Очакването и

Вярно е - с някои изключения, - че изграждаме живота си не като единно и действено цяло, а като низ от зле сглобени части без видима връзка помежду им. И че се научаваме - може би защото е общоприето или от страх -да изтласкваме най-благодордните си усещания, интуиции, големите си емоции, себеизразяването си. Възвишената

душа, на която са присъщи високи умствени и афектив-ни добродетели, е нещо особено подозрително.

Изтласкванията също се обуславят от сивия възпита­телен комплекс: училище, родители, общество, които ряд­ко се стремят към „по-горното". В резултат се появява страхът от успеха (докато страхът от провала е вече вко­ренен в душите ни), от спокойното осъществяване на собствените ни способности, заплашени да бъдат унищо­жени от „средното ниво".

Така се затлачва достъпът до съществуващите у мно­зина „други светове", пред които „средният" индивид пре­зрително свива рамене. В унилата атмосфера, присъща на училището и на обществото, на умните, способните и творчески настроените нерядко лепват етикета на „сму-тители" и „причинители на безредици". Сред тях има и мними „лоши ученици" с големи заложби, които могат да се реализират при условие, че успеят да извършат соб­ствената си спокойна и тиха революция, да развият даде­ното им по рождение.

Понякога се питам дали пък точно тези душевни „особ­няци" не заслужават доверието на народите?

И тъй като става дума за нормативно „равенство", ще цитирам ироничните разсъждалия на Жан-фрасоа Ре-вел*:

„Според поддръжниците на модерната педагогика при­чината за провала в учението е една-единствена: социал­ното неравенство. Хората са еднакво способни и надаре­ни в количествено отношение. Разликите в училищния ус­пех се дължат на социалната и културната им неравнопо-ставеност. В същото време се поражда илюзията и се утвърждава грешното схващане, че някоиученици имат по-добър успех, защото са по-умни или по-трудолюбиви, или имат по-добри преподаватели. Докато нещата не стоят така. В основата са социалната класа, икономическите привилегии, културните преимущества, осигурени от сре-

дата. Всичко, което става в училище, се дължи на извън­училищни фактори (...) Да делим учениците на „добри" и „лоши", да позволяваме на „добрите"да придобиват пове­че знания и по-бързо от другите би означавало да поощря­ваме вярата в естественото неравенство и да награжда­ваме тези, които печелят от социалната несправедли­вост. Добрият ученик трябва да се придържа към нивото на лошия, което е справедливата средна величина."

Жак Бержие („Блумрох" на Луи Повел) изразява съща­та идея в свойствения си хаплив стил:

„Точно така, точно така... Когато всички си осигу­рим едно и също количество стотинки, ще се сдобием и с едно и също количество мозък... За предпочитане би било да се раждаме равни. Но науката не я е грижа за предпо­читанията. Тя назовава фактите. Нашите способнос­ти са заложени в гените ни. Обществото играе твърде малка роля във формирането на личността ни. Това е неприятно за идеологията. Но нищо не мога да направя по въпроса."

И въпреки това...

Ненакърнимото ни ядро

У всеки от нас съществува един център, едно ядро, наш собствен „архетип", различен по жизненост и сила спо­ред индивида. Около него се организират личността и животът ни. Ние вярваме, че управляваме живота си, докато всъщност тъкмо този „архетип" е „пътеводната звезда", която насочва съдбата ни.

Той е едновременно наш пулт за управление, инфор­мационна централа и радар. Той ни формира и информи­ра, без да съзнаваме това.

В него се таи нашата свобода и „положителната ни разрушителност" (обикновено думата „разрушителност" има отрицателно значение, докато тук, обратното, изра-

зява възможно най-голямата вътрешна свобода, която може да бъде постигната. За нея ще стане дума в главата за психоанализата).

Но какво правим ние? Издигаме около архетипа си сте­ни от адаптации, от компромиси с живота, от лъжемо-рал, от псевдовъзпитание - докато съществото ни се раз-дроби, докато обеднее напълно, докато ни погълнат вътрешните затвори. Затова голямата задача на психо­анализата е да открие Архетипа, истинския „философ­ски камък" на личността.

Обикновено говорим за религиозен интегризъм, но има и личностен, възпитателен, социален, професионален, политически... Видовете интегризъм са не по-малко от системите от идеи, от мненията и индивидите. Явление­то е израз на най-страшната интелектуална и афективна закостенялост.

Без значение каква форма приема, кого засяга и какъв е обхватът му, интегризмът не може да съжителства с ума, със свободата на поведението и духа.

Известно е, че интегризъм означава „пълно и безком­промисно прилагане на традицията, отхвърляне на вся­ко преосмисляне и на всякаква еволюция в поведението и в идеите". При него „спазването" на традициите се из­ражда в безпрекословно подчинение на безмилостно на­задничава догма.

Интегризмът по дефиниция не подлежи на развитие, той е застинал във времето, архаичен, съдържанието му е отдавна склерозирало. Можем да го определим донякъ­де по следния начин: „това, което е било добро вчера, задължително се приема за добро днес". Всяка промяна,

всяка еволюция, всяко отваряне към прогреса биват отхвърляни и наказвани.

1. Интегризмът е нещо като автоматично задвижван умствен рефлекс. Той може да се уподоби на възприето веднъж завинаги мнение, на фикс-идея, която завладява полето на съзнанието и пречи на нормалното мислене. Затова е лесно обяснимо защо някои негови форми се доближават до душевната патология от маниакален и егоцентричен тип.

2. Най-силно изразеният интегризъм води до нещо като афективен и интелектуален ступор. Засегнатите от него индивиди са напълно вцепенени, не са в състояние да насочат чувствата и ума си към каквото и да било извън тях, нито да напуснат своите застинали във времето ос­тровчета, на които нищо не никне. Изцяло обсебени от негативизма си, те нерядко изпадат в състояния, сходни с шизофренията и параноята. Нужно ли е да се спираме на формите на политически, религиозен, професиона­лен, диктаторски интегризъм - те всички съществуват вътре в своя затворен кръг, където не се допуска нищо различно.

3. Интегризмът е система, която се представя за уни­кална. Това е системата, прилагана от сърдитото дете, самоизолирало се в ъгъла, самотно, вглъбено в своята фикс-идея, убедено, че единствено то притежава неоспо­римата истина. И още по-убедено, че тази истина тряб­ва да бъде възприета от целия свят. Интегризмът по дефиниция представлява затворен кръг, без начало и без край. А както ще стане въпрос за това по-нататък, от кой край да подхванем безкрайния кръг?

4. Всичко, което претендира за „неоспоримост", е израз на някакъв вид интегризъм. Някои журналистически изяви са добър пример за това. Интегризмът на печата произтича от самата му функция - да информира (вярно

или не) със съзнанието, че адресира една и съща идея (своята собствена) до стотици, дори хиляди читатели.

Впрочем би било добре да дадем кратко определение на термина „информация", позовавайки се на прочутата мисъл на Винер: „Информацията е информация, тя не е нито материя, нито енергия." В най-общ смисъл инфор­мацията се състои в поднасяне на знания. Всичко, което ни заобикаля, е информация: светлината, звуците, пред­метите, природата, езикът, училището, изреченото от другите, новините по радиото и телевизията...

Следователно печатът разпространява информация в най-достъпния й вид: носи новини от света, съобщава на хората какво и къде се е случило. Информация можем да наречем „кратък репортаж" от кварталния живот, както и новини със световно значение. На върха стои „инфор­мацията" от областта на културата, философията, изкуст­вото и морала. При нея коментарите (тоест личните мне­ния) са също толкова важни, колкото и самата новина.

Да се върнем на елементарната информация („днес се случи това и това..."). По принцип публиката е раздвое­на между благоговейното и безкритично приемане („вяр­но е, защото го казаха по телевизията") и недоверието, дори откритата враждебност към някои изопачени или орязани послания, интервюта, прераснали в разпити, „ин­квизиции", на които бива подложен зрителят, когато окото на камерата се прицели в изражението на умиращ или ранен човек, и т. н. Напълно нормално е сред без­бройното ято от журналисти да има много умни и чест­ни хора, както и такива, които смесват информация с мнение, нагласяйки новината според смисъла, който ис­кат да ни внушат. Да не отваряме тук дума за армията от некомпетентни.

Интегризмът, -който се прикрива зад загриженост за „свободата на печата" и за „правото на информация", е особено опасен. Интегристкият печат не се съобразява с критериите, които налага на другите, публикува само

изгодни за себе си информации, никога не признава греш­ките си. Реагира на критиката яростно, дори свирепо, пренебрегва всяко възражение и отказва да бъде подло­жен на съмнение.

Интегризмът противоречи не само на разума, но и на движението, на потока на живота. Той е осакатено, каст­рирано, откъснато от света и от действителността „зна­ние". Чрез орязаната и скандално остаряла информация, която носи, Интегризмът неминуемо води до загниване и смърт.

Животът е несигурност, динамичен поток, докато ин-тегризмът предлага винаги готови отговори, които при­критата заплаха прави неоспорими („тежко ви, ако се ос­мелите...").

Интегризмът е душевен застой, прекъсване на афек-тивното и мисловно течение, мрачна тъмница, оградена от дебели стени.

„Аз съм си такъв" или „Трябва да ме приемате изця­ло", или „Вярвам само на това, което виждам", или „Ни­кога няма да се откажа" и други подобни безумни фрази са без изключение израз на непризнат интегризъм.

Затваряне и -заключване

Много хора представляват „затворени системи". Те оби­тават затворени къщи, имат затворени приятелства, за­творени семейства и затворени образования. Това също е вид интегризъм, който им носи мнима сигурност. По­добни хора не допускат нито една „информация", която не се вписва във вижданията им, да проникне в тяхната крепост. Нужно ли е отново да споменаваме ролята на

интегристкото възпитание, което ги е научило как да се обличат, как да се държат, с кого да общуват? Но иди им го кажи!

Какво да се прави? Всяко отваряне на личността към света и към информациите, които идват оттам, я обога­тява и заедно с това е източник на потенциална несигур­ност.

Затова трябва да се запитаме при какви обстоятелства се чувстваме несигурни, да опознаем вътрешните си де­мони, след което да открием начин да ги елиминираме и да си кажем, че всяка блокирана, постоянна, не поставя­на под въпрос сигурност е вид интегризъм и причинява смъртта на частица от самите нас.

Както вече казахме, интегризмът, личен или не, пред­ставлява затворена система. Тя съхранява нужната й ин­формация, но не приема нова. Едно крайно проявление на интегризма е диктатурата (която отлично може да се отнася и до индивида!). Този вид система изпраща ин­формация навън, но не позволява никакво проникване на информация отвън. Големият или малкият диктатор за­явява: „Казах ви мнението си и по този начин ви го нала­гам, но не искам нищо да чувам от вас, затова си запуш­вам ушите."

Давам си сметка, че има безброй видове интегризъм -от този на страстния и агресивен спортен запалянко до мощните социални интегризми през формите, които си самоналагаме от безпокойство или страх Но всички те имат нещо общо - интегристки настроеният индивид сти­га до някакво заключение веднъж завинаги.

Докато истински богатият живот напомня на капитал, вложен в толкова разнообразни акции, че спадането или покачването им не се отразява на общата сума. Богатата и интелигентна афективност е способна свободно да чер­пи от всякакви мнения и никога да не се окаже в плен на едно от тях.

Всяка наложена или закостеняла идея, под каквато и форма да е представена - тук повтарям отново, че между крайния спортен запалянко и интегризма във всичките му проявления няма принципна разлика, - задушава и унищожава истинското. Всеки от нас може да натрупа изумителен запас от „информация" и от мнения на вся­какво равнище. Нелепо е да дрънкаме с един пръст само на осем клавиша на пианото при положение, че разпола­гаме с две ръце и цял инструмент.

Не по-малко нелепо е да бъдем привърженици на един-единствен „отбор" цял живот, след като светът около нас е препълнен с информация. Нали флобер бе казал, че: „Глупостта, това е желанието да отсъдиш веднъж зави­наги."

А Сартр казва: „В най-незначителното и най-повърхно­стното поведение се съдържа целият Човек." Ще рече, че нищо не е незначително, нито повърхностно, и че всич­ко в поведението ни „говори" за личността и живота ни като цяло.

Човек не е някакъв „сбор", той е нещо единно. Вярно е - трябва да го повторим, - че повечето хора се чувст­ват така, сякаш поредица от случайни събития са офор­мили от тях някакъв „пъзел", от който липсват много частици, потънали в забравата на несъзнаваното.

Ние напомняме холограма, всеки фрагмент от която носи цялата информация за личността ни. Най-малкият жест, най-беглият поглед, най-незначителната дума или постъпка не само съдържат цялата ни история, те са ця­лата ни история. Напълно логично е, ако се позамислим.

или в едно чувство, щяхме да обхванем с поглед целия си живот в „сгъстен" вид.

И накрая най-важното: в нас, както и във всичко във вселената, нищо не може да бъде отделено от другите неща, всичко е свързано, независимо от илюзиите, кои­то си правим в това отношение.

Втора глава

НАШИТЕ ЗАТВОРИ

Да разгледаме един доста разпространен сън:

- На свобода съм след известно време, прекара­но в затвора. Вратите широко се разтварят пред мен. Директорът и пазачите ми пожела­ват късмет. Излизам на оживена, слънчева и шумна улица. Правя няколко крачки и изведнъж ме обзема паника. Обръщам се и умолявам да ме върнат обратно в килията...

Същият сън, но в друг вариант:

... Излизам на оживена улица. Щастлив съм, че съм на свобода. Внезапно чувам зад гърба си крясъ­ци. Обръщам се и виждам другите затворници да тичат след мен. Въоръжени са с вериги и сопи, някои изглеждат сакати, болни, инвалиди. На­помнят ми за царството на просяците. Явно ме ненавиждат и искат да ме убият. Бягам, обзет отужас, не разбирам защо желаят смъртта ми.

Трудната свобода

Смисълът на този сън е очевиден. Свободата е отговор­ност, която трудно се поема и трудно се понася. Не мис­лете, че това е рядко срещано явление. Страхът от сво­бодата е един от основните страхове на човека. И все пак той иска да бъде свободен. Високо заявява това свое желание. Съчинява химни за свободата. Зове я. Побесня­ва, когато някой накърни „личната му свобода". И в също­то време я ограничава, за да си създаде чувство за сигур­ност; вкарва я в какви ли не затвори - застраховки, ипо­теки, вярвания, обичаи, религии, общности, идеологии, догми, политически движения...

Значи става дума за страха сами да поемем отговор­ност за себе си, за страха от вътрешната свобода, от лип­сата на опора, на която да се облегнем.

И когато се появи представа, усещане или интуиция за пълна вътрешна свобода, изпадаме в паника, защото тази предугадена свобода означава да се откажем от сигур­ността си, обикновено лъжлива. Светлината е прекале­но мощна, прекалено ярка. Започваме да се чувстваме беззащитни в един „враждебен" свят и се връщаме във стария си затвор.

Ако можехме за миг да зърнем несъзнаваните си затво­ри, сигурно бихме се ужасили. Но мнозина биха се упла­шили още повече, ако за част от секундата застанеха лице в лице с възможната си свобода.

От какво ни е страх? От живота, без сянка от съмне­ние. Затова си измисляме теории и им се подчиняваме уж по своя воля - всъщност повечето от тях направо ни поробват. Затова сме си изфабрикували всякакви идеа ли, идеологии, традиции, обичаи, морал, философии, ко­декси на честта...

Така сами издигаме стените на тъмницата, от която после се чудим как да се освободим.

„Преди да излезе от затвора си, човек трябва да при­знае, че се намира вътре в него. Клопката, в която е по­паднал, е собствената му емоционална и характерова структура. Няма смисъл да си изгражда теории за есте­ството на затвора - единственото, което трябва да направи, е да признае неговото съществуване и да потърси изхода му. Всичко друго е безполезно: безполезно е да се възпява мъката, както прави чернокожият роб; безпо­лезно е да се съчиняват поеми за прекрасната свобода -такава, каквато си я представяме в затвора, - на която ще се наслаждаваме, когато излезем от него; безполезно е да си обещаваме свободен живот след смъртта, както прави католицизмът, или да славим безкрайното си не­вежество подобно на филосфите на примирението... Първото нещо, което трябва да сторим, е да потърсим изхода на затвора. "

Да се върнем към втория сън

Да си представим един напълно свободен човек. Напри­мер едно хипи - в най-положителния смисъл на тази дума. Тъй като уважава живота, той просто го живее. Тъй като уважава другите, живее сред тях и заедно с тях. И тъй като дълбоко уважава свободата си, не се бои от нея.

Но около него има хиляди затворници. Той прилича на здрав и весел човек, който живее пълноценно пред очите на болни и нещастни хора. Не е нужно много вре­ме, за да се превърне в прицел на завист и омраза от стра­на на тези, за които представлява Мястото - онова Мяс­то, което те се чувстват неспособни да достигнат.
Не сте ли забелязвали как щастливите индивиди първи стават жертва на хорската злоба? Как върху свободните и необременени от емоционални патологии хора се из­лива враждебността на запрените в собствения си затвор? Не е ли такъв случаят с пътуващите цигани, обект на всякакви оскърбления и на дълбока подозрителност, но най-вече на завист? Същото се отнася и за скитниците, които автоматично биват обвинявани във всички грехо­ве. От друга, страна повечето хора изпитват непризнато желание да бъдат приети в „клана" - и мъчително чувст­во, че са отхвърлени от него.

Очевидно е, че щастливият и свободен индивид неми­нуемо предизвиква завист и враждебно отношение. За­това се опитват да го „убият", да го унищожат, било като го отхвърлят, било като го изолират. Защото той е огле­далото, което им показва какво желаят, но не могат да бъдат. Що се отнася до хипито, бъдете сигурни, че ще го убият. Та нали го правят всекидневно!

Затворът, това е всичко, което притиска душата, което пречи на ефективността да се извиси; всичко, което на­казва, осакатява, стяга, задържа, задушава, обезобразя­ва. Веднага виждаме колко много са възможните затво­ри.

Да не забравяме като начало, че навиците също са за­твори, въпреки че не можем без тях. Ако нямахме нави­ци, тоест памет, щеше да ни се налага всекидневно да се учим как да се храним, как да говорим, как да живеем и пр. Някои навици обаче са крайно натрапливи:

- Всяка вечер си лягам в десет часа, всяка сут­рин ставам в седем и трийсет и пет. - и трийсет и пет?

Тук веднага се сещаме за „комплексите". Те също пред­ставляват нещо като навик. Напомнят на „афективно" ядро, на „сбор" от усещания, около които се върти цяла­та личност. Комплексите са съставени от поредица ин­формации, най-често въведени в човешкия компютър в детството или в юношеството. Тогава те са играли роля­та на защитен механизъм в ситуации, възприемани като трудни или опасни.

По-късно комплексите на свой ред започват да пода­ват информация на организма, безмилостно налагайки му пътя, който да следва. Тоест комплексът е запаме­тен навик, който ни принуждава да повтаряме не­прекъснато даден вид поведение, най-често несъзнател­но, без значение какви са обстоятелствата или хората около нас.

Ето какво ми разказа един мъж:

Как наистина? Ще се опитаме да го узнаем... Не е лес­но да се осовободи човек от големите си комплекси. И това е разбираемо: комплексът управлява живота ни дълги години и играе ролята на „охранителна система", която ни предпазва от страховете ни. Решението на проб­лема се състои в „осъзнаването" на комплекса (който представлява информация, вкарана в несъзнаваното) и в откриването на реакциите, които повтарят минали реак­ции.

Ако успеем да го сторим (без психолог, само с ценната помощ на някой интелигентен и разбиращ приятел), за­творът на комплекса може и да открехне вратите си. Нужно ли е да повтаряме, че когато сме в затвора, първа­та ни работа е да открием изхода му?

Освобождаването от един комплекс може да ни пре­образи - внезапно или постепенно, след продължителен размисъл. Всичко зависи и от комплекса, и от обхвата му, и от самото осъзнаване.

Случва се понякога в резултат на някаква интуиция, на нещо като просветление информациите-комплекси да разкрият тайните си.

- Първото ми освобождаване стана много бързо и незабележимо - някак изведнъж осъзнах кое в поведението ми непрекъснато се повтаря. Това се случи, след като се вгледах в страха, който ме обземаше всеки път, когато видех началника си, всеки път, когато той ме погледнеше. До така­ва степен се парализирах вътрешно - и то от много време, - че исках на всяка цена да се осво­бодя от това притеснение. Започнах да мисля за него съвсем целенасочено, дадох воля на въобра­жението си; обратно на това, което можех да предположа, видях не лицето на баща ми, а на облечена в черно жена със строг поглед, която неотлъчно следеше какво правя и как живея. Бях чел книги по психология и разпознах своята Ани-ма, приела образа на майка ми - жена твърда, подозрителна, тиранична; получих някакво... как да кажа... внезапно просветление, разбрах цяло­стното си поведение. Можех да го разбера и мно­го по-рано, ако не бях толкова смутен от тази повторяемост на реакциите ми, която си обяс­нявах с изключителната си стеснителност. Из­лизаше, че дървото ми е пречело да видя гората, а сега целият ми живот се разкри пред очите ми. Осъзнах и притесненията, за които изобщо не си бях давал сметка, вечно напрегнатите си муску­ли, скованите си рамене, неспособността ми да се отпусна... С една дума, всичко, което припис­вах на така наречената си „нервност". Тя всъщ­ност беше следствие, а не причина.