Седма глава - Продадена любов

Седма глава - Продадена любов

Алфонсо бе разорил имението и бе пропилял наследството на баща си, но все още имаше какво да се даде в зестра на малката нахалница, която се бе родила само за да подяжда неговите позиции. Докато хлапачката бе затворена в онзи манастир, Алфонсо се бе постарал да си поживее добре, благодарение на което земите бяха запустели, реколтата беше изгоряла, добитъкът – изяден на безкрайните Алфонсови пиршества, а щерките на селяните в околността – непрекъснато щипани и задиряни, дори и невръстните девойчета. Хората по брега мразеха Алфонсо и даже бяха започнали да се оплакват пред сюзерена на околията – пер Регалиш.

Гомеш де Регалиш, заслепен в приятелските си чувства към Алфонсито, дълго го имаше за най-съвършеното същество, раждано на Земята, но след като оплакванията от местните селяни зачестиха, Гомеш се замисли как да постъпи. Трябваше да отърве приятеля си от порочните привички и да усмири областта, а това можеше да се направи единствено с помощта на Светата майка – Църквата, бе убеждението на Де Регалиш. Затова дейният велможа писа на когото трябва и ето че скоро след това на помощ бе пратен най-малкият му брат: абат Луиш, момченцето, заради което замалко не се удави Ещер преди години. Луиш де Регалиш бе напреднал по стълбицата към съвършенството и бързо бе усвоил църковните науки, дотолкова, че да бъде един многообещаващ млад свещеник и – особено след като притежаваше такъв знатен произход и сериозно наследство, което да премине в ръцете на Църквата – беше сериозен кандидат за кардиналски пост, може би след някоя и друга година.

Алфонсито все още притежаваше безукорните маниери на знатен господар. Той посрещна с почести младото падре, макар вътрешно да го ругаеше люто, и го настани в най-представителната спалня за гости в избегналото опустошенията горно крило. На слугите бе наредено най-показно да изпълняват всичко, което господарят Луиш би поискал, а Алфонсо започна да прекарва дните си още от закуска в беседи с абатчето, като си даваше вид, че слуша внимателно и страстно желае да промени цялата си същност в унисон с препоръките на Църквата и поема колкото може повече от благия мехлем на католицизма.

Що се отнася до младия Луиш де Регалиш, той искрено вярваше, че Църквата е възродила порочната му човешка природа и че това именно е пътят, по който са длъжни да вървят към светлината на просветлението човеците. С такава дръзновена вяра подхождаше към превъзпитанието на дон Протетуш, че дори циничният Алфонсито го възприемаше като трогателен. Абатчето му се нравеше, защото носеше в себе си доверчивата чистота, която притежаваше и големият му брат. Още повече че тази чистота предполагаше всички хора наоколо да са добри и ангелоподобни в душите си и Алфонсо умееше с лекота да манипулира това очакване у братята Регалиш, че само с едно примигване на очите човекът отсреща би станал безкрайно добър и достоен.

Алфонсо де Протетуш нямаше намерение да се променя, но му беше приятно младият дон Луиш така зорко да бди за душата му. Тази игра му се нравеше и той нямаше намерение да я прекъсва, докато не му станеше досадно.

И тъкмо тогава се появи сестричката.

*

Още с връщането си от „Санта Жуана” Ещер докара на брат си тежко главоболие. Девойката, която се прибра от пансиона, никак не бе кроткото и сговорчиво момиченце, което очакваше Алфонсито. Напротив, в кабинета му влетя младото копие на страховитата леля Мерседеш и директно в очите му заяви с най-брутален тон, че „аз няма да седя на една маса за вечеря с твоята повлекана при никакви обстоятелства! Настоявам това посмешище да напусне къщата ми незабавно и преди да си тръгне, да върне всички накити на покойната ми майка в моята стая!” Алфонсо се слиса от грубия тон на крехкото девойче и ужасът, че преживява зловещото унижение повторно, го вкамени с отворена уста насреща.

Очите на кошута гледаха със змийска студенина, а по бледото лице нямаше и следа от благост. „Ей в тези ръце трябваше да попадне Светата Инквизиция”, помисли Алфонсо и горещо си пожела Ещер да бе заминала при всичките му останали братя и сестри, нежели да тъпче земята на собственото му имение и да го тормози с прищявките си.

*

Ещер де Протетуш пристъпи в залата за вечеря и цялата светлина в помещението мигом затанцува върху лицето ѝ и озари фигурата й.

Мислите в младата глава на дон Луиш се объркаха като конци прежда, очите се облещиха, а устата зейна. Което не убягна от вниманието на господаря Алфонсито. С най-мазния си глас, обладан от хищен интерес, той се втурна да представя сестра си на падрето, сякаш чест за вечеря им оказваше самата кралица. Алфонсо тържествуваше – малко късмет и падрето щеше да му падне в ръчичките.

Ещершиня бе много млада и при цялото безукорно възпитание, получено в католическия пансион, много неопитна. Тя се поласка от мъжкото внимание, прекара вечерта чудесно, бе щастлива, че за пръв път в живота ѝ брат ѝ я обгръщаше с такова внимание, та сякаш пропусна да отбележи в съзнанието си, че мъжът, който така директно ѝ засвидетелстваше интереса си, беше католически свещеник. А и тя беше почти омъжена!

В другия край на масата Дориану гледаше неодобрително и мълчаливо цялата сцена.

*

Ден по-късно Луиш де Регалиш намери младата господарка, седнала на каменна скамейка в края на пресъхналата градина. „Поне танцьорките и джуджетата успях да отпратя”, мислеше невесело девойчето. „А и те ще се завърнат веднага щом се омъжа за Фелипе.”

- Госпожице Ещер?

- Кой е там? – Тя не виждаше добре какво става на алеята.

- Мога ли да приседна при вас, доня? Или не желаете да смущават размислите ви?

Ещер разпозна гласа на абата.

- Можеш да седнеш, отче Луиш, и няма нужда от официалности, нима сановниците на църквата не стоят по-високо от всички нас, обикновените миряни?

- Всеки един мъж на земята стои по-долу от жената, особено ако тя е така красива и дарена с Божията благодат като тебе, приятелко Ещер. – Защо всички жени са склонни да вярват безрезервно на ласкателните думи, макар те да са изпълнени с истина, колкото сухите съчки – с живот?

Ещер поотмести полите си, в къщата вече имаше няколко изкусни шивачки, които подновяваха гардероба ѝ, както подобава на бъдеща знатна булка, а падрето смирено се промъкна през храстите и се настани до нея.

- Стара ми приятелко, чаках с години да подхвана тази тема. Не е минал и ден, без да мисля за теб. Искаше ми се да ти пиша, но така и не узнах къде са те изпратили да довършваш обучението си.

- Ако беше попитал пер Гомеш, навярно щеше да увенчаеш търсенията си с успех – неуверено измърмори младата господарка.

- Не посмях да искам адреса ти от брат си или от доня Регалиш, нали разбираш, чувствах се виновен.

Ещер не разбираше. Толкова силно чувство за вина ли е изпитвал, че да го спре да потърси опрощение?! Но очите му гледаха така искрено и предано.

- Затова пък съм изповядал този мой грамаден грях нееднократно, още откак попаднах за пръв път в изповедалнята – увери я младият свещеник. – Носех мисълта за теб вътре в сърцето си през всичките години. Чувствах се и продължавам да се чувствам виновен.

Състраданието се пробуди у Ещер де Протетуш.

- Всичко се случи толкова отдавна. Бяхме малки деца. Просто се биехме в реката. Никой не е виновен. Не бива да се обвиняваш.

- Ещер, помниш ли защо се сбихме в канала тогава? Помниш ли?

- Защото се подигравахте на загрижеността на Дориану, доколкото си спомням – взе да извърта тя.

- Сбихме се за ръката и вниманието на най-красивото момиче.

- Не бива да забравяме, отче Луиш – гласът ѝ охладня внезапно и в него заскърцаха режещите нотки, – че обреклите се на Църквата не се женят!

- Това бе наказанието ми, наложено от моя брат, за онзи злополучен бой в реката.

Ещер го изгледа сърдито.

- И, кълна се, приятелко Ещер, наказа ме той с превелика сила! Предан съм на Църквата и обичам Бога, но никога не съм забравял детската си мечта: да се оженя за своята малка инфанта!

Ещер го погледна с грамадните си очи. Вътре се сражаваха хиляди чувства. Стопанката на Каса де Протетуш се изправи рязко и избяга, без да обръща внимание на острите, изсъхнали вейки, които деряха бледата ѝ кожа. След нея остана аромат на лавандула, рози и божур.

*

Алфонсито тържествуваше. Абатчето бе отхлабило хватката и денонощните беседи и нравоучения, посветени на църковния морал, бяха разредени чувствително. Да му се не видяло, кой да вярва, че и от сестричката можело да се извлече полза. Докато куцият братовчед се довлече от Англия и се ожени за сестра му, абат Регалиш имаше достатъчно време да направи грешна стъпка и Алфонсо да има повод да го отпрати опозорен. Сега очакваше темпераментната Ещер да се оплаче ядно от досадното и неприлично ухажване на младия свещеник и Алфонсо щеше да бъде победител.

Ещер вървеше бавно по външната галерия, опасваща долния етаж на замъка Протетуш, и отбелязваше наум къде има най-видими щети от гостите на Алфонсо. Трябваше да накара прислугата да почистят, да варосат и да подновят саксиите с цветя по первазите, защото къщата бе заприличала на развалина. Забеляза, че срещу нея се задава Дориану, и се зарадва: за нея винаги бе удоволствие да бъде редом с любимия си брат. Той бе толкова умен и находчив, а нали и вече официално се грижеше за Каса де Протетуш.

Дориану търсеше да срещне млечната си сестра още от вчерашната вечеря, на която тя се остави да бъде ухажвана безобразно. Искаше да поговори с нея, защото беше разтревожен. Като видя как тя му се усмихва насреща в галерията и как радостно греят очите ѝ, тревогата му нарасна двойно. Но гневът му се стопи веднага.

- Дориану, каква радост, че те срещам! Виж, тук трябва да се подновят цветята, любимите ми божури са изсъхнали, а и прасковените дръвчета трябва да се разсадят. – Нямаше време за обяснения и предисловие. А и Дориану винаги разбираше всичко от половин дума.

- Добре, ще разпоредя да се пресади всичко в тази част на градината.

- Да! И може би трябва да се вароса онази част при горното стълбище, как мислиш?

- Ще направим и това, още днес ще започнат да варосват. Ещер...

- Също така мисля, че трябва да се подменят части от плочниците в двора, защото каретите и каруците на артистите съвсем са ги изровили.

- Ще съобщя на Алфонсо и ще поръчам нови плочници от града. Ещер, трябва да ти кажа нещо!

Кехлибарените очи го погледнаха с внимание.

- Вчера... На онази вечеря... Една господарка трябва да внимава какво е поведението й... – и се затрудни как да продължи.

- Говори направо и не ме наричай „господарка”! – Може и да беше вятърничава и неопитна, но притежаваше деловития характер на пирата Протетуш.

- Ещершиня, мисля, че не бива да се оставяш да те ухажва този Регалиш. – Дориану още не бе му простил детинската схватка в реката. – Той е свещеник и изобщо няма право да се държи по този начин с дамите. Свещениците не бива да правят разлика между мъжете и жените. Всички са еднакви деца пред Бога. И пред падретата също! А и ти ще се жениш!

- Дориану, мили! – В очите ѝ светнаха дълбоки чувства. – Абат Луиш искаше само да ми се извини за онзи бой в канала. Той само се е чувствал гузен, разбираш ли? Това е всичко!

- Ещер, не оставяй добрината ти да те подведе! От разкаяние и търсене на прошка ли Де Регалиш зяпаше цяла вечер в деколтето ти? Ако приличието го позволяваше, щеше да изплези език!

- Нима ме ревнуваш, Дориану? – Ещер не разбираше. Или ѝ беше угодно да не разбира.

- Може и да те ревнувам! А може и да ме е грижа за теб! Защото никой друг няма намерение да се грижи за достойнството ти, сестричке! Трябва сама да го правиш. Трябва да се грижиш за себе си с всички свои сили.

- Брат ми Алфонсо не би позволил в дома му...

- Брат ти Алфонсо не само е позволявал, но и е инспирирал в дома му да се случват такива неща, за които е най-добре да не чуваш изобщо! Така че е най-разумно да не се осланяш на добрата воля и моралните ценности на брат си Алфонсо!

- Но...

- Но той беше така мил вчера...

- Ако Алфонсо има изгода, ще те продаде на килограм на пазара в Авейру, това е истината, мила!

Ещер го гледаше с удивление. Мъката, излекувана в „Санта Жуана”, се настаняваше обратно в очите й.

- Моля те! Много те моля! Дон Фелипе ще се завърне от Англия всеки момент. Ще се ожениш за него и ще бъдеш безкрайно щастлива! Аз знам кое ще те направи щастлива, защото те обичам много. Защото съм твоят брат, мила!

*

Ещершиня захлопна вратата на спалнята си и се захлупи в леглото, ридаейки.

Бланка доближи тихо, приседна и замилва светлите косици. Ещер се стресна – не бе очаквала в стаята да има хора. Вдигна обляно в сълзи лице и като видя Бланка, се отпусна в скута ѝ разхлипана:

- Не мога да се справя, Бланка! Понякога сякаш нищо не разбирам!

- Какво се е случило, принцесо моя?

- Никому не съм направила лошо! Защо ми се случва това?

- Какво има, Ещершиня, не те разбирам?

- И преди години беше същото: щяха да ме удавят, а аз не правех нищо, само исках да спрат да се бият!

- Присъствието на дон Регалиш ли те разстройва, дъще? Може би трябва да помолиш господаря Алфонсо да го отпрати...

- И сега е същото – хълцаше, без да чува, Ещер. – Нищо не правя, само искам всички да сме приятели и да живеем в благост! Какво толкова лошо има в намеренията ми?

- Някога такива намерения са много лоши за плановете на околните, принцесо. Ще ми кажеш ли какво има? Ето, вземи тая хубава кърпа и изтрий личицето си.

- Абат Регалиш ме ухажва, за да изтрие вината си, защото още е гузен, задето щеше да ме удави! А Алфонсо с радост го подтиква да ме задиря, за да се оплача от абата и той да има мотив да го изгони! Разбираш ли, Бланка, аз съм средство! Аз съм оръжието в техния дуел. Аз не съм човек за тях. Само средство да удовлетворят своите си цели! Защо не ме приемат за човек, Бланка? Но аз няма да се оплача! Няма да прогоня Луиш! Ще седя настрана и ще ги оставя да си решават грижите сами, без да позволя да ме пожертват!

*

Бланка едва успя да успокои своята инфанта и да я залиса, като я отведе при шивачките в съседното помещение. Ещер се захласна да мери и изпробва новите рокли от чеиза и мислите ѝ отлетяха към прекрасния ѝ жених Фелипе, който трябваше да се завърне от търговска мисия в Англия съвсем скоро.

Ещер прочете текста от бележката, очевидно се развълнува, захвърли изписания лист в кошничката с ръкоделие на бавачката, стана рязко и се отдалечи. Минути по-късно Бланка я забеляза да се разхожда из пресъхналата градина, триейки челото си с пръсти.

Ако канелената дойка можеше да чете, вероятно щеше да разбере, че бележката казва следното:

„Възхитителна приятелко Ещер,

*

Късно вечерта Ещер се промъкна като крадла в собствената си градина, седна на същата онази пейка, където я намери абат Луиш сутринта, и не след дълго до нея се настани и младият свещеник.

- Боях се да не се подиграеш с чувствата ми пред всички в къщата – Де Регалиш звучеше искрено, – защото чувствата ми са дълбоки и човешки, макар да съм свещеник, приятелко Ещер.

- Боя се, че свещениците нямат право на човешки чувства, приятелю Луиш. – На думи девойката още се съпротивляваше, но когато ръката му потърси нейната, тя не се отдръпна. Очите ѝ, големи и удивени, го гледаха и той взе да потъва в тях. А оттам до целувката пътят бе безпаметно кратък.

Ещершиня нямаше намерение да попада в стаята на абат Регалиш, още по-малко пък да осъмва там. Понякога обаче нещата се случват така шеметно бързо, че човек просто присъства и дори не осъзнава изцяло в какво точно се е хванал да участва.

Мъглявите проблясъци на първата утринна светлина сякаш отрезвиха и двамата, Ещер се облече набързо и одърпана и разчорлена, хукна към собствените си стаи. За късмет всички още спяха, тя се промъкна в спалнята си, разсъблече отново всичко от себе си, разпусна безкрайните си лешникови коси и седна пред огледалото, където се вторачи в своето отражение.

Така я завари денят, образът ѝ се избистри и проясни в огледалото, а тя продължаваше да се пита променила ли се бе след тази нощ? Дали на сутринта, като се покаже навън от стаята, всички ще прочетат изписаното връз челото ѝ – колко много и как безсрамно бе съгрешила само дни преди сватбата си?

Бланка дойде да я облича, окъпа я и я среса, а Ещер продължаваше да гледа немигащо пред себе си и очите ѝ все се извръщаха да търсят огледалото. Натъкмена и свежа, младата стопанка приседна, без да продума, пред огледалото си и нямаше сили, с които да стане и да излезе от тази стая, в която се беше скрила на зазоряване.

Някаква карета изтрополи към портата, но Ещершиня не обърна внимание на звука, потънала в нездраво съзерцание.

Някъде преди обяд Дориану дойде да ѝ каже, че абат Луиш си е заминал внезапно, защото през нощта тежко заболял и се тревожел да не предаде ужасната зараза на така любезните домакини от семейство Протетуш.

- Усмихни се, Ещер! Трябва да се радваш! Свещеникът си замина и няма да те преследва с неуместното си внимание! Не се ли радваш, сестричке?

- Радвам се. Много се радвам – измърмори като в сън, но едва ли съзнаваше какво точно отговаря.

- Ещер? Добре ли си, мила? Какво се е случило? – Дориану се взря в нея със смътна тревога – Да не си болна?

- Болна... Трябва да съм болна. – Но не го слушаше.

Дориану обаче я познаваше чудесно. Внезапно разбра каква е болестта й.

- Болна? Това да не е същата болест, от която избяга Де Регалиш? Ещер?!

Ещер се извърна към него. Грамадните ѝ очи уж го гледаха, а бяха кухи като празни хралупи.

„Желая ти щастлива Нова година и да бъдеш булка през тази година, а аз ще дойда да накича косите ти с цветя и пеперуди!” Диана беше една от най-близките приятелки на Стела, единствената неомъжена от тях и явно без сериозни намерения в тази посока.