Очакването и

При положение, че думите са неспособни да предадат същността на нещата, как поне да се доближим до нея? Какво да правим, след като най-прости констатации като

„вали дъжд", „вали сняг", „времето е хубаво" пораждат индивидуални усещания, които не могат да бъдат споде­лени? „Обичам те", си казват влюбените. Как обаче отек­ват тези думи у всеки от тях, вътре в килията на възпри­ятията му?

Съществува едно цвете, наречено „отчаянието на ху­дожника". Думите са също такова отчаяние за този, кой­то иска да предаде дълбоките си чувства.

Остават ни само поезията и музиката, които олице­творяват скритата действителност и са част от универ­салния „Език-Майка". Поетът и музикантът се опитват да изразят усещането си за нещата чрез думите и нотите. И това е тяхната велика привилегия.

Единствената опасност, която грози поезията, е въз­можността да се херметизира, да стане разбираема един­ствено за поета и за малцината му съмишленици.

Смятам впрочем, че всеки кандидат психоаналитик трябва да притежава - или да придобие - поетични и му­зикални знания, още повече, че поезията, музиката и мистиката са тясно преплетени.

Ако в началото е било Словото, ако звуците и думите, означаващи околния свят, са дошли от дълбините на вре­мето и постепенно са се деформирали, вероятно бихме могли да се върнем към извора и да преоткрием същност­та на нещата, пробуждайки силите, въплътявани от първичното слово, на което днешната ни реч е само бле­до подобие...

Трета глава

ФАНТАЗМИТЕ

фантазмите са скритият антидот на затворничеството. Те задействат по хиляди начини безкрайните възможно­сти на въображението.

Положителни или отрицателни, съзнавани или несъз-навани, фантазмите нерядко разчупват еднообразното и унило всекидневие и се превръщат в противотежест на съжаленията по пропуснатото, на провалите и неосъще­ствените мечти.

Понякога въображението дава път на грандиозни про­зрения - това са фантазмите, от които се раждат големи произведения на изкуството, музикални творби, научни открития.

Всеки ден, навсякъде по света милиони мъже и жени се спускат до дъното на въображението си и тръгват на лов за мечти, за онова „нещо друго", което освобождава живота им поне за миг.

Животът не е възможен без фантазми и мечти. Чо­вешкото същество се състои от няколко „личности" и фантазмите му зависят от това коя личност се проявява.

Във въображаемото човек задоволява незабавно свои­те съзнавани или несъзнавани желания, фантазмите, „нормални" или не, са сред най-използваните начини за бягство.

Обикновено фантазмите са нещо тайно. Ние охотно разказваме мечтите си, чиято неопределеност сама по

себе си ни предпазва от чуждата недискретност, но премълчаваме фантазиите си, защото те прекалено от­кровено разкриват личността ни.

Обикновено фантазмите се смятат за нещо отрицател­но. Те ни напомнят за деградирала сексуалност, тъмни инстинкти и осъдителни мечтания. Това е така, защото нашите общества отглеждат низкото у човека като ня­какво рядко растение, защото медиите и рекламата гру­бо експлоатират отрицателните фантазми, които сами произвеждат. Същите тези общества, за които няма нищо свято, обезкръвяват въображението и неговата символи­ка. Задушаването на свръхчовешкото, което присъства у всеки от нас, спомага за появата на най-долните фан­тазми.

В ежедневието фантазмите изкарват на бял свят тай­ни мечти, дълбоки комплекси, неподозирани изтласква­ния. Съществуват опасни отрицателни фантазми: садис­тични, мазохистични, убийствени, самоубийствени...

- Много често си представям как карам кола­та си с максимална скорост. В края на една пра­ва отсечка внезапно се оказвам пред някаква стена. Представям си ужасния удар и настъпва­нето на смъртта ми. За част от секундата преминавам в небитието... (23-годишен мъж)

Очевидно е, че този (самоубийствен?) фантазъм отра­зява нещо основно от личността на мъжа. В подобни слу­чаи съществува опасност от осъществяване на фантаз-ма. Можем да се запитаме дали някои автомобилни зло­полуки не са прикрити самоубийства, предизвикани от многократното повторение на такива фантазми?

Смятам, че човек често желае да се самоунищожи, защото е безсилен да стане такъв, какъвто чувства, че е в действителност - божество, изпълнено с радост и щастие.

Но да отворим една скоба.

Един 30-годишен мъж често си представя цял сценарий за филм. Действието се развива във френското градче, където е срещнал една млада жена. Преди година мъжът се завърна в САЩ и ми изпрати оттам следното писмо:

- Не мога да забравя „малката французойка". Срещнах я рано сутринта пред една хлебарница. През цялата нощ мислих за нея и на другия ден тръгнах да я търся. Не успях да я открия. Не мога да се освободя от този спомен. Улицата, жената се превърнаха в истински фантазми, които си повтарям всяка вечер. Представям си как се връщам във франция, отивам отново на онази улица, след това срещам „моята " францу­зойка, която също ме търси... И двамата замръзваме на място, после се хвърляме в обя­тията един на друг. Смешно, нали? Най-чудно­то е, че в основата на мечтите ми е уханието на топъл хляб, миризмите на малката уличка и ароматът на кафето от околните къщи... Дъха­вият хляб, хубавото утринно кафе... тези непо­знати за нас, нюйоркчаните, неща...

Любовният спомен на този мъж е свързан с миризми­те, „присъствали" на една среща. Става дума за млад американец. В Америка уханията са нещо по-скоро не­обичайно. Американците употребяват всякакви обезми-

рисители (за тяло, за помещения, за автомобили и т. н.), което прави от САЩ една абсолютно „неутрална" за обо­нянието държава. Така че фантазмът на младия амери­канец е напълно нормален. Но е интересен - затова раз­казах за него, преди да продължа.

Висшият фантазъм

Това е областта на съзидателното въображение, от кое­то понякога се възползва цялото човечество.

Става дума за въображението, конкретизирано в про­изведения на изкуството, литературата, музиката; за меч­тите, овеществени в научни открития, понякога резул­тат на светкавично и плодоносно „вдъхновение".

Без фантазми не би имало нито наука, нито изкуство; не би имало кино, театър, актьори.

Висшите фантазми принадлежат на великите „аутсай­дери", на пътешествениците в света на неизчерпаемото въображение.

Нека припомним някои куриозни случки с известни личности, на които въображението е изневерило в не­подходящ момент. Известна е историята с Наполеон, при когото се явил някакъв си механик, наречен Фултън, показал му проект за параход и му предложил да съоръ­жи френския флот с такива съдове. След като изслушал Фултън, Наполеон го отпратил, без да подозира, че ня­колко години по-късно корабът, който ще го отведе на остров Света Елена, ще бъде задминат от параход на име „Фултън". Кой знае, ако бе проявил необходимото въоб­ражение, Наполеон може би е нямало да изгуби коро­ната.

Граф Цепелин пък предложил дирижабъл на южняци­те по време на Гражданската война в Америка. И него отпратили. (По онова време Френската академия на на­уките отхвърляла всички предложения, свързани с квад-

ратурата на кръга, с тунела под Ламанша... и дирижаб-лите.)

Все през XIX век професор Ленгли бил уволнен, заде­то проектирал летателна машина, снабдена с двигател с вътрешно горене. В същото време друг голям научен ав­торитет математически „доказал", че е невъзможно да се изобрети летяща машина, по-тежка от въздуха. Ето как някои хора са лишени от въображението, необходи­мо за напредъка на науката и на човечеството. А този напредък се дължи единствено на проецираните в бъде­щето фантазми.

Как стоят нещата в наши дни? Има ли човекът все още съзидателни мечти?

Понятието „фантазъм" се използва по най-различни на­чини, като разпространеното му значение често е твърде отдалечено от първоначалното.

Фантазиите са два вида. При единия става дума за по­вече или по-малко съзнавани явления (мечти, блянове, въображаеми истории). Другият вид е от областта на несъзнаваното. Съществуват безброй фантазми и от два­та вида. Всички те са тясно свързани с паметта и с пси­хичните процеси. Несъзнаваните фантазми влизат в дей­ствие още в началото на живота ни. Затова не можем да ги отнесем към определен период. Освен това те присъс­тват в съзнанието ни практически непрекъснато. Всеки образ, всяко мечтание пораждат фантазми. Човек, който върши нещо машинално или се разхожда безцелно, също несъзнателно фантазмира.

фантазмите се различават в зависимост от възрастта, пола, заниманията. Разбираемо е, че някоя автоматично вършена дейност може да породи повече фантазми от работата, изискваща силно съсредоточаване.

Когато се превърне в рефлекс, навикът преминава в несъзнаваното. Ако години наред се движа по един и същ маршрут, аз вече го познавам „като петте си пръста". Затова не е нужно да внимавам особено, нито да мисля за това, което правя. Тогава именно у мен се появяват съзнавани и несъзнавани фантазми под формата на смътни мечтания, неясни мисли, въображаеми сценарии, които впрочем бързо забравям. Възможно е обаче мое­то несъзнавано да се възползва от това „невнимание към действието на момента", за да ми подскаже решението на някой проблем, да пробуди вдъхновението ми, интуи­цията ми и т. н.

Откритията на Фройд доказаха съществуването на множество несъзнавани фантазми, които са част от жи­вота на всеки човек.

От друга страна, често се смята, че фантазмите са нещо „нереално", някакво мяркащо се и изчезващо явление. Това не е вярно. Всяко чувство, всяка емоция, всяко ра­зочарование, както и всяка вътрешна победа се изживя­ват във и чрез фантазмите. Тъкмо те придават на пси­хичния ни живот цел и посока. Иначе защо биха същест­вували?

Съзнавани или не, всички наши фантазми идват от миналото ни, а то е изградено от здраво свързани по­между си обстоятелства. Доколкото поведението ни е до голяма степен обусловено от фантазмите ни, би било наистина полезно да открием къде се коренят те. Със съзнаваните фантазми нещата се относително прости. Много по-трудно е „да хванем края" на несъзнаваните. Единствено психоанализата е в състояние да ги изкара на повърхността. И то, разбира се, когато ни оказват от­рицателно въздействие или са в основата на невротично поведение. В такива случаи именно става дума за фан­тазми, за чието съществуване изобщо не подозираме.

Изглежда неправдоподобно, но някои психолози и пси­хоаналитици наистина вярват, че фантазмите са „нере-

ални" и ненужни. Сякаш самите те не са, подобно на всич­ки нас, „складове за фантазми"! Възможно ли е също да отричат значението на сънищата, които не са нищо дру­го освен най-обикновени фантазми?

детските фантазми

За да разберем естеството им, трябва да изследваме на­чалните етапи на психическото развитие (първите три години от живота на детето). Възможно ли е подобно изследване? Не работим ли „на тъмно" и разполагаме ли с наблюдения или с относително стабилни предполо­жения, които да ни доведат до сигурни изводи? Млада жена споделя:

- Когато види нещо оранжево, тригодишната ми дъщеря започва да плаче, да се мята, да тре­пери. При това по-голямата оранжева повърх­ност не й прави впечатление. „Кризата"избухва при вида на парче плат, шалче, кърпичка. На пола, рокля, афиш, полицейско яке не реагира...

Защо? Опитите на детския психолог да обясни явле­нието не довели до нищо. Не била открита никаква трав­ма, преживяна в клиниката, училището, по пътя за учи­лище или където и да е, с която да се свърже подобна болезнена реакция.

Тогава какво? Повече не видях тази млада жена и за­гадката остана неразбулена. Дали пък не можем да си представим, че в някакъв свой „предишен живот" детето е свързвало оранжевия цвят с драматични събития и че в организма му са останали елементарни частици, „запом­нили" онова време? Просто предположение.

Друг пример: 10-годишната Катрин.

- През един летен ден чичо й се появи в градина­та гол до кръста и Катрин, тогава на около три годинки, се разнищя неистово.

Какъв фантазъм е бил пробуден? Всичко може да се предположи. Дали близкият до семейството чичо не се е сторил на момиченцето „непознат" и опасен „пришълец" или някакво „чудовище"? Чичото повече не посмял да се появи в такъв вид, така че кризата не се повторила.

Как при това положение да се произнесем със сигур­ност? Изучаването на фантазмите през първите години се опира главно на индукцията. Обобщават се резулта­тите от наблюденията на отделни случаи. При това се наблюдават абсолютно несъзнавани от детето емоции и реакции, които позволяват - понякога! - да заключим, че причината им се крие в някакъв фантазъм. Което ни най-малко не означава, че сме в състояние да определим какъв точно.

Някои класически методи - рисунки, театрални етю-ди, съчинения или стихчета, както и свидетелствата на родителите, могат да бъдат полезни. Но това са наисти­на много сложни изследвания.

Освен това, дори да напипаме несъзнавания фантазъм, обезвреждането му съвсем не е лесна задача.

Но независимо дали става дума за деца или за възраст­ни, фантазмите са изключително многобройни и много активни, особено ако действат извън полето на съзнани­ето и не са пряко контролирани от разума.

- Седемгодишният ми син Жан често прави осо­бен жест с ръка, като че иска да отпъди нещо на­далеч от себе си. Като че ли избутва, отблъсква нещо... но какво? Прави го много често, особено вечер. Учудващото е, че няма нищо против да спи сам на загасена лампа. Въпреки че вратата на стаята му остава отворена, никога не ме е викал нощем. Разпитвала съм го, но без резултат...

На въпросите: „От какво се страхуваш? Какво пъдиш?" детето не даваше никакъв отговор. Дали защото наисти­на не го знаеше, или защото се боеше да разкрие пред самото себе си ужаса, който изпитваше (тъй като по всич­ко личеше, че става дума за ужас)? Накрая, след като използвахме какви ли не средства (игри, рисунки и др., които впрочем Жан много харесваше), успяхме посте­пенно да открием какво го тревожи. Ставаше въпрос за огромен крокодил, който се приближаваше към него и се канеше да го погълне. Вероятно си го представяше много ясно, съвсем като жив...

Какъв беше този крокодил? Травмиращ спомен от анимационни или други филми? Майката, възприемана като „поглъщаща" (въпреки че подобно тълкуване би било твърде опростенческо)? Или някое от чудовищата, населяващи колективното несъзнавано на човешкия род, следователно и на децата, бе изплувало на повърхност­та? Да не би да ставаше дума за кошмарен сън, от който Жан не можеше да се отърве?

В края на краищата той успя да нарисува „своето" чу­довище, да го проецира върху лист хартия, вместо да го остави да броди из дебрите на душата му.

След това трябваше да го освободим от породената от фантазма тревожност.

Психологът му обясни, че в Китай например има по­верие, според което крокодилите излъчват светлина; за

други народи той е истинско божество, Владетел на зе­мята и т. н. Запозна го - с разбираеми за него думи - със символиката на това животно. Момченцето реагира до­ста бурно на легендите, разпространени сред някои пле­мена, според които тъкмо крокодилът е създал плани­ните и долините.

После Жан ей така внезапно престана да прави онзи жест. Може да се предположи, че положителните и съзна­вани „информации" са „размили" отрицателните и несъзнаваните, връщайки на крокодила неутралния об­раз на един от многото земни обитатели.

Да не подценяваме нищо!

При децата и най-дребните неща имат огромно значе­ние. Затова следва да обръщаме голямо внимание на техните игри, рисунки, думи, жестове, мимики, тикове и т. н. Да се постараем да разберем какво изпитват към майка си, баща си, към другите хора. Да се вглеждаме в социалното им поведение, да се опитваме да си предста­вим, съдейки по въпросите, които задават, какво става в несъзнаваното им. Да не пропускаме и контекста, в кой­то детето казва едно или друго, да следим какво изразя­ва лицето му - тревожност, тъга, обич, радост... Естест­вено, давам си сметка, че това е много трудна работа, която, повтарям, е опрадвана само когато някой от фан-тазмите предизвиква несвойствено за здраво дете пове­дение.

Има ли смисъл?

В повечет,о случаи несъзнаваните фантазми са част от психичния процес и никой от тях не взема надмощие в психическия и афективния живот. Ако обаче забележим

у детето състояния на тревожност или на прекалена еу­фория, това е сигурен знак, че имаме работа с несъзна-ван фантазъм. Тогава може да се окаже необходимо да прибегнем до помощта на „професионален психолог", като му предоставим необходимия материал за изслед­ване, което също е трудна работа.

Всяко съзряване, всяко развитие на човека е съпроводено от „сътресения". Без значение дали става дума за дете или за възрастен индивид, ритъмът никога не е „плавен". Редуват се периоди на „застой" и на „отскок", на вътреш­ни кризи и на преодоляването им. Всичко това обикно­вено не се осъзнава, но внася значителни промени в бъде­щото ни поведение. И тъй като говорим за деца, ще при­ведем примера на най-разпространените „сътресения": прохождането, преговарянето и пр.

Още повече, че фантазиите не „падат от небето", а се появяват в резултат на множество съзнавани и несъзна-вани факти. Това прави задължително възможно най-пълното опознаване на живота на даден индивид (или на собственото ни минало, ако сами търсим у себе си коре­на на някой смущаващ фантазъм).

- Винаги когато вкъщи влезе чужд човек, чети­ригодишният ми син започва да тропа с крака и да се дере. Ако човекът се доближи до мен, синът ми целият се разтреперва и напъхва в устата си петте пръста на дясната си ръка (разширен вариант на смученето на палеца).

Дали тази майка не е била прекалено обсебваща и не е пренасяла върху детето собствените си фрустрации? Това е само едно предположение. Така или иначе, още Фройд

говореше за страха от чуждия човек, страх, породен от следния фантазъм:

- Мама ще ме изостави... никога вече няма да я видя отново... чуждият човек ще ми я отнеме и ще я отведе със себе си...

Освен това детето, както впрочем и възрастният, възприемат чуждия човек като възможен съперник и най-вече като лице, чиито интереси, приятелства и любов са някъде другаде; или по-точно в някакво непознато и тайнствено другаде. Той е и „чуждото тяло" , от което психиката тябва да се освободи (виж темата за „Страст­ната любов").

Как да разберем дали в представите на това дете чуж­дият човек не олицетворява дявола? Много народи възприемат непознатия човек като странник, чиито на­мерения са неизвестни. Когато казваме: „Странникът винаги ще намери място на трапезата ни...", ние си оси­гуряваме благоразположението на дошлия от другаде човек, умшюстивяваме го и се предпазваме от опасност­та, която би могла да се крие в него.

Обувката людоед

Видът на някой предмет също може да породи фантазъм. Ще цитирам тук психоаналитика С. Айзъкс:

Повредената обувка действително е била „видяна" от детето като заплашително зяпнала уста. На година и осем месеца то реагира с плач, тъй като не може да изрази с думи фантазма си. По-късно успява да стори това. От този пример става ясно, че фантазмът се появява и се възприема като обективна реалност доста време преди да може да бъде формулиран.

Цитираният фантазъм е, общо-взето, нормален или поне логичен - не трябва голямо въображение, за да си представим отпорената подметка и щръкналите пирони като паст и зъби на чудовище. Много зрели хора биха направили същата асоциация, ако забележеха подобна обувка в полутъмна стая: „Не прилича ли на зейнала паст?" Какви ли фантазми им се въртят из главите?

ВЕЛИКАНИ И ЧУДОВИЩА

В зората на историята

- Десетгодишният Жак често си говори с ня­какъв въображаем герой. Разказва на родители­те си, че се е сприятелил с един много добър ве­ликан, който го закриля.

Не разполагам с никакви други подробности, тъй че нямам представа какъв е произходът на този фантазъм. Но той ни дава повод да поговорим за фантастичното, което може би някога, е било действителност или някога ще стане действителност - кой знае?

Като символ великанът олицетворява битката, която трябва да водим, за да разгърнем пълноценно личността си. Той е грубият, брутален и глупав инстинкт, който може да бъде победен единствено от разума и себеосъзнаването.

Но дали великаните са само символи? Дали все пак не са съществували през отдавна отминали епохи, много по-стари от паметта ни, в цивилизации, жестоко и безвъз­вратно погребани от времето? Дали под нашите гори, магистрали и градове не са зарити селища и паметници от непознати времена? Върху какво ли стъпваме?

Следи от великани откриваме в приказките, митовете и легендите, в много от езотеричните и теософски преда­ния на гърци, мюсюлмани, евреи, египтяни, на индианци, скандинавци и мексиканци, предания, от които научава­ме, че някога човечеството е било напътствано от духов­но извисени колоси, за които пазим само смътен спомен.

Но да оставим преданията и да споменем един стра­нен индивид, чиито теории са доста известни. Поднасям извиненията си на тези, които ги познават. Става дума за немския инженер Хорбигер, който обяснява еволюци­ята на вселената и на човечеството с наличието на кос­мически цикли. Хорбигер се отклонява от традиционна­та наука, като придава обективен характер на древните предания, на някои митове и теми от Библията. За неща­стие той бива „привлечен" от идеите на хитлеристка Гер­мания и става неин научен говорител. Хитлер си служи с него, за да оправдава своята „етика".

Няма да се спираме на теориите на Хорбигер. Най-добре е да се прочетат произведенията му, както и „Ут­рото на магьосниците", където идеите му са изложени доста подробно.

Тук ни интересуват само великаните. Как са могли хората да пораснат толкова много, тоест донякъде да се освободят от земното притегляне? Кое ги е „издърпало" нагоре? Според Хорбигер през милионите години на сво­ето съществуване Земята на три пъти е имала луна. Вся­ка от тях в определен момент е напускала орбитата си и се е приближавала чудовищно близко до Земята, където се е задържала в продължение на хилядолетия - гранди­озно представление на огромната сфера, която с пълна скорост се е въртяла около отдалечената само на някол­ко десетки километра Земя...

Главозамайващата близост на спътника, естествено, променяла условията на планетата ни. Под влияние на лунното гравитационно поле и на настъпилите мутации някои хора и животни ставали много по-високи.

Луната „всмуквала" и океаните и те се разливали по земната повърхност. Над водата оставали единствено върховете на Андите, Тибет, високите плата на Мекси­ко. Великаните повеждали хората нагоре към върховете и основавали морска цивилизация, издигали колосални паметници, чиито останки и до днес са неразрешима за­гадка за археолози и строители.

А луната се въртяла около Земята с бясна скорост, до­като накрая се взривявала. Късовете й се разбивали върху планетата ни и предизвиквали невъобразими катаклиз­ми. Тъй като вече нямало луна, земната гравитация от­ново се увеличавала, нивото на водите спадало, океани­те се превръщали в блата, появявали се нови земи. Но цивилизацията изчезвала. Смазани от огромната си маса, великаните се израждали в опасни чудовища, а остана­лите хора подивявали. Нищо чудно в ония времена да е имало много човешки същества като Давид и Голиат и те да са се сражавали безмилостно.

В следващите хилядолетия нощите на Земята били без­лунни. После тя успявала да привлече нов спътник. Ето какво казва Библията в книгата „Числа", 13/32, 33 (дали

не става дума за оцелели гиганти, превърнали се в чове­коядци?): „И зле представиха пред Израилтяните земя­та, която бяха съгледвали, казвайки: земята, която об­ходихме, за да я съгледаме, е земя, която изпояжда жи­телите си; и всичките люде, които видяхме в нея, са пре-високи мъже. Там видяхме исполините, Енаковите сино­ве, от исполинския род; и пред тях нам се виждаше, че сме като скакалци; таквиз се виждахме и на тях."

Дали някой ден нашата луна - четвъртата според Хор-бигер - ще се доближи до нас? Дали цикличните гърчове на вселената няма да предизвикат появата накови мута­ции, на нови небеса, на нови гиганти?

Абсурдни ли са народните предания и твърденията на Хорбигер? Или става дума за реалности - древни и бъде­щи?