Размиването на блокираните информации

Ако начините са много, то целта е една: да се пробие не­прозрачната обвивка на несъзнаваното с всичко изтлас­кано в него, да се прокопае тунел, за да се стигне до посте­пенно осъзнаване на блокираните в комплекса информа­ции. А това може да стане, ако просто ги „размием". Нека не забравяме, че всеки комплекс създава поведение, кое­то се превръща във втора природа и се слива с истинската личност. С една дума, да имаш комплекс означава да сме­сиш лицето с опакото, привидното с реалното.

Кои са начините, по които постепенно (и в един мо­мент на натрупване - внезапно) можем да стигнем до този важен вид освобождение?

Известен е дългият класически път - психоанализата, около която гравитират различни форми на психотерапия. Но също толкова многобройни са и заобиколните пътища.

Всъщност става дума за това да достигнем ядрото на комплекса и да извършим изместване на информациите му. Да си припомним, че комплексът представлява втвърдено ядро от „забравени информации" там някъде в организма-компютър. Тези информации - или по-ско-ро дезинформации - стоят неподвижно в паметта на тя­лото ни и, разбира се, на психиката ни.

Не е възможно да „изтрием" комплекса, както изтри­ваме неправилно нанесена черта в рисунка. Но можем да натрупаме други информации, които да избутат и раз­несат из личността неговите информации, като така се омесят с тях, че практически ги обезвредят.

Да си припомним още, че информациите на комплекса образуват едно вкоренено, „замразено" в миналото цяло, но че ние непрекъснато ги съживяваме в настоящето чрез

компенсаторни реакции, които предизвикват един и същи тип поведение.

Много, е важно впрочем добре да разберем понятието „информации". Комплексът се е появил в резултат на неуспешно адаптиране към получени навремето инфор­мации (от родителите, училището, семейството, възпи­танието, религията и пр.). Организмът е реагирал, създа­вайки си собствена информация.

Схема на постепенното освобождаване на един 41-годишен мъж

Към колко ли хора би могла да се приложи тази схема?

1

Майката: властна и вездесъща; кастрираща. Бащата: „кастриран" от жена си; превърнал се в „несъ­ществуващ", в обратното на добрия наставник. Базова информация М 1: негативно присъствие на май­ката; Анимата на сина е погълната от образа на майка­та; смесване на майката и Анимата; ненавист към май­ката, станала афективно недосегаема и възприемана ту като богиня, ту като дяволица.

Мъжкият свят е непознат (тъй като бащата никога не е служил за пример); страх от мъжете, усещани като опас­ни; отслабване на Аза; девирилизиране; общо усещане за безсилие.

Мнимо самовглъбяване; лъжлива стеснителност; лъж­лива омраза към жените; мнима интровертност в резул­тат на страхове блокиране на екстравертността; перфек-ционизъм; потайност.

Изтласкване на емоциите; поддържане на всяка цена на компенсаторната защитна фасада.

Въпросните компенсации, послужили за афективното „оцеляване", естествено непрекъснато се подхранват от (1).

Постепенно осъзнаване на (2). Осъзнаване на положи­телното или отрицателното идеализиране на майката и на жената, на това, че миналото непрекъснато се възраж­да в настоящето. Опити да се осъзнае какво се изтласк­ва, което е най-трудното.

Размиване на компенсаторните информации в нови, по­степенно придобивани информации.

Как да направи това мъжът, за когото става дума? Като отхвърли желанието за самота и самовглъбяване, които му носят сигурност. Като се откаже от мнимите си тай­ни (маски, страх от смъкването на маската, страх да не го видят такъв, какъвто е, и т. н.). Като постепенно се освободи от тревожността, пораждана у него от жените (чрез установяване на контакт с цел постепенно да ги постави на истинското им място). Като се освободи и от страха от мъжете (и тук чрез повече контакти с тях).

По какъв начин?

Мъжът ми каза следното:

- Смятах, че обществото ме е отритнало, и това ми причиняваше страдание. Бях си внушил, че предпочитам самотата. Гроздето беше мно­го кисело... Изпълваше ме фалшива гордост, же­лание да се различавам напълно от другите, да съм над тях, в резултат на което те не знаеха как да се отнасят към мен.

Така този мъж се превърнал в затворен кръг. Никой не знаел „откъде да го подхване". Включил се в система без връзка с околния свят.

И се оказал в плен на процес, който:

а) нямал начало (обърканите информации от миналото се смесвали с изтласкваните в момента усещания);

б) нямал и край (основната цел на мъжа била да оцелее, като запази на всяка цена защитната си фасада и рефлек­торното си поведение). Множеството други възможни цели - с една дума, животът му - били унищожени.

Впрочем той каза още:

1. създали комплекса

2. осигурили афективното оцеляване

до известна степен съзнавани компенсации

3. Информации от сегашния живот (смесени с тези от 1)

смесица от съзнавано и изтласкано

4. Работа, която

трябва да се извърши постепенно: осъзнаване на Т; „размиване" на информациите 1 и 2 в тези на сегашния живот (3)

все по-голямо осъзнаване

Как е постъпил мъжът?

Изучавал е трудове по психология и психоанализа, включ­вал се е в групова терапия. Започнал е да спортува, за да може да се сравнява с различни мъже и жени. Известно време е играл в любителски театър и е свирил в малък оркестър.

Размиването на старите информации (комплексът и компенсаторните реакции) е станало постепенно.

- Осъзнах, че нито светът, нито мъжете и же­ните са толкова страшни, колкото ми изглеж­даха през кривото огледало на афективността ми, което отразяваше фантазмите на болезне-нето ми въображение.

„Дребни начини" за постигане на големи резултати

Те са много на брой и всеки може да открие онзи, който най-добре подхожда на желанието и възможностите му.

Целта е да се изкарат на бял свят отрицателните навици (включително и комплексите), предизвикали вторично съществуване, и да се възвърне усещането за пълнокръвен живот, присъщо на всеки човек, но обик­новено задушавано още през детството или юношест­вото.

Ето някои лесни начини, подсказани ми от хора, кои­то до голяма степен са успели да се „освободят", без да

прибягват до крути мерки, като психоанализата напри­мер.

- Просто се научих да гледам около себе си, да слушам разговорите на улицата, в метрото. Повечето от тях ми се видяха напълно безин­тересни и си казах: „И аз съм като тези хора с техните навици, рефлекси, глупави интереси, но повече не искам да бъда такъв."

- От петгодишна живея на същата улица, на същия трети етаж, в същата сграда; откакто се помня, във всички други апартаменти живе­ят мои роднини - чичовци, лели, братовчедки... Родителите ми пък живеят в съседната къща. И всички непрекъснато общуват помежду си.

Веднага откриваме препятствието - роднините са си изработили стереотипна, вдъхваща им сигурност „мис­лена представа" за младата жена. И най-дребното раз­минаване с тази представа ги хвърля в недоумение и пре­дизвиква агресивните им реакции: „Братовчедка ми е станала неузнаваема..." „Все едно, че си имам работа с чужд човек..." „Виж ти, тя се осмелява да изразява лично мнение?" - и тъй нататък.

-Вярно е, че се бях превърнала в чужденка в афек-тивно отношение. Че се бях измъкнала от за­творения семеен кръг. Вярно е и това, че бягах от въпросите, разпитите, сарказмите им... Не желаех да говоря за обновената си личност. С една дума, единственото решение за мен бе да се махна оттам...

Младата жена така и постъпила - пренесла се в друго жилище. Какво от това, че временно се скарала с родни­ните си.

- След известно време семейството отново ме прие, макар и много сдържано. Само че между­временно си бях намерила много други „семей­ства" - вече имах нови приятели, нови познати. В началото се чувствах малко виновна, но после си казах, че в края на краищата проблемът си е техен, не мой...

Необходима ли е била смелост на тази жена? Сигурно. Но пътят й напред се е опирал на самоуважението - нещо изключително важно.

Този пример показва, че откриването на сковаващите ни навици изисква продължителна работа, но че усилия­та ни биват богати възнаграждавали на всеки етап от пътя. Въпросът е да се погледнем по нов начин и да про­явим нов вид внимание към себе си. Не по-малко важно е да съумеем все по-малко да изтласкваме емоциите, чув­ствата, спонтанността си.

За кого се отнася това?

За всички без изключение. За всички, които като този мъж биха могли да заявят:

- Поради комплексите си и породените от тях патологични навици бях изгубил желание за жи­вот. Бях притеснен, скован, уплашен и заедно с това агресивен, загубих способността да се на­слаждавам на работата си, която иначе обичах, не можех да се радвам на семейството си...

Отнася се и за тези, които:

а) могат да проникнат през обвивката си, да хвърлят по­глед върху себе си и върху живота си като цяло. Защото страхът не е в дъното на душите ни, както обикновено си мислим, той е изградена от обстоятелствата повърхно­стна структура;

б) не са убедени в нещата „веднъж завинаги", не вярват, че те са „такива, каквито са", не са в плен на окончател­ни мнения;

в) не смятат, че „за всичко са виновни другите";

г) могат да бъдат убедени, че организмът ни е много по-интелигентен от нас и отлично знае какво върши, било

като ни „вкарва в затвора", за да ни съхрани, било като ни освобождава;

д) са в състояние да се разглеждат не като непристъпни за врага „бункери" (виж главата „Цивилизацията на убий­ството");

е) смятат задължителната надпревара, както и прекале­ната работа, за сериозно заболяване;

ж) си дават сметка, че възприемат другия през мрежа от проекции и че чрез тях продължават и повтарят ситуа­ции от детството и юношеството си; но че и другите ги наблюдават през собствените си проекции и никога не ги виждат такива, каквито са. Защото при проекцията винаги виждаме някой друг на мястото на Другия (това е много важно - ще го анализираме по-обстойно в главата за психоанализата).

Всичко това ни напомня за един от принципите на дзен-будизма: По цял ден стоим с лице към себе си и въпреки това никога не сме се срещали...

Да превъзмогнем дуализма

Освобождаването изисква от нас непрекъснато внима­ние към всичко, внимание, чиято сила ще зависи било от дълбочината на комплекса, било от могъществото на навиците, заличили повечето от видовете поведение, на които сме способни.

То изисква и онова превъзмогване на дуализма, за ко­ето говоря в „Изумителните пътища на новата психоло­гия". Дуалистичните идеи са оказали прекалено влияние върху цивилизацията ни: това е добро, това - лошо, това е вярно, това - грешно, това е бяло, това - черно, и т. н.

Желанието да си винаги прав често е дуалистичен бе­лег за отслабнала или скована психика; то прикрива стра­ха, че може да не си прав, че ще „се изложиш" пред себе си или пред другите. Дуализмът ръководи повечето пси-

хики и е в основата на толкова разпространеното „пра­волинейно", а всъщност почти роботизирано поведение. Така могат да се обяснят граничещите с глупост постъпки на сравнително интелигентни хора, поставили наочници на психиката си и автоматично разделящи останалите на два лагера: добри и лоши, правилно и неправилно мислещи и т. н. Казано накратко, изправени сме пред затворените системи, за които ще стане дума по-на-татък.

Веднъж един мъж ми писа:

- В началото трудно понесох разкритието за многобройните затвори, които сам си бях из­градил. Истински се ужасих. Да нося толкова белезници от толкова отдавна! И как да се ос­вободя от тях, без да разбия собствения си жи­вот и живота на близките си! Да, истината ме заслепи внезапно, като светкавица. Това продъл­жи няколко секунди, след което си дадох смет­ка, че съм се променил. Бях готов за ново съще­ствуване и нов начин на живот.

Ето това може да се случи. Самото осъзнаване на фак­та, че си умъртвил толкова части от себе си, е в състоя­ние да предизвика мощно вътрешно поемане на въздух с много надежда за бъдещето и болка за миналото. Впро­чем същият мъж заявява:

-Беше като внезапен и неудържим световъртеж. Значи това е бил моят живот? И животът на милиарди други хора? Огромна маса от смътни страхове, измислени задължения, безкритично приемани вярвания, натрапени отвън схващания, за които дори не ми е хрумнало да проверя дали отговарят на моята истина?

Между два свята

Лесно разбираме здравословния шок, предизвикван от подобни внезапни усещания. Чрез тях интуитивно обхва­щаме всичко онова, което е задушавало Аза ни, макар и да не можем в един-единствен миг да го анализираме подробно.

Но да се върнем на нашия пример. От момента на про­светлението нататък мъжът се почувствал „между два свята":

-Не беше лесно. От една страна, бях обсебен от мисълта, че съм съществувал, без да съм живял; от друга, чувствах, че навлизам в света на сво­бода, която дотогава не познавах. Трудно ми е да обясня. Това е усещане на целия организъм - и на тялото, и на психиката. Намирах се на най-важната межда в живота си.

И ето го пак споменатото препятствие, на което ще се натъкваме отново и отново, сякаш е част от „играта":

- Все така внезапно получих и една плесница. „Другите!" Усещането за тяхното съществува­не се стовари върху ми като канара. Почувствах се самотен... защото се бях променил, бях ста­нал друг... После се замислих: не мога да се осво­бодя, ако близките ми не ме последват. За щас­тие жена ми и дъщеря ми извършиха своята част от работата...

Какво станало после с този мъж? След връхлетялото го чувство на освобождение той едно по едно анализи­рал всички менгемета, които стягали психиката му. Търпеливо направил пълна равносметка - вгледал се в

своята работа и в отношението си към нея, в поведение­то си към колегите, към приятелите, в начина, по който прекарвал вечерите си, и т. н.

А после се появили и много по-важни неща. Посте­пенно осъзнал най-дълбоко скритите си окови - множе­ството наложени му отвън морални ценности, към кои­то безкритично се бил придържал.

- Верността към жена ми? Градеше се върху лъжливи основи. Бях й верен по много причини, като първата бе страхът от чуждото мнение и потребността ми от почтеност (в очите на обществото, разбира се, тъй като всъщност ми беше безразлично). Бях пленник на някакъв псев-доморал, основан на страха: страх да напусна някого (което не бе нищо друго освен проекция на страха ми от самотата), страх да не причи­ня някому зло (по-късно открих сянката на май­ка ми зад този страх), страх да не ме презрат и какво ли не още. Така или иначе, тези кривораз­брани ценности бяха обуславяли повечето от постъпките ми през целия ми живот! Кажете ми тогава къде под тази камара боклуци тряб­ваше да търся верността си? Размислих и успях да отделя чувствата си към жена ми от натру­паните морални и социални нелепици. Така лю­бовта ми към нея се появи като нова и неоспо­рима истина. Дълго й разказвах за капаните, от които исках да се освободя...

А приятелите? Този човек несъзнателно бе прилагал почти абсолютния човешки закон за „търсенето на при­лики". (Излишно е да напомняме, че всяка любов или приятелство се основават на приликата на обекта им със самите нас или с нашата Сянка.) След като променил вътрешната си гледна точка и възприел ново поведение,

някои от познатите и приятелите му се отдръпнали. Иг­рата на прилики не можела да продължава повече. Но той завързал нови приятелства, запознал се с нови хора, активно подпомаган от жена си.

Целият му живот се променил. Появили се нови чети­ва, нови стремежи, основани на нови интереси; и най-главното - появили се нови афективни явления.

- Най-учудващото бе, че много хора - дори коле­гите ми - започнаха да търсят компанията ми! Говореха ми за себе си, за трудностите си, за децата си. При това без и дума да съм споменал за изживяната от мен промяна. Струва ми се, че в учреждението, където работех, можех да открия „център по човешки отношения"!

Напълно в реда на нещата. Всяка значителна вътреш­на промяна предизвиква появата на нещо като „аура", която околните смътно долавят, придава ново качество на вътрешния живот, по-верен поглед върху нещата, спо­собност да изслушваш и да разбираш...

Историята на този човек е историята на едно излизане от затвора, на проникване в друг свят и най-вече на по­стигане на онази вътрешна свобода, без която не си стру­ва да живеем.

Ето какво сподели с мен една 39-годишна жена:

- Кратката терапия, на която се подложих, и участието ми в любителски театрални трупи ми показаха, че мога да съществувам по-съвсем различен и далеч по-истински начин. Станах мно­го по-ведра и общителна. Започнах да разсъжда-

вам другояче. Мненията ми вече не бяха дуалис-тични, понякога направо не можех да си съставя мнение. Излишно е да ви казвам, че това обърква­ше другите, които познаваха склонността ми да правя категорични и окончателни изводи. Вече не бях дребната буржоазка, затворена в пашкула на сигурността, която постепенно ме убиваше. Но се появи проблем със съпруга ми. Аз бях него­вият затвор, той - моят. Той имаше нужда от покорна, уплашена и безлична жена. Това му поз­воляваше да ме закриля и по този начин да вяр­ва, че контролира живота, от който всъщност се страхуваше. Изглежда парадоксално, но тъкмо аз, беззащитната, бях спасителната му лодка. И изведнъж лодката напусна кораба. „Равновеси­ето" в брака ни се оказа нарушено и съпругът ми започна да се затваря в себе си...

Това показва, че в допълващите се семейни двойки по­ведението на единия прекрасно „урежда" другия; в чо­вешките отношения никога нищо не е еднопосочно. Смай­ващо е например да се видят семейните двойки, които участват в някои наистина глупави телевизионни игри -фактът, че се допълват, просто бие на очи; при това до­пълването непременно е в духа на дуализма: твърдост -мекота; сила (външна) - слабост (външна); грубост -нежност; непринуденост - скованост и т. н.

Така напълно несъзнателно се постига мнимо „равно­весие" още с формирането на двойката. И крехката се­мейна лодка се понася по вълните, докато единият от „допълващите се" партньори не премине в „противнико­вия лагер" на възвърнатата идентичност.

Обикновено когато единият започне да се освобожда­ва, реакциите у другия са следните: страх от възможната афективна самота, агресивност, подигравки и сарказми, мазохизъм или садизъм, повече или по-малко изтласка-

ни враждебност или омраза. Освен ако и той не е започ­нал да се „връща към себе си".

Да обобщим казаното дотук:

-допълваща се двойка: идентичността и на двамата парт­ньори е осакатена; всеки служи за „алиби" на другия;

- освобождаване на единия от партньорите: нарушаване на мнимото равновесие;

- освобождаване и на двамата партньори: всеки от два­мата възвръща идентичността си; появяват се две нови личности, които не са се срещали преди...

Затворът на здравето

Изглежда парадоксално? Да видим:

- Ужас, дълбок, органически страх. Боя се и от старостта, от смъртта.

- Защо мъжът ви...?

- Не би ме понасял, ако се разболея? Предпола­гам, че се страхува от живота...

- Възможно е.

- Впрочем той иска от мен да се държа като момче при всички обстоятелства.

И наистина, достатъчно е да погледнем тази жена, за да видим до каква степен се е вирилизирала. Чиста про­ба „мъжкарана".

- От това най-много се страхувам. Ако се раз­болея, мъжът ми ще се отдръпне от мен...

Очевидно е, че и жената, и мъжът са в еднаква степен затворници. И двамата запълват живота си, като заключ­ват вратите, през които биха могли да излязат на въздух.

Какво ще стане, ако тази жена успее да преодолее стра­ховете си?

Ако стори това, тя ще се освободи от почти диктатор-ската опека на съпруга си. И фалшивото равновесие на семейната двойка ще се наруши отново.

Не знам какво се е случило с нея след нашия разговор. Най-доброто, което можем да й пожелаем, е да опита прелестите на нормалното и вкусно ястие, без да й се струва, че настъпва краят на света.

А после?... После дано да живее по-добре...