Лекции изнесени в Щутгарт от 21. до 1919 г

ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ

Скъпи мои приятели,

Едва ако са­ми­те Вие при­те­жа­ва­те ед­но вярно, про­тъ­ка­но от си­ли­те на Вашата во­ля и чувства, поз­на­ние за под­рас­т­ва­щия човек, ще сте в със­то­яние да пре­по­да­ва­те и въз­пи­та­ва­те как­то трябва. В ре­зул­тат на съз­на­тел­но­то про­ник­ва­не в дет­с­ка­та душа, у Вас ра­но или къс­но ще се про­бу­ди
един ве­рен пе­да­го­ги­чес­ки инстинкт, оба­че в слу­чая на­й-­важ­но ос­та­ва ис­тин­с­ко­то поз­на­ние за чо­ве­ка и света.

За да стиг­нем до то­ва познание, ние се опи­тах­ме да об­х­ва­нем чо­веш­ко­то съ­щес­т­во и от душевна, и от ду­хов­на глед­на точка. Нека да не забравя- ме: ис­ка­ме ли да вник­нем в ду­хов­на­та същ­ност на човека, тряб­ва да из­хож­да­ме от раз­лич­ни­те със­то­яния на съзнанието; це­ли­ят ни жи­вот ми­на­ва в будност, съ­ну­ва­не и сън, та­ка че всич­ки­те ни жиз­не­ни про­яви про­ти­чат в ед­но от те­зи три състояния. Сега от­но­во ще се опи­та­ме да из­вър­вим пъ­тя от Духа, през душата, сли­зай­ки към тялото, за да има­ме пред се­бе си це­лия човек, с край­на­та цел да из­в­ле­чем от те­зи лек­ции ня­кои важ­ни прин­ци­пи за възпитанието.

Вие знаете, че ця­лос­т­но­то въз­пи­та­ние и обу­че­ние об­х­ва­ща приб­ли­зи­тел­но пър­ви­те две де­се­ти­ле­тия от чо­веш­кия живот. Знае те още, че те­зи два­де­сет го­ди­ни се под­раз­де­лят на три периода. От раж­да­не­то до смя­на­та на зъбите, де­те­то се стре­ми да под­ра­жа­ва на всичко, ко­ето виж­да око­ло се­бе си. От сед­ма­та го­ди­на до пу­бер­тет­на­та въз­раст де­те­то се ос­ла­ня в сво­ите чувства, мис­ли и воля, на авторитета; ед­ва след по­ло­ва­та зря­лост юно­ша­та из­пит­ва пот­реб­ност сам да фор­ми­ра от­но­ше­ни­ята си с окол­ния свят по си­ла­та на сво­ите соб­с­т­ве­ни преценки. Ето защо, ко­га­то се из­п­ра­вим пред ед­но де­те на въз­раст меж­ду се­дем и че­ти­ри­на­де­сет години, не­ка да не забравяме, че то прос­то коп­нее за ед­но ав­то­ри­тет­но ръководство. Ако не ус­пе­ем да под­дър­жа­ме своя авторитет, ние не мо­жем да бъ­дем доб­ри въз­пи­та­те­ли на де­ца­та в то­зи въз­рас­тов период.

От ду­хов­на глед­на точка, ця­лос­т­на­та чо­веш­ка дейност включ­ва в се­бе си от ед­на стра­на мисленето, от дру­га стра­на - во­лята, а меж­ду тях се прос­ти­рат чувствата. В пе­ри­ода меж­ду раж­да­не­то и смъртта, все­ки нор­ма­лен чо­век неп­ре­къс­на­то се стре­ми да про­ник­не сво­ето мис­ле­не с логика, с оне­зи елементи, ко­ито му поз­во­ля­ват да мис­ли логично. Но ка­то учи­те­ли и възпитатели, Вие тряб­ва да ос­та­ви­те на за­ден план всичко, ко­ето зна­ете за логиката. Естествено, ло­ги­ка­та е ед­на се­ри­оз­на на­ука и тя мо­же да ни бъ­де от пол­за в про­це­са на възпитанието.

В хо­да на на­ша­та ло­гич­на и поз­на­ва­тел­на дейност раз­ли­ча­ва­ме три мо- мента. Най-напред ще се спрем на това, ко­ето на­ри­ча­ме умозаключение. В обик­но­ве­ния жи­вот мис­ле­не­то из­ра­зя­ва се­бе си чрез говора. Ако раз­г­ле­да­те стро­ежа на чле­но­раз­дел­на­та реч, Вие ще установите: говорейки, Вие неп­ре­къс­на­то пра­ви­те умозаключения. Човекът не би мо­гъл да се из­ра­зи с по­мощ­та на езика, ако не пра­ве­ше неп­ре­къс­на­то умозаключе- ния, ни­то би мо­гъл да раз­би­ра ези­ка на другите, без да при­ема тех­ни­те умозаключения. Логиката, ко­ято се изу­ча­ва в училище, обик­но­ве­но раз­ла­га умо­зак­лю­че­ни­ето на със­тав­ни­те му час­ти и с то­ва до­пус­ка ед­на се­ри­оз­на грешка. Тази ло­ги­ка не допуска, че ние пра­вим умозаключение,
до­ри ко­га­то пред пог­ле­да ни по­пад­не един един­с­т­вен предмет. Предста- вете си, че оти­ва­те в зо­оло­ги­чес­ка гра­ди­на и виж­да­те там един лъв. Как- во пра­ви­те най-напред? Най-напред Вие си при­пом­ня­те Вашата пред­с­та­ва за лъва. Преди да сте влез­ли в зо­оло­ги­чес­ка­та градина, Вие сте учили, че та­ки­ва съ­щес­т­ва ка­то лъва, кой­то виждате, са „животни". Вие вна­ся­те в зо­оло­ги­чес­ка­та гра­ди­на нещо, ко­ето ве­че знаете. Вие пог­леж­да­те лъ­ва и установявате, че той пра­ви това, ко­ето е при­съ­що на животните. Сега Вие сти­га­те до съждението: „Лъвът е ед­но животно".

Едва след нап­ра­ве­но­то съждение, Вие раз­би­ра­те еди­нич­но­то по­ня­тие „лъв". Първото, ко­ето извършвате, е умозаключението; пос­ле ид­ва съж- дението; и чак нак­рая сти­га­те до понятието. Естествено Вие не подози- рате, че сте неп­ре­къс­на­то от­да­де­ни на то­зи вид дейност; но ако не я осъществявате, ня­ма да раз­по­ла­га­те и с ни­ка­къв съз­на­те­лен живот, в чи­ито рам­ки - но не и без по­мощ­та на го­во­ра - Вие раз­би­ра­те дру­ги­те чо­веш­ки същества. Обикновено се приема, че на­й-­нап­ред чо­век тръг­ва от понятието. Това не е вярно. Първото не­що в съз­на­тел­ния жи­вот са умо- заключенията. Нека да обобщим: пър­во­то нещо, ко­ето из­вър­ш­ва­ме в зо­оло­ги­чес­ка­та гра­ди­на е умозаключението; вли­за­не­то там, как­то и се­тив­но­то въз­п­ри­ема­не на лъва, са са­мо фраг­мен­ти от на­шия ця­лос­тен живот. А той да­леч не за­поч­ва от мига, ко­га­то вли­за­ме в зо­оло­ги­чес­ка­та гра­ди­на и на­соч­ва­ме пог­ле­да си към лъва. Тези фраг­мен­ти се нас­лаг­ват към на­шия до се­га­шен опит.

И сега, ако об­х­ва­нем це­лия про­цес и пос­та­вим въпроса: „Какво пред­с­тав­ля­ва лъва?", ще тряб­ва да отговорим: „Преди всичко, лъ­вът е ед­но умозаключение". Малко по­-къс­но „лъвът" ста­ва съж­де­ние и ед­ва нак­рая той се прев­ръ­ща в понятие.

Вие си­гур­но пом­ни­те ед­но ста­ро ло­ги­чес­ко умозаключение: „Всички хо­ра са смъртни; Карл е човек; сле­до­ва­тел­но Карл е смъртен". Единствено пре­по­да­ва­те­ли­те по ло­ги­ка ряз­ко раз­г­ра­ни­ча­ват те­зи три съждения: „Всички хо­ра са смъртни", „Карл е човек", и „сле­до­ва­тел­но Карл е смър- тен". Обаче прак­ти­чес­ки съж­де­ни­ята са впле­те­ни ед­но в друго, за­що­то на жи­во­та е при­съ­ща ед­на неп­ре­къс­на­та мис­лов­но - поз­на­ва­тел­на актив- ност. Когато се из­п­ра­ви­те пред „Карл", Вие пра­ви­те три­те съж­де­ния едновременно. Разсъждавайки за него, Вие се опи­ра­те и на три­те съжде- ния. Накратко: на­й-­нап­ред е умозаключението, пос­ле ид­ва съждението, и чак нак­рая - ин­ди­ви­ду­али­зи­ра­но­то по­ня­тие за „смър­т­ния Карл".

В как­ви вза­имо­от­но­ше­ния се на­ми­рат те­зи три категории?

Умозаключението мо­же да въз­ник­не са­мо в жи­вия Дух на човека, са­мо там то е на­пъл­но здраво, с дру­ги думи, са­мо ко­га­то про­ти­ча в на­пъл­но буд­но съзнание. Както ще ви­дим по-късно, то­зи факт е из­к­лю­чи­тел­но важен.

Естествено, съж­де­ни­ето съ­що въз­ник­ва в ус­ло­ви­ята на буд­но­то днев­но съзнание. Обаче при оп­ре­де­ле­ни случаи, съж­де­ни­ето мо­же да по­тъ­не в дъл­би­ни­те на чо­веш­ка­та душа, в ней­ни­те сънища. Но умо­зак­лю­че­ни­ето не тряб­ва да по­тъ­ва там! Много от съжденията, ко­ито си из­г­раж­да­ме за света, прос­то са ус­т­ре­ме­ни към дъл­би­ни­те на съ­ну­ва­щата чо­веш­ка душа.

Добре, но как­во всъщ­ност пред­с­тав­ля­ва съ­ну­ва­ща­та душа? Както ве­че посочихме, тя се приб­ли­жа­ва до об­лас­т­та на чувствата. Работата е там, че след ка­то си пос­лу­жим с оп­ре­де­ле­ни съждения, ние про­дъл­жа­ва­ме да ги но­сим в се­бе си, а по-точно: но­сим ги в об­лас­т­та на чувствата. С дру­ги думи: об­ра­зу­ва­не­то на съж­де­ния ста­ва за нас един вид на вик. Ето защо, учей­ки де­ца­та да разсъждават, Вие из­г­раж­да­те у тях ос­нов­ни­те ду­шев­ни навици. По то­зи въп­рос не тряб­ва да има ни­как­ви колебания. За- щото из­раз­на­та фор­ма на съж­де­ни­ето е не друга, а из­ре­че­ни­ето и с вся­ко изречение, от­п­ра­ве­но към детето, Вие ук­реп­ва­те не­го­ви­те ду­шев­ни на- вици. Авторитетният учи­тел ни­ко­га не забравя: с вся­ка про­из­не­се­на ду­ма той фор­ми­ра и под­дър­жа ду­шев­ни­те на­ви­ци на детето.

Ако се­га пре­ми­нем от съж­де­ни­ето към понятието, ще установим: от ду­хов­на глед­на точка, по­ня­ти­ето се спус­ка в на­й-­дъл­бо­ки­те плас­то­ве на чо­веш­ко­то същество, то прос­то нав­ли­за в спя­ща­та душа. Да, по­ня­ти­ето по­па­да в спя­ща­та душа, а тя е тази, ко­ято неп­ре­къс­на­то ра­бо­ти над чо­веш­ко­то фи­зи­чес­ко тяло. Будната ду­ша не ра­бо­ти над тялото. Сънува- щата ду­ша ра­бо­ти над тя­ло­то са­мо до из­вес­т­на степен; ней­но­то вли­яние от­к­ри­ва­ме в оби­чай­ни­те дви­же­ния и жес­то­ве на тялото. Обаче спя­ща­та ду­ша из­г­раж­да са­ми­те фор­ми на чо­веш­ко­то тяло. Образувайки понятия, т.е. до­раз­ви­вай­ки съжденията, Вие се на­мес­ва­те в жи­во­та на спя­ща­та душа, или с дру­ги думи, Вашите въз­дейс­т­вия за­ся­гат са­мо­то тяло. Обаче

Изключително ха­рак­тер­но за на­ше­то съв­ре­мие е, че днес ряд­ко мо­жем да срещ­нем хо­ра с яс­но очер­та­ни физиономии. В ед­на от бер­лин­с­ки­те си лек­ции Херман Бар*49 спо­де­ля не­що мно­го интересно. Той смята, че ако през 90-те го­ди­ни на ми­на­лия век ня­кой би по­пад­нал в Рейнската об­ласт или око­ло Есен и ако по ули­ци­те би срещ­нал из­ли­за­щи­те от фаб­ри­ки­те хора, той би имал след­но­то усещане: „Да, ни­кой от те­зи хо­ра не се раз­ли­ча­ва от останалите; нав­ся­къ­де ка­то че ли аз сре­щам един и същ човек, чи­ито об­раз е прос­то раз­м­но­жен от ня­ка­къв ко­пи­рен апарат; те­зи хо­ра прос­то не мо­гат да бъ­дат раз­ли­че­ни един от друг". Твърде важ­на констатация!

Херман Бар има и дру­ги ин­те­рес­ни наблюдения: Ако през 90-те го­ди­ни на ми­на­лия век - каз­ва той - сте би­ли по­ка­не­ни на вечеря, ве­ро­ят­но сте забелязали, че не сте в със­то­яние да раз­ли­чи­те две­те дами, сед­на­ли от ля­ва­та Ви и дяс­на страна; един­с­т­ве­на­та раз­ли­ка е тази, че ед­на­та е отдясно, а дру­га­та - отляво. И ако след три дни ве­че­ря­те в дру­га ком- пания, твър­де въз­мож­но е да се попитате, да­ли две­те дами, меж­ду ко­ито седите, не са същите, или са други?

С ед­на дума, всред хо­ра­та е нас­тъ­пи­ло ед­но уеднаквяване. Това оба­че е доказателство, че по вре­ме на пре­диш­ни­те епохи, в чо­веш­ки­те ду­ши не са вло­же­ни дос­та­тъч­но яс­ни и точ­ни понятия. От по­доб­ни фак­ти се виж­да кол­ко не­об­хо­ди­ма е про­мя­на­та във въз­пи­та­тел­но­то дело, за­що­то въз­пи­та­ни­ето иг­рае ог­ром­на ро­ля в це­лия кул­ту­рен живот. Когато чо­век не об­ръ­ща дос­та­тъч­но вни­ма­ние на от­дел­ни­те фак­ти от живота, не­го­ви­те по­ня­тия ос­та­ват в об­лас­т­та на под съзнанието.

И така, по­ня­ти­ята съ­щес­т­ву­ват в об­лас­т­та на подсъзнанието, съж­де­ни­ята - в об­лас­т­та на по­лу­буд­но­то съзнание, а умо­зак­лю­че­ни­ята - един­с­т­ве­но в об­лас­т­та на яс­но­то днев­но съзнание. А то­ва означава, че всичко, от­на­ся­що се до умозаключенията, след­ва да бъ­де об­съж­да­но с децата, до­ка­то
всичко, во­де­що към при­бър­за­ни умозаключения, след­ва гриж­ли­во да се отбягва. Какво е не­об­хо­ди­мо за та­зи цел?

Представете си за миг, че из­г­раж­да­те понятия, ко­ито оба­че са мъртви. В то­зи слу­чай Вие бук­вал­но ин­жек­ти­ра­те в тя­ло­то ос­тан­ки от мър­т­ви по- нятия; Вие вкар­ва­те там не понятия, а тех­ни­те трупове. А как­ви тряб­ва да бъ­дат в дейс­т­ви­тел­ност понятията, ко­ито пред­ла­га­ме на дру­ги­те хо- ра? Те тряб­ва да са живи, по­не­же на чо­ве­кът се на­ла­га да жи­вее за­ед­но с тях! Ако у ед­но де­вет - или де­сет­го­диш­но де­те вло­жи­те та­ки­ва понятия, ко­ито би­ха му пос­лу­жи­ли ед­ва в не­го­ва­та 30-та или 40-та година, то­га­ва Вие му да­ва­те мър­т­ви понятия, ко­ито не са в със­то­яние да се раз­ви­ват за­ед­но с него. Вие тряб­ва да пред­ла­га­те на де­те­то та­ки­ва понятия, ко­ито ме­та­мор­фо­зи­рат в хо­да на не­го­вия живот.

Възпитателят тряб­ва да под­би­ра та­ки­ва понятия, ко­ито не ос­та­ват съ- щите, а се развиват; то­ва е от­ли­чи­тел­на­та чер­та на жи­ви­те понятия. А ко­га ин­жек­ти­ра­те де­те­то с мър­т­ви понятия? Когато неп­ре­къс­на­то му до­саж­да­те с де­фи­ни­ции и го ка­ра­те да ги учи наизуст, за­явя­вай­ки напри- мер, че „Лъвът е ..." и т.н.; в то­зи слу­чай Вие яв­но разчитате, че ко­га­то де­те­то ста­не на 30 години, то ще си слу­жи със съ­щи­те понятия, ко­ито сте му пред­ло­жи­ли в дет­с­ка­та възраст.

С дру­ги думи: де­фи­ни­ци­ите пред­с­тав­ля­ват смърт за обу­че­ни­ето и въз- питанието! Следователно, ние тряб­ва да характеризираме, а не да дефи- нираме. А ние ха­рак­те­ри­зи­ра­ме нещата, ко­га­то ги раз­г­леж­да­ме от раз­лич­ни глед­ни точки. Ако пре­по­да­ва­ме ес­тес­т­воз­на­ние и опис­ва­ме жи­во­тин­с­ко­то царство, та­ка как­то се пра­ви днес, ние не мо­жем да из­бег­нем дефинициите. Нека да се опи­та­ме и да оха­рак­те­ри­зи­ра­ме ед­но жи­вот­но от на­й-­раз­лич­ни глед­ни точки, напр. как хо­ра­та са го открили, как са го опи­то­ми­ли в сво­ите сто­пан­с­т­ва и т.н. Обаче ра­зум­но за­мис­ле­но­то обу­че­ние - до­ри са­мо по се­бе си - ве­че от­б­лъс­к­ва дефинициите. Погрешно е да се опис­ват чис­то хро­но­ло­ги­чес­ки ета­пи­те в ево­лю­ци­ята на жи­во­тин­с­ко­то царство: нап­ри­мер пър­во сепията, пос­ле мишката, чо­ве­ка и т.н. фак­ти­те тряб­ва да се съпоставят; от­но­ше­ни­ята и раз­ли­чи­ята меж­ду тях са тол­ко­ва разнообразни, че ние и без дру­го ще при­бег­нем до характери- стика, а не до дефиниция. Истинското обу­че­ние и въз­пи­та­ние изоб­що не раз­чи­та на дефинициите.

Извънредно важ­но е да запомним: ни­що не тряб­ва да се умър­т­вя­ва в ду­ша­та на из­рас­т­ва­що­то дете; то тряб­ва да бъ­де обу­ча­ва­но и въз­пи­та­ва­но по та­къв начин, че си­ли­те му да ос­та­нат све­жи и пластични. Вие яс­но след­ва да раз­ли­ча­ва­те плас­тич­ни­те и под­виж­ни по­ня­тия - за­що­то има и та­ки­ва -, ко­ито не под­ле­жат на развитие. Последните ще ос­та­нат в дет­с­ка та ду­ша ка­то ед­на не­под­виж­на и мър­т­ва конструкция, ка­то скелет. А

Вие след­ва да под­не­се­те на де­те­то не­що жи­во и дейно, нещо, ко­ето ще го съп­ро­вож­да през це­лия му жиз­нен път.

Но важ­но е и не­що друго: всич­ко тряб­ва да бъ­де от­не­се­но към човека; всич­ко тряб­ва да се под­чи­ни на ис­тин­с­ка­та идея за човека. Тази идея, тряб­ва да ос­та­не непокътната. Всичко, ко­ето по­ве­ря­ва­те на детето, до­ка­то му раз­каз­ва­те при­каз­ки или му обяс­ня­ва­те връз­ка­та меж­ду .сепията, миш­ка­та и човека, или до­ка­то съ­буж­да­те удив­ле­ни­ето му пред чу­де­са­та на техниката, всич­ко то­ва след­ва да се от­на­ся към иде­ята за човека. Тя тряб­ва да остане! Обаче иде­ята и по­ня­ти­ето за чо­ве­ка се из­г­раж­дат бав­но и постепенно; на де­те­то не би­ва да се пред­ла­гат го­то­ви по­ня­тия за човека. Но вед­нъж формирани, те тряб­ва да останат. Възможно най-прекрасното, ко­ето де­те­то мо­же да пре­не­се в по­-на­та­тъш­ния си живот, то­ва е съ­дър­жа­тел­на­та и дос­то­вер­на идея за човека.

Всичко, ко­ето жи­вее у човека, има ес­тес­т­ве­на­та тен­ден­ция да се проме- ня, да метаморфозира. Ако ус­пе­ете да про­бу­ди­те у де­те­то чув­с­т­во на преклонение, на страхопочитание, ако съ­уме­ете да из­ви­си­те ду­ша­та му с това, ко­ето на­й-­об­що оз­на­ча­ва­ме ка­то „мо­лит­ве­но настроение", то­га­ва те­зи пред­с­та­ви ос­та­ват жи­ви чак до дъл­бо­ка­та ста­рост и се прев­ръ­щат в чуд­ната способност, ко­ято ни поз­во­ля­ва да благославяме. Възрастните хора, съх­ра­ни­ли от детс­т­во­то на­ви­ка да се молят, имат си­ла­та да благо- славят! И друг път съм казвал: Нито един ста­рец не мо­же да благославя, ако не е бил на­учен да се мо­ли в своето детство.

Нека още вед­нъж да се спрем на три­те въз­рас­то­ви периода: от раж­да­не­то до смя­на­та на зъбите, де­те­то подражава; до по­ло­ва та зре­лост то има ес­тес­т­ве­на­та го­тов­ност да се под­чи­ни на не­чий авторитет; а пос­ле - да се ос­ла­ня на сво­ите соб­с­т­ве­ни убеждения.

Това мо­же да се из­ра­зи и по друг начин. Когато чо­век сли­за от ду­хов­ния свят и се ин­кар­ни­ра в ед­но фи­зи­чес­ко тяло, как­во це­ли той всъщност? Той ис­ка да ре­али­зи­ра в ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия свят сво­ето минало, ко­ето е из­жи­вял в ду­хов­ния свят. Преди зъб­на­та смяна, чо­ве­кът е все още дъл­бо­ко свър­зан със сво­ето минало. Той все още е из­пъл­нен с она­зи преданост, ко­ято из­пит­ва към ду­хов­ния свят. Ето за­що той сва­ля та­зи пре­да­ност тук, долу, под фор­ма­та на подражание!

И така, в как­во се из­ра­зя­ват ос­нов­ни­те не­съз­на­тел­ни им­пул­си у де­те­то до зъб­на­та смяна? Преди всичко, те­зи им­пул­си са нещо прекрасно; те тряб­ва да бъ­дат гриж­ли­во и рев­нос­т­но пазени. Те бли­кат от несъзнава- ната, но из­вън­ред­но сил­на убе­де­ност на дет­с­ка­та душа: Целият свят е морален! Съвременните хо­ра не спо­де­лят то­ва усещане; оба­че в хо­да на сво­ята инкарнация, т.е. сли­зай­ки в ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия свят, чо­ве­кът е про­ни­зан от бе­зус­лов­на­та сигурност: Светът е морален! Възпита-

нието до се­дем­го­диш­на­та въз­раст не би­ва да иг­но­ри­ра то­зи факт: не­из­ка­за­но­то приз­на­ние на детето, че све­тът е морален.

В текстовете, ко­ито раз­г­ле­дах­ме наскоро, обър­нах вни­ма­ние вър­ху не­об­хо­ди­ма­та подготовка, та­ка че да не се заб­ра­вя тях­на­та мо­рал­на цел*50. Там, къ­де­то се го­во­ри за ов­чар­с­ко­то и до­маш­но­то куче, аз подчертах, че чо­веш­ки­ят мо­рал мо­же да на­ме­ри сво­ето от­ра­же­ние и в жи­во­тин­с­ко­то царство. В сти­хот­во­ре­ни­ето на Хофман фон Фалерслебен, „Теменуга- та", съ­що се опи­тах - без ни­ка­къв пе­дан­ти­зъм - да под­чер­тая мо­рал­ния еле­мент пред се­дем­го­диш­ни деца, и то с ог­лед на тях­но­то не­съз­на­тел­но убеждение, че све­тът е морален. Величественото и кра­си­во­то при де­ца­та е, че те пред­с­тав­ля­ват ед­на са­мос­то­ятел­на „раса", ко­ято вяр­ва в мо­ра­ла на све­та и за ко­ято е на­пъл­но ес­тес­т­ве­но да му подражава.

Да, де­те­то жи­вее в ми­на­ло­то и в мно­го от­но­ше­ния то е един ис­тин­с­ки вес­то­но­сец от пред­рож­ден­но­то минало, не от физическото, а от ду­хов­но­-ду­шев­но­то минало.

От зъб­на­та смя­на до по­ло­ва­та зрелост, де­те­то се ин­те­ре­су­ва не от мина- лото, а от настоящето. Какво е ха­рак­тер­но­то в то­зи случай? Това, че ние въз­п­ри­ема­ме и се рад­ва­ме на све­та не по анималистичен, а по спе­ци­фич­но чо­веш­ки начин. Детето от ос­нов­но­то учи­ли­ще ис­ка да се рад­ва на све­та до­ри и в ча­со­ве­те на обучение. Ето за­що ние тряб­ва да пре­по­да­ва­ме по та­къв начин, че да про­бу­дим у де­те­то нас­ла­да - и то в на­й-­висш чо­веш­ки сми­съл - а не ан­ти­па­тия и отвращение. Несъмнено, в та­зи об­ласт пе­да­го­ги­ка­та има твър­де доб­ри постижения. Но тук се крие и ед­на опасност. Тя се със­тои в това, че стре­ме­жът да пре­вър­нем обу­че­ни­ето в из­вор на ра­дост и наслада, лес­но мо­же да пре­рас­не в ед­на чис­та пародия. Прилагането на то­зи прин­цип ще да­де доб­ри резултати, ако са­ми­ят учи­тел се из­диг­не ви­со­ко над фи­лис­тер­с­ко­то от­но­ше­ние към живота. А то­ва мо­же да се пос­тиг­не са­мо ако той съх­ра­ни един жив усет към изкуст- вото. Защото тук ние тръг­ва­ме от предпоставката, че ако ис­ка­ме да се рад­ва­ме на све­та - и то не анималистично, а ка­то чо­веш­ки съ­щес­т­ва - след­ва да сме ве­че убедени, че све­тът е красив. И меж­ду смя­на­та на зъ­би­те и пубертета, де­тето се ръ­ко­во­ди тък­мо от та­зи предпоставка: све­тът е красив. А щом де­те­то приема, че све­тът е красив, след­ва че кра­си­во тряб­ва да бъ­де и са­мо­то обучение. То мо­же да бъ­де кра­си­во не ако се ръ­ко­во­дим от ба­нал­ни правила, прес­лед­ва­щи чис­то ути­ли­тар­ни цели, а ако се по­то­пим в ху­до­жес­т­ве­но­то изживяване. Вие ще из­пи­та­те го­ля­ма бо- лка, ко­га­то в днеш­ни­те пе­да­го­ги­чес­ки ръ­ко­вод­с­т­ва че­те­те за „обу­че­ни­ето ка­то из­вор на радост", и в съ­що­то вре­ме виж­да­те с очи­те си как­во не­ес­те­тич­но впе­чат­ле­ние ос­та­вят ня­кои учи­те­ли у сво­ите ученици. Днес чес­то се го­во­ри за наг­лед­но­то обу­че­ние по ме­то­да на Сократ. Обаче въпросите, ко­ито се пос­та­вят на децата, имат чис­то ути­ли­та­рен ха­рак­тер
и ня­мат ни­що об­що с красотата. В то­зи слу­чай от при­ме­ри­те ня­ма ни­как­ва полза. Тук не ста­ва ду­ма за това, да пре­по­ръч­ва­ме под­хо­дя­щи примери, а за не­що съв­сем друго: учи­те­лят сам тряб­ва да свър­же сво­ят жи­вот с изкуството, за да мо­же да пре­по­да­ва с усет към красотата.

И така, от раж­да­не­то до смя­на­та на зъбите, де­те­то жи­вее с не­яс­но­то предчувствие, че све­тът е морален. През вто­рия въз­рас­тов период, от смя­на­та на зъ­би­те до по­ло­ва­та зрялост, де­те­то е убедено, че све­тът е красив. И ед­ва след нас­тъп­ва­не­то на по­ло­ва­та зрялост, юно­ша­та сти­га до убеждението, че све­тът е истинен. Едва то­га­ва обу­че­ни­ето мо­же да при­еме „научен" характер. Преди по­ло­ва­та зре­лост обу­че­ни­ето изоб­що не след­ва да има сис­те­ма­ти­чен и на­учен характер; за­що­то точ­но по­ня­тие за ис­ти­на­та чо­век мо­же да из­г­ра­ди ед­ва след по­ло­ва­та зрялост.

Сега Вие разбирате: из­рас­т­ва­що­то де­те но­си ми­на­ло­то от вис­ши­те све­то­ве и го сва­ля в ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия свят; после, след смя­на­та на зъ­би­те то вли­за в настоящето; а след по­ло­ва­та зрялост, чо­веш­ко­то съ­щес­т­во нав­ли­за в она­зи възраст, ко­гато ще из­жи­вее им­пул­си­те на бъде- щето. Ето как миналото, нас­то­яще­то и бъ­де­ще­то се преп­ли­тат в жи­во­та на из­рас­т­ва­щия човек.

В дру­ги ден ще про­дъл­жим с прак­ти­чес­ка­та стра­на на обучението.