банкрутираш, това няма да бъде по вина на данъчните служби, това ще бъ­де по твоя собствена вина - и никой няма да може да об­вини правителството! Никой няма да поеме отговор­ност. Никой няма да търпи критика. Дългът ще бъде съвсем законно отменен, а дотогава не може да се случи нищо особено лошо. Докато не се вземе решение по твоя случай, ти си свободен да харчиш парите си. Защо не предприемеш околосветско пътешествие, отсядайки в най-скъпите хотели. Можеш да ми се обаждаш понякога от Париж, Рим, Токио.

- Три години ли? - възкликна Лесли. - Банкрут? -Тя ме погледна с жалост в очите за нас двамата, а после с някаква твърда решимост. - Не! Такова нещо няма да се случи! Ще уредим тази работа още сега! - очите й святкаха. - Знаменитост или не, ще повишиш сумите за разплащане и ще направиш ново предложение. Това трябва да бъде толкова изгодно, че да не могат да го от­хвърлят. За Бога, намери някой, който е готов да поеме риска!

Маркарт въздъхна и каза, че не е работата в предло­женията, но се съгласи да опита. Беше извикан счетово­дител и още адвокати за консултации. Калкулаторите от­ново заработиха, бюрото отново бе обсипано с докумен­ти, предлагаха се стратегии за действие и се отхвърляха, уговориха се редица срещи за утрешния ден. Ние треска­во търсехме такъв вариант, който да не крие риска да бъ­де отхвърлен от държавните служби.

Аз гледах през прозореца небето, докато те работе­ха. Като пилот на разбит самолет, бях сигурен, че пада­нето е неизбежно, но не бях уплашен от него. Все някак си щяхме да се справим, ще започнем всичко отначало. Когато всичко свърши, ще си отдъхнем.

- Спомняш ли си гърмящата змия? - попита Лесли, след като срещата приключи и ние слизахме с асансьора и се отправяхме към паркинга.

- Разбира се... Противоотрова неизвестна - казах аз. - Разбира се, че си спомням. Това беше храбра змия.

- След ден като този, когато се опитва да се справи с онези плужеци от данъчните служби, човек разбира колко по-добре е да седи в пустинята и да си има работа с една истинска, честна, пряма гърмяща змия!

Полетяхме изтощени към Невада и най-сетне стиг­нахме пустинята и намерихме караваната обрана: врата­та беше изкъртена, лавиците с книги опразнени, чекмед­жетата празни; всичко, което бяхме оставили в нашата малка къщичка на колела, бе ограбено.
Лесли гледаше изумено. Ходеше напред-назад из караваната и търсеше любимите си ве­щи, с които бяхме живели, нейните скъпи спътници, ся­каш те внезапно можеха да се появят по местата си. Кни­гите, дрехите, дървените кухненски лъжици, които за нея означаваха домашен уют, и дори четките за коса - всич­ко бе изчезнало.

- Не се тревожи, ук - успокоявах я аз. - Нали сме из­губили само вещи. Докато данъчната служба не вземе решение, разполагаме с много пари. Ще отидем до града и ще си купим всичко отново.

Тя почти не ме чуваше. Вдигна глава от едно празно чекмедже на бюрото:

- Ричард, та те са взели даже канапа... Аз отчаяно се мъчех да я успокоя.

- А ние си мислехме, че сме единствените на света, които още държат на канапа! Помисли си колко щаст­лив сме направили един човек... Та той има цяло кълбо с канап! И прогорени дървени лъжици! И чинии с картин­ки на тях!

- Нашите чинии не бяха с картинки - каза тя. - Не помниш ли, че ги купувахме заедно?

- Е, добре, ще си купим други чинии. Ще ти бъде ли приятно този път да купим оранжеви или жълти глине­ни чинии? И по-големи чаши от тези, които имахме. Мо­жем да си купим каквото искаме от книжарницата, а и да се снабдим с нови дрехи.

- Не е работата във вещите, Ричард, а в смисъла на вещите. Не те ли наранява това, че някакви непознати хора са нахлули в твоя дом и са изтръгнали неща, в кои­то ти си вложил смисъл в живота си?

, - Боли само ако се оставиш да те боли - отвърнах аз. - Това е вече свършен факт и ние не можем да направим нищо. Колкото по-скоро го преодолеем и забравим, тол­кова по-добре. Ако можеше с нещо да помогне това да се разстройвам, щях да се разстроя. Но всъщност по-полез­но е да се отърсим от случилото се, да си купим нови не­ща и да оставим времето да ни отдалечи от случилото се. Какво от това, че са задигнали цялата каравана? Нали важното сме ние двамата? По-добре е да сме заедно в пустинята, но щастливи, отколкото да сме разделени в дворци, пълни с чинии и канап! Тя избърса една сълза.

- Вярно, прав си - каза тя. - Но аз смятам да проме­ня своето отношение. Винаги съм казвала, когато някой нахлуе в дома ми, че е свободен да открадне всичко, ко­ето си поиска, и аз никога няма дори да се опитам да предприема нещо срещу някого, за да защитя своята соб­ственост или самата себе си. Но край на това. Досега са ме ограбвали три пъти и ето че съм ограбена и днес. Твърдо съм решена да не допусна повече това да се слу­чи. Щом ще живеем из тези пусти места, не е справедли­во ти да си единственият, който да ни защитава. И аз трябва да направя нещо. Смятам да си купя оръжие.

Два дни по-късно в нейния живот имаше един страх по-малко; Изведнъж тя, която не можеше да гледа оръ­жие, започна да зарежда огнестрелно оръжие с лекотата на военен патрул.

Упражняваше се прилежно час след час, в пустиня­та отекваше като при последната битка за Ел Аламейн. Аз хвърлях консервени кутии в храсталаците, тя се при­целваше и улучваше, в началото веднъж на пет опита с пистолет „Магнум 357". Постепенно започна да улучва три от пет опита, четири от пет.

Зареждаше една пушка „Уинчестър", а аз поставях в пясъка за мишена редица празни кутии от миди, след ко­ето се отдръпвах и наблюдавах как тя се прицелва и натиска спусъка. Вече дори не й мигваше окото при тътена от изстрела, мишените й изчезваха една подир друга от­ляво надясно, съпровождани от остро свистене на куршу­ми и изригващи струи от оловни парчета и пясък.

Трудно ми беше да разбера какво бе станало с нея вследствие на кражбата.

- Нима смяташ, че ако някой нахлуе в караваната -питах аз, - ти ще го...

- Само да посмее някой да нахлуе, независимо къде съм, ще то накарам да съжалява! Ако не искат да бъдат простреляни, да не се опитват да грабят дома ми!

Тя се разсмя, като видя израза на лицето ми.

- Не ме гледай по този начин! И ти би казал също­то, зная.

- Не! Аз бих го формулирал по друг начин.

- А как именно?

- Бих казал, че е невъзможно човек да умре. „Не убивай" не е заповед, това е обещание: ти не можеш да убиеш, дори ако се опиташ. Защото животът е неунищожим. Ти обаче си свободен да вярваш в смъртта, ако тол­кова настояваш. Ако се опитаме да ограбим къщата на някой, който ни чака със заредена пушка - продължих аз, - ние всъщност казваме на този човек, че сме уморе­ни от този живот, който е плод на нашите представи и вярвания, на тази планета, която също е плод на нашите представи и вярвания, и молим, застанал насреща ни, да ни помогне да издигнем своето съзнание от това ниво на друго, като ни окаже любезността да ни улучи с куршум в момент на самозащита. Така бих го формулирал аз. Не мислиш ли, че такава е истината?

Тя се разсмя и зареди пушката отново.

- Не зная кой от нас е по-хладнокръвен, Ричард, ти или аз.

При тези думи тя притаи дъх, прицели се и натисна спусъка. Нов ред куршуми избумтя и изчезна в пустинята.

След грабежа, след аварията в генератора и пробле­ма с тръбите за вода, след като хладилникът се развали и се пропука тръбата за подаване на газ за печката и в караваната потече взривоопасен газ, ето че се появи пясъчната вихрушка.

Пясъчните вихрушки са малки урагани през пусти­нята. Те се появяват лятно време, вдигат някоя пясъчна дюна тук, шепа храсталаци там и ги запращат на хиляди фута в небето... Пясъчните вихрушки са неконтролируе­ми, те могат да се появят където си поискат и да духнат съвсем в произволна посока.

След като генераторът заработи отново, Лесли по­чисти караваната, изключи прахосмукачката и погледна навън през прозореца.

- Уки, виждам, че се задава пясъчна вихрушка. Аз се изправих и излязох изпод нагревателя за вода, който отказваше да топли водата.

- Божичко, тази е огромна!

- Подай ми фотоапарата, моля те, искам да я сни­мам.

- фотоапаратът е откраднат - каза тя, - съжалявам.

- Има малък нов фотоапарат на най-долната лави­ца. Бързо, преди да е отминала!

Подадох й фотоапарата и тя засне вихрушката през прозореца на караваната.

- Става все по-голяма!

- Всъщност не - казах аз. - Изглежда по-голяма, за­щото просто приближава.

- Дали ще попаднем сред вихъра?

- Лесли, шансът този пясъчен вихър, който има на разположение цялата пустиня Невада, шансът да връхле­ти тъкмо върху тази малка каравана, която почти се гу­би сред околните пространства, такъв шанс е едно на неколкостотин хиляди...

В този момент целият свят се залюля, слънцето угасна, навесът се измъкна с подпорите от земята и с трясък се преметна върху покрива, вратата широко се отвори, вятър зави в прозорците. Пясък и суха пръст се посипаха в караваната, сякаш при избухване на мина. Завесите се разлетяха по стаята, караваната се олюля, го­това всеки момент да политне. Това ми беше много поз­нато - приличаше на самолетна авария, само дето човек нищо не можеше да види.

Малко подир туй слънцето отново запримига, воят спря, навесът падна долу ката купчина парцали от една­та страна на караваната.

-... Но както се оказва - промълвих аз, едва успявай­ки да си поема дъх, - шансовете... да ни удари... са... две към едно!

, На Лесли това никак не й се виждаше забавно,

- Току-що бях почистила, бях избърсала праха нав­сякъде!

Ако можеше само да хване за врата този ураган, със сигурност щеше да му даде да разбере;

Както се оказа, ураганът имаше на разположение це­ли десет секунди, за да направи каквото може на карава­ната, тъй че той просто я засипа с четирийсет паунда пя­сък през всички отверстия, прозорци и врати. Толкова много пръст на няколко квадратни фута, че беше доста­тъчна, за да садим картофи върху кухненските рафтове.

- Уки - обърна се тя към мене отчаяно, - нямаш ли чувството, че не бива да оставаме повече? Може би ни е време да се преместим оттук.

Оставих на пода гаечния ключ, който бях държал през цялото време на бурята. Сърцето ми се изпълваше с горещо съгласие.

- И аз се канех да те попитам същото. Уморих се ве­че да живея в малка кутийка на колела! Та това е цяла година! Не ни ли стига? Защо не си намерим къща, ня­каква истинска къща, която да не е направена от изкуст­вени материали?

Тя някак странно ме изгледа.

- Наистина ли чувам Ричард Бах да говори, че има намерение да се установи някъде за постоянно?

-Да.

- Не - каза тя. - Никак не ми се ще да влагам чувс­тва в това да градя дом, ако ще ми се наложи да спра по средата, в случай че ти решиш, че не ти се стои на едно място, имаш нужда от промяна и експериментът ни не върви. Ако продължаваш да мислиш, че в един момент скуката ще ни завладее, значи все още не сме готови да градим свой дом, не е ли така?

Замислих се над думите й.

- Не зная.

Лесли мислеше, че ние заедно откриваме нови вът­решни хоризонти, че разширяваме границите на своето съзнание. Тя бе убедена, че сме на път да открием радос­ти, каквито нито тя, нито аз бихме могли да изпитаме са­ми. Дали това бе вярно или само напразна надежда?

Живеехме като женени, макар и без официална це­ремония, но дали аз още не се прегьвах под тежестта на стари страхове? Нима бих продал биплана, нима бях тръгнал да търся своята сродна душа само за да разбера що е страх? Нима не съм се променил при нашия съвмес­тен живот, нищо ли не съм научил?

Тя седеше неподвижна, потънала в собствените си мисли.

Спомних си дните във Флорида, когато виждах жи­вота си, лишен от смисъл, да се носи по течението - мно­го пари, самолети и жени и никакво развитие. Вече ня­мах толкова пари, а скоро можех да загубя всичко. Пове­чето от самолетите са продадени, за мен съществува ед­на жена, само една. А животът ми се движи бързо като състезателна лодка. Толкова много съм се променил и израснал с нея.

Единственото ни познание, единственото ни развле­чение беше нашата съвместност и животът ни заедно се обогатяваше и разрастваше като летни облаци. Ако по­питате един мъж и една жена, които плуват в лодка сред океаните, не ви ли доскучава, как запълвате времето си, те ще се усмихнат. Часовете на годината не стигат, за да свършим всичко, което трябва.

Същото беше и с нас. Бяхме щастливи, смеехме се понякога до премала, от време на време бяхме уплаше­ни, нежни, отчаяни, радостни, просветлени, страстни... Но нито секунда не изпитвахме досада. Какъв разказ ста­ва от всичко това! Колко мъже и жени минават по същи­те тези реки, под заплахата на същите жестоки стереоти­пи, на същите надвиснали опасности, които заплашваха и нас! Ако нашата идея се потвърди, мислех си, струва си отново да отворя машината! Как Ричард отпреди години искаше да узнае: какво става, когато тръгнем да си търсим една сродна душа, която не съществува, и я наме­рим?

Тя още веднъж се обърна към мен.

- Имаш предвид обвързване ли?

-Да.

Мина дълго време, преди да проговори.

- Имаш ли конкретно място предвид? Аз кимнах.

- Ако нямаш нищо против, ук, надявам се да си на­мерим място с много повече вода и много по-малко пя­сък.

Изминаха три месеца, в които се потопихме сред порои каталози на недвижими имоти, карти и провинциални вестници. Седмици наред летяхме с „Майърс", търсейки идеалното място, където да живе­ем. В градове, които да се казват примерно Сладък дом, Щастлив къмпинг или Рододендрон. Най-сетне дойде де­нят, когато прозорците на караваната, които дълго отк­риваха пейзаж, осеян с шубраци, скали и напукана земя, изведнъж погледнаха към изпъстрена с цветя ливада, ви­соки стръмни планини и река.

Това беше долината Епългейт в щата Орегона. От върха на нашия хълм се виждаше двайсет мили наоколо и нямаше нито една къща. Къщите бяха скрити сред дър­вета и хълмове, но тук ние се чувствахме сами, в блажен покой. На това място решихме да изградим нашия дом.

В началото възнамерявахме да бъде малка къщич­ка, една стая с мансарда, докато продължават преговори­те с данъчните служби. По-късно, след като се разреши проблемът, щяхме да си построим истинска къща, а мал­ката щеше да бъде за гости.

Данъчната служба от време на време ни напомняше за себе си, опитвайки се да се справи с многото ми пред­ложения, докато месеците постепенно преминаваха в го­дини. Предложението беше сякаш направено от дете -нищо не им отказвах. Чувствах се като посетител в чуж­да страна, който не познава паричната единица там. Имах някаква сметка, но не знаех как да се разплащам и затова извадих всичко и го предложих на данъчните служби, да си вземат колкото искат.

Предложението ми бе прехвърлено в бюрото на по­редния агент в Лос Анджелис, който поиска отчет за те­кущото ми финансово състояние. Получи го. След това нищо не се чу с месеци. Случаят бе предаден в други ръ­це. Новата агентка пожела нов отчет за финансовото по­ложение. Получи го. Минаха още месеци. Пореден агент, пореден финансов отчет. Агентите идваха и си отиваха като листата на календара.

В караваната Лесли тъжно вдигна глава от поредна­та молба за нов финансов отчет, чух същия отпаднал глас, който бях чул отдалеч в Мадрид преди две години и половина.

- О, Ричи, защо не те познавах, преди да попаднеш в тази каша! Това нямаше да се случи...

- Срещнахме се тъкмо навреме - казах аз. - Знаеш, че ако се бяхме срещнали по-рано, аз сигурно щях да раз­бия живота ти или да избягам от теб. А може би ти ня­маше да проявиш необходимото търпение и щеше да ме напуснеш съвсем основателно. Нищо нямаше да се полу­чи. Цялата тази каша беше за моя поука. Не бих допус­нал да- попадна в нея втори път, но аз вече не съм онзи човек, който бях.

- Слава Богу - каза тя. - Е, все пак вече съм тук и ако преодолеем това, обещавам, че бъдещето ти ще бъде съвсем различно от миналото!

Времето минаваше, данъчните служби сякаш не виждаха, нито се интересуваха, че животът ми е застопорен.

Банкрут е решението - бе казал адвокатът. Може би неправдоподобната теория на Джон Маркарт щеше да се окаже права в края на краищата. Банкрутът не беше най-доброто разрешение, мислех си аз, но все пак бе по-доб­ро от тази мъртва точка. По-добро от това да се въртиш в един и същ омагьосан кръг все отново и отново - и та­ка до безкрайност.

Опитахме се да измислим нещо, но не се получи. Банкрут. Та това е отчайващо. Никога!

Вместо да пътуваме в Париж, Рим и Токио, ние започнахме да строим на върха на хълма.

В деня, когато изляхме основите, докато пазарувах в града, забелязах нов магазин, появил се в търговския център: „Персонални компютри".

Влязох.

- Лесли, знам, че ще ме вземеш за пълен глупак -казах аз, когато се върнах в караваната.

Толкова е красива - мислех си - сякаш цял отдел гримьори бяха нанасяли прах, за да подчертаят скулите на лицето й. Но нея не я интересуваше. И без това щеше да вземе душ.

- Знам, че ме изпрати в града да купя хляб - започ­нах аз, - както и мляко, салата и домати, ако доматите са хубави, но знаеш ли какво купих вместо това?

Тя седна на стола, преди да може да каже нещо.

- О, не, Ричард. Нали няма да ми кажеш, че си ку­пил.... вълшебни бобени зърна?

- Купих подарък за моята любима! - заявих аз.

- Моля те, Ричард! Какво си купил? Та тук няма ни­какво място! Може ли да се върне?

- Мога да го върна, ако не го искаш, но няма как да не го харесаш. Направо ще останеш очарована. Предри­чам: Твоето съзнание и тази машинка...

- Нима си купил машина? От зеленчуковия мага­зин? Колко е голяма?

'- Ами, би могло да бъде от зеленчуковия магазин. Това е Ябълка*.

- Ричард, много мило, че си се сетил, но нима мис­лиш, че имам нужда от ябълка точно в този момент?

- Докато вземеш един душ, ук, ще излезеш и ще ви­диш едно чудо насред караваната, обещавам ти.

- И без това имаме толкова много работа, а е и тясно... Голямо ли е?

Аз не казах нито дума повече и най-сетне тя се раз­смя и отиде да се изкъпе.

Донесох кутиите в тясното коридорче, свалих пише­щата машина от лавицата, превърната в бюро, наредих книгите на пода и извадих компютъра от опаковката, за да го сложа на мястото на машината. Пренесох тостера и миксера в шкафа, за да освободя място за принтера на кухненската полица. Само след минути бяха качени две програми и екранът светна.

Едната програма бе за текстообработка и аз вклю­чих компютъра и започнах да работя на нея. Устройство­то забръмча леко и една минута издаваше едва долови­ми звуци като въздишки, след което замлъкна. Написах едно съобщение и го изведох зад пределите на екрана, тъй че на екрана остана само малко мигащо квадратче светлина.

Тя излезе от банята свежа и чиста, завързала косата си на тюрбан, за да съхне.

- Ричи, нямам търпение вече! Къде е? Аз вдигнах от компютъра кърпата за чинии, с която го бях покрил.

- Ето го!

- Ричард! - възкликна тя. - Какво е това?

- Това е твоят персонален... КОМПЮТЪР! Тя погледна към мен онемяла.

- Седни тук - подканих я аз - и натисни клавиша, от­белязан с „Control", и едновременно с него натисни бук­ва „В". Това се нарича „Control-В",

- Така ли? - попита тя.

Светлото квадратче изчезна и на негово място на екрана се появиха думите:

ДОБЪР ДЕН, ЛЕСЛИ! АЗ СЪМ ТВОЯТ НОВ КОМПЮТЪР. РАДВАМ СЕ, ЧЕ ИМАМ ВЪЗМОЖНОСТ ДА СЕ ЗАПОЗНАЯ С ТЕБ И ДА ТИ СЛУЖА. МИСЛЯ, ЧЕ ЩЕ МЕ ОБИКНЕШ. ТВОЯТ НОВ APPLE МОЖЕ БИ ЩЕ НАПИШЕШ НЕЩО СЛЕД ТЕЗИ ДУМИ?

- Не е ли истинска прелест? - възкликна тя. Опита се да напише изречението: ДОШЛО Е ВРЕ­МЕ ВСИЧКИ ДОБРИ ХОРА ДА ЗАПАЧНАТ...

-Сбърках.

- Премести курсура вдясно от сбърканата буква, след което натисни лявата стрелка.

Тя последва указанията ми и сбърканата буква из­чезна.

- Има ли инструкции за ползването му?

- Той сам ти ги дава. Натисни два пъти Еsсаре, след което няколко пъти „М", а след това следвай инструкци­ите на екрана...

Това бяха последните думи, които си размених с Лесли през следващите десет часа. Тя седеше пред екра­на като в транс и изучаваше системата. След това въве­де файлове с информация, която трябваше да се помни: проектите за постройката, списък с идеи; опита и корес­понденция.

Компютърът не използва хартия чак до онзи етап, когато писането е приключило и е готово за печат. Ня­маше защо да умират дървета, за да се превръщат в хар­тия, която да се изхвърля в кошчето за боклук поради пе­чатни грешки.

- Уки - обърна се към мене тя след полунощ, - мо­ля те да ме извиниш, наистина не бях права.

- Няма защо - отвърнах. - В какво не си била права?

- Помислих си, че постъпваш глупаво, че само това ни липсваше - някаква си огромна електрическа играчка за забавление, която заема цялата каравана, та за нас да не остава място, а ние да останем под дъжда. Не ти го ка­зах, защото това беше твоят скъп подарък. Но наистина не бях права! Този компютър е толкова... - тя вдигна пог­лед към мен, търсейки точната дума, - ...организиран! Той може да промени целия ни живот!

Тя бе толкова очарована от компютъра, че през следващите дни на мене.ми се наложи съвсем любезно да я моля неведнъж да ми даде възможност и аз да поработя по няколко минути на клавиатурата. И аз исках да се уча.

- Бедничкият ми - казваше тя с отсъстващ вид, до­като печаташе нещо. - Естествено е да искаш да се учиш. Само още няколко минутки...

Минутите се превръщаха в часове, часовете в дни. Отказах се да я прекъсвам. Скоро отидох за втори път в магазина на Apple й се върнах с още един компютър. За него тя разчисти една чертожна маса в свободния ъгъл на караваната, при което той се превърна в най-заетия ъгъл.

Компютрите наистина бяха много увлекателни, но това не беше всичко. Те бяха нашите компаси сред гора от идеи, планове и стратегии, които заслужаваха внима­ние. На всичко отгоре можеха да оформят финансови от­чети, преди данъчните власти да мигнат с око; с едно на­тискане на копчето на клавиатурата можехме да ги заро­вим във финансови отчети.

По времето, когато малката ни къщичка бе постро­ена, ние вече бяхме специалисти в общуването със свои­те малки, умни машинки. Приспособихме ги за нашите персонални нужди, инсталирахме нужните програми и допълнителна оперативна памет, включихме ги по елек­тронен път в гигантски компютри на далечно разстоя­ние.

Седмица след като се преместихме на върха на хъл­ма, компютрите вече работеха по шест часа на ден, раз­положени един до друг на бюрото, в ъгъла на спалнята, която превърнахме в офис.

Речникът ни също се измени.

- Нещо при мен блокира, уки! - и тя ми показа ре­довете, които приличаха на замръзнали мравки. - Случ­вало ли ти се е нещо подобно?

Аз съчувствено кимнах.

- Да. Проблемът е или в диска или в директорията - казах аз. - Натисни Control-reset, ако можеш да рестар­тираш, или рибутвай на моя диск. Ако работи с моя диск, проблемът не е в клавиатурата, а в твоя диск. Може би драйверът ти е започнал да бави и е заел много прост­ранство на диска. Надявам се да не е така, но можем да го оправим.

- Сигурно не е от диска, защото щеше да се покаже сигнал за грешка - каза тя намръщено. - Непрестанно трябва да внимавам за грешки, които могат да ми уни­щожат цялата програма и дори компютъра. Не трябва например да натискам».

Отвън до нас достигна ужасно свистене на гуми, ко­ито се влачат по каменната настилка. Въпреки нашето изрично предупреждение: „Минаването строго забране­но!", нагоре по хълма се качваше автомобил.

От него излезе жена, която държеше в ръце купища хартия. Беше се осмелила да наруши така скъпото ни уе­динение.

Скочих от компютъра и се озовах пред вратата, пре­ди тя да направи и пет крачки.

- Добро утро - поздрави тя вежливо с приятен бри­тански акцент. - Надявам се, че не ви безпокоя...

- Всъщност да - сопнах се аз. - Не видяхте ли табе­лите! Табелите, на които пише „МИНАВАНЕТО ЗАБ­РАНЕНО"?

Тя се вцепени като сърна, изправена пред дулото на пушка.

- Исках само да ви предупредя - канят се да изсекат дърветата, а те никога няма да пораснат отново! И тя се спусна към колата си, сякаш да се спаси. Лесли изскочи от къщата, за да я задържи.

- Кои са... тези „те"? - възкликна тя. - Кой се кани да изсече дърветата?

- Правителството - отвърна дамата и нервно пог­леждаше към мене през рамото на Лесли. - Комитетът по поземлено стопанство. Това е незаконно действие, но ако няма кой да ги спре, ще си го извършат.

- Заповядайте, влезте - покани я Лесли, като кимна безмълвно към мен: „Свои хора!" Сякаш бях домашното куче пазач. - Елате да поговорим по този въпрос.

Ето как стана така, че аз навирих гребен и се заех с обществена дейност - нещо, на което се бях съпротивля­вал още от мига, когато бях проходил.

Денис Финдлейсън ни остави с папка документи и облак прах, който се издигна зад ко­лата й, както и с мрачна потиснатост. Нямах ли си дос­татъчно проблеми с правителството, та сега да искат и да унищожат гората наоколо.

Наредих възглавници на леглото край себе си и за­четох първите страници на материалите, свързани с до­говореностите за продажба на дървен материал.

- Струва ми се, че е взето решение на твърде високо ниво, уки. Май сме избрали неподходящо място да си пос­троим къща. Какво ще кажеш да я продадем и да се пре­местим по на север - в Айдахо например или Монтана?

- Не бяха ли в Айдахо откритите рудници? - попита тя, без да вдига очи от документа в ръката си. - А в Мон­тана - онези, урановите мини и заразените от радиация­та диви цветя?

- Май се опитваш да намекнеш нещо - казах аз. -Хайде да извадим картите на масата и всеки от нас да си каже какво мисли.

Тя остави страниците с ксерокса на правителствения документ.

- Предлагам да не бягаме, ако това абсолютно не се налага, докато не установим какво точно става. Никога ли не ти е хрумвало, че трябва да се бориш срещу несп­раведливостта?

- Никога! И ти много добре го знаеш. Аз не вярвам в несправедливостта. Ние сами предизвикваме всяко събитие, всяко едно... Не си ли съгласна?

- Може би - каза тя. - Защо тогава ти си предизви­кал това събитие - правителството да изсече гората нао­коло, веднага щом ти си направиш къща тук? Може би за да имаш от какво да бягаш? Или нещо, което да нау­чиш?

Една толкова умна любима жена - помислих си аз -е голямо щастие, но понякога и притеснение.

- Какво има тук да се учи?

- Това, че ако желаем, можем да променим нещата - заяви тя. - Да узнаем колко силни можем да бъдем и колко добро можем да сторим, когато сме заедно.

Почувствах се потиснат. Тя е била готова да умре, за да промени нещата, да сложи край на войната, да попра­ви неправдата наоколо си. И каквото се бе заела да про­мени, се бе променило.

- Нима не ей приключила с твоята социална актив­ност? Никога ли не си си казвала никога повече?

Чувствах, че тя иска да каже нещо, за което трябва-ще да намери точните думи, да ми предложи нещо, кое­то изглеждаше недопустимо за мен.

- Познанието не може да се сподели, то трябва да се научи - каза тя. - Ако искаш да разбереш каква голяма . сила имаш да вършиш добро, при положение че не бягаш и не се отдръпваш, заради това бих могла да изляза от уе­динението си. Аз нямам ни най-малко съмнение: ако ис­каме да попречим на правителството да унищожи гори­те, които няма да израснат отново, можем да му попре­чим. Ако тези действия са незаконни, можем да ги спрем. Ако ли пък са законни, винаги можем да се пре­местим в Айдахо.

Нищо на света не ми се виждаше толкова безинте­ресно, колкото да убеждавам правителството да се про­мени. Множество хора бяха погубили по този начин це­лия си живот. Дори и да спечелим, това ще бъде победа над бюрокрацията, която чисто и просто няма да напра­ви онова, което и без това Не е трябвало да се опитва да прави. Нима няма по-положителни неща, които да се вършат, от това да принуждаваш властите да спазват за­кона? ,

- Преди да се преместим - казах аз, - можем да про­верим дали действията им са законосъобразни. Да наст­роим компютрите на тази вълна. Но малка моя сърничке, сигурен съм, че-няма да заставим правителството на Съединените щати да се откаже от начина, по който е свикнало да действа!

Дали усмивката й беше ласкава или горчива?

- Аз пък съм сигурна, че можем да го направим - за­яви тя.

Още същия следобед компютрите сред горите изп­ратиха въпроси, бързи като светкавица, до един компю­тър в Охайо, който ги препрати до компютър, в Сан Франциско, който пък от своя страна засипа с отговори нашите екрани: федералното законодателство забраня­ва продажбата и изсичането на невъзстановими гори от обществени земи. Следваха сведения за 82 съдебни дела, водени в тази връзка.

Пристигнали в беззащитните гори на Южен Орегон, нима шансът ни бе довел в последната минута, преди на­чалото на безмилостна кампания на насилие и унищоже­ние?

Погледнах Лесли, съгласен с нейното безмълвно заключение. Не можехме да игнорираме престъпление­то, което беше на път да се извърши.

- Когато имаш свободна минутка - казах аз на дру­гия ден, докато двамата с Лесли гледахме в светлите ек­рани. Това беше нашият код при работа с компютъра -помолвахме за внимание, но в същото време казвахме: „Недей да отговаряш, ако при едно погрешно натискане на копчето можеш да унищожиш цялата си работа от сутринта."

След малко Лесли вдигна очи от екрана.

- Да, кажи.

- Не мислиш ли, че самата гора ни е повикала тук?

- попитах аз. - Не ти ли се струва, че тя мислено вика за помощ, че феите на дърветата, духовете на растенията, елфите на дивите животни са спомогнали стотици обсто­ятелства да се стекат по такъв начин, че ние да се засе­лим тук и да се борим в тяхна защита?

- Това звучи много поетично - каза тя. - И може би наистина е вярно.

При тези думи тя отново се обърна към работата си. След още един час пак не се стърпях.

- Когато имаш свободна минутка... След няколко секунди дисковото устройство на нейния компютър леко забръмча, запаметявайки информа­цията.

-Да!

-' - Как е възможно всичко това? - възмущавах се аз. -Комитетът по поземлено стопанство унищожава същите тези земи, които по закон трябва да защитава! Това ми прилича на... мечока Смоуки, който унищожава дървета¹.

- Никак не бих искал да узная това - казах аз. -Предпочитам да науча, че правителството е мъдро и прекрасно и че на гражданите не трябва да им се налага да отделят от времето си, за да се защитават от избрани­те си лидери.

- На всички ни се иска да бъде така... - каза тя. Тя далеч ме бе изпреварила в мисленето си. След малко се обърна към мен отново, - Това, с което сме се заели, ни­как няма да бъде леко. Не става дума просто за гора, а за много пари, за огромна власт.

Тя остави един правителствен документ на бюрото ми.

- Комитетът по поземлено стопанство получава ос­новните си доходи от компаниите по дърводобива. На не­го му се плаща да продава дърветата, а не да ги съхранява. Не си мисли, че от нас се иска само да посетим облас­тния управител, да му посочим законите, които наруша­ва, и той веднага ще каже: „Вярно, виновни сме. Няма повече да правим така!" Борбата ще бъде дълга и жесто­ка. За да успеем, ще ни се наложи да работим по шест­найсет часа на ден през всичките седем дни от седмицата. Но ако нямаме намерение да спечелим, най-добре е да се откажем от самото начало. Ако ще се отказваме, да се откажем още сега.

- Във всеки случай нищо не губим - казах аз, като свалях от компютъра новата информация. - Докато е възможно данъчните служби всеки момент да нахлуят и да вземат първото копие от който и да било мой ръко­пис, няма никакъв смисъл да пиша. За сметка на това мога да изпиша ей такъв протест срещу разпродажбата на горите за дървен материал! Така на държавата няма да й се налага да ми отнема насилствено онова, което пи­ша... Аз сам ще го изпратя. Стълкновение на различни интереси на различни служби - така го виждам в момен­та: Докато данъчната служба вземе решение дали да ми приеме парите, аз ще ги изразходвам в борба с Комите­та по поземлено стопаниство!

Тя се разсмя.

- Понякога съм склонна да ти повярвам. Вероятно наистина няма такова нещо като несправедливост.

Нашите приоритети се измениха. Оставихме всяка друга работа и започнахме своите проучвания. На бюра­та на кухненския плот и на леглото бяха натрупани хиля­ди страници материали, свързани със стопанисване на горите, с практиката на изсичане и възстановяване на насажденията, ерозия на почвите, възстановяване на почвите, защита на водните ресурси, промяна на клима­та, застрашени видове, социоикономика на дървесното стопанство, преимуществата от отглеждане на риби в маргинални райони, защита на вододайни зони, коефи­циента на топлопроводност на гранитните почви и зако­ни, закони, закони. Цели книги със закони. Национална програма за защита на околната среда, политиката на федералното правителство за земите и закона за използване на земеделските ресурси, постановление за защита на изчезващите видове растения и животни, национална асоциация на търговците на коне, федерална админист­рация по контрол на замърсени води, автомобилна асо­циация, стандарти по чистотата на водите, постановле­ние № 516 на Министерството на промишлеността. Зако­ни изскачаха от всяка страница през пръстите ни, от на­шите компютри; изписани чрез електронни кодове и клетъчна памет, те запълваха дискета след дискета и ние запазвахме дубликати от тях в един сейф, в случай че не­що стане с нас или къщата, където работим.

Когато бяхме събрали достатъчно информация, с която можем да въздействаме и повлияем на другите, за­почнахме да се срещаме със съседите. Свързахме се с Денис Финдлейсън и Чант Томас, които бяха водили самот­на борба до нашето идване. Настоявахме да получим подкрепа и помощ.

Повечето от хората в околността нямаха особено желание да се замесват в тази работа... Как добре ги раз­бирах!

- Никой досега не е спрял правителството да разп­родава дървения материал от горите - казваха те. - Не съществува начин да се спре Комитетът по поземлено стопанство, когато реши да изсече някоя гора.

, Въпреки това, когато узнаваха онова, което ние бях­ме узнали - че опустошаването на горите представлява нарушение на закона, ние се оказахме с членство в орга­низацията „Спасете гората" от повече от седемстотин ду­ши. Нашето уединено място сред гората се превърна в генерален щаб, нашата малка горичка - в мравуняк, къ­дето съратниците ни сновяха насам-натам часове наред, за да получават и дават данни в компютрите.

Запознах се с една Лесли, каквато никога не бях виждал: напълно съсредоточена в настоящите дела; без усмивки, без лични отклонения - превърнала се бе в ед­на целенасочена концентрация.

Непрестанно все ни повтаряше:

- Емоционалните призиви няма да помогнат. Не­ща от рода на: „Моля ви, не ни изсичайте прекрасните дървета, не унищожавайте пейзажа, не позволявайте животните да умрат - такива призиви не означават нищо за Комисията по поземлено стопанство. Закани­те също няма да помогнат: „Ще окачим телени шипо­ве по дърветата. Ще ви убием, само да се опитате да унищожите гората." Това единствено може да ги нака­ра да извикат полиция да ги охранява, докато изсичат гората. Единственото, което може да принуди прави­телството да се откаже от проекта си, това е законово­то действие. Когато познаваме закона по-добре от тях, когато те знаят,'че можем да ги дадем под съд и да спе­челим делото, когато бъдем в състояние да докажем, че нарушават федералното законодателство, изсичане­то на гората ще бъде спряно.

Опитахме се да влезем в преговори с Комитета по поземлено стопанство.

- Не очаквайте сътрудничество - предупреждаваше тя. - Можете да очаквате двусмислени разговор, опити за самозащита, уговорки от типа „няма вече да правим така". Въпреки това преговорите са необходима стъпка, която трябва да предприемем.

Оказа се напълно права.

- Лесли, не мога да повярвам на този запис! Проче­те ли го? Директорът на Комитета по поземлено стопан­ство в Медфорд седеше и разговаряше с нас и всичко бе записано на лента. Слушай:

„РИЧАРД: Какво искате да кажете - че желаете пове­че хора да протестират срещу изсичането на гората или че няма значение мнението на хората?

председателят: Ако питате за моето лично мнение, по-скоро няма значение.

ричард: Следователно за вас няма значение дали ще получите четиристотин, под писа или четири хиляди...

председателят: Често получаваме подобни пети­ции. Не, едва ли ще има някакво значение.

ричард: Ако се съберат четири хиляди подписа, ако цялото население на Медфорд, щата Орегона, изрази протеста си срещу тази разпродажба на дървен матери­ал, това пак ли няма да има значение?

председателят: За мене не.

ричард: Ами ако професионални лесовъди изложат пред вае своите обективни възражения, ще ги изслушате ли?

председателят: Не. Общественото мнение не е моя работа.

ричард: Интересува ни какво ви кара да бъдете тол­кова сигурен, че проектът си струва да се осъществи -въпреки силната обществена съпротива?

председателят: Това си е наша работа.

ричард: Случвало ли се е някога да се откажете от изсичането на определени гори, в резулната на обществе­ния протест?

председателят: Не. Никога."

На нея дори окото й не мигна. Стоеше загледана в екрана на компютъра си.

- Добре. Запиши това под заглавие „Недостатъчна аргументираност". Това е диск 22, след „Изсичането на­рушава националния закон за защита на околната сре­да".

Тя рядко проявяваше гняв към нашите недоброжелатели. Документираше свидетелствата, въвеждаше ги във файлове и трупаше доказателствен материал за пре­даване делото на съда.

- Представи си, че бяхме ясновидци - обърнах се към нея веднъж, - и можехме да предскажем как и кога председателят на Комитета ще умре. Ако знаехме, нап­ример, че му остават два дни живот - че вдругиден един тон дървесни трупи ще се изсипе от камиона и ще го сма­же - смяташ ли, че това може да промени нашето отно­шение към него?

- Не - отвърна тя.

Парите, които комисията отказа да приеме, бяха из­разходвани за брошури по социални въпроси: „Предвари­телен анализ на състоянието на водите на реките Граус, Миу и ручеите Уотърс и Хенли, вливащи се в река Литълепългейт и Бивър Крийк в областта Джексън, щата Орегона", „Преглед на очакваните последици от изсича­нето на горите в областта на река Граус и свързаната с това опасност за животните и растенията", „Икономи­чески преглед на продажбата на дървен материал от по­речието на реката Граус". Имаше още осем брошури, ко­ито също бяха с подобни набиващи се на очи заглавия.

Понякога заставахме на нашето хълмче и гледахме гората. Бяхме мислили, че е безсмъртна като тези плани­ни. Сега виждахме, че е уязвима, както цялото семейст­во от растения и животни, които живееха тук в съгласие и хармония. Животът им се крепеше на косъм и я грозе­ше пълно унищожение заради някакъв си глупав дърво­добив.

. - Дръжте се, дървета! - викахме ние към гората. -Дръжте се! Не се безпокойте за нищо! Ние ще ги спрем, обещаваме ви!

В други случаи, когато срещахме затруднения, поня­кога вдигахме поглед от компютрите и поглеждахме през прозореца.

- Правим всичко, което можем, дървета - проронвахме ние.

За нас компютрите „Епъд" се оказаха нещо като ре­волверите „Колт" за ловците. Комисията дава трийсет дни на обществеността, за да подготви своя протест сре­щу изсичането на гората, преди да се заеме с осъществя­ването на своя проект и да я унищожи. Тя очаква да по­лучи от две до десет страници, изпълнени със страстни емоции, от граждани, които молят за милост спрямо околната среда. От нас, от нашата организация и нейни­те домашни компютри, тя получи шестстотин страници с документирани факти, подредени един след друг, със случки и примери за доказателство, подвързани в три то­ма. Копия от всичко бяха изпратени на сенатори, предс­тавителни лица и до пресата.

Постоянната целодневна борба с комисията трая двайсет месеца.

Продадох всичките си самолети. За първи път през зрелия ми живот минаваха седмици и месеци, без да нап­равя нито полет, без поне веднъж да се издигна над земя­та. Вместо да гледам надолу от красивите свободни са­молети, аз гледах на тях отдолу нагоре, спомняйки си колко много означаваше за мен да летя. Значи това би­ло да живееш на земята - мислех си. Уф!

И ето че настъпи денят, беше сряда, когато в отго­вор на категоричната убеденост на Лесли и за мое пълно изумление правителството се отказа от изсичането на го­рата.

- Продажбата на дървесен материал в този случай е свързана с толкова сериозни нарушения на юридически­те основи на комитета, че не може да бъде допусната по законен ред - заяви представителя на председателството на комитета, щат Орегона, пред пресата. - За да бъдем в съгласие със собствените си законови уредби, нямаме друг избор, освен да се откажем от тази продажба на дървесен материал и да анулираме всички договори.

Местният председател на комитета не беше премазан под дървесните трупи. Той, както и неговият най-близък помощник, бяха преместени от нашия щат, за да си потърсят друго място в бюрократичната машина.

Нашата победа бе ознаменувана с две изречения.

- Никога не забравяй това - каза Лесли, чийто ком­пютър почиваше за първи път, откакто започна битката. - „ Човек не може да се бори с държавата" е само прави­телствена пропаганда. Ако хората решат да се преборят с управниците - шепа хора срещу нещо огромно, което обаче е несправедливо, не съществува нищо - нищо! - ко­ето би могло да им попречи да успеят.

След това тя легна и спа три дни.

В разгара на битката с комитета нямах нито един свободен миг, за да разгледам възможността за банкрут. Когато битката свърши, едва ли ни оставаше друга въз­можност.

- Няма да е никак приятно, малка ук - казах аз, до­като мъжествено се посветих на четвъртия опит да изпе­ка лимонов пирог, както го правеше моята майка. - Ще изгубим всичко и ще се наложи да започнем от нулата.

Тя слагаше масата за вечеря.

- Не е съвсем така - каза тя. - Според закона при обявяване на банкрут имаш право да запазиш „инстру­ментите, необходими за работата ти". Освен това запаз­ваш и минимум средства, тъй че да не умреш от глад прекалено бързо.

- Наистина ли? Запазваш ли къщата си?

Аз разточих тестото на тънък слой и го разстлах в тавата, призовавайки феята на хрупкавата коричка на помощ.

- Не, къщата не. Дори и караваната не можеш да за­пазиш.

- Ще трябва да живеем сред дърветата.

- Положението не е чак толкова лошо. Не забравяй, че Мери Кинозвездата има своите спестявания; а тя ня­ма да се разори. Но как ли ще се чувстваш ти - ще се на­ложи да изгубиш правата над книгите си! Как ще се чув­стваш, ако някой купи правата, без да се интересува как ще издава книгите ти. Ако някой започне да прави фил­ми, които са пълен боклук, от твоите прекрасни книги?

Аз пъхнах тавата в печката.

- Няма да умра.

- Не ми отговори на въпроса - каза тя. — Но можеш и нищо да не ми казваш. Каквото и да кажеш, знам как ще се чувстваш. Ще се наложи да живеем много пестели­во и да пестим всеки цент. Надявам се, че ще успеем да купим правата отново.

Загубата на авторските права на книгата ми измъч­ваше и двама ни. Това беше все едно да Продадем децата си на търг на онзи, който ще плати най-висока цена. Но така или иначе щях да ги изгубя и търгът щеше да се със­тои, ако обявя банкрут.

- Ако обявя банкрут, държавата ще получи 30 или 40 цента от всеки долар, който й дължа, при положение че в противен случай би могла да получи цялата сума. Ко­митетът по поземлено стопанство, който се опитваше да извърши незаконна разпродажба на дървен материал, се провали и това също костваше на държавата цяло състо­яние. Щом с нас става така, уки, при положение че сме такава малка част от тази огромна машина, представяш ли си колко милиони се пилеят за всичко останало? Как е възможно държавата да бъде толкова просперираща, когато непрестанно губи толкова много?

- И аз съм си задавала същия въпрос - отвърна тя. -Дълго съм мислила за това и най-накрая стигнах до единствения възможен отговор.

- И какъв е той?

- Практика - отвърна тя. - С неуморна, непрестанна практика.

Отидохме със самолет до Лос Анджелис и осъщест­вихме някои срещи с адвокати и счетоводители в после­ден опит да постигнем някакво споразумение.

- Много съжалявам - каза Джон Маркарт, - не мо­жем да влезем във връзка с техния компютър. Не можем да се доберем до никого, нито по телефона, нито с писма. Компютърът изпраща формално съобщение. Наскоро забелязахме, че случаят е предаден в ръцете на нов агент. Някаква си госпожица фаумпайър. Тя е дванайсетата подред. Мога да се обзаложа, че тя също ще поиска от­чет за финансовото ви състояние.

То е ясно, помислих си. Искат да ме принудят да обявя банкрут. И все пак сигурен съм, че няма такова не­що като несправедливост. Аз зная, че животът ни е да­ден, за да се учим и да му се радваме. Сами си измисля­ме проблемите, за да изпитаме собствените си сили чрез тях... Ако нямах тези проблеми, щях да имам други, не по-малко тежки. Никой не преминава в по-горен клас на училището, без да си вземе изпитите. Често обаче може да се намери неочакван отговор на трудните въпроси. А понякога се случва някакъв екстремен отговор да бъде единственият правилен избор.

Един от консултантите се намръщи.

- Аз бях на работа в данъчната служба във Вашинг­тон, когато се прокарваше законът за освобождаване от федерални данъчни дългове при обявяване на банкрут и той беше гласуван от Конгреса - каза той. - Данъчната служба не понасяше този законопроект, и когато той се утвърди, ние си дадохме дума, че ако някой се опита да го използва, ще го накараме горчиво да съжалява за това!

- Но след като това е закон - обърна се към него Лесли, - как може да се попречи на хората да го използ­ват?...

Той поклати глава.

- Искам само да ви предупредя да го имате предвид. Независимо дали е закон или не, данъчните служби ня­ма да ви оставят на мира. Ще ви тормозят при всеки въз­можен случай.

- Но те самите ме принуждават да обявя банкрут -казах аз, - за да не може никой от тях да носи отговор­ност!

- Напълно възможно.

Обърнах поглед към Лесли, към умореното й лице.

- По дяволите да вървят тези данъчни власти - ка­зах аз. Тя кимна.

- Четири изгубени години са достатъчни. Време е да си върнем живота.

Предадохме на адвоката, който се занимаваше с де­лото по обявяване в банкрут, списък с всичко, което при­тежавах: къща, кола и каравана, банкови сметки, ком­пютър, дрехи и авторските права на всяка книга, която бях написал. Щях да загубя всичко това.

Адвокатът прочете списъка мълчаливо, след което каза:

- Съдът не се интересува колко чорапи има той, Лесли.

- В моята книга за обявяване в банкрут се казва да се изброи всичко - отвърна тя.

- Едва ли са имали предвид списъка на чорапите -каза той.

Натикани в преддверието на ада от маститите цик­лопи на данъчните служби, от една страна, и пред разма­ханата секира на Комитета по земите, от друга, ние тряб­ваше да се борим ту с едно чудовище, ту с друго или и с двете едновременно - в продължение на четири години непрекъснато.

Нямаше разкази, нямаше книги, нямаше сценарии, нямаше филми, нямаше телевизия, нямаше игра, няма­ше продукции - нищо от живота, който бяхме водили, преди битката с държавата да заеме цялото ни време.

И през всичко това, по време на най-стресиращия и труден период, който бе преживявал всеки от нас, най-странното бе... че ние ставахме все по-щастливи един с друг.

След като издържахме на изпитанието в караваната, ние живяхме много приятно заедно в малката къщичка, която си бяхме построили на хълма. Не се бяхме разде­ляли нито веднъж за повече време, отколкото бе нужно, за да отидем до града за продукти.

Аз знаех, че тя знае, но се случваше все по-често да й казвам, че я обичам. Вървяхме прегърнати като влюбе­ни по улиците на града, ръка за ръка в гората. Как бих могъл да допусна преди години, че ще се чувствам не­щастен да вървя редом с нея, без да я докосвам?

Изглежда, нашият брак се развиваше противополож­но на очакванията - вместо да ставаме по-хладни и отчуж­дени, ние си ставахме все по-близки и все по-сърдечни.

- Ти ми обеща досада - цупеше се тя от време на време.

- Ами къде е загубата на уважение? - изявявах пре­тенции аз.

- Скоро ще настъпи скуката - обещавахме си един на друг. Някогашните ни сериозни страхове се бяха пре­върнали в шеги, които предизвикваха безгрижен смях.

Ден след ден ние все повече се опознавахме и удивле­нието и радостта ни един от друг нарастваше все повече.

Бяхме всъщност неофициално женени още от вре­мето, когато започна нашият експеримент да живеем са­мо двамата преди четири години, когато рискувахме да приемем, че сме сродни души.

Официално обаче бяхме неженени. Не -бива да сключвате брак, докато не уредите проблема с данъчна­та служба, бе ни предупредил Маркарт. Брак в никакъв случай. Лесли да стои настрана, защото и тя ще затъне под тези подвижни пясъци.

Банкрутът бе обявен, делото с данъчните служби -приключено, и ние бяхме свободни най-сетне да се оже­ним юридически.

Намерих в телефонния указател една служба по бра­косъчетанията, между думите Брави и Бръснарство и съ­битието зае мястото си в списъка на нещата, които тряб­ва да извършим следващата събота в Лос Анджелис:

9,00: Събиране на багажа и проверка на всичко.

10,00: Магазин - слънчеви очила, бележници, моли­ви. -

10,30: Сватбена церемония.

В една схлупена стаичка трябваше да отговорим на въпросите, които ни задаваше служителката по церемо­нията. Когато тя чу името на Лесли, вдигна поглед и присви очи.

- Лесли Париш. Името ми е познато. Известна ли сте?

- Не - отвърна Лесли.

Госпожата отново присви очи, сви рамене и написа името във формуляра.

На валяка на ръчната й пишеща машина бе залепен надпис: Християните не са съвършени, а простени. С кабърче на стената бе сложен друг надпис: ТУК СЕ ПУ­ШИ. Канцеларията вонеше на цигари, навсякъде по бю­рото и пода имаше разпиляна пепел.

Погледнах към Лесли, после вдигнах очи към тава­на и въздъхнах. Никъде в телефонния указател нямаше предупреждение, че мястото ще бъде толкова потискащо - казах й безмълвно аз.

- Имаме прости брачни свидетелства - каза служи­телката - по три долара. Има и по-специални със златни букви от по шест долара. А също и луксозни със златни букви и лъскаво покритие от по дванайсет долара. От кои желаете?

Образци от всеки вид бяха прикрепени с карфица върху талашитена дъска за обяви.

Двамата с Лесли се спогледахме и вместо да се пре­вием от смях, кимнахме най-сериозно. Нали предприе­махме толкова важна юридическа стъпка?

И двамата едновременно казахме думата: ОБИК­НОВЕНИ.

- Обикновените са добри - казах аз.

На жената й беше напълно безразлично. Тя сложи скромния сертификат на машината, започна да натиска клавишите, подписа го и извика свидетели от другия край на залата, след което се обърна към нас. „- А сега подпишете се тук...

Ние подписахме.

- Снимките ще струват петнайсет долара...

- Това можем да прескочим - казах аз. - Няма нуж­да от снимки.

- Църковната такса е петнайсет долара....

- Предпочитаме да няма церемония. Никаква,

- Никаква церемония ли? - тя ни изгледа въпроси­телно, но тъй като ние нищо не отговорихме, само сви рамене.

- Е, добре. Обявявам ви за мъж и жена. Тя полугласно добавяше още суми.

- Такса за свидетелите... Административна такса.... Регистрационна такса... Общо трийсет и осем долара, господин Бах. Заповядайте плик за дарение, ако искате да направите.

Лесли извади парите от портмонето си, 38 долара и 5 долара за плика. Подаде ми ги и аз ги предоставих на служителката. След като бяхме сложили подписите си, с брачното свидетелство в ръка, двамата с моята жена из­лязохме оттам колкото се може по-бързо.

Докато пътувахме сред градския транспорт, си раз­менихме брачните халки и отворихме прозорците, за да се изветри миризмата на дим от дрехите ни. Имаше смях през първата минута и половина от живота ни на офици­ално женени хора.

Нейните първи думи като моя законна съпруга бяха:

- Ти явно умееш да завъртиш главата на едно моми­че!

- Да погледнем на нещата така, госпожо Париш-Бах - казах аз. - Всичко беше толкова паметно, нали? Не смяташ ли; че никога няма да забравим деня на нашата сватба?

- За съжаление не - разсмя се тя. - О Ричард, ти си най-романтичният...

- За четирийсет и три долара не можеш да си купиш романтика, сърненцето ми. Романтика се купува с лукс -с онова лъскаво свидетелство, за което трябва да платиш допълнителна сума. А ти знаеш, че ни се налага да пес­тим всеки цент.

Хвърлих за секунди поглед към нея, докато карах.

- Чувстваш ли някаква промяна сега? Чувстваш ли се по-женена отпреди?

- Не. Ами ти?

- Мъничко. Има нещо различно. Това, което сторих­ме преди минута, в онази димна канцелария, то е истинс­кото за обществото. Онова, което досега имаше между нас, нашите общи радости и сълзи, то няма значение за тях. Подписът е, който има значение. Започвам да си мисля, че имаме една сфера по-малко, в която държавата не може да ни се меси. И знаеш ли какво? Колкото пове­че неща узнавам, у к, толкова по-неприятна ми става дър­жавата, А може би се отнася само за нашата държава.

- Стани част от тълпата, скъпи. Навремето се просълзявах, когато виждах националния флаг. Толкова много обичах тази страна. Какво щастие е, че живея тук, мислех си. Трябва да бъда благодарна, да направя нещо - да работя за изборите, да участвам в демократичните процеси! Научих много и постепенно започнах да разби­рам, че нещата не стоят така, както са ни ги представя­ли в училище: американците невинаги са на страната на доброто; правителството невинаги работи в името на свободата и справедливостта! Тъкмо започваше войната във Виетнам и колкото повече неща разбирах, толкова повече не можех да повярвам... Съединените щати пре­чат на провеждането на избори в нечия чужда страна, за­щото знаят, че няма да се получат такива резултати, как­вито те желаят. Америка подкрепя марионетъчен дикта­тор. Американският президент публично заявява, че не сме отишли да търсим справедливост във Виетнам, за­щото искаме да сложим ръка на тяхното олово и волф­рам! Мое право е да протестирам, каза тя - и се включих в похода за мир, който беше съвсем легална, мирна де­монстрация. Не бяхме нито екстремисти, нито терорис­ти, които хвърлят бомби. Бяхме обикновени честни хора от Лос Анджелис: адвокати, лекари, родители, учители, бизнесмени. Полицията ни подгони като бесни кучета. Пребиха ни до кръв с палки. С очите си ги видях да бият майки, които държат бебета. Видях ги как изхвърлиха един мъж от инвалидната му количка с палките си. Ця­лата улица беше залята с кръв! И това бил градът на ве­ка, Лос Анджелис! Не можех да повярвам, че такова не­що се е случило. Ние, американците, да бъдем нападна­ти от собствената си полиция. Спуснах се да бягам, кога­то започнаха да ме удрят и след това нищо не помня. Приятели са ме завели у дома.

Добре, че не съм бил там - помислих си аз. Онова мое яростно Аз, което толкова внимателно държах под страх, щеше направо да ослепее от гняв.

- По-рано, когато видех във вестника снимка на чо­век, бит от полицията, мислех си, че сигурно е направил нещо ужасно, за да го заслужи - продължаваше тя. - В онази вечер разбрах, че - дори и тук, единственото ужас­но нещо, което е необходимо да сториш, е да изразиш не­съгласие с правителството. Те желаеха тази война, а ние не, затова и ни пребиха до смърт.

Бях напрегнат и треперех. Чувствах го по ръцете си на кормилото.

- Та вие сте били огромна заплаха за тях - казах аз, - хиляди спазващи законите граждани, които заявяват „Не на войната"...

- Войната. Харчат се толкова много пари за убийст­во и унищожение! Оправдаваме това положение, като го наричаме Самозащита, като внушаваме страх и омраза към другите народи, към страните, които не ни харесват. Ако издигнат правителство, което не одобряваме, и ако са слаби, способни сме да ги премажем. Ние имаме пра­во на самоопределение, но не и те. Какъв пример сме ние? Колко пари изразходваме за помощ и разбиране спрямо другите народи, колко пари изразходваме за Мир?

- Може би половината на това, което изразходваме за война! - казах аз.

- Ех, да беше така! Пречи ни нашия лицемерен ман­талитет, според който държавата се поставя наравно с Бога. Това е пречката за мира в света. То настройва на­родите един срещу друг. Държавата и Бог, както и Редът и Законът, са онези палки, които се изсипаха върху нас, в града на