Мост през вечността

За да й благодаря за този ден, аз хванах ръката й и я задържах сърдечно и нежно. Ние останахме дълго загле­дани един в друг, без никой нищо да каже, без да забеле­жим, че времето е спряло. Самата тишина изрази онова, за което дори и не бяхме помислили.

Й тогава, без сами да знаем как, двамата се озовах­ме в прегръдките си. Целувахме се нежно, невероятно нежно. В онзи момент и през ум не ми мина, че влюбвай­ки се в Лесли Париш, аз губех единствената сестра, коя­то бях имал.

- Добро утро, уки - промълви тя, толкова близка и нежна, че едва можах да схвана какво ми казваше. - Доб­ре ли спа?

- М! Божичко! Да! Да, благодаря! Спах много доб­ре. Сънувах най-вълшебния сън тази нощ, когато се очакваше ти да ме закараш до хотела. Аз не можах да се сдържа и те целунах, а после... Какъв прекрасен сън!

Един-единствен път, един-единствен благословен път, жената в леглото до мене не ми беше чужда. За пър­ви път в моя живот жената до мен бе на мястото, което й принадлежи, аз - също.

Докоснах лицето й.

-. Имам чувството, че всяка минута можеш да изчез­неш, да се стопиш. Или будилникът, или телефонът ще звънне и ти ще ме попиташ: „Добре ли спа?" Не искам този звън все още, моля те, нека да посънувам още мал­ко.

- Зънн... - пропя тя с тъничко гласче. Отметна за­вивките и поднесе невидима слушалка към ухото си. Слънцето озаряваше нейната усмивка, голите й рамене и гърди ме разбудиха окончателно.

- Зънн... Здравей, Ричард, добре ли спа? А?

В миг тя се преобрази в невинна съблазнителка, чиета и непорочна - блестящ ум в тялото на богиня. Аз да­же примижах с очи от тази съкровена интимност, която тя създаваше с всяко свое движение, дума, с мимолетния блясък в очите си. Живот с актриса! Не си бях дори и представял колко много различни Лесли могат да се кри­ят в нея единствена. Колко различни същества можех да докосна и позная зад нейния образ при различно освет­ление на прожектора на сцената на нейната душа.

- Толкова си... красива! - едва можах да промълвя. -Защо не си ми казала, че си толкова... прекрасна.

Телефонът се изпари от ръката й и невинната съблазнителка се обърна към мен със загадъчна усмивка.

- Защото никога не си се интересувал.

- Може и да те учудя, но най-добре е да свикнеш от самото начало - нали знаеш, моят занаят са думите и аз от време на време не мога да се сдържа да не избълвам нещо поетично. Такава ми е просто природата, не мога иначе: Ти си страхотна!

Тя закима бавно и много сериозно.

- Много добре казано, ти наистина си майстор на ду­мите. Благодаря. Аз също мисля, че си страхотен - за час от секундата тя явно беше осенена от нова идея. - А сега да опитаме да кажем същото без думи.

Дали ще умра от щастие в този момент - помислих си аз - или ще издържа още известно време.

Предпочетох да издържа, плувах на ръба на състоя­нието, в което човек умира от радост, почти безмълвен вече, но все още жив.

Дори и да исках, не бих могъл да измисля жена, тол­кова съвършена, а ето я жива пред мен, криеща се от го­дини зад маската на моята добра позната, госпожица Лесли Париш. Маскирана като моя делова партньорка, моя най-добра приятелка. Това мимолетно удивление ед­ва изплува в съзнанието ми, за да изчезне мигновено пред вида й под светлината на слънцето.

Светлина и съприкосновение, нежни сенки и шепот, и утрото стана обяд, стана вечер и ние открихме пътека- та да се. срещнем отново, след като сме били разделени цял живот. Житени питки за вечеря. И вече отново можем да говорим с думи.

Колко думи и колко време е нужно, за да кажеш кой си. Колко време е нужно да кажеш защо си такъв, какъв­то си. Много по-дълго от времето, което имахме до три часа през нощта, до изгрев-слънце. Декорите на времето изчезнаха. Дали бе светло навън или не, дали валеше или бе сухо, часовниците показваха десет, а ние не знаехме десет кой ден, коя седмица може да е, утрините, в които се будехме, бяха озарени от звезди над смълчания притьмнял град; среднощ, когато се държахме в обятията си и сънувахме, бяха най-натоварените обедни часове в Лос Анджелис:

Невъзможно е човек да има сродна душа, това бях научил през годините, откакто продадох „Стрелата" и издигнах високите стени на своята империя. Невъзмож­но е да има сродна душа човек, който върви в десет по­соки с десет различни скорости наведнъж. Невъзможно е за човек, който просто си пилее живота ей така. А мо­же би не съм бил прав.

Отправих се към спалнята й през една от нашите ут­рини около полунощ - с поднос от ябълкови резени, си­рене и бисквити.

- О! - възкликна тя, седна, примигна с очи, за да се събуди, приглади коса, тъй че тя падаше съвсем леко разпиляна по голото й рамо. - Чудесен си! Колко си съ­образителен!

- Щях да бъда още съобразителен, ако в кухнята ти имаше картофи и сметана за картофени сладки.

- Картофени сладки! - възкликна тя удивено. - Ко­гато бях малка, майка ми правеше картофени сладки. Мислех си, че съм последният човек на света, който си спомня за този специалитет! Умееш ли да го правиш?

- Рецептата се пази на най-сигурно място в този из­ключителен ум, предадена му от баба Бах. Ти си единст­веното човешко същество, което съм срещал през пос­ледните петнайсет години и което знае какво означава този специалитет. Трябва да видим имаме ли достатъч­но продукти...

Аз натрупах няколко възглавници и се разположих така, че да я виждам по-ясно. Боже мой, мислех си аз -колко съм влюбен в нейната красота!

Тя забеляза, че наблюдавам тялото й, остана непод­вижна за момент, докато аз едва успях да си поема дъх, след което дръпна чаршафите до брадичката си.

- Смяташ ли, че отговаряш на една обява? - попита тя свенливо и неочаквано.

- Да, каква е тя?

- В раздел „Търси се" - тя постави съвсем тъничко парче сирене върху половин бисквита. - Знаеш ли какво се казва в обявата?

- Слушам те.

Моята бисквита едва не се счупи под тежестта на си­ренето, но аз прецених, че е достатъчно здрава.

- „Търси се: стопроцентов мъж. Да бъде умен, да притежава творчески способности и чувство за хумор, способен на дълбоки чувства и наслади. Да споделям с не­го музика, природа, мирен, спокоен и радостен живот. Да не пуши, да не пие, да не употребява наркотици. Да се стреми към познание и вечно духовно развитие. Красив, висок, елегантен, с изящни пръсти, чувствителен, нежен, способен на обич. Страстен и сексуален."

- Още не съм свършила - каза тя. - „Да бъде емоци­онално уравновесен, честен. Да може да се разчита на не­го, да заслужава доверие. Положителна, конструктивна личност. Високо духовен човек, но непринадлежащ към официално вероизповедание. Да обича котките."

- Остави му малко време - каза тя. - Този котарак може и да ревнува в началото.

- Ах, издаде ли се най-сетне?

- В какво съм се издала? - полита тя, остави чарша­фа да падне и се наведе напред, за да оправи възглавни­ците.

-Това най-просто действие, това навеждане напред ме хвърли отново в лед и огън. Докато беше неподвиж­на, тя бе толкова съблазнителна, че едва можех да й ус­тоя, но само да помръднеше, при всяка най-дребна промяна на формите и очертанията на тялото й, на светли­ните, всички думи в съзнанието ми се сриваха в щастли­ва разруха.

-Хм...? -пророних аз, загледан в нея.

- Животно такова. Попитах те: „В какво съм се из­дала?"

- Моля те, ако стоиш неподвижна, бихме могли да поговорим. Но трябва да ти кажа, че ако не си облечена, дори и малко да помръднеш, за да оправиш възглавници­те, съвсем ме разконцентрираш.

Веднага съжалих за думите си. Тя дръпна чаршафа, за да прикрие гърдите си, като го придържаше с две ръ­це и строго ме изгледа с бисквита в ръка.

- О, да, спомних си - казах аз. - Като каза, че кота­ракът ти ще ревнува известно време, ти според мен се из­даде, че аз удовлетворявам изискванията на твоята обява.

- И без това смятах да се издам - отвърна тя. - Рад­вам се, че си го разбрал.

- Не се ли страхуваш, че като знам това, мога да се възползвам?

Тя отпусна малко чаршафа и повдигна вежди.

- А нима ти искаш да се възползваш? С огромно душевно усилие аз протегнах ръка и пов­дигнах бялото платно малко по-нагоре.

- Забелязах, че пада, госпожо, и в интерес на това да поговорим за минутка, бих искал да съм сигурен, че ня­ма да се смъкне по-надолу.

- Колко мило от твоя страна.

- Ти вярваш ли - попитах аз, - в ангели хранители?

- Които ни закрилят, пазят и насочват ли? Поняко­га да.

- Кажи ми тогава, защо един ангел хранител трябва да се грижи за нашия любовен живот? Мислиш ли, че те трябва да бдят над интимните ни връзки?

- Отговорът на този въпрос е лесен - отвърна тя. -За един ангел хранител любовта е по-важна от всичко ос­танало. За тях нашият любовен живот е по-важен от всички други сфери на живота! Та за какво друго би трябвало да се грижат ангелите?

Разбира се, помислих си, та тя е наистина права!

- Мислиш ли, че е възможно - попитах аз, - ангели­те хранители да приемат човешка форма и понякога да се срещат като влюбени?

Тя отхапа от бисквитата си, замислена над думите ми.

-Да.

- Смяташ ли, че един ангел хранител може да отк­ликне на обявата ми?

- Да, сигурен съм. Всеки ангел хранител от мъжки пол в тази страна би откликнал на такава обява, ако знае кой се крие зад нея.

- На мен ми е нужен само един - каза тя и след мал­ко добави: - Ами ти имаш ли обява?

Аз кимнах за своя собствена изненада.

- Пиша я от години: „Търси се стопроцентов ангел хранител от женски пол с човешко тяло. Да бъде самос­тоятелна, да обича приключенията, да притежава забе­лежителна мъдрост. Инициативна и способна творчески да откликва в много форми на общуване. Да може да го­вори конски латински."

-Това ли е?

- Не - отвърнах аз. - „Трябва да бъде ангел с блес­тящи очи, удивителна фигура и дълга златиста коса. Бляскава любознателност, глад за познание. Предпочита се професионалистка в няколко творчески и делови сфе­ри, с опит от високи организационни постове. Блестяща, готова на риск. Гарантирам й трайно щастие."

Тя внимателно ме слушаше.

- Това за съвършената фигура с дълга златиста коса не е ли малко земно изискване за един ангел?

- А защо един ангел хранител да няма съвършена фигура и дълга коса? Нима това ще я направи по-малко ангелска или не толкова идеална за нейния смъртен и неспособна да се справи с работата си?

Защо наистина ангелите хранители да не могат да бъдат такива? - мислех си аз, копнеейки за своя бележ­ник. Защо цялата планета да не бъде населена с ангели, които да озаряват живота един на друг с тайнственост и приключения? Или поне да има малцина, които поняко­га да се откриват взаимно?

- Значи ние приемаме такава телесна форма, каква­то смъртният, когото покровителстваме, смята за най-очарователна? - каза тя. - Когато учителката е красивичка, човек обръща повече внимание, така ли?

- Точно така! - заявих аз. - Само за секунда.

Аз затьрсих бележника и го намерих на пода до лег­лото и записах думите й, като ги подписах с Л - от Лесли.

- Забелязала ли си как външният вид на човека се променя за теб, след като го познаваш известно време?

- Дори ако е най-красивият мъж на света - потвър­ди тя, - започва да ти изглежда обикновен като пуканка, ако няма какво да ти каже. А и най-обикновеният човек, когато сподели с теб онова, което го вълнува, което го интересува, може да ти се стори толкова красив, че да ти се прииска да го прегърнеш.

Аз полюбопитствах:

- Излизала ли си с много обикновени мъже?

- Не с много.

- Защо не, ако са ти се стрували красиви?

- Защото, съдейки от екрана, те виждат в Мери Ки­нозвездата само изискана красавица и си мислят, че нея може да я заинтересува само Хари Красавеца. Такива хо­ра рядко ми предлагат срещи, Ричард.

Нещастни глупаци - помислих си аз. Рядко й предла­гали. Толкова сме се вторачили във външното и повърх­ностното, че сме забравили, че не външността определя истинската ни същност. Когато един ангел осени мисли­те ни, лицето й започва да ни изглежда още по-красиво и тогава: „О, между другото - казва ми тя, - аз имам и ей такова тяло...."

Записах тези свои мисли в бележника.

- Един ден ще те помоля да ми прочетеш повече от твоите записки - каза тя и премести подноса със закус­ката на нощното шкафче.

При това движение чаршафът отново се свлече. Тя вдигна ръце и доволно се протегна.

- Нищо повече няма да питам - приближи тя до мен - стига въпроси за днес.

Много добре, защото аз не можех повече да мисля.

Звучеше нещо, което не беше му­зика, а някакво дисхармонично стържене. Още преди да се обърне от стереоуредбата, след като я усили колкото се може повече, аз я обсипах с жалбите си,

- Но това не е никаква музика!

- МОЛЯ? - възкликна тя, а гласът й едва се чуваше от звуците.

- КАЗАХ, ЧЕ ТОВА НЕ Е НИКАКВА МУЗИКА!

-ТОВА Е БАРТОК!

- КАКВО? - попитах аз.

- БЕЛА БАРТОК!

- НЕ МОЖЕШ ЛИ ДА Я НАМАЛИШ, ЛЕСЛИ?

- КОНЦЕРТ ЗА ОРКЕСТЪР!

- НЕ МОЖЕШ ЛИ ДА Я НАМАЛИШ МАЛКО ИЛИ МНОГО? НЕ МОЖЕШ ЛИ ДА НАМАЛИШ КОЛКОТО СЕ МОЖЕ ПОВЕЧЕ?

Тя не ме чуваше, но разбра какво искам да й кажа и намали музиката.

- Благодаря - казах аз. - Уки, ти наистина ли смя­таш, че това е музика?

Ако бях по-наблюдателен, щях да забележа зад крех­ката фигура в хавлията на цветя, с коса, увита в кърпа на тюрбан, за да съхне, щях да забележа разочарованието в очите й.

- Не ти ли харесва? - попита тя.

- Ти обичаш музиката, занимавала си се с музика през целия си живот, как можеш да наричаш тази дисхармония, която чуваш, това мише стържене, как можеш да го наричаш музика?

- Бедничкият Ричард - каза тя. - Щастливецът Ри­чард! Имаш какво да научиш още от музиката. Толкова прекрасни симфонии, сонати, концерти ти предстои да чуеш за първи път!

Тя спря касетата, пренави я и я свали от уредбата,

- Може би ти е малко раничко за Барток. Но обеща­вам ти - ще дойде ден, когато ще слушаш това, което чу току-що, и ще го наричаш великолепно.

Тя огледа касетите, спря се на една от тях и я поста­ви на мястото на Барток.

- Не искаш ли да послушаш малко Бах...? Да чуеш какво е композирал прапрадядо ти?

- Сигурно ще ме изхвърлиш от къщата си с главата надолу за това, което ще ти кажа, но мога да го слушам не повече от половин час; след което преставам да го разбирам и се чувствам малко отегчен.

- Отегчен ли? Когато слушаш Бах? Значи не знаеш как да слушаш, никога не си се научил да слушаш музика!

Тя натисна копчето и касетата започна да се върти. Това явно беше музиката на прадядо ми на някакъв чу­довищен орган.

- Първо трябва да седнеш правилно, ела тук, седни между колоните. Така се сяда, ако искаш да чуеш музи­ката цялостно.

Това ми заприлича на някаква музикална детска градина, но ми беше приятно да седя заедно с нея, толко­ва близо до нея.

- Самата сложност на музиката ще я направи неот­разима за теб. Виж, повечето хора слушат музиката в хо­ризонтален план, следвайки мелодията. Но тя може да се слуша и структурално. Слушал ли си някога музика така?

- Структурално ли? - попитах аз. - Не.

- В началото музиката е била линеарна - заговори тя посред лавината от органови звуци. - Прости мело­дии, изпълнявани една след друга, с примитивни теми. Твоят прадядо обаче е въвел сложни теми с трудна рит­мика и ги е преплел през определени интервали по такъв начин, че те са формирали сложни структури, така че да създадат усещане за вертикалност - хармония! Някои от хармониите на Бах са дисонансни, като тези на Барток, и Бах е изпреварил времето си с тях поне със сто години, преди някой изобщо да помисли за дисонанс.

Тя спря касетата, седна пред пианото и без да й трепне окото, изсвири последния акорд, който бе прозву­чал от колоните.

- Ето - акордът прозвуча на пианото по-ясно, откол­кото от колоните. - Виждаш ли, това е единият мотив... - и тя то изсвири. - А ето друг... и още един. Сега виж как се изгражда цялото. Започваме с тема А с дясна ръка. След това А се включва отново четири такта по-късно с лявата ръка, чуваш ли? И вървят заедно... докато се включи тема В. А сега тема А се подчинява на нея. И ето че А отново встъпва отдясно. А сега... С!

Тя въвеждаше темите една след друга, след което ги свързваше в едно цяло. В началото бавно, после все по-бързо. Едва успявах да я следвам. Онова, което за нея бе проста аритметика, за мен бе висша математика. Затво­рил очи и притиснал чело с две ръце, аз с усилие успявах да я разбера.

Тя започна отново да ми обяснява последователно всяка стъпка. Докато свиреше, една светлинка започна да просветва в моята вътрешна симфонична зала, оста­вала мрачна през целия ми досегашен живот.

Тя наистина бе права! Имаше теми, вплетени в дру­ги теми, в един общ танц така, сякаш Йохан Себастиан бе заключил в своята музика тайни, за да достави лично удоволствие на всички онези, които се бяха научили да виждат под повърхността.

- Ти си чудесна! - възкликнах аз, развълнуван, че можех да разбера какво ми казва. - Та аз го чувам! На­истина го чувам.

Тя бе не по-малко радостна от мен и дори забрави да се облече и да среши косата си. Измъкна едни музикални ноти от задната част на купчината върху пианото и ги разгърна пред себе си. Надписът гласеше Йохан Себасти­ан Бах и следваше ураган от ноти и диези, точки, ченгел-чета, бемоли и трели и внезапни команди на италиански.

В самото начало, преди пианистката още да набере сили и да се впусне в тази буря, тя се сблъскваше с командата соп brio, което, доколкото разбирах, означаваше, че тя трябва да свири или ярко, или плавно, или тържествено.

Бях изпълнен с благоговение. Моята приятелка, с която току-що бях излязъл от топлите чаршафи сред призраците на чувствени преживявания, с която говорех английски с лекота, испански - през смях, немски и френски - със замисляне и творческо експериментиране, тази моя приятелка внезапно запя на нов и напълно не­познат език, който чувах за първи път.

Музиката рукна от пианото като кристално чиста и прохладна вода от скала, докосната от някой пророк, и се разля наоколо под пръстите й, които подскачаха, разтва­ряха се, свиваха се, замръзваха, изчезваха и отново проб­лясваха като в магия, подобно две светкавици по клави­атурата.

Никога досега не бе свирила пред мен, твърдеше, че е излязла от форма и се притесняваше дори да отвори клавиатурата в мое присъствие. Но ето че нещо се беше случило, не зная дали защото бяхме станали любовници, се бе отпуснала да свири, или защото като учител така отчаяно искаше да помогне на своя глух ученик, че беше готова на всичко.

Очите й не изпускаха нито една дъждовна капка от този ураган върху хартията. Тя напълно бе забравила, че, има тяло и бяха останали само ръцете, вихърът на пръс­тите, и душата, открила своята песен в сърцето на един мъж, умрял преди двеста години и по нейна воля триум­фално излязъл от гроба, за да оживее в музиката.

- Лесли! Боже мой! Та коя си ти?

Тя само леко вдигна глава към мен и се усмихна едва-едва, а с очите, съзнанието и ръцете си продължаваше да се носи в урагана на музиката.

После ме погледна, музиката рязко спря и само ня­кои струни вътре в пианото продължаваха да отекват ка­то струните на арфа.

- И така нататък, и така нататък... - каза тя. Музи­ката проблясваше в очите и в усмивката й. - Виждаш ли какво прави той? Забеляза ли какво направи?

- Виждам малко - казах аз. - Мислех си, че те поз­навам! Ти просто ми взе ума! Тази музика е... тя... ти си...

- Аз съм малко излязла от форма - каза тя - и ръце­те не ме слушат, както...

- Не, Лесли, не, престани. Чуй ме. Онова, което току-що чух, е чисто.. слушай!... чисто сияние, което си взе­ла от краищата на облаците и слънчевите изгреви и си превърнала в капка светлина, за да ме научиш да чувам! Разбираш ли колко прекрасно, колко великолепно е то­ва, което свириш на пианото!

- Как ми се иска да е така! Знаеш, че мечтата на жи­вота ми бе да стана пианистка.

- Знаех го на думи, но ти никога не си свирила пред мен! И ето че ми откриваш друг, съвършено различен... рай!

Тя смръщи вежди.

- ТОГАВА ДА НЕ СИ ПОСМЯЛ ДА СКУЧАЕШ С МУЗИКАТА НА ПРАДЯДО СИ!

- Никога вече няма да скучая - отвърнах й смирено.

- Разбира се, че никога вече - каза тя. - Вие твърде много си приличате по начин на мислене, за да не мо­жеш да го разбираш. За всеки език си има определен ключ, а това се отнася и за езика на твоя прадядо. Скуч­но му било! И таз добра!

Тя прие обещанието ми да се поправя и оставяйки ме в благоговеен трепет, отиде да си избърше косата.

- Не е нужно да я изгълташ наведнъж, Ричард, мо­жеш да си отпиваш бавно от шоколада. Така ще имаш по-дълго.

И аз се засмях на себе си заедно с нея. В очите на Лесли, помислих си, сигурно изглеждам като купчина разхвърляни пръчици за игра по дивана на кабинета й.

Нейното бюро беше в пълен ред, всяка папка си зна­еше мястото, нямаше дори и кламерче, което да не е на място. И тя също изглеждаше съвсем спретната: бежови панталони с прозрачна блузка, прибрана в тях, сутиен, прозрачен като блузата, с едва открояващи се бели цветчета. Златистите й коси бяха добре вчесани. Тя е самата спретнатост, мислех си аз,

- Нашите напитки не са преспапие - заявих. - Пове­чето хора пият горещия шоколад. Ти обаче се сприятеля­ваш с него. Докато се запознаеш с една малка чашчица, аз мога да излоча толкова горещ шоколад, че да намра­зя вкуса му до края на дните си.

- А не смяташ ли, че е за предпочитане да изпиеш нещо, към което се отнасяш приятелски, отколкото не­що, с което едва си се запознал? - попита тя.

Тя е на интимни начала с шоколада, с музиката, с градината си, с котарака, с къщата, с работата. Аз от своя страна бях свързан с всички неща в живота си като с мрежа от копринени конци; докато тя бе сплетена с тях като със сребърни въжета. За Лесли всичко, което й бе близко,, имаше специална стойност.

Сценичните й костюми и тоалети висяха в гардеро­бите, сортирани по цвят и дори по нюансите на цветове­те, като всеки бе поставен в найлонов плик, за да се пред­пазва от праха. Съответните му обувки бяха поставени долу под него, шапките - горе на лавицата.

Книгите на етажерките бяха подредени по теми; грамофонните плочи и касети - според композитора, ди­ригента и изпълнителите.

Ако някой нещастен несръчен паяк попаднеше в умивалника й? Всичко се прекратяваше. На помощ на паяка се спускаше паячна стълба, направена от хартиена кърпичка, и когато бедното създание стъпеше на нея, то биваше издигнато вън от умивалника и нежно изведено на градината на безопасно място с утешителни думи и нежен упрек за това, че умивалниците не са най-безопас­ното място, където един паяк може да си играе.

Аз бях пълна противоположност в това отношение. За мен редът съвсем не стоеше на първо място в моите прио­ритети. Паяците наистина трябваше да бъдат спасявани от умивалника, но нямаше защо човек да проявява нежности към тях. Трябваше да се благодарят на късмета си, ако бъ­дат измъкнати от умивалника и изхвърлени на верандата.

При мен всяко нещо можеше да се изгуби, без да ми мигне окото; вещите се губеха така, все едно че вятър ги беше издухал. А нейните сребърни въжета... Когато ние силно се привързваме към нещата и хората, а те си оти­дат, не си ли отиваше с тях и частица от нас самите?

- По-добре е да се привързваме към мислите, които са вечни, отколкото към нещата, които сега са тук, а пос­ле ги няма - обърнах се към нея, докато тя караше по пъ­тя към Музикалния център. - Не си ли съгласна?