Световната конспирация срещу здравето д-р Атанас Гълъбов


Нестероидните противовъзпалителни (НП)



бет10/16
Дата10.07.2016
өлшемі1.62 Mb.
#189864
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   16

Нестероидните противовъзпалителни (НП) са твърде по­пулярни медикаменти сред медиците и са широко използвани и при артрит. Според публикация в "Америкън джърнъл ъф медисин" на учения д-р Г. Сингх от Станфордския университет: "Дори една умерена преценка показва, че около 107 000 пациен­ти се хоспитализират годишно във връзка със стомашно-чревни усложнения, възникнали от приемането на НП и поне 16 500 смъртни случая годишно се дължат на тях, и то само сред артритно болните пациенти."

Талидомидът е синтезиран в Германия през 1954 г. при една програма за получаване на антихистаминови медикаменти за лечение на алергии. От тестовете установи­ли, че освен известни противовъзпалителни свойства новият препарат имал и ясно изразено сънотворно действие.

През 1958 г. талидомидът навлиза в масова употреба в Европа, Южна Америка и Австралия. Буквално тонове от този препарат са били произведени и предписани. Медикаментът е бил назначаван и на бременни жени за сутрешното гадене и повръщане, когато имало такива.

На 16 декември 1961 г. д-р МакБрайд, австралийски гинеколог, публикува съобщение в "Лансет", в което отбелязва, че бе­бета, родени от жени, приемали талидомид по време на бремен­ността, имат характерни деформации на крайниците. След 5 месеца друго съобщение в същото медицинско списание заявява, че талидомид, даван на бременни зайци, предизвиква подобни уродства в крайниците на новородените. Препаратът е изтег­лен от пазара, но пораженията вече са нанесени.

Механизмът, по който талидомидът причинява вътреутробни дефекти, не е разгадан и до днес. Установено е, че този негов ефект се изявява между 21-вия и 33-ия ден от бременнос­тта като тератогенността не се влияе от дозата. При 80% от новородените, при които майките са го вземали в критич­ния период, се наблюдавали малформации. Пораженията са би­ли предимно на горните крайници - от видоизменени като плавници до липсващи пръсти на ръцете или цели ръце. Понякога са били засегнати по подобен начин и краката, а в много от случаите имало и допълнителни дефекти - вродени сърдечни пороци, черепни малформации, лицеви парализи, увреждания на пикочополовата система и др.

Децата, станали известни като "талидомидовите бебе­та", според някои автори са около 10 000. За тях са създадени в някои страни асоциации, които да ги подпомагат, но това едва ли е направило техния живот и този на родителите им по-щастлив.

В периода 1957 - 1970 г. в определени малки райони в Япония възникват епидемии от заболяване, което донякъде приличало на полиомиелит и протичало със слабост, парализи и слепота, и на което било дадено името полуостра миелооптиконевропатия. Повече от 15 го­дини усилията да се изолира някакъв вирус или бактерия като евентуален причинител за развитието му остават неуспешни.

Още при първите случаи е наблюдавана особена закономер­ност на проява на болестта: стомашни болки с разстройство, понякога придружено с кървене, след което се изявяват и симп­томите от страна на нервната система. До 1964 г. жертвите достигнали 161 души - твърде много за тези слабо населени райони. Понякога заболявали по няколко души от семейство. Обикновено най-много случаи имало в края на лятото, затова учените решили, че може би причинителят се пренася от ня­какви насекоми. Но интересното било, че болестта се срещала най-рядко сред малките деца, а най-често сред жените на сред­на възраст, което все пак било странно за инфекциозно заболяване. При фермерите, които работели с повече пестици­ди, се наблюдавала по-рядко, но имало доста случаи сред лекарите. При изследванията в кръвта и урината не се откривали патологични промени, а освен това не се проявявали треска или обриви, които непряко да показват наличието на някакъв па­тогенен микроб в организма.

Епидемията дори заплашвала да застраши олимпийските игри в Япония през 1964 г., тъй като никой не можел да открие от какво се причинява болестта и с какво съответно да се ле­кува.

През май 1964 г. японското правителство отпуска средст­ва и назначава комисия за проучване под ръководството на проф. Магоджиро Маекава от университета в Киото. В екипа бил включен и един от първите, които се сблъскали с новото заболяване, Рейсаку Коно, високоуважаван вирусолог, за когото отново ще стане дума след малко.

Същата година Масахиса Шингу, вирусолог от университе­та в Куруме и също член на комисията, оповестява, че е отк­рил вирус в изпражненията на болни от SMON, който той кла­сифицирал като еховирус. Различни еховируси са известни с това, че могат да инфектират чревната лигавица, и Шингу решил, че има данни за такава инфекция. Той изказал твърде­нието, че вероятно този микроорганизъм атакува впоследст­вие нервната система подобно на полиомиелитния вирус и води до развитието на заболяването. Той публикувал своето "отк­ритие" през 1965 г., като твърдял, че причината за заболяване­то е вече установена.

Но Рейсаку Коно приел с голяма предпазливост съобщени­ето на Шингу. В продължение на почти три години той изслед­вал пациенти със SMON, но не установил наличието на еховируса, както и не успял да събере доказателства, че пациентите изобщо преди това са били инфектирани с него.

В същото време Маекава и други изследователи от комиси­ята направили изненадващо откритие, на което обаче за съжаление било обърнато много малко внимание. Те установили, че на около половината от заболелите е било предписвано едно ле­карство против разстройство, известно под името ентеровиоформ, а на другата половина - лекарството емаформ. И двата медикамента били назначавани при проблеми с храносмилатения тракт - такива, каквито се изявявали при началните симптоми на синдрома SMON. Ес­тествено възникнало подозрение, че може би тези препарати имат някакво отношение към заболяването, но комисията, съсредоточена върху идеята за вирусната етиология, бързо отхвърлила това предположение, като отбелязала, че две различни лекарства не могат да предизвикат една и съща болест. Същевременно до края на 1966 г. случаите вече станали 2000.

През 1967 г. комисията била разпусната, без да бъде устано­вена причината. Но почти веднага след това в две селски облас­ти в префектура Окаяма започнала нова вълна от заболяването. Много възрастни жени и някои мъже в тридесетте били приети в съседните болници, като през 1971 г. заболелите представля­вали почти 3% от населението на областта. Междувременно през 1968 г. бил открит коксакивирус в един от пациентите, но това се оказало фалшива тревога - впоследствие се установило, че е станало случайно лабораторно замърсяване на пробата.

През 1969 а. японското здравно министерство, разтревожено от разрастването на епидемията, назначава нова комисия с десетократно по-висок бюджет в сравнение с 1964 г. - най-голямата комисия изобщо създавана за проучването само на едно заболяване. За ръководител бил назначен този път Рейсаку Коно, който бил отворен за алтернативни идеи относно възможната причина за заболяването. Той разделил на четири час­ти работния екип, в който влизали 40 от най-известните японски специалисти в различни области на медицинската наука.

По това време в световната специализирана литература се появили съобщения за т. нар. бавни вируси, които според ня­кои изследователи причинявали заболяване след продължителен латентен период на престой в човешкия организъм. Коно проучил обстойно и тази хипотеза, провеждайки съответните експерименти в продължение на три години, като дори помо­лил за съдействие колеги от други страни, но и тук идеята за намеса на някакъв микроб ударила на камък.

Част от учените в екипа започнали да търсят бактерия като евентуален причинител, но това също не довело до ника­къв резултат.

За щастие някои от участниците в разследването не били заслепени от вирусната етиология и именно те преоткрили това, което било установено при проучванията на предишната комисия, но на което тя не обърнала нужното внимание. Фармакологът Бепу, посещавайки силно засегнатата област Окаяма през 1969 г., за да проучва причините за разрастващата се епидемия, забелязва, че болните са приемали определени медикаменти, за да лекуват разстройство. Но за разлика от екипа на Маекава той проучва въпроса по-задълбочено и уста­новява, че двете лекарства - ентеровиоформ и емаформ, имен­но тези, които са били предписвани срещу диария, са различи търговски наименования на една и съща субстанция - клиоквинол. Именно тези два медикамента били давани, по­някога в големи количества, на хора с разстройство и дизенте­рия.

Бепу направил експеримент с мишки, очаквайки да види нев­рологична симптоматика, подобна на тази при SMON, но с из­вестно разочарование установил, че животните умрели и при­бързано решил, че може би се е заблудил със заключението си.

През същата 1969 г., проучвайки събраните данни от раз­лични лекари и болници, комисията се натъкнала на един осо­бен факт - някои от пациентите били описани със странен зе­лен налеп по езика - симптом, на който до този момент не би­ло обърнато внимание. Първоначално сред учените възникнала идеята, че вероятно този цвят се дължи на определен тип бактерия, която може да произвежда зелени пигменти. Но хи­потезата не била потвърдена. Междувременно постъпили дан­ни, че при някои пациенти урината също е с подобен цвят. След химично изследване се установило, че това е променена форма на клиоквинол!

Клиоквинол, продукт на фармацевтична компания Циба-Гайги, се продавал от години. Смятало се, че той само преминава през червата, убивайки причинителя на дизентерията, без да се абсорбира в тялото. Но наличието му в ури­ната и на езика на болните опровергавало тази теория. Съот­ветно възникнало силното подозрение, че болестта е причине­на от това вещество, а не от вирус. Този въпрос вълнувал из­вънредно много Тадао Цубаки, професор по неврология в универ­ситета в Ниигита, който се заел да събере неопровержими доказателства, за да потвърди или да обори тази хипотеза. Междувременно привържениците на вирусната етиология не били очаровани от развитието на нещата. Опозицията към становището на проф. Цубаки се засилвала и от факта, че клиоквинолът бил масово изписван от лекарите, които сега не можели да се примирят с разкритието, че може би са влошава­ли състоянието на пациентите. Разбира се, те не са и подозира­ли какво става всъщност, но идеята, че могат да бъдат обви­нени, сама по себе си е била предостатъчен мотив за негатив­ното им отношение към теорията за ятрогенната генеза на за­боляването. Това вещество било давано на хора с разстройство и коремни болки, но се оказало, че самото то предизвиква стомашно-чревни проблеми и колики. Лекарите, неосведомени за тези странични ефекти, са го назначавали в много случаи във все по-големи дози с презумпцията да лекуват разстройство­то, но всъщност са допринасяли за задълбочаване на проблема и впоследствие се е развивала неврологична симптоматика.

Проф. Цубаки наредил да се направи проучване в 7 болници. До юли 1970 г. той вече бил събрал достатъчно данни, за да направи следното заключение: 96% от заболелите са вземали клиоквинол, преди да развият SMON, а тези с най-тежките симптоми са приемали най-високи дози. Освен това се установило, че случаите на SMON били в синхрон с количеството на предписваните и продавани за различните периоди от време медикаменти, които съдържали тази субстанция.

Ятрогенният произход на заболяването обяснява и стран­ните му и необясними характеристики, които всъщност били свързани с особеностите на приема на клиоквинол - в по-малки дози от децата - затова при тях имало най-малко поражения; често в цели фамилии, в които имало дизентерия или разстройство, както и в семействата на лекари, тъй като те самите често разчитали на този медикамент при подобни стомашно-чревни оплаквания. Освен това се установило, че епидемията започнала съвсем скоро след като двата препара­та ентеровиоформ и емаформ били одобрени за производство в Япония.

През януари 1970 г. имало нови 36 случая на SMON и още 70 през юли, затова японското здравно министерство решило да доведе до знанието на лекарите разкритията и да ги огласи в пресата. На 8 септември японското правителство забранило изобщо продажбата на клиоквинол. През цялата следваща годи­на имало само 36 случая на SMON, през 1972 г. - 3, а през 1973 -само 1. С това епидемията свършила!

Изследванията върху тази субстанция с животни продължили през следващите години и безспорният му невротоксичен ефект бил доказан. За мишки той бил толкова отровен, че при тях нямало време да се проявят никакви неврологични симпто­ми - те просто умирали (спомнете си за опита, извършен от фармаколога Бепу). Междувременно се установило, че и в други страни по света са съобщавани от лекари подобни случаи, но без епидемичен характер. В Япония клиоквинолът е бил пред­писван масово и в големи дози, като нерядко болните са приема­ли и други медикаменти. Здравнозастрахователната полити­ка на японското правителство стимулирала предписването на повече лекарства, като заплащането на лекаря се определяло главно по този показател! В резултат на това процентът на здравноосигурителния бюджет скочил от 26 за 1961 г. до 40 за 1971 г. - цифра, превишаваща значително тези в другите стра­ни. Имало е пациенти, които са приемали от клиоквинола по няколкостотин грама в продължение на няколко месеца, докато в други страни по света той е бил сравнително рядко назна­чаван и в по-малки количества.

SMON е типичен пример за ятрогенно заболяване. Ето до какво може да доведат фармацевтичните "магически хапове" и погрешната здравна стратегия и политика. Еднопосочност­та на мислене на някои учени допълнително забавила разкрива нето на истинската причина. Както Р. Коно сполучливо отбе­лязва: "Ние все още сме здраво в хватката на откритията и теориите на Пастьор и Кох." Във всеки случай вирусолозите получили урок, а епидемията била прекратена.

Рекапитулацията била 11 007 жертви, от които няколко хиляди починали, а останалите трайно увредени, години изсле­дователски труд и много средства. След като разбрали, че още преди това Циба-Гайги е получавала сведения, разкриващи ток­сичността на клиоквинола, разгневени потърпевши завели дело срещу компанията, японското правителство, 14 дистрибуто­ри на медикаментите и 23 болници и лекари. Ето какво казва Ецуро Тоцука, един от адвокатите на пострадалите: "Ние бях­ме единствените, които събирахме информация извън Япония и канехме чуждестранни експерти, за да свидетелстват в съда. Установихме, че FDAА в САЩ е ограничила употребата на клиоквинол още 10 години преди това да стане в Япония. Ние открихме лекари от чужбина, които са докладвали и преди странични ефекти от употребата му. Но Циба-Гайги осъщест­ви връзка с тях и ги убеди с изключение на един или двама да не ни оказват съдействие... Компанията беше поканила някои от тях на почивка, а други да посетят главното й предста­вителство... Ние разбрахме, че те са възнаградени, за да не кажат нищо."

Днес мнозинството учени и лекари, да не говорим за обикно­вените хора извън Япония, не са чували за цялата тази исто­рия.

Хормоналните препарати и особено свързаните с предпаз­ване от забременяване днес вече са масово изписвани и у нас. Тази мода също има своите вредни последствия. Ето някои от страничните им ефекти: увеличен риск от развитие на тромбози, повишаване на кръвното налягане, увеличаване на телесното тегло (често наблюдавано явление), отоци, акне, разстройства на функцията на щитовидната жлеза, възникване на спонтанни маточни кръвотечения, нервно-вегетативни разстройства - главоболие, мигрена, депресия, умора и др. Противопоказанията биха заели половин страница, затова няма да изброявам всички. Намесата в хормоналния баланс на организ­ма може да има трайни отрицателни последици и такава не е желателно да се осъществява, без да има изрична нужда от това и то едва след като са опитани всички естествени средс­тва на лечение и ако те не са дали резултат.

През 40-те години в САЩ масово е бил предписван на млади жени хормоналният препарат диетилстилвестрол (ДЕС). Бом­бата избухва десетина години по-късно, когато изведнъж рязко нарастват случаите на изключително редкия по принцип рак на влагалището при малки момичета. Оказва се, че заболелите са родени от майки, приемали ДЕС. Само в документацията на д-р Хърбст, според д-р Р. Менделсон, има описани 300 подобни случая.

Контрацептивното средство норплант е на второ място по докладвани странични ефекти след антидепресанта прозак (вж. при "Антидепресанти") и затова Институтът за изслед­ване на населението попълва официална петиция до FDA, за да иска спиране на продажбите му.

Норплант е създаден от ембриолога Шелдън Сегал с финан­совата помощ на фондация "Рокфелер". Той е производство на Wyeth-Ayerst и е бил одобрен за употреба в САЩ от FDA на 10 декември 1990 г. Състои се от 6 малки капсулки, пълни със синтетичен прогестерон - левоноргестрел. Те се поставят подкожно на мишницата на жената, за да я предпазват от забре­меняване за срок до 5 години. Според изчисления около 1 млн. американки и около 2,5 млн. жени от други части на света са имплантирани с норплант. Поставянето и махането му стру­ва между 300 и 600 USD.

Тестуването на норплант започва през 1972 г. в разбиващи­те се страни - Хаити, Бразилия, Индонезия, Бангладеш, Ямай­ка, Чили и Доминиканската република. В стряскащо докумен­тално предаване - "Човешката лаборатория", излъчено по ВВС, се излага непрофесионалният начин, по който са били извърше­ни клиничните експерименти с препарата в Бангладеш и Хаи­ти, като са били нарушени международните норми за подобни изпитания. Предаването е било осъществено през 1995 г. и из­лъчено във Великобритания, но не и в САЩ.

Във филма жени, участвали в опита, свидетелстват за тежки странични ефекти, проявили се след поставянето на контрацептива. Те не са били предупредени за експериментал­ния характер на проучването, нито за възможните рискове. На тях дори им било отказано махането на имплантанта.

До днес хиляди дела са заведени в САЩ срещу фирмата произ­водител от жени, изпитали според тях сериозни странични ефекти от поставянето на норплант, включително и ослепяване.

Антидепресанти и психостимуланти

Последните десетина години често чуваме за масови убийства и въоръжени престъпления в САЩ, извършени както от въз­растни хора, така и от деца, които никога дотогава не са проявя­вали агресивно поведение и не са участвали в престъпни банди.

Един ден през 1989 г. Джоузеф Уесбекър, печатарски работник в Луизвил, идва на работното си място, убива 8 души и ра­нява 16 с автоматично оръжие, след което се самоубива.

На 19 февруари 1996 г. Тими Бектън, на 10 години, използва като щит своята 3-годишна племенничка, насочвайки пушка срещу заместник-шерифа.

През ноември 1996 г. Джули Мари Мийд се обажда на 911, мо­лейки полицаите да дойдат и да я застрелят, защото, ако те не го направят бързо, тя самата ще се застреля. Но ще застреля и тях преди това. Петима полицаи пристигат само за няколко минути и я "успокояват" с 10 куршума в главата и тялото.

На 21 май 1998 г. в Спрингфийлд, щата Орегон, 14-годишният ученик Кип Кинкел застрелва своите родители, след което отива в училищния стол, където убива 2 и ранява 22 свои съученици.

На 24 май 1988 г. две момчета на 11 и 13 г. откриват огън от горичката, разположена край тяхното училище. Резулта­тът - 5 убити и 9 ранени.

На 20 април 1999 г. двама студенти в Литълтън, Колорадо, си устройват "гърмяща веселба" в една гимназия в покрайнини­те на града.

През юли 1999 г. Марк Бартон убива 13 човека в Атланта.

Повечето от извършителите ай чака доживотна присъда или смъртно наказание.

Това е само част от зловещата статистика. Но какво може да е допринесло за тези внезапни изстъпления? Дали има не­що общо между тях?

Не можем да не допуснем и да не отбележим вредното вли­яние на телевизията и киното, които предлагат насилие в изобилие; относително свободния достъп до оръжие, липсата на подходящо образование, наличието на семейни проблеми и откъсване на децата от семейството, икономическите за­труднения, въздействието на расистки, сатанински и други подобни култове. Но това, за което средствата за масово осведомяване, с малки изключения, не уведомяват своите читате­ли, е, че всички тези деца и възрастни са приемали психотроп­ни медикаменти.

Нека се впуснем в едно малко разследване.

През януари 1988 г. американската фармацевтична компания Еli Lilly& Со. ("Илай Лили") пуска на пазара своя хит - антидепресанта флуоксетин или известен още като прозак (Ргоzас). Смята се, че е вземан досега от около 40 млн. души по света, като в последните години се дава масово и на деца. Прозак заедно с флувоксамин, сертралин, пароксетин, циталопрам и феварин спадат към една група - тази на т. нар. селективни инхибитори на обратния захват на серотонина (SSRI33). Те избирателно потискат обратното залавяне на серотонин в синаптичната цепка и съответно водят до повишаване на нивото на този медиатор в мозъка.

Антидепресантът венлафаксин също потиска об­ратния захват на серотонина, но не е специфичен, защото дей­ства по същия начин и на норепинефрина, и на допамина (други медиатори в мозъка). Според документацията на FDA има по­добни странични ефекти като прозак. Известно е, че той може да причини тревожност, безпокойство, безсъние, анорексия, за­губа на тегло и мания. След употребата му са докладвани сери­озни абнормни поведенчески и емоционални реакции - параноя, враждебност, депресия, налудни идеи, психоза. Може да предиз­вика хиперактивност и спазми в различни мускулни групи, ка­то например тортиколис, и да доведе до сексуална дисфункция.

Но нека продължим с прозак. Известният американски пси­хиатър Питър Брегин казва: "У мен няма никакво съмнение, че прозак може да доведе до насилие и самоубийство. Виждал съм много такива случаи. При един неотдавнашен клиничен експеримент 6% от децата приемащи прозак, станаха психотични. А манийната психоза може да доведе до насилие."

За да разберете кой е д-р Брегин, ще ви запозная накратко с неговата биография. Дипломира се с отличие в Харвардския университет през 1958 г., след което завършва едно от най-престижните учебни заведения в света - "Кейс уестърн ризърв скул ъв медисин" в Кливланд. Специализира психиатрия и полу­чава високо признание с назначението си в Националния инсти­тут по психично здраве на САЩ. Член на Американската пси­хиатрична асоциация и на Кралското медицинско общество в Англия, директор на Центъра за изучаване на психиатрия и психология, който създава през 1971 г., и хоноруван преподава­тел в университета "Джон Хопкинс". Член е на редакторския състав на няколко медицински и специализирани психиатрични издания. Автор е на много книги и статии в областта на психиатрията, между които "Токсична психиатрия", 1991 и "Да отвърнеш дръзко на прозак", 1994. Заради последната и заради участието му като вещо лице в няколко процеса срещу Еli Lilly компанията го атакува и се опитва да го дискредитира.

През 1994 г. д-р Брегин се явява като експерт, за да свиде­телства срещу Еli Lilly по случая на Джоузеф Уесбекър, за кой­то стана дума по-горе. Едно от предявените към производите­ля на медикамента обвинения, което поддържа д-р Брегин, е, че компанията не е направила достояние съществени научни до­казателства за опасностите възникващи при приемане на пре­парата, т. е. възможността да причинява изблици на насилие и да подтиква към самоубийство. Според д-р Брегин над 160 дела са заведени срещу фирмата производител, повечето от които за внезапно възникналите прояви на насилие към другите или към себе си проявили се в процеса на лечение с медикамента.

Престижното британско медицинско списание "Лансет" в един от броевете си от 1990 г. предупреждава, че приемането на лекарства от групата на SSRI е свързано със стимулирането на суицидни мисли и поведение (т.е. самоубийствени). По-късни проучвания в Англия също потвърждават тази опасност.

Според проф. Брегин стимулиращият ефект на прозак по време на клиничните му изпитания е бил толкова изразен, че в много случаи се е налагало да се нарушава протоколът на опита и да се назначават на болните транквиланти или седативи, за да потиснат тревожността и възбудата, които възниквали. В сравнение например с някои други антидепресанти като имипрамин и амитриптилин, приемането на прозак води до 4 пъти по-висок риск от извършване на самоубийство.

Прозак причинява мания в малко повече от 1% от пациентите (при трицикличните антидепресанти този процент е около 0,3). Например при мания след прием на медикамента в 23 от 33-те докладвани случая въобще не е имало подобни епизоди преди това. Манията често завършва с насилие и деструктивно поведение както към себе си, така и към околните, като човекът може да изпитва параноидни налудни идеи и да проявява силна враждебност.

Проф. Брегин: "Натрупват се все повече доказателства, че антидепресантите не са най-доброто лечение на депресия. В същото време досега вече има натрупани достатъчно много данни, които показват, че те често увреждат мозъка и ума, понякога предизвиквайки сериозни и опасни поведенчески абнормни прояви, включително и насилие, насочено към самия себе си и към другите."

Според д-р Джоузеф Тарантоло, психиатър от Вашингтон, "всички медикаменти от групата SSRI лишават пациента от емоция". Поведение, свързано с насилие или самоубийствени действия, са наблюдавани както още в самото начало на при­емане на прозак, така и след продължително лечение. когато наскоро говорих по този въпрос с мой приятел лекар от чужбина, той ми каза: "И аз, и моите колеги знаем за това действие на медикамента."

Някои от често срещаните странични ефекти на прозак включват: проблеми в сексуалната сфера, особено при мъжете - понижено либидо, неспособност да се изпитва оргазъм, пови­шено артериално налягане, кръвоизливи, втрисания, засилен апетит, наддаване на тегло, гадене и повръщане, промени във вкусовите усещания, болки в ушите, често уриниране. Някои по-рядко срещани или само в единични случаи са гастрит и гастроентерит, колит, отоци по крайниците, дерматит, опадване на косата, сърцебиене, аритмия и застойна сърдечна недостатъчност, мигрена, хипотиреоидизъм и др. Но най-тежките нежелани реакции са: апатия, параноя, антисоциално поведе­ние, враждебност, тревожност, суицидни мисли, халюцинации, ирационални идеи, хистерия - въобще един експлозивен коктейл от симптоми.

Психиатърът от Харвардския университет Мартин Тейчър заедно със своя колега Джонатан Коул и медицинската сест­ра Керъл Глод публикуват през февруари 1990 г. в престижния "Америкън джърнъл ъф сайкайътри" доклада "Възникване на интензивни сиуцидни мисли по време на лечение с флуоксетин (прозак)". В него се разглеждат случаите на шестима пациенти между 19 и 62 години, лекувани за депресия, които преди започва­не на терапията с медикамента не са имали суицидни мисли. Авторите подробно описват как всичките тези шест души след няколко седмици са били изцяло обхванати от мисълта за само­убийство и изпаднали в "много интензивно и завладяващо ги на­пълно състояние" - такова, каквото никога не са изпитвали ко­гато и да било преди това. Единият от тях си допрял заредена пушка в главата, а друг едва бил удържан да не извърши самоосакатяващи действия. Тези суицидни мисли се задържали след прекъсване на лечението, ако това изобщо може да бъде наречено такова, от три дена до три месеца у различните пациенти. Д-р Тейчър пише, че този опасен страничен ефект се наблюдава при 3,5% от лекуващите се при него, които приемат прозак.

Едно по-ранно изследване, резултатите от което са публи­кувани в септемврийския брой на "Джърнъл ъф Клиникъл сайкайътри" от 1989 г., показва, че петима от лекуваните раз­вили т. нар. акатизия - състояние, характеризиращо се с сил­на тревожност и моторно безпокойство, пациентът страда от безсъние, като непрекъснато се върти в леглото и изпитва нужда непрестанно да движи крайниците си. Според д-р Брегин това състояние би могло да допринесе за проявата на насилст­вени или себедеструктивни действия, тъй като то представ­лява изключително тормозещо преживяване. Според доклад на "Пъблик ситизън рисърч груп" от 1990 г., акатизия може да се прояви при 10-15% от приемащите прозак.

Д-р Дейвид Хийли, международно признат психофармаколог, твърди, че има явна причинно-следствена връзка между приемането на медикамента и случаите, свързани със само­убийства и убийства.

Епидемиологично изследване, публикувано през 1995 г. в "Бритиш медикъл джърнъл", също свързва приемането на про­зак с повишен суициден риск.

Според проучване, извършено от учените, работещи в Йейлския университет Кинг и Ридъл и публикувано в "Джърнъл ъв ди Америкън академи ъв чайлд енд ъдолесънт сайкайътрц" през 1991 г., саморазрушителни феномени се наблюдават у 14% от децата и юношите (между 10 и 17 г.), лекувани с прозак за обсесивно-компулсивно разстройство.

Същевременно многобройните контролирани сравнителни изследвания на медикаментите от групата на SSRI не показ­ват статистически значима разлика в ефективността им при лечението на депресия. Едно шокиращо изследване, публикува­но в "ДЖърнъл ъб нървъс енд ментъл дизийзиз" от 1996 г. (том 184, № 2) от Рода Фишер и Сеймур Фишер, наречено "Антидепресанти за деца", заключава: "Независимо че в литературата единодушно се отчита в резултат на двойно-слепите опити, че антидепресантите не са по-ефективни от плацебо при лече­нието на депресия при деца и юноши, те продължават да се из­писват масово."

За 1995 г. прозак заема една трета от всичките продажби на фирмата. Печалбите на компанията от него са 2 млрд. 1Т8В, а за 1999 г. - 2,6 млрд. USD.

Майкъл Гринфелд в статията си "Да защитаваш прозак", IV публикувана през декември в "Калифорния лойър", отбелязва, че в последните няколко години една дузина съдебни случаи сре­щу производителя са потулени чрез договаряне все едно, че нико­га не ги е имало. Това държи пресата настрана и съответно и обществеността, която не разбира за огромните обезщетения, които изплаща компанията. По този начин много хора, които също се чувстват ощетени от медикамента, не повдигат об­винение срещу нея. В някои случаи компанията прави договорка и с обвинението, което предявява незначителен иск, давайки възможност тя да бъде публично оправдана. В същото време тайно изплаща на потърпевшия значителна сума. Това са някои от триковете, които използват по принцип фармацевтичните концерни, за да прикрият своите грешки. Досега от всички за­ведени в САЩ дела срещу Еli Lilly от потърпевши присъда не е била произнесена в нито един случай, като или обвиненията са били отхвърлени, или са били разрешени по гореописания начин.

Мнението на компанията винаги е било: "Виновно е заболяване­то, а не медикаментът."

Но нека да се върнем към историята на прозак и неговото узаконяване.34

През 1982 г. Дейвид Данър от университета във Вашингтон започва да получава средства от Еli Lilly за научноизследова­телска работа и семинари, които впоследствие ще достигнат до 1,4 млн. USD. В същото време Данър е в Съвещателния ко­митет по психофармакологични медикаменти към FDA, който преглежда представянето на нови лекарства пред Управле­нието. Членовете на комитета винаги се питат дали нямат конфликт на интереси с тази фармацевтична фирма, която представя съответния продукт за одобрение. Въпреки че междувременно Еli Lilly вече му е платила за провеждането на кли­ничен опит със 100 пациента с прозак, Данър заявява, че в нас­тоящия момент няма никакви подобни отношения с фирмата и FDA приема отговора му за истинен. Освен това той е изнесъл до този момент и 5 семинара, спонсорирани от същата компа­ния. Но за всичко това Данър не съобщава на FDA. Той премъл­чава, че фирмата има договорка с него за спонсориране на още два негови семинара, ако прозак бъде одобрен. И първия от тях върху новия медикамент той изнася в Питсбърг само един ден след като FDA дава разрешение за пускането му на пазара. Съвсем скоро след това Данър получава от компанията нова субсидия, за да изследва ефекта на препарата върху механизма на съня.

През 1985 г. Еli Lilly провежда нов опит с прозак, при който установява, че той не е по-ефикасен от плацебо затова един статистик от FDA им предлага да намерят начин да предста­вят резултатите от опита по-приемливи. Компанията изключва от клиничните тестове страничните ефекти, като ги приписва на самото заболяване (депресията), но от Управле­нието казват, че това опорочава резултатите.

През 1986 г. д-р Ричард Капит, който работи за FDA дава следното становище: "Прозак може да влоши някои симптоми. С приложението на медикамента се свързва определен клини­чен риск от лека до средна тежест... Тези потенциални рискове включват засилване на вегетативната симптоматика на депресията. Предлага се това да се отрази в листовката към медикамента, за да предупреждава лекарите за възможните влошавания... Ако лекарството се допусне до производство, след това ще са необходими нови опити, за да се прецени по­точно тежестта на потенциалните рискове."

FDA установява, че Еli Lilly не е представила никаква ин­формация за психотичните епизоди по време на изпитанията, проведени с прозак, но не предприема никакви мерки, за да санкционира компанията.

Два месеца преди да се даде зелена улица на препарата, от FDA знаят вече за 27 смъртни случая от контролните клинич­ни изпитания - самоубийства, извършени по различен начин! За всички от тях е потвърдена директната им връзка с прозак. Докладвани са още 12 други инцидента със смъртен изход, но те не са били пряко свързани с приема на медикамента. Въпреки смущаващите данни прозак е одобрен и пуснат на пазара.

През август 1991 г. след едно слушане за прозак Пол Лебер от FDA изразява загриженост, че до този момент има повече от 15 000 негативни сведения за медикамента, и притиска персонала, който работи в отдела за докладване на странични­те ефекти на лекарствата, да отхвърли голяма част от тези реакции като маловажни.

До 1992 г. в FDA са докладвани 28 600 странични реакции плюс 1700 смъртни случая! Един от членовете на комисията към FDA, Дейвид Кеслер, заявява, че това сигурно е само част от отрица­телните явления. (Да си спомним, че по принцип само около 10% от сериозните странични ефекти се докладват на FDA )

Трябва да се отбележи, че в Германия отказват да лицензират прозак до 1992 г., докато компанията не се съгласява да сложи в листовката предупреждение към лекарите, че пациен­тът трябва да бъде следен отблизо по време на терапията и при необходимост да се дадат успокоителни (за да се тушира в известна степен състоянието на акатизия, което може да възникне и за което стана дума по-горе).

Критики към прозак идват и от Великобритания. През 1995 г. Хершел Джик извършва проучване върху самоубийства­та в тази страна сред хора, които са приемали 10 различни антидепресанта, предписани им от личния лекар. Той открил, че при пациентите, приемали прозак самоубийствата били значително повече. Според изследването при лекуваните с него има 187 самоубийства на 100 000, докато същата цифра за хо­рата с депресия, които не са в много тежко състояние и не са лекувани, е само 30. Това значи, че шансът да се самоубиеш, ако приемаш прозак, е неколкократно по-висок, отколкото ако не се лекуваш изобщо!

Поради лошата репутация, която прозак добива през пос­ледните години, Eli Lilly променя името му на сарафем, като препоръчва "новото лекарство" за лечение на предменструален синдром при жени (известен и като предменструално дисфорично разстройство). Този трик с даването на ново наименование на стар продукт се използва понякога от фарма­цевтичните компании и е една опасна семантика, която заблуждава както лекаря, така и пациента.

Ето какво пише психиатърът Питър Крамер в книгата си "Да слушаш прозак": "Прозак изглежда, че дава някакво специално чувство на увереност и самонадеяност на обичайно плахия, на чувствителния - безочливост, а на интроверта - социалните умения на търговски агент." А ето и думите на психиатъра Кей Джеймисън от университета "Джон Хопкинс", автор на книгата "Неспокоен ум", резултат от многогодишните му наблюдения и лечебен опит: "Срамежливостта си отива, на нейно място идват точ­ните думи и жестове и чувствате с увереност у вас силата да запленявате другите. Откривате интересни неща у интересни хора." Така е описан от него епизодът на мания, която всъщност е сериозно болестно състояние, изискващо психиатрична помощ. По време на такива манийни епизоди "обичайно плахи­ят" може да нападне дори полицай, а срамежлива и интровертна жена може да направи безсрамно предложение на непознат мъж. Сериозните епизоди на мания обикновено завършват в заключено психиатрично отделение. А лекарства като прозак и други от групата на SSRI могат да дадат импулс за възникване точно на такова състояние.

Досега няма проведени изследвания върху дълготрайните ефекти от приема на антидепресанти. Те се дават с цел да предотвратят самоубийство, но фактът е, че всъщност сами­те те могат да го предизвикат.

Това, което е много опасно, е, че лекарите под влияние на агресивната рекламна политика на фармацевтичните компании придобиват склонността да надценяват положителните ефекти за сметка на рисковете от употребата на различни медикаменти. Пациентите също нерядко са съучастници в то­зи процес. Ако четете или слушате рекламите, може да придо­биете усещането, че краят на депресията (или каквото и да е там страдание) е само на едно хапче разстояние от вас. Това, което не ви съобщават обаче е какви негативни ефекти и рискове крие това "лечение". Затова винаги трябва да се има пред­вид, че рекламните твърдения имат твърде малко общо с действителността! Фармацевтичната индустрия дава много повече пари за реклама, отколкото за научноизследователска работа и производство. Това означава стотици милиони, ко­ито се изразходват, за да се изглади образът на новият продукт и да се заглушат критичните гласове. По закон лекарст­вото, което предстои да бъде пуснато на пазара, трябва да премине задълбочени проучвания, като определянето на рисковете и ползите от него трябва да са съотнесени към медицинския проблем, който имат за цел да разрешат. Разбира се, дълбоката депресия е много сериозно състояние, но въпросът е доколко антидепресантите облекчават това психично страда­ние и дали страничните им ефекти оправдават тяхната употреба. Голяма част от хората изпадат в депресивни епизо­ди в резултат на социалните условия, загуба на близък човек, или изобщо някакъв друг житейски стрес. Бих ви попитал: ни­ма можете с антидепресант да осигурите работа на някого или да го утешите за загубата на детето му, починало от свръхдоза наркотици?

Искам да обърна внимание и на един друг момент - много от хората, които пият тези медикаменти, са заблудени от­носно собствените си усещания и чувства. Защо? Защото при лечението на депресията ефектът на плацебо е много силно изразен. Проучванията показват, че около две трети от па­циентите, които съобщават за "чувствително" подобрение при приемане на антидепресанти, се чувстват по същия начин от плацебо, като същевременно не изпитват странични ефекти като полова слабост, тревожност, безсъние и т. н.

За да разберем какво всъщност става трябва да вникнем в човешката психология. Медицината засега не разполага с лабо­раторни тестове, с които да отчита настроението. Понякога дори и най-близките не знаят за чувствата, които някой изпитва, и много депресирани личности успяват да заблудят не само своите роднини и колеги, но и самите себе си по от­ношение на терапевтичното въздействие. Преценката за ефекта от лекарството е замъглена много често от необходи­мостта да вярваме, че има вече нещо, което ще облекчи тези наши страдания и ще ни позволи да се отървем от болестта. Защо, мислите, в името на здравето толкова много хора са приемали всякакви отвратителни смеси и силно токсични съ­единения като живачни и арсенови соли, подлагали са се на кръвопускане и драстични очистителни? Защото от векове и лекари, и пациенти са хранили винаги силна надежда за излекуване, и поради тази причина нерядко са се заблуждавали за нас­тъпващо подобрение след лечението, когато такова всъщност не е имало. Някъде дълбоко в своята същност на човек му се иска да вярва в приемането на лекарства и затова съвременна­та наука има нужда от цялата обективност, на която е способна, за да отдели надеждите и желанията от истинските лечебни ефекти на медикаментите. Нееднократно лично съм наблюдавал самозаблудата по отношение на очакваното подобрение, в която може да изпадне пациентът, искащ да постигне излекуване. Всъщност само неговите надежди и же­лания са тези, които му носят измамно облекчение, но той много успешно може да обърка и лекаря. Този факт се използва не само от фармацевтични фирми, но за съжаление и от някои некоректни лечители и лекари, прилагащи алтернативни ле­чебни методи.

Трябва да е ясно, че в клиничните опити има много пари, за­ложени на карта. Ако се установи, че лекарството, което се изпитва, няма очаквания ефект и/или има и много или опасни странични ефекти, това може да означава години изследвания и милиони долари загубени за компанията, която го е разработ­вала. Ако обаче се докаже, че е успешно, това би означавало ми­лиарди долари печалба, достатъчна, за да поддържа един фар­мацевтичен гигант години, докато направи поредния удар. Имайки предвид тези факти, не би трябвало да се учудваме, че фармацевтичните компании често правят всичко възможно, което е твърде далеч от разбиранията за етичност и хуман­ност, за да изкарат на пазара някой свой продукт.

Без да навлизам в подробности, ще би запозная накратко с опитите, проведени с два препарата, и мисля, че те ще ви дадат допълнително идея за начините, по които често се извър­шва одобрението на медикаменти.

Ето например клиничния опит със серзон под номер СN 104-002. Този експеримент започнал с група пациенти, които били диагностицирани със сериозна депресия със среден брой точки 24 по скалата на Хамилтън35, между които нямало такива с очевидно самоубийствени тенденции. На една част от лекуващите се бил назначен серзон, а на друга - плацебо. Никой от участващите не е знаел на кого какво е дадено освен няколко души, които следели за безопасността на експеримента. Опитът продължил 6 седмици, като всеки пациент бил изследван веднъж седмично и се отчита­ли резултатите. Фирмата производител очаквала да се устано­ви "значително подобрение" при тези, на които бил даден серзон, което би се дефинирало като 50% намаление на точковия сбор по скалата на Хамилтън. Въпреки че 6 седмици е малък срок за изпи­тание на медикамент, за който се очаква, че ще се приема месеци, това време е все пак достатъчно, за да се установи дали ще има някакъв първоначален ефект.

Какво показали резултатите? Статистически нямало разлика между групата, на която давали серзон, и тази, която при­емала плацебо. При плацебо-групата подобрението било с 11 т., а при серзон-групата с 12 т. - съвсем нищожна разлика, която би могла и да е съвсем случайна. При 6 от 8 теста, представени от фирмата пред FDA, серзон не показал някакви значими предимс­тва спрямо плацебо. Още три други опита били прекъснати, преди да са ясни резултатите. За три от неуспешните опити FDA била убедена от компанията, че дозата била твърде ниска, затова били направени нови три с по-висока доза. Единият от тези експерименти бил пълен провал, а други два били на границата, но били провъзгласени за успешни. Дори и когато най-неблагоприятните за серзон резултати били изключени, хората, лекувани с него, имали подобрение само 13 т. средно, докато тези, лекувани с плацебо - 12 т. При това положение как би могло да се твърди, че серзон е ефикасен? Знаейки тези факти всеки здравомислещ лекар би предпочел да назначи плацебо, отколкото съответния медикамент.

Един обезпокоителен проблем при клиничните изпитания на антидепресанти е, че много пациенти отпадат от изследва­нията поради токсичния ефект на изпробваните медикаменти. При експеримента със серзон една трета се отказали, пре­пи да изтекат 6 седмици. Но било разрешено напусналите да се отчетат все едно че са продължили опита, като накрая са би­ли включени дори тези, които отпаднали още първата седмица! Представете си следната ситуация: пациентът нап­ример е добре до третата седмица, но на четвъртата е хоспи­тализиран поради сериозни странични ефекти от медикамента. В крайното отчитане обаче се включва именно междинния резултат преди човекът да е приет в болница, и това очевид­но опорочава опита.

Трябва да се има предвид и друг факт. Един от най-чести­те странични ефекти на антидепресантите е да се влоши тревожността и безсънието или пък да се проявят такива, ако преди не са съществували, и да се добавят към симптомите на депресията. За да се блокират тези странични ефекти, на па­циентите било разрешено да вземат успокоителното средство хлоралхидрат. Да, но в този случай вече има включено и друго лекарство и очакваният благоприятен ефект на изследвания медикамент става твърде съмнителен. А именно в един от "успешните" опити със серзон на участващите било разрешено да приемат сънотворни, Като 14 от тях вземали допълнител­но и различни транквиланти и антидепресанти! Тогава кой може със сигурност да твърди, че минималният положителен ефект в тази група в сравнение с плацебо се дължи именно на серзон, а не на някое от другите лекарствени средства?

При втория "успешен" опит със серзон статистическите данни били още по-ненадеждни. Един-единствен супервайзър наблюдавал опита в 6 психиатрични и 7 семейни практики. Когато най-накрая били отчетени резултатите, се установило, че опитът е неуспешен. Докато при пациентите от 7-те се­мейни практики имало известен положителен резултат, то при психиатричните пациенти нямало такъв. Какво направи­ли тогава? Просто изключили от крайните резултати послед­ните.

Научният метод изисква да се повтори даден резултат, който вече веднъж е бил постигнат или за който се изказват подобни твърдения. Но в случая със серзон това не е станало.

Резултатите от изпитанията на ефексор също не са кой знае колко по-добри от тези на серзон. В два от три опита ефексор не показал положителен резултат в сравнение с плацебо по скалата на Хамилтън в края на 6-ата седмица. Но FDA отново позволила да се променят правилата, за да може ефек­сор да бъде одобрен.

Дълготрайният прием на медикаменти, при които дори краткосрочните изпитания не са показали значителен благоп­риятен ефект, а същевременно са се изявили понякога твърде обезпокоителни и сериозни странични явления, крие още по-го­леми рискове, които могат да останат скрити с години. Всичко това разбира се, остава за сметка на доверчивите пациенти, между които, трябва да се отбележи, има и много лекари, и техните семейства. Защото провалите при еспериментите с различните нови медикаменти не се разкриват на медиците, а им се пробутват крайните, видяхте вече по какъв начин, получени "добри" резултати.

В опитните протоколи би трябвало да се отбелязват всич­ки лекувани, при които приемането на медикамента е било пре­къснато поради каквато и да е причина - независимо дали пора­ди тежък страничен ефект, или пък защото пациентът се е самоубил по някакъв начин. Но както видяхте, точно това по­някога не се прави, за да може да се получи одобрение за пускане на пазара. От всички цитирани по-горе опити с антидепресан­ти, както и от изказвания на представители на фармацевтич­ни компании става ясно, че болните всъщност се чувстват съвсем добре от плацебо, а очакваните ефекти от различните препарати от тази група са твърде малки. Тук отново искам да напомня, че за разлива от плацебо антидепресантите имат значителни и често твърде сериозни странични ефекти, като трябва да се държи сметка не само за психоемоционалното състояние, но и за промените, които могат да настъпят в реди­ца органи и системи - черен дроб, бъбреци, сърдечно-съдова система и т.н.

Поне 27% от пациентите, приемали ефексор например, са получавали гадене, а 11% - сексуални проблеми, като 5% от тях развили импотентност, а останалите 6% - ненормална или бо­лезнена еякулация. При 8% се проявил запек, а 9% изгубили апе­тит напълно и били класифицирани като анорексични. Ефек­сор показал също и странични ефекти върху сърцето между които леко учестяване на пулса, повишаване на кръвното наля­гане и др. Според преценки на FDA след една година терапия с ефексор вероятно 8% от тези, които го приемат, ще трябва да започнат да пият лекарства за понижаване на кръвното налягане. При 14% ефексор предизвикал сънливост. Повече би­ли тези, при които предизвикал безсъние, тревожност или нер­вност - общо 18%. При 10% от участващите в опитите се по­явили неестествени изпотявания, а 11% получили пресъхване на устата.

Общо при 19% от приемащите ефексор страничните ефекти станали толкова силни, че се наложило да прекъснат приемането му, преди да изтече крайният 6-седмичен срок. Аналогични са данните и за другите антидепресанти от тази група.

При изпитанията на серзон също са наблюдавани подобни странични ефекти, но преобладаващи са били тези от страна на висшата нервна дейност - объркване, проблеми с паметта, понижена концентрация, както и липса на координация, забаве­на психомоторика. По-слабо изразени са били нежеланите въз­действия върху половата сфера, което неговите производите­ли съответно използвали при рекламирането му.

При един двойно сляп рандомизиран опит със сертралин, проведен от д-р Дейвид Хийли с 20 здрави души между 28 и 52 г., са се появили суицидни мисли при двама от тях са­мо няколко дена след лечението.

Страничните ефекти при лекарствата от групата на SSRI са толкова изявени, че един на всеки пет-шест човека трябва да преустанови приема им. За сравнение при понижаващото холестерола лекарство зокор този процент е около 5,6%, а за фосамакс - употребяван при остеопороза - само 4%. Прозак е лекарството, за което FDA е получила най-много сведения за странични реакции - повече от 39 000. На второ място е контрацептивът норплант с 24 000 доклада за нежелани въздейст­вия.

Нежеланите реакции могат да бъдат от лек кожен обрив до смърт. FDA характеризира като "сериозни" тези, при ко­ито настъпва смърт, трайно увреждане, рак, малформации в плода или такива, за които се налага хоспитализация. От 1987 до 1997 г. прозак държи първото място и в това отношение с 8600 доклада. На второ място е противосъсирващият медикамент кумадин. Паксил, друг антидепресант, който вече споменах, е на 4-о място в тази мрачна листа, золофт - на 7-о, а ефексор - на 19-о. Фактът, че измежду пърдите 20 медикамента са 4 антидепресанта, говори достатъчно ясно за тяхната токсичност.

Скорошни проучвания погазват, че нивото на прозак в мозъка е около 100 пъти по-високо, отколкото в кръвта и се смята, че положението е подобно и при другите антидепресанти от тази група. Натрупването означава, че ефектът от те­зи медикаменти може да продължава още дълго след като при­емът им и бил прекъснат. Освен това според характера на мо­зъчните вълни човек като че ли е в състояние на безчувствен сън, а всъщност изглежда буден и действа. Повишените нива на серотонин в мозъка провокират кошмари и сомнамбулизъм. И точно както при сомнамбулизма много от пациентите, които са вземали прозак, съобщават, че не помнят въобще или имат слаб спомен за това, което са правили. Повишени нива на серотонина се получават например при приемане на наркотици като ЛСД, които водят до появата на халюцинации, както и при шизофрения, органични заболявания на мозъка, болест на Алцхаймер, аутизъм, анорексия и др.

Дори само една доза прозак от 30 мг повишава двойно ниво­то на кортизола, което се наблюдава при стресови ситуации. Резултатите от това са много по-вредни при малки деца, на които безотговорно се предписва този антидепресант. Първо­начално може да настъпи еуфорично състояние, за което съоб­щават някои от приемалите го, последвано от депресия и за­силваща се умора.

В най-откровените статии и клинични учебници дори няма претенции, че е доказан научно механизмът, по който действат антидепресантите. Ето какво пише в последното издание за Американската психиатрична асоциация: "Причините за тежките депресивни епизоди и биполярното разстройство остават неясни и няма удовлетворително обяснение, насочващо съм ефективността на лечението." Независимо от твърденията, че прозак, золофт и паксил са по-ефикасни, защото увели­чавали концентрацията на серотонин в мозъка, в повечето учебници пише, че всички антидепресанти имат, общо взето, еднаква (не)ефикасност. Освен това медикаменти, които действат върху различни невромедиатори, имат непредсказуеми странични ефекти. Вероятно те предизвикват вид химичен шок в мозъка и в периода на адаптация към тези промени може да изглежда, че при някои хора като че ли настъпва подобрение на симптомите.

Но рисковете от антидепресантите не свършват дотук. Когато хората са ги приемали месеци или дори години наред и решат да спрат, се появяват нови сериозни проблеми. Първият е психологическата зависимост и тя се наблюдава и при други медикаменти - сънотворни, успокоителни. Всички те са се превърнали в нещо като патерица за човека, който не може да си представи, че без нея би могъл да ходи. Вторият проблем е свързан с включването на медикамента в метаболизма на тя­лото и промените, които той предизвиква във физиологическите процеси. Затова при спирането му може да се появи цял букет от абстинентни симптоми. Д-р П. Брегин пише в книга­та си "Осакатяващи мозъка лечения в психиатрията": "Психиатричните лекарства са значително по-опасни за приемане, отколкото много лекари и пациенти осъзнават, но внезапното им прекратяване съ­що може да бъде рисковано. Много от тях водят и до пристрас­тяване и повечето предизвикват абстинентен синдром, като и двете състояния са емоционално и физически тормозещи и понякога животозастрашаващи..." Според д-р Томас Мур, поне един от трима приемали антидепресанти, изпитва абстинен­тен синдром.

Eli Lilly заявява, че прекъсването на приема на прозак не е било систематично проучвано нито при животни, нито при хо­ра. Според "Бристол Майерс Скуиб" серзон не е изследван в дългосрочен план за поносимост, физическа зависимост или абстинентни симптоми. Същото важи и за зо­лофт. Много малко са компаниите, готови да платят за едно скъпо проучване, което може да разкрие нова опасност, произ­тичаща от употребата на даден медикамент. Това би означа­вало спиране на неговото производство, което ще лиши от пе­чалби фирмата производител. Поради тази причина всичко ос­тава за сметка на потребителя!

Според едно проучване около 35% от пациентите, приема­ли ефексор, изпитват абстинентни симптоми, които вари­рат от грипоподобни оплаквания до безсъние, гадене, нерв­ност и лесна уморяемост. При малък брой от лекуваните симптомите са били толкова силни, че, за да бъдат овладяни, се е наложило да им се дават други лекарства, а при няколко души било невъзможно медикаментът да бъде спрян. 8 човека от изследваната група разбили мания, а други 8 получили припадъци. При 3 настъпила сърдечна аритмия. Подобни сим­птоми въобще не са наблюдавани при пациентите, приемали плацебо!

Кампанията Wyeth-Ayerst съобщава за подобни абстинентни симптоми и при други две лекарства - дезирел и имипрамин. Някои фирми дори не слагат предупреждение към лекарите на указанията за медикаментите за възможните симптоми при прекъсването им, може би защото те никога не са били подроб­но изучавани. Не се познават и непредсказуемите неблагопри­ятни лекарствени взаимодействия, които биха могли да се получат, когато заедно с антидепресантите се приемат и дру­ги лекарства.

Един от доводите, които използват фармацевтичните компании, за да налагат своята продукция, е, че 15% от нелекуваните от депресия посягат на живота си и затова имат нужда от антидепресанти. Но изследванията показват, че само­убийствата са много по-чести сред хората, които приемат ме­дикаменти от групата на SSRI! 64 от всеки 68 самоубийства или опити за самоубийство са при тези, които приемат анти­депресанти, а не при тези които са на плацебо!

Въпреки наличните данни фирмите, както и FDA продължават да отричат, че антидепресантите могат да доприне­сат за извършване на самоубийство, и да не приемат фактите. Ето например какво казва Дарлин Джоди от Bristol Myers Squibb: "Аз не твърдя, че антидепресантите предпазват от самоубийство, но не вярвам, че те го предизвикват."

Въпреки всички обезпокоителни факти още по-тревожно е, че прозак и други медикаменти от групата на SSRI се предпис­ват на все повече млади хора и деца както от общопрактикуващите лекари, така и от педиатри! Независимо че те са одоб­рени от FDA за приложение само при възрастни, защото не са провеждани опити с лица под 18 г. Във в. "Ю Ес Ей тудей" от 2 май 1999 г., се цитират данни от едно частно проучване на д-р Джери Ръштън, педиатър в медицинския факултет на универ­ситета в Северна Каролина, което е обхванало 600 фамилни лекари и педиатри. 72% от тях признават, че са предписвали SSRI на пациенти под 18 г. (Единствено лувокс е одобрен за приложение при деца, и то само при обсесивно-натрапчива нев­роза.) 67% са заявили, че са давали медикаменти за лека и сред­но изразена депресия при деца. 40% са назначавали антидепресанти от същата група при синдром на дефицит на внимани­ето (СДВ) и синдром на дефицит на вниманието с хиперактивност (СДВХ) - състояния, при които няма извършени рандомизирани клинични опити. Само 8% от лекарите са заявили, че са получили подходящо обучение относно лечението на депресия при деца.

Проучването показало също, че антидепресантите се из­писват и при нощно напикаване и агресивно поведение. Няколкостотин хиляди деца под 18 г. възраст вече се "лекуват" с прозак в САЩ.

Тревожен е и фактът, че нищо не е известно за дългосроч­ното въздействие, което тези "лекарства" имат върху цент­ралната нервна система на подрастващите! Предположенията, че малчуганите ще реагират като възрастните, са доста несигурни.

Отново в "Ю Ес Ей тудей" от 22 февруари 2000 г., който цитира информация от JAMA, откриваме тревожни данни за драстичното увеличение на предписанията на антидепресан­ти и други медикаменти при дори съвсем малки деца. Само за периода от 1991 до 1995 г. този процент е 50, включително за прозак и за риталин (за последния ще стане дума след малко), и то при деца между 2- и 4-годишна възраст, като броят на "лекуваните" в горепосочената възраст непрекъснато нараства. Клонидин, използван за лечение на високо кръвно при възрастни също е медикамент, който се предписва все по-чес­то за безсъние при хиперактивни деца.

След инцидента в Литълтън, Колорадо, за който стана ду­ма по-горе, психиатрите, извикани да помогнат психологически на присъствалите на събитията студенти, както и на близките на убитите и ранените, са започнали да изписват съ­щите антидепресанти! Д-р Ан Трейси направила лично проуч­ване и установила, че почти на половината от тези хора са назначени психотропни лекарства!



Риталин, медикамент на фирмата Ciba-Geigy, спада към групата на амфетаминоподобните психостимуланти с адреномиметично действие - ПАмД. Те преминават през кръвно-мозъчната бариера и действат предимно върху цент­ралната нервна система. Под тяхно влияние се премахва чув­ството за умора и сънливост, като се подобрява активното внимание. Появява се усещане за прилив на сили и бодрост, увеличава се работоспособността. Когато в Европа устано­вяват смъртни случаи, най-вече при спортисти, става ясно, че амфетаминът води до зависимост, след което е забранен от СЗО.

Поемането на по-големи дози ПАмД води до психомоторна възбуда, агресивност, еуфория или дисфория, безсъние, безапетитие. Токсикоманите, употребяващи тези средства, са с по­вишена активност и агресивност, и с параноидни изживявания. В началото либидото е засилено, след това настъпва импо­тентност. Значително изразени са сърдечно-съдовите ефекти на амфетамина и амфетаминоподобните стимуланти - наблюдава се повишено кръвно налягане, тахикардия, опресия в сър­дечната област, инфаркт на миокарда, мозъчен инсулт.

Риталинът се метаболизира в черния дроб и се излъчва през бъбреците. Предизвиква освобождаването от пресинапсните структури на медиаторите норадреналин, допамин и серотонин. Той е централен стимулант на нервната система -засилва психическата и физическата активност, води до еуфо­рия. Препоръчва се при "трудни деца", т.е. такива, на които е поставена диагноза СДВ или СДВХ.

Риталин никога не е тестуван за безопасност и ефикасност при дълготрайна употреба. Но със сигурност е устано­вено, че хроничното му приложение може да доведе до зависи­мост (пристрастяване/токсикомания) и до развиване на то­лерантност към него. Механизмът му на действие не е напъл­но изяснен.

През последните години много ученици и студенти зло­употребяват с риталин, като го използват в качеството му на стимулант, за да постигат по-добри резултати. Но последст­вията нерядко са: изтощение, формиране на зависимост или евентуално прибягване към наркотици.

Някои странични ефекти, предизвикани от медикамента са: нервност, безсъние, раздразнителност, потиснатост, понижение на апетита, главоболие, замаяност, неясно виждане, хиперактивност, конвулсии, мускулни крампи, тахикардия, тикове или изостряне на такива, артралгия, забавяне на растежа, кожни реакции - уртикария, алопеция. При прекъсване на приема може да се разбие токсична психоза. При предозиране се появяват симптоми от страна на ЦНС и засилени симпатомиметични ефекти: тревожност, повръщане, треперене, мускулни гърчове, конвулсии, които могат да бъдат последва­ни от кома, психомоторна възбуда, еуфория, агресивност, халюцинации, делириум, главоболие, хиперпирексия, сърдечна аритмия и др.

Ето какво пише за риталин в "Справочник на лекарствените средства" под ред. на проф. П. Узунов, изд. 1999 г.: "Хронич­ната злоупотреба с риталин може да доведе до отчетлив то­леранс и физическа зависимост с варираща степен на абнормно поведение... Риталин не бива да се използва при деца под 6-годишна възраст, тъй като безопасността и ефикасността на препарата в тази възраст не са установени... Употребата му трябва да се избягва по време на бременност... не е ясно дали активната субстанция на риталин или неговите метаболити преминават в кърмата..."

Какво става в САЩ сега, според някои автори? Ако детето закъснява малко за час може да му се сложи диагноза "поведенческо разстройство"; ако не може да чете още според изискванията за дадено ниво - вече има "разсейване и незадържане на вниманието" и т.н. И всички тези прояви са кодирани като нозологични единици (обособени описания на отделни заболява­ния) в една от международните класификации на болестите. Използваната в САЩ класификация през 1952 г. е включвала 112 нозологични единици, а през 1994 г. те са вече 370! И, разбира се, при всички тях се препоръчва да се включат в лечението син­тетични медикаменти!

Няма да коментирам и да се спирам подробно на отразения в средствата за масово осведомяване неетичен опит с лекарствения препарат рисполепт, който беше проведен през май 2000 г. в старозагорското сиропиталище "Мария Терезия". Живеещи в дома сираци между 11 и 14 г., набедени за деца с "по-буен темпе­рамент" са били излъгани, че им дават витамини, от които "ще станат по-красиви и дори ще отслабнат". Шест деца получили интоксикация след приемането му, за което са били откарани в Центъра за спешна помощ с различни симптоми: припадане, виене на свят, забавена сърдечна дейност, сънливост, парене в очите, главоболие, болки в корема. Самата фирма производител съобщи, че медикаментът е забранен за приложение при деца под 15 години. Може би за някои лекари животът на сираците едва ли има голяма стойност - важно е да се "прави наука".

Най-накрая искам да ви обърна внимание на факта, че пси­хотропните лекарства са един от начините, чрез които се осъществява контрол над личността.




Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   16




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет