Очакването и



бет6/18
Дата15.07.2016
өлшемі1.16 Mb.
#199888
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18

Да участваш

Да си възвърнеш спонтанността означава да преоткри-еш усещането за дълбока принадлежност към хората и събитията, за пълнокръвно участие в живота, пасивно или активно. Означава да се откажеш от затвореното си съществуване и от мнимия си индивидуализъм. Нужно ли е още веднъж да бием барабана, за да обявим, че чо­вешките отношения са в постоянно и абсолютно взаимо­действие?



Да напуснеш килията си

Да си възвърнеш спонтанността означава да излезеш от своята килия и да се отправиш към килията на другия, за да откриеш по какво си приличате, тъй като приликата е в основата на всяко истинско общуване. Има ли прили­ка, лесно ще разбереш откъде да влезеш в чуждата ки­лия и да установиш контакт с обитателя й, който също е скрил непринудеността си вдън земя (и е пълен с жела­ние да излезе от уединението си... при условие, че ти на­правиш първата крачка!).



Да видим какво остава

Възпитанието е нещо съвсем различно от собствената ни природа и рядко се съобразява с нея. Да си възвърнем непринудеността е като да се опитаме да прехвърлим мост между двете и да запазим от възпитанието онова, което е присъщо на природата ни. А после да се освободим окон­чателно от добавките, от налепите, както и от страхове­те, с които „обществото" щедро е настлало пътя ни. Но и в този случай не трябва да се боим да покажем, че сме се променили.



Да освободим скрития си полюс

Мъжът следва да разчисти пътя пред своята Анима, своя женски, потенциален, творчески, пълен с въображение полюс, полюса на интуицията и на непринудеността. Же­ната трябва да преоткрие своя Анимус (полюса на екстра-вертността, на социализацията, на себеизразяването).

Тук контактите с хората играят главната роля, а за да ги установим и поддържаме, би следвало вече до голяма степен да сме се освободили. Търсенето на нови активни приятелства, общуването на мъжа със стойностни жени и на жената с чувствителни и действени мъже са от из­ключително значение.

В заключение

- Всяка наложено отвън ограничение (ритуал, догма, иде­ология и други подобни „предразсъдъци"), неусетено като вътрешна истина, накърнява свободата на Аза и може напълно да я унищожи.

- Никой предразсъдък, никое натрапено ограничение няма да ни помогнат да почувстваме и проумеем собст­вената си личност и заобикалящия ни свят.

- Дошлото от другаде ограничение ни принуждава да се отъждествяваме с определен модел, представен ни като пример за подражание, и задушава непринудеността на усещанията, на мисленето, на действието. Отъждествя­ваме се с герои, митове, кинозвезди, с политически лич­ности...

- Да бъдеш вечно „нащрек", да се страхуваш от живота и от другите означава постепенно да убиваш спонтан­ността на усещанията и действията си и, естествено, на отношението си към външния свят. Така вродената ни непринуденост и енергия изчезват заедно със съкрови­щата си.

- Мнозина надяват маската на фалшивата непринуденост -от страх, от чувство за противоречие, от криворазбрана освободеност... От само себе си се разбира, че подобно поведение няма нищо общо с истинската спонтанност, равнозначна на липса на страх, на вътрешна свобода.

- Истинската свобода е преди всичко вътрешно израст­ване; тя не позволява на Аза да се изхаби и деградира.

- Ако отхвърлим напълно наложените ни отвън ограни­чения, няма ли да станем асоциални, да отречем всяка ценностна система? Няма ли в обществото да настъпи смут, анархия? Да, ако отвърлянето е дело на деградира­лия Аз, защото това би било ограничение с обратен знак. Ограничаваме се до един-единствен акт - да отхвърляме всяко ограничение, а този акт изисква непрекъснати уси­лия и води отново до страх, до дискомфорт, до социална изолираност.

- От мига, в който започнем да се интересуваме силно от нещо, ние автоматично си налагаме известни ограниче­ния. Но, както вече казах, става въпрос за „израстване", което е точно обратното на деградацията на Аза. Идеал­ното е да насочим интересите или страстта си към оно­ва, което ни подхожда, което ни прилича. Тогава откри­ваме своята истина, разбираме за какво сме създадени и изковаваме собствените си вътрешни закони.

Един пример: ако някой открие, че това, което му при­лича, е армията и че тази прилика се изразява в потреб­ността от ред и подчинение, той приема и строгата ар­мейска дисциплина с всичките й ограничения. Но в този случай ще имаме израстване, съзидание, а не упадък, ще имаме усещане за принадлежност, за участие...

Всяка нова позиция, всеки нов свободен поглед върху не­щата създават около човека динамично пространство, съставено от приливи и отливи, от разнообразни силни усещания. В това пространство той може да се опре само на своето „вътрешно дишане", на способността си не­прекъснато да се себеизгражда, на доверието и особено на приятелството към самия себе си.

Заради затвора не виждаме затворника

(Жорж Дюамел)

Човек става затворник на самия себе си, когато по ня­какъв начин се е почувствал измамен, без да си дава смет­ка, че независимо от обстоятелствата измамникът е един­ствено и само той. Всяка „жертва" има склонност да об­винява за нещастието си другите, тъй като не съзнава собствената си отговорност.

Освен това жертвата невинаги е тази, за която си мислим. Човек, затънал до гуша в работа, в обществени задължения, подчинен на строги и неизменни семейни правила е в много по-голяма степен жертва, отколкото е „невротикът". Чрез своето „социално заболяване" невро-тикът, както вече знаем, е реагирал на измамата, пока­зал е, че я отхвърля, че е неспособен да се приспособи към обстоятелства, с които изобщо не може да се опри­личи. Нещо в него отказва да приеме подмяната на съще­ството му. Неведнъж е повтаряно, че невротикът има по-висока човешка и афективна стойност от индивида,

отдал се на натрапени му отвън, чужди на същността му занимания. Това е напълно вярно.

Ако се огледаме, ще видим, че около нас се простира цяла вселена от възможни затвори, които ни дебнат от детството до смъртта. Голямата ни задача е да не се подлъжем да попаднем в тях и така неволно да се превърнем в жертви на битието. Вселената от затвори съществува, защото съществува свят от правила и нор­ми, който иска да ни моделира, да ни нагоди към себе си и който в края на краищата ни разболява. Разболяваме се, защото сме изгубили собствения си Аз, понякога за­винаги. И само продължителната работа може да ни по­могне да го открием отново.



Семейство, от теб няма отърване...

Много често първият ни затвор е семейството. Там ня­мат търпение да ни научат какво да правим и какво да не правим, кое е „добро" и кое - „лошо", както повеляват дуалистичните разбирания на културата ни. Предават ни „скрижалите", без много да се замислят за особеностите на детската психика. Често забравят, че детето прекрас­но разбира нещата и че нашите морални и социални цен­ности не съвпадат непременно с неговите.

И започват да го дезинформират, вместо да го инфор­мират. Възлагат му да продължи традициите, обичаите на клана, да увековечи името и схващанията му. Прилъгват го с блясъка на могъществото, на славата, на успехите, като го сравняват с околните, започвайки ес­тествено от братята и сестрите му, ако има такива. По­добно възпитание чрез сравнение е най-добрият начин за насаждане на чувство за малоценност и вина, на страх и безсилие; или обратното - на воля за могъщество. И горко му на който се опита да отхвърли отредената му роля!

Сравненията

Няма нищо по-вредно от догмите на конформизма. Кол­ко ли пъти сме чували въпроса: „Ами ако всички праве­ха като теб?" Нашите общества са основани на сравне­нието между отделните индивиди. Става така, сякаш все­ки трябва да влезе в предварително подготвен калъп. Затова повечето от нас възприемат наложено им отвън поведение. И за да се чувстват на сигурно място в затво­ра си, непрекъснато се сравняват с околните. Целта е в никакъв случай да не нарушат затворническите норми. В обществото - и в семейството! - съществува стремеж към уеднаквяване, желание да се живее „като всички останали". Така се стига до онзи сив конформизъм, от който успяват да се изтръгнат единствено духовните лич­ности, осъзнали истината за себе си и насочени към соб­ственото си развитие - това са „подривните елементи на обществото".



Покаяният се работохолик

Ето какво ми каза един мъж:



-Братята ми бяха бизнесмени и все ми ги дава­ха за пример. Накрая отстъпих. Влязох в бизне­са не защото ми харесваше, а за да не се превърна в „ черната овца " на семейството. Знаете ли оба­че какво правя от седмица насам? -...?

- Пиша малка книжка без никаква стойност ос­вен за самия мен. Нещо като равносметка, един вид дневник. Смятам да кажа горе-долу следно­то: „Виждате стените, които ме ограждат, и си мислите, че това съм аз. Но аз не съм тези



стени, аз съм вътре в тях заедно с неосъщест­вените си желания и непостигнатите си цели." Това е. Дори на жена ми не посмях да кажа с какво се занимавам - тя също е в бизнеса, нито на сина ми, който живее само за да демонстри­ра благополучието си и марката на колата си... Ще си пиша книжката скришом, но с много ра­дост...

Дали някаква лампичка не е светнала за този мъж? Не е изключено. Малцина са тези, които в един момент си задават въпроса за скритата си същност. Примерът показва как човек може да изгние в затвора, изграден от семейните норми.



Смаяният оберкелнер

А ето и разказа на друг мъж:



Бях с двама приятели в първокласен ресторант. Един надут оберкелнер ни донесе бутилка вино. Спазвайки „правилата ", той ми сипа няколко кап­ки, за да го изпробвам. Нали знаете, човек отпива, поклаща глава и се прави на познавач. Казах му:

- Това е първокласен хотел, нали така?

- Без съмнение, господине.

- И ресторантът е първокласен, нали? -Ами... естествено.

-А вината?

- Превъзходни, със сигурност!

- Значи не е възможно виното да намирисва на тапа?

- О! Но, господине! Всичките ни вина са...

- Защо тогава трябва да го опитвам, можете ли да ми кажете?

- Ами... защото... ами защото всички правят така, господине!



-Аз пък няма да направя така, нали съм в първо­класен ресторант. -Но...

И знаете ли как реагира оберкелнерът? Така, сякаш светът му се е обърнал с главата надолу. Сервира ни с възможно най-голямо презрение. А аз бях във възторг! Нищо особено, като помис­лиш, но се бях осмелил да оспоря безсмислените норми, мухлясалите обичаи. Бях се освободил от един фалшив Аз, който щеше съвестно да опи­та виното, за да бъде като „другите". А и при­ятелите ми се радваха заедно с мен!

Дреболия? На колко такива „дреболии" сте способни за една седмица?



Цивилизацията на убийството

Нормално е да съизмерваме способностите си с тези на другите хора. Нормално е да искаме да постигнем най-доброто, което можем, при положение че сравнението с другите не се основава на измислени ценности.

За съжаление в съвременното общество се научаваме да доказваме качествата си единствено чрез противопоставя­не, в обстановка на състезание, обикновено изпълнена със злоба и агресия. Така стигаме до желанието да „унищо­жим" противника и до породените от него чувства на враж­дебност и ненавист. Достатъчно е да си припомним „спорт­ните" битки или така наречените религиозни борби.

Ето някои изрази, употребени във връзка с тениса, които преписах от вестниците: „Х е истински убиец"; „V унищожи противника си"; „2 ликвидира съперника си в 5 сета; сервисите му са истински куршуми"; и т. н.

Обява за работа - нарисувана е ужасяваща глутница вълци с оголени зъби; отдолу е изписан подобаващ текст, в който срещаме борци, печеливши, агресивни, млади вълци, остри зъби и други думички все от тоя десен.

Което показва, че човекът наистина не е най-доброто завоевание на вълка.

Изповед на един „шампион" по голф: „Когато играя, сърцето ми е изпълнено със злоба; играчът на голф е длъжен да си повтаря, че трябва да удря съперника си по главата, докато му спука черепа..."

Да коментираме ли?

И все пак...

Всеки от нас може да попадне в някой от затворите, кои­то носи в душата си. Ние изграждаме и поддържаме тези затвори заради мнимата сигурност, която ни носят. Не­врозата е най-подходящият пример. Първият ни враг си остава чувството за малоценност и за вина - ядрото на всички „комплекси". Слабостта, покорството или мазо­хизмът, както и властното, агресивно поведение и са-дизмът, разтварят вратите на множество затвори. Така, без да си даваме сметка, се превръщаме в диктатори и палачи на самите себе си.



Свободата е като страстта

Любовта ви връхлита неочаквано и изневиделица... също­то се отнася и до свободата. Но нейната „внезапност" е резултат от дълъг процес на вътрешно избистряне.

Да си свободен не означава да се идеализираш - идеа-лизацията на Аза компенсира изпитваната тревожност и чувството за вина, тоест тя е пак затвор. Когато азът не е истински, той всъщност не е свободен, затова най-важ-

ното от всичко е да намерим истинския си Аз. Това е дълго и трудно, но плодоносно начинание. Смисълът на живота не се съдържа в спазването на външни, абстракт­ни закони (морални, философски, социални, семейни, ре­лигиозни и т. н.), а в способността ни да осъзнаем коя от предложените ни възможности отговаря на истинската ни същност. Тогава именно свободата става част от нас. То­гава преставаме да се суетим и свободата, която е тичала подире ни, а ние сме я отблъсквали, най-сетне ни настига, защото вече сме способни да я приемем. От този миг на­влизаме в територията на положителната разрушителност (виж главата „Психоанализа"), която се изразява в съзна­телно, трезво и неагресивно отхвърляне на абстрактните патриархални житейски правила, господстващи в запад­ния свят. Това е най-важната смяна на посоката, която можем да направим. И най-ценната, защото в края на пътя ни очаква сливане с Вселената на „Великата Майка" и с нейния климат на пълна вътрешна свобода.



Едно-единствено призвание

Всички ние имаме свое вътрешно „призвание", своя не­повторима съдба и единствен по рода си архетип, до кои­то можем да се доближим с помощта на психоанализата. Нашето призвание е най-важната ни вътрешна истина; то направлява основното ни същество.

Но свободата винаги струва скъпо. Тя ни дарява със съвършено нов поглед върху нещата, а това означава да загубим контакт с другите, които все още са затворни­ци. Свободата води до афективна и социална изолация и ни лишава от мнимото чувство за сигурност, поддържа­но от обичайните догми и навици.

Свободата предполага радикална промяна в схваща­нето ни за отговорността и притежава собствена конкрет­на етика.

Тя на практика съвпада с онова, което бих нарекъл „космическа свобода".

И накрая, върховната проява на вътрешната свобода е верността към някои висши ценности и към малцината индивиди, които ги олицетворяват - ценността, които всеки открива и приема според собствените си мерки и по собствения си образ.



ЗАТВОРЪТ НА ЕЗИКА

Думата „вода" не мокри; думата „огън" не пари.

Натрупаните спомени

От детските си години чуваме и повтаряме различни думи. Постепенно научаваме какво означават и започва­ме да говорим за стола, цветето, планината... Но само от собствен опит можем да усетим какво се крие зад тях. Усещането не се учи, защото никой не е в състояние да ни го предаде.

По-късно, когато чуем или произнесем някоя дума, паметта ни възпроизвежда вече изпитаното усещане, като му придава афективно звучене, познато единствено нам. Благодарение на натрупаните спомени усещанията ни непрекъснато се множат. Но нашата памет не е паметта на съседа, нито усещанията ни приличат на неговите. Така се обяснява голямата неточност и двусмисленост на ду­мите, които ни залостват в поредния затвор, в не­пристъпна за другите килия.

Ние никога не казваме това, което бихме искали да кажем или да предадем. Думата е привидност, знак, „об-

вивка на усещането". Освен мотото в началото на глава­та ще приведа и една кабилска поговорка, която да по­служи за подзаглавие:



Звездата не е дума

Достатъчно е да запитаме няколко души какво означава дадена дума. Ще получим най-разнообразни отговори в зависимост от детството, юношеството, спомените на човека, с една дума, в зависимост от целокупната му афек-тивност, в която всичко е свързано.



Детство

Да вземем например няколко напълно произволни думи (вие също можете да го направите):

Мъж, жена, свобода, мъгла, река, огън, вода, красота, влак, заминаване, отсъствие и т. н. За всеки човек тези думи „звучат" различно, носят различен афективен за­ряд, притежават скрит и непреводим смисъл. Защото ние никога не придобиваме способността да предаваме усе­щанията си.

Да вземем друга дума: детство. Ще се повтори също­то - всеки ще усети детството си чрез спомена за своите копнежи, надежди, любови, неуспехи, за родителите, дома, цветята в градината и пр.

Затова по време на съвместната работа психоанали­тикът трябва да направи всичко възможно, за да просле­ди веригата от усещания на своя пациент, дори ако за тази цел се наложи да пренебрегне словесния им израз.

Да направим едно сравнение:



Жената (и женският полюс при мъжа)

Думите съдържат. Интуитивно познание

действителност Езикът-Майка привидна нелогичност сетивност цялост вътрешна конкретност душа водоравно, заоблено ефективност чувствителност неразгадаемост състрадание без милост вътрешна увереност живот слушане „между редовете" ведрост



Мъжът (и мъжкият полюс при жената)

Думите съдържат. Рационално познание

привидност Речта-Баща абстрактна логика значение раздробеност логическа истина разум вертикално, изправено действеност сантименталност отгатване милост без състрадание приключение, неувереност смърт (страх от смъртта) слушане на това, което се чува тревожност



Къде минава „границата", на която биха могли да се срещ­нат и да се разберат Жената и Мъжът, женският и мъжки­ят полюс, дори чрез посредничеството на думите?

...още повече, че думите при Жената и при Мъжа се образуват по противоположен начин:



Установяваме, че мъжът и жената тръгват от противо­положни точки.

Жената тръгва от Езика-Майка и от несъзнаваните си цялостни усещания. Едва след това се опитва да им при­даде форма, като чрез думите се стреми да изрази „аура­та" на предхождащите ги усещания. Но думите не могат да направят това. Тогава, в желанието си да предаде усе­щането си в неговата цялост, жената започва да търси заобиколни пътища, минава от асоциация на асициация за голямо учудване на мъжа, който си позволява да иро­низира нещо, което не разбира.

И прибягва до клишетата: „Женски приказки! Толко­ва са лишени от логика, че не можеш да разбереш за какво става дума." Или заявява снизходително от позицията на „силния" пол: „Каква прелест са тия женички!" • Мъжът тръгва от логични думи, лишени от сетивност. Подрежда ги в изречения и се получава една също тол­кова логична „Реч-баща", от която усещането практиче­ски отсъства.



Пресечната точка на езиците?

Установихме, че мъжете и жените тръгват от противо­положни точки. Ако сме песимистично настроени, бих­ме могли да кажем, че няма да се срещнат никъде. Съще­ствува много малко сходство между думите, изречени от жената и от мъжа, доколкото между кривата и правата линия, между афективността и студената логика, между окръжността и една точка по нея няма почти нищо общо. Освен ако Анимата на мъжа не е достатъчно еволюи­рала, за да се срещне с изреченията-усещания на жената, а Анимусът на жената не е достатъчно хармоничен, за да схване мъжката фразеология.

Нелогична" ли е жената?

Привидната „липса на логика" на женската реч е много по близка до действителността, отколкото мъжкият на­чин на изразяване.



Мъжът разделя нещата и събитията. За него усещани­ята са независими едно от друго.

Жената несъзнателно знае, че всичко в живота, във вселената се намира в непрекъснато взаимодействие, че никое усещане не може да бъде отделено от цялото, в което се съдържа.

Жената знае, че ако животът е окръжност (например), всички точки на тази окръжност са еднакво важни и че ако една само липсва, окръжност просто няма да има.

Мъжът „отделя" една или друга точка, така че окръжността губи своя смисъл и своята реалност.

„Липсата на логика" у жените е близка до действител­ността, защото действителността наистина е едно цяло, в което умът може да се рее, без никога да се заблуди.

Вкопчен в своята точка от окръжността, мъжът за­губва дирите на жената, понеже тя се опитва да му пре­даде информация за окръжността като неделимо цяло.

Затова му се струва „загадъчна", затова вижда в думи­те й неразрешим ребус.

Тъкмо от тази „нелогичност" произлиза способността на жената да „слуша между редовете", да тълкува думи­те, за да се доближи до душата на хората и нещата.

В заключение...

Мъжът би трябвало да преоткрие истинската реч, да се научи да вниква в думите и да си възвърне изтласканата способност да усеща.

Жената би трябвало да развива мъжкия си полюс и да се стреми към по-голяма линейност на думите и изрече­нията.

Така или иначе чрез обикновената реч не можем да пре­дадем смисъла на живота. Думите неминуемо пораждат у нас непълни представи. То е все едно да се опитаме да бро­дираме върху зебло или да изтръгнем ултразвук от тъпан.

След като думата „вода" не мокри, след като не е нищо друго освен дума, как да предадем усещането за мокрота на някой, който никога не е бил мокър? Или усещането за изгаряне на човек, който не се е доближавал до огън? И какво усещане бихме очаквали да ни предаде този или тази, чиято душа е наранена?

Накратко, трябва да осъзнаем, че ролята на думите е ограничена, че те ни дават представа само за някои без­крайно малки части от живота. Може би тук именно могат да се намесят поезията и музиката?



Според това, което сме...

Стойността на думите зависи от вложения в тях афекти-вен заряд. На свой ред силата на този заряд е обусловена от инидвидуалната ни памет, но и от културата, на която принадлежим. Разбираемо е, че една и съща дума не по­ражда еднакъв отзвук у индивидите от различни култу­ри. Един най-обикновен пример: западноевропеецът възприема съвсем различно думата „чай" от японеца; усещането на англичанина, за когото тази напитка е свързана с почти религиозен ритуал, също ни най-малко не съвпада с усещането на безразличния към чая фран­цузин.

Така детето, което все още е близо до същността на нещата, понякога изрича думи, отдавна загубили дълбо­кия си смисъл за зрелия човек.

Да вземем следното изречение: Мъглата обгръщаше утринните дървета.

Всеки ще реагира според това, което е. У селянина, който обича и чувства полето, изречението ще събуди цяла гама спомени. Различно ще бъде усещането на граж­данина, за когото думи като мъгла, дървета, утрин носят слаб афективен заряд. Така е във всичко. Къде тогава да се срещнат хората?

Друг пример

Ето една строфа от известната поема на Ламартин „Езерото"*:

* Преводът е на Пенчо Симов.



Към нови брегове понесли своите бреме, сред безконечна нощ залутани съвсем, не бихме ли могли сред океана време поне за ден да спрем?

И няколко „асоциации" на мъже и на жени:

• Жени: Постепенно откриване на живота. Защо да пу­скаме котва? Животът си върви, това е. Смъртта не е край. Поетично заклинание. Литания и молитва. Дълго­трайност. Да се отпуснеш по течението. Можем само да се надяваме. Неумолимо плъзгане. Докосване на два свята. Движение в отвъдното, независимо от нас, извън нас. Алхимия на изплъзващото се време, дълбока тиши­на, в която се раждат нещата. Мрак, чувство на тъга.

• Мъже: Нещо неуловимо, загуба на Аза. Изгубеният рай. Духовно завоевание. Изгубени светове. Огромна ностал­гия по отминаващото време. Липса на опора, размиване на Аза. Всичко е движение, вечно движение, непрекъснат водовъртеж, никъде няма покой, фаталност. Всичко из­чезва. Смъртта чака. Нищо не може да се направи, смъртта е неизбежна. Отчаяние, вкопчване. Приключе­нията на новите брегове.

Веднага виждаме разликата в асоциациите. И тук же­ната е вътре в живота, а мъжът се е вкопчил в него. При жената смъртта като край почти отсъства. При мъжа тя е навсякъде. Върнете се няколко страници назад и отно­во погледнете сравнителната таблица.



Достарыңызбен бөлісу:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет