Приятелство с бога

Не винаги ми се е случвало така. Искам да кажа, че не винаги е трябвало тъй изчерпателно да ми се обяснят нещата, преди да мога да се доверя. В действителност, когато бях по-млад, винаги вярвах, че нещата ще бъ­дат наред.

Бях личност с необуздан оптимизъм. Някой би могъл да го нарече дори безразсъден оптимизъм. Като се има предвид, че отраснах, възпитан в страх от Бога, това душевно състояние би могло да изглежда двойно по-безразсъдно. И все пак така стояха нещата. Като дете винаги „знаех", че ще получа каквото поискам - и винаги го получавах. Обикновено, мога да добавя - без големи усилия. Това наистина дразнеше брат ми, който често шумно се оплакваше, че „На Нийл се е паднал целият късмет". Веднъж дочух баща си да му отговаря. „Нийл", каза той, „създава своя собствен късмет".

Прав беше. И причина за това отчасти бяха моите родители. Мама ми вдъхна любов към живота и всички градивни неща, а баща ми ме благослови със самоувереност. Независимо от предизвикателството, пред което ме поставяше отново и отново неговото изискване: „Как ще го направиш, ако не опиташ?"

Когато бях около петнадесетгодишен, той ме на­учи и на още нещо, нещо, което винаги съм си спом­нял. „Сине", рече, „няма „правилен начин" да свър­шиш нещо. Има само начин, по който ще го свършиш. Направи тъй, че твоят начин да е правилният".

„Как да направя това?" попитах. А той отвърна: „Като свършиш работата." Тридесет и пет години по-късно Компанията Nike облече тази ясна философия в девиз от три думи.

Както казах по-рано, като ученик в начален гим­назиален клас, се озовах право в сърцевината на неща­та. Бях непрестанно зает с всички онези извънучили­щни дейности и бях добър ученик по предметите, кои­то обичах: английски, реторика, политология, музи­ка, чужди езици. Трябва да призная, че едва кретах по предметите, които ме отегчаваха: биология, алгебра, геометрия - а в Университета на Уисконсин, в Милу­вки, бях приет по някакъв странен начин... пробно.

Не останах дълго там. Едва бяха минали три семестъра, когато деканът ме помоли да освободя мяс­тото си на студентската скамейка, но това не ме раз­строи особено много. Нямах търпение да вляза в жи­вота. Исках да постъпя в радиото точно сега, точно тук.

След като излетях от колежа, баща ми ми каза: „Добре, сине, вече си самостоятелен. Направих за тебе, каквото можах, но ти искаш да продължиш по свой път."

Част от мене беше си изгубила ума от страх, а друга част от мене беше неудържимо развълнувана. Вече бях поел известно време в ефира, работейки без заплащане за една малка радиостанция, която току-що беше започнала своите предавания. И кога­то татко ми даде свобода, нахълтах в кабинета на главния менаджер на друга FM радиостанция, малко по-нататък по скалата, и самонадеяно му заявих, че трябва да ме наеме на работа.

Лари Ла Рю отхвърли глава назад и се изкиска: „И защо трябва да направя това?"

Не пропуснах да нанеса ответен удар.

„Защото съм по-добър от всеки друг, когото сте пуснали в ефир".

Лари спря да се смее, но усмивката никога не на­пусна лицето му.

„Хлапако", рече, „ти ми харесваш. Имаш хъс." (Тогава още не знаех значението на тази дума. Пом­ня как си мислех: Хубаво ли е това?) „Ето какво ще ти кажа". Наклони се към мене на своя стол-люлка, който изскърца. „Ще се върнеш тук довечера в осем часа и ще кажа на дежурния през нощта да ти покаже апаратурата. В девет започваш. Ще те слушам. Ако не ти се обадя до девет и половина, изчезвай оттук и никога повече не ми се мяркай пред очите."

Ухили се дяволито, като пакостник.

„Достатъчно честно е", изчуруликах, протягайки се напред, за да му стисна ръката. После добавих: „Довечера ще чуя обаждането Ви." Излязох - и по­чти си изпуснах закуската на паркинга.

Вечерта, когато поех микрофона, ме болеше корем и ми се гадеше. Започнах нерешително предаването и тутакси се хвърлих към музиката. След две песни вече беше станало девет и двадесет и осем. Нямаше още никакво обаждане и вече, обезкуражен, се готвех да оставя предаването на нощния водещ по програма. Той си подаде главата през вратата, точно когато си събирах нещата.

„Шефът е на задната линия", рече и излезе. Граб­нах слушалката.

„Назначен си", изгрухтя Лари. „Остани до еди­надесет. Бъди в кабинета ми утре в девет".

Никога няма да забравя Лари Ла Рю, който ми даде възможност за това начало. Друг, по-различен от него, може би щеше да ме изхвърли още на място. Годи­ни по-късно, когато бях програмен директор на ра­диостанция в Балтимор, всячески се стараех да предам по-нататък направеното ми добро, използвайки онова, което бях нарекъл Правилото Ла Рю - винаги давай шанс на хлапака.

Много бяха хлапаците, които чукаха на вратата ми с желание да влязат в тоя бизнес. Не можех просто да ги натъпча в студиото и да ги пусна в ефир, точно както направи с мене Лари - бяхме прекалено важна радиостанция, излязла на прекалено широк пазар, за да тръгнем по този път - но винаги ги канех в каби­нета си и честно прослушвах лентите с техни звукоза­писи. Давах им също така и съвети какво да правят, за да повишат равнището си и да развият възможнос­тите си. Но никога не назначих някого от тях още тук, на място. Мислех си, че онези дни в радиото са отминали безвъзвратно. Днес те положително са от­минали. Вече не съществува място, където можете да спечелите такава преднина. Днес трябва успешно да се приземите, навлизайки в която и да било професия. Моето поколение трябва да е било последното, което е успявало да се промъкне през страничната врата. А това е много лошо. Имаме нужда от повече места, където хлапетата могат да чиракуват. Двадесет и пет годишните днес са подложени на огромен натиск - натиска, че трябва да успеят на всяка цена.

Нещата се влошават още повече от това, че мнози­на днес са по-зле подготвени, отколкото когато и да било. Иска ми се да се спра на това. Образованието, което получих в гимназията на Южния район в Милуоки, е равно на онова, което би получил днес един сту­дент, дипломирал се като магистър в един общински колеж - ако има този късмет.

Да ги осъществим на дело?

Животът е процес на пре-сътворяване. Ти си поканен да помогнеш на света да пре-сътвори опи­та си за „училище" в следващия най-внушителен вариант на най-величественото прозрение, което някога сте имали за това.

Не е необходимо да осъществим пре-сътворяване на училището. Необходимо ни е да си изясним, че никога няма да разпалим процеса на мислене и нико­га няма да окуражим независимата любознателност, ако разрешаваме на децата си да гледат телевизия по двадесет часа седмично, а после по още двадесет часа да седят, залепени към видеоигрите. По тези начини децата няма да научат много.

Обратно, така те ще се научат на много неща. Ще се научат как да търсят незабавно удовлетво­рение, как да очакват, че жизнените им проблеми ще се решат от само себе си за двадесет и осем минути и половина, а ако това не стане - как да излеят яда си с изблици на насилие.

Ръководните органи и лица в развлекателната ин­дустрия отричат, че телевизионните филми и видео-изображенията, макар и пълни с насилие, носят от­говорност за проявите на насилие сред младежта.

Това не са ли същите онези изпълнителни органи и лица, които продават излъчването на реклами по времето на Super Bowl, по половин милион долара едната, твърдейки, че за шестде­сет секунди те не могат да окажат влияние върху човешкото поведение.

Добре де, така е. Разбирам.

Но положително не е възможно само видеоигрите да притъпят чувствителността на хлапетата към смъртта и насилието. Малчуганите знаят, че това е „само игра".

А известно ли ти е какво използват някои по­лицейски и военни академии, за да обучават про­фесионалисти на бърза координация между очите и ръцете, на стрелба и убиване без емоции?

Видеоигри?

Аз просто зададох въпроса. Ще те оставя сам да намериш отговора. Не можеш ли да си пред­ставиш по-бърз, по-ефективен метод на обучение?

Ох, човече, сигурно не трябваше да поместя тук всичко това.

Защо не?

Имаш предвид реалния живот?

Имам предвид обществени и политически въпро­си. От Тебе се очаква да се занимаваш с проблемите на духа. Същото се очаква и от мене.

Има ли по-съществен проблем на духа от то­ва как да спрем децата да не се убиват едни дру­ги? Трябва ли ви нещо повече от трагедията в Columbine high school, за да разберете пред кол­ко остър проблем сме изправени?

Знаем, че сме изправени пред проблем, само че не знаем как да го решим.

Знаете как да го решите. Просто трябва да обедините волята си за това.

Първо, прекарвайте повече време с децата си. Спрете да се държите така, като че ли на единадесетгодишна възраст те могат да бъдат напъл­но самостоятелни. Включете се трайно в живота им. Разговаряйте с учителите им. Сприятелете се с приятелите им. Упражнете влиянието си. Присъствайте реално в живота им. Не ги ос­тавяйте да се изплъзнат далеч от вас.

Второ, изправете се активно срещу насилие­то и ролята, която играят моделите на насилие в техния живот. Картините учат, обучават човека.

Всъщност картините учат по-бързо от думите и се запечатват по-дълбоко в съзнанието.

Настоявайте, че тези, които носят отговор­ността за преразказването на вашата културна ис­тория (създатели на филми, телевизионни про­дуценти, производители на видеоигри и други доставчици на зрелищни творби - от книгите с комикси до търговските карти), трябва да сътво­рят нова културна история, с нова нравственост - нравствеността на не-насилието.

Трето, сторете необходимото, за да сте си­гурни, че инструментите за насилие са извън об­сега на децата и на тийнейджърите. Предотвра­тете лесния достъп до тях и безпроблемното им придобиване.

А най-важното - изключете насилието от вашия живот. Вие сте най-въздействащият при­мер за децата си. Ако виждат, че вие упражнявате насилие, и те ще упражняват насилие.

Значи ли това, че не бива да пляскаме децата си?

Не можете ли да измислите друг начин за възпитаване на ония, които по собствените си думи, дълбоко обичате? Нима да ги стряскате, да ги плашите или да им причинявате болка е единственият начин за тяхното възпитание, който можете да измислите?

На вас принадлежи културата, използваща от край време физическата болка като наказание за нежелателно поведение - не само сред децата, а и сред възрастните. Всъщност вие убивате хора, за да им попречите да убиват други хора.

Безразсъдно е да използвате енергията, съз­дала един проблем, за да решите същия проблем.

Безразсъдно е да повтаряте поведение, на кое­то искате да сложите край, за да му сложите край.

Безразсъдно е навсякъде във вашето общест­во да давате пример за поведение, което казвате, че не желаете децата ви да копират.

И най-безразсъдно е да се преструвате, че ни­що от споменатото по-горе не се случва, а после да се учудвате защо децата ви се държат безраз­съдно.

Нима искаш да кажеш, че всички ние сме безраз­съдни?

Аз само определям какво значи безразсъдство. От вас зависи да решите кои сте и какви сте. Решавате това всеки ден.

Всяко действие, всеки акт е акт на само­определение.

Тук използваш някои твърде сурови думи.

Ето, за това са приятелите. Искаш да знаеш как изглежда приятелството с Бога? Ето, така из­глежда.

Приятелите ти казват истината. Приятелите наричат нещата с истинските им имена. Прияте­лите не те ласкаят, не ти казват само онова, „което мислят, че искаш да чуеш от тях.

Но приятелите няма да ти кажат как стоят нещата, а после да те оставят сам да се оправяш с тях. Приятелите винаги са с тебе, подкрепяйки те непрестанно, помагайки ти с присъствието си и с безусловната си обич към тебе.

Същото прави и Бог. То е и темата на диалога ни, който продължава.

Докога ще продължи този диалог? Мислех, че ще приключи с края на трилогията Разговори с Бога.

Ще продължи, докато избереш да продължа­ва.

Така че след тази книга ще има и друга?

Със сигурност след тази книга ще има и дру­га, както ти посочих преди години - но няма да е книга с диалог.

Няма?

Книга с Един Глас.

Нашия глас. Нашия глас?

Ще говорим с Един Глас в Общуване с Бога и това ще е един необикновен документ.

Всички тези книги с Бога бяха необикновени. Наистина.

Ще има ли още книги с диалози, където Ти и аз просто ще си говорим?

Ще има, ако искаш.

Добре, аз изпитвам огромна радост от тези раз­говори, защото те наистина ме карат да мисля. Ала понякога съм изненадан от мненията, които изказваш. За един Бог без Предпочитания Ти видимо изразяваш много неща.

Не е едно и също нещо да давам нареждания и да оповестявам Предпочитания.

Ако казваш, че искаш да отидеш в Сиатл, но си по пътя към Сан Хосе, спреш и попиташ за посоката, а Аз ти кажа, че си на погрешен път, че си сбъркал завоя, значи ли това, че обявявам Предпочитание? Нима ще изразя мнение, ако ти кажа как можеш да стигнеш там, накъдето каз­ваш, че си се запътил?

И по-рано си използвал тази аналогия. И по-рано си ми казвал това.

И ще го казвам отново и отново, докато про­дължаваш с опитите си да ме превърнеш в Бог, който има нужда да направиш нещо за него.

Ще ти кажа следното: Нямам нужда да пра­виш нищо за мене. Нима в представите ти съм толкова немощен Бог, че ми е нужно ти да напра­виш за мене нещо, което не съм в състояние сам да получа?

Мислиш ли, че ако искам нещо да се случи, няма да знам как да го предизвикам? Мислиш ли, че ако ми беше нужно да отидеш в Сиатл, не бих бил в състояние да те накарам да го направиш?

Не е така. Иначе е. Ти ми казваш къде искаш да отидеш, а аз ти казвам как да стигнеш там.

Вече хилядолетия наред хората са казвали на Бога какъв живот искат да живеят. Заявявали сте

- и пред Мене, и един пред Друг, помежду си

- че искате да изживеете дълъг живот в мир, хармония, здраве и обилие. Аз, на свой ред; вече хилядолетия наред съм ви казвал как можете да го постигнете.

Казвам ви го и тук, отново. Затова, нека оне­зи, които имат уши, да слушат.

Да, но както вече казах, понякога хората не искат да чуят това. Някои от тях не харесват онези части от диалога ни, където Ти се изказваш по политичес­ки въпроси или противоречиш на някои обществени нагласи. За тези неща искаме да чуем от други, не точно от Бога. Научих това, докато работех в меди­ите. Когато отидох в радиото, се оказа необходимо да приглуша голяма част от мненията си. Лари Ла Рю беше първият от шефовете, който ми каза това.

Работих за Лари около осем месеца, после получих възможност за ново начало. Само че сега не бих нарекъл такова събитие „ново начало", „пробив, пре­лом", защото днес зная, че не съществува „късмет" и че животът на човека протича, движен от неговите намерения.

Това е добре. Това е важно. То е жизнено важно, ако ще имаш приятелство с Бога - истин­ско, действено приятелство - чрез което ще раз­береш как действа Бог.

Открай време хората наричат добрите резул­тати в живота прелом, пробив, ново начало, къс­мет, щастлива случайност, откривателски нюх, съдба или нещо друго от тоя род. Лошите резултати - урагани, торнадо, земетресения, внезапна смърт - наричат „Божие Дело", „Пръст Божи".

Не е чудно у вас да живее представата, че трябва да се боите от Мене. Цялата ви култура подкрепя тази представа. Тя се оглежда във всич­ко, което казвате и в начина, по който го казвате. Тя е навсякъде в езика ви.

Сега ще ти кажа, че всичко онова, наречено от вас добри неща, които ви се случват, също е дело на Бога. Не съществува среща между двама души, която да е прост късмет, нито пък нещо, възникнало случайно.

Нима си представяш, че Лари е седял там - точно подходящият човек, точно в подходя­щото време, с точно подходящото отношение - благодарение на късмета ти!

Обмисли възможността двамата с Лари да не сте се срещнали по щастлива случайност в този ден и час, а той, като поддържащ играч, изчакващ в страничното крило на игрището добра топка за удар, да се е качил на сцената, да си е изрекъл репликите и да е излязъл. А играта, която играеш, да е продължила, както винаги си продължава - точно както си продължава и в момента, в който записваш всяка своя мисъл, свързана с утрешния ден. Като режисираш сцените с всяка своя изре­чена команда. Като ги изиграваш с всяка своя постъпка.

Това е страхотно! То може би великолепно изо­бразява истинската същност на нещата.

Може би?

Както казах, то великолепно изобразява истинска­та същност на нещата, И сега, разбира се, аз зная това. След разговорите ми с Бога, всичко това ми стана ясно. Но като хвърля поглед назад, си мисля, че имаше още един прелом, едно ново начало, кога­то един от най-големите ни таланти в ефира, юнак на име Джони Уокър, напусна радиостанцията два месе­ца след моето идване, за да поеме новата си работа в Ричмънд, Вирджиния. Скоро след това шефът на Джони в Ричмънд напуснал, за да се включи в една компания, която била купила малък предавател в Анаполис, Мериленд. Джони Уокър не искал да на­пусне Ричмънд, но казал, че познава нов, млад та­лант, с чиято помощ Дийн би могъл да придаде на радиостанцията в Анаполис нов облик и ново звучене. Този нов, млад талант бях аз.

Мигом потеглих за Източното Крайбрежие, дока­то майка ми кършеше ръце и молеше баща ми да ме спре. Баща ми рече: „Пусни момчето да върви. Време му е."

„Ами ако това е грешка?" попита Мама.

„Тогава ще е грешка", отвърна просто баща ми. „Той знае къде сме."

Пристигнах в Анаполис през август 1963 годи­на, един месец преди да навърша деветнадесет годи­ни. Началната ми заплата беше 50 долара седмично, но, ура, това беше истинско радио! Това не беше FM, беше ат. Оня тип радио, който се слуша в колите. Оня тип радио, който ловят малките транзистори по плажовете. И на двадесет и първия си рожден ден аз станах менаджер на продукцията в радиостанцията, отговарящ за излъчването в нея на скъпоструващите реклами.

Разказвам ви тези истории, особено - последната, защото искам да видите как Бог прониква в живота ни; как ние наистина имаме „приятелство с Бога", без дори да знаем за това. Искам да илюстрирам начина, по който Бог използва хора, места и събития, за да ни помогне да извървим пътя си. Или, по-скоро, как Той ми позволява да го направим, давайки ни градив­ната сила сами да определим действителния ход на живота си - въпреки че тогава не бих го изразил по този начин.

През 1966 година вече си бях пробил път като менаджер на продукцията в радиостанцията на голям град в дълбокия юг, чието име няма да спомена, за­щото не бих искал да смутя или разгневя сегашните му жители. Сигурен съм, че днес нещата са по-различни, но през 1966 година за мене беше грешка да отида там. Не съществуват грешки в Божия свят - това е кон­цепция, която още не бях усвоил. Едва сега виждам, че случилото се е част от моето обучение, подготовка за по-важната работа, която трябва да свърша на този свят.

Онова, което ме накара да мисля, че съм напра­вил грешка, идвайки в големия южен град, беше ра­сизмът, на който се натъкнах там. Беше средата на 60-те и Актът за Граждански Права бе току-що подписан от президента Джонсън. Той беше влязъл в законна сила, защото беше необходим (точно както законът срещу расовата омраза е необходим днес) и никъде тази необходимост не беше толкова очевидна, както в някои крепости на дълготрайни расови предразсъдъ­ци, намиращи се в определени ъгълчета на дълбокия юг. Бях в точно такова ъгълче - от няколко гледни точки. Исках 'да избягам от него. Мразех го.

Когато за пръв път влязох с колата си в гра­да, имах нужда от малко бензин. Зареждайки в ед­на бензиностанция, бях шокиран да намеря на вся­ка колонка бележка: САМО ЗА БЕЛИ. „Цветнокожи­те" зареждаха на една колонка отзад. Ресторантите, баровете, хотелите, театрите, автобусните станции и други подобни обществени места бяха сегрегирани по подобен начин.

Израсъл в Милуоки, никога не бях виждал нещо подобно. Не че в Милуоки или в който и да било друг северен град нямаше расови предразсъдъци. Но нико­га не бях се сблъсквал с такова крещящо определяне на цяла група хора като граждани второ качество. Нико­га не бях живял на място, където цялото общество се съгласяваше, че това е в реда на нещата.

Ставаше от зле по-зле. Бях поканен на обяд в дома на нови познати и сторих грешката да попи­там за становището по расовите проблеми, което сре­щах навсякъде в града. Мислех, че домакините, мила двойка от видимо образовани хора, ще ми обяснят как стоят нещата.

Обясниха ми, то се знае, но не така, както очаквах.

Настръхвайки, докато подаваше чашата си с ви­но на един черен прислужник с име Томас, за да му я напълни отново, домакинът рече провлачено с напрег­ната усмивка: „Да, знаеш ли, мой нови прия-а-ателю, надявам се да не ни съ-ъдиш прекалено строго. Как­то виждаш, ние наиистина сме мили с нашите цвет­нокожи. Да-а, сър, така е-е. Че защо, нали се отнасяме с тях, като с обикновени членове на семейството си." Обърна се към Томас. „Не е ли тъй, момчето ми-и?"

Потръпнах. Човекът дори не знаеше какво прави.

Томас, обаче, беше наясно. Прошепна: „Това е факт, капитане. Това е факт." И тихичко излезе от стаята.

Сега, в днешни дни, като видя крещяща неспра­ведливост, първият ми порив е не да бягам от нея, а да се приближа към нея; да се опитам да разбера как­во я поражда и подкрепя; да видя дали мога да сторя нещо, за да я излекувам. Но в онези дни на младостта сърцето ми само търсеше къде е истината, а не бе започнало да я подкрепя на дело. И тъй, искаше ми се единствено да избягам. По най-лошия начин. Нямах търпимост към нетърпимостта. Нямах представа за равнището на предразсъдъците, нямах представа за онова, което днес бихме нарекли Черният Опит - и исках единствено да избягам от всичко това.

Извиках на Бога: „Измъкни ме оттук!" Не можех обаче да си представя как наистина ще напусна рабо­та толкова бързо. Радиопредаванията са специфично поле за дейност и работа по собствен избор не се нами­ра лесно. Чувствах се щастлив, че мога да работя където и да било.

Разбира се, не бях разчитал на Божието приятел­ство. В онези дни мислех за Бога, като за Някой, който понякога би отговорил на молбите, друг път би ги от­минал без внимание, който ще ме накаже сурово за вечни времена, ако умра с грехове на душата си. Днес знам, че Бог непрестанно отговаря на молбите - знам също, че всичко, което мислим, казваме и правим, е молитва и то предизвиква отговор от Бога. Колко добър приятел е Той! Но през 60-те аз не разбирах това и затуй не очаквах да се случи някакво чудо.

Представете си изненадата ми, когато то се случи.

Беше обаждане по телефона, идващо от мрака, от един съвсем непознат. Той ми се обади, представяйки се като Том Фелдман. „Ви не ме познавате, но аз получих името Ви от Марвин Мервис (собственикът на радиостанцията, за която работех) в Анаполис. Търся програмен директор за нашата радиостанция в Балтимор. Марвин казва, че сте талантлив момък. Пред­ставлява ли за Вас интерес да дойдете тук на интер­вю?"

Не можех да повярвам на ушите си. Шегувате ли се? Викаше сърцето ми. „Да, мисля, че ще успея да уредя това", отвърнах на Том Фелдман.

„Трябва да знаете само едно", продължи той. „Това е радиостанция само за черни."

А, да, спомням си това. Беше умно от Моя страна, нали?

Умно? Направо си затворих очите. Погледнах съвсем през пръсти. Направих се, че нищо не забеляз­вам. Защото, когато бях назначен във WEBB в Балтимор, успях да видя от първа ръка какво означават предразсъдъците и как ги преживяват Черните, макар и в един от тъй наречените изискани големи градове.

Осъзнах скоро и своето собствено самодоволство, например - как си мислех, че ние, с нашите маниери и пози на хора от големия град, сме някак си по-добри от селския народ в дълбокия юг. Открих, че нашите становища по расовите въпроси не са много по-добри - но бях затънал дълбоко в Черния Опит, за да мо­га да видя всичко това. Извън дълбокия юг нашите предразсъдъци бяха изразени по различен начин - главно с много по-голяма доза лицемерие.

Освободих се в голяма степен от своите фалшиви и надменни мисли по време на престоя си в радиостан­цията, наречена през онези дни „Rhythm and Blues" и тъй научих, също от първа ръка, много за черна­та култура. Работата рамо до рамо с екипа от черни и ежедневният контакт с общността на черните ме доведе до прозрения, до които не бих достигнал по друг начин.

Когато научих онова, заради научаването на което бях доведен в тази радиостанция, Бог направи отново стъпка напред. Даде ми още една невероятна възмож­ност да се подготвя по-нататък за работата, която в крайна сметка трябва да свърша на този свят.

Поспри. Разбираш, естествено, че не Аз, а самият ти направи всичко това? Разбираш, нали, че Аз нямам за тебе друга програма, освен про­грамата, която си състави ти самият?

Да, сега зная това. Но тогава живеех в парадиг­ма, която внушаваше, че има нещо, което Бог иска да направя и че Бог контролира и предизвиква всички обстоятелства и събития в живота ми.

Добре, сега, само за да го преговорим, кажи кой контролира и предизвиква обстоятелствата в живота ти?

Самият аз.

И как го правиш? С всичко, което помисля, кажа и направя.

Добре. Тук е нужно обяснение, за да не би някой да си помисли, че Аз съм причината за твоя опит и преживявания.

Но Ти току-що се засмя под мустак и каза кол­ко умно е било от твоя страна да ме поставиш в ра­диостанцията само за черни.

Умен беше начинът, по който улесних осъ­ществяването на онова, което ти беше избрал да предизвикаш. По този начин действа приятел­ството с Бога. Първо ти решаваш какво избираш, а после Аз ти давам възможност да го направиш.

Аз ли реших, че искам да работя в радиостанцията за негри?

Не. Ти реши, че искаш да разбереш по-пълно - и честно - всичко около тези расови пред­разсъдъци. Реши това на много високо равнище. На равнището на душата. Отнасяше се за уроци, които Сам ще си дадеш. Отнасяше се за спомените ти, към които Сам ще намериш пътя. Отнасяше се за това как Сам ще се придвижиш към ясно осъзнаване на нещата.

Подсъзнателната ти мисъл беше да избягаш, да се махнеш оттам. Свръхсъзнателната ти мисъл беше да откриеш повече, на съзнателно равнище, във връзка със становищата по расовите пробле­ми, във връзка с нетърпимостта, включително и твоята собствена. Ти се подчини ма всички тези пориви едновременно.

А Ти, като приятел на душата ми, винаги ли ще ми даваш възможност да правя това?

Да. Ще поставям в ръцете ти инструментите, с които да придадеш форма на опита, който изби­раш, за да можеш да достигнеш все по-високо и по-високо равнище на съзнание. Ти можеш да избереш дали да използваш или да не използваш тези инструменти.

Какво би ме подтикнало да направя едното или другото?

Степента, в която си наясно, защо онова, кое­то се появява в живота ти, се появява.

По-късно ще ти говоря за равнищата на ясно­та и за равнищата в рамките на отделните равни­ща.

Изглежда, че винаги съм осъзнавал много повече нещата, след като се случат, отколкото докато се случ­ват. Сега виждам ясно защо е изникнало следващото нещо, което се е случило в живота ми, но по онова време съм Те проклинал.

Това не се случва толкова рядко.

Зная, но сега съжалявам, че се е случило, защото виждам две неща, които тогава не съм могъл да видя. Първо, виждам, че се е случвало онова, което съм предизвиквал, и второ, виждам, че това е ставало за мое най-висше благо.

Като се има предвид къде си казвал, че искаш да отидеш в своя жизнен опит и преживявания.

Да, като се има предвид къде съм казал, че искам да отида. Сега виждам, че винаги съм избирал да бъда учител, издигащ съзнанието на хората, и че цял живот съм се подготвял за това.

Това е съвсем вярно.

Но Ти се сърдех за неща, които сам аз създавах. Не разбирах, че Ти само ми даваш инструментите - най-подходящите, съвършено избраните хора, места и събития - за да се подготвя за жизнения опит, изживяването, което съм избрал.

Всичко е наред, не се ядосвай за това. Как­то казах, среща се често. Вече го знаем. Тъй че сега просто спри да се ядосваш на живота си - на каквото и да било в живота си. Виж го като съвършен.

Мислиш ли,