Лекция четвърта Щутгарт, 30 декември 1910 г

Скъпи приятели!

От указанията, дадени в последните дни, вие можете да направите извод, че гръко-римската култура в известно отношение стои по средата на цялата следатлантска култура. Трите предшестващи културни епохи са били като подготов­ка за тази работа на човешката душа, “аз” с “аз”, на която обърнахме внимание, говорейки за гръцката култура. Подобно на слизането от ясновидските съзерцания към чисто човешкото възприятие на гърците изглеждат древноиндийската, персийската, египетската култури. Подобно на обратно възкачване, на достигане отново на ясновидските култури би трябвало да ни изглежда това,което започва от нашето време и което във все по-нарастваща степен ще бъде достижение за човечеството в близките столетия и хилядолетия. По такъв начин, ние трябва да кажем: в египетско-вавилонско-халдейския културен период ние имаме послед­ната, така да се каже, подготовка за чисто човешката култура на Гърция.

Тогава, в третия следатлантски период, човек като че ли се спуска надолу от древните ясновидски състояния, благодарение на които той може все още да има непосредствено участие в духовния свят, и подготвя чисто личната, чисто човешката култура, характеризираща се с работата на душата, която можем да наречем именно работа на “аз” с “аз”. Затова се и оказва, че свързаното с ясновидската култура виждане на по-ранни инкарнации става неотчетливо, размито, преди всичко за Гилгамеш, основателя на вавилон­ската култура, така че той сам вече не може да се ориентира там, където Енкиду като по наследство му е предал определени способности, за да може да се огледа за предишни инкарнации. И в пълно съответствие с това падане надолу от духовните висоти и впускането в чисто личния живот на отделния човек, в пълно съответствие с тази особеност на вави­лонската душа действа всичко това, което ние виждаме п­редадено на последващите поколения благодарение на работата на тези души във Вавилон.

Ако искаме да разглеждаме историята окултно, то трябва да кажем, че все повече и повече ни идва мисълта, че в своята работа, в своето културно творчество народите съвсем не се намират изолирано в световното раз­витие, в движението на човечеството напред. Всеки народ има своя духовна задача, той трябва да даде напълно определен принос в това, което наричаме човешки прогрес. Нали сега нашата култура е вече съвсем сложна; и тя е станала толкова сложна благодарение на сливането на много от­делни културни течения. Ние имаме в нашия сегашен духовен живот и в нашия външен живот сливане на най-разнообразни народни култури, които са се изграждали повече или по-малко едностранно от отделните народи в духа на техните мисии и които след това са се слели в общия поток. По това всички народи се отличават един от друг, по това ние можем да говорим за особена мисия на всеки от тях. И можем да попитаме: какво нещо можем ние, имайки в нашата собствена култура културната работа на нашите предци, да намерим днес , което да ни покаже , какво може да даде този или онзи народ за общочовешкия прогрес? Крайно интересно е да се спрем на културната задача на вави­лонския народ.

О, този народ на Вавилон! Даже за външният исто­рик той е задал удивителни загадки в последното столетие благодарение на дешифрирането на клинописното писмо (44) . Даже това, което е станало възможно да се опознае само външно, е във висша степен забележително. Понеже днес външния изследовател може да каже: това, което по-рано се е наричало история, по време почти се удвои бла­годарение на това, което узнахме при дешифрирането на клинопи­сите. Вече външното историческо изследване на ос­новата на външни източници се взира назад към епоха горе-долу на пет-шест хиляди години преди християнс­кото летоброене и може да каже: през цялото това време в областите, в които по-късно са действали вавилонците, асирийците, е съществувала мощна, дълбоко значителна култура. Там ние срещаме, преди всичко в най-древните времена, във висша степен своеобразен народ; в историята той се нарича шумери. Той е обитавал в областта на Тигър и Ефрат, главно в горното им течение, макар че е живеел и в долното. Ние не можем, тъй като за това нямаме време, да се спираме на външните историче­ски източници, а трябва да се заемем повече с това, което може да ни преподаде окултната история.

Този народ с всичко това, което мислил и духовно творил, а също и с това, което е вършил външно, е принадлежал към сравнително много ранна степен на култура от следатлантското развитие. И колкото по-далеко отидем в историята на шумерите, които можем да наречем пра-вавилонци, толкова по-ясно ще ни става, че в този народ са живели духовни предания от важно значение, че е съществувала велика спиритуална мъдрост, която можем да охарактеризираме казвайки: цялата постройка на живота, целия начин не само на мислене, но изобщо на живота в душата и духа е бил у този народ съ­всем различен, отколкото при хората в по-късните епохи на световната история.

При хората от по-късните епохи на световната история се открива, например, навсякъде някаква дис­танция между това, което се мисли, и това, което се говори. Кой не знае днес, че мисленето и речта – това са две съвършено различни неща, че речта в извес­тно отношение се състои от условни способи за изразяване на това, което човек мисли? Това е ясно още от факта, че имаме много различни езици и, в същност, изразяваме множество общи за всички представи на тези различни езици на Земята, така че съществува известнa разлика между мислене и реч. Не така е било у този древен народ; неговият език се намирал, в същност, в съвършено друго отношение към душата, отколкото всички по-късни езици. Именно, ако ние се върнем към най-древните времена, то действително ще намерим там нещо,– макар и несъхранено в цялата си чистота,– прилично на първичния език на човечеството. Наистина, езиците на отдел­ните племена и раси на цялото пространство на Европа, Азия и Африка ние ще намерим вече в известно отно­шение диференцирани, но своего рода об­щ елемент на речта, който би могъл да бъде разбираем за целия тогава известен земен кръг, разбира се, за по дълбокия духовен човек, е съществувал при шумерите. Защо това е било така? Защото душата на тези хора при тона, при звука е чувствала нещо напълно определено и е трябвало да изразява еднозначно, каквото е можело да се почувства при някаква мисъл и в същото време при звук. Всичко това аз бих искал да изразя преди всичко така: даже още в тези имена, които изредих, излагайки епоса за Гилгамеш, даже още там съществуват необичайни звуци: Ищар, Ишулан и други подобни. Когато произнасят тези звуци и знаят зна­чението на звука в окултно отношение, то знаят, че, в същност, тези имена не могат да съдържат други звуци, ако трябва да обозначават дадени същества, защото У, И, А могат еднозначно да се отнесат само към нещо напълно определено. В това се състояло и по-нататъшното движение на езика, че хората загубили чувство за това, че тези неща, звуците,– съглас­ни, гласни – могат да се отнасят към нещо еднозначно, тогава когато в тези древни времена нещото не е можело да се обозначи по друг начин, освен с напълно определена съвкупност от звуци.

В същност, както сега ние не можем, имайки в предвид една и съща вещ, да имаме за нея в Германия различна мисъл, от тази в Англия, така и тогава хората, владеейки все още непосредственото духовно, древно чувство за звук, не са могли да обозначат някаква вещ или същество по друг начин, освен с еднаква съвкупност от звуци. Така че езика в древните времена,– а в древния шумерски език е имало отзвук от тези древни времена,– бил с нещо съвършено опреде­лен, така че той просто по природа на душата е бил понятен за този, който го е слушал. Когато ние по такъв начин говорим за езика, трябва да се обърнем към най-първите времена на следатлантските култури. Но след това народа на Вавило­н е имал за своя задача да извести долу тази жива духовна връзка на човека с духовния свят в лич­ното, там, където личността се опира сама на себе си в своята единичност. Това било задачата на вавило­нците – да известят за духовния свят на физически план. И с това е свързано, че живото чувство, ду­ховното чувство за езика се прекратява, и езика се променя според климата, географското положение, народа и други подобни. Затова Библията, която за тези работи разказва нещо много по-вярно , от измислиците на Фриц Маутнер (45) , наричащ себе си изследовател на езика, изобразява тези важни факти като вавилонското стълпо­творение, когато всички хора, говорещи на общ език, били разселени по земята. И това вавилон­ско стълпотворение (46) ние можем да разберем духовно, ако знаем, как са строили в древни времена. Такива здания, които са строили с цел да предприемат определени, посветени на свещената мъдрост дей­ствия или които е трябвало да обозначат свети истини, такива здания се строели в древните времена в такива мерни единици, които се взимали или от Небето, или от човека. А това, в същност, е едно и също, понеже човек като микрокосмос е по­вторение на Макрокосмоса, така че мерните единици, които по чудесен начин са вкарани в пирамидите, са взети от Небето и от човека.

Значи, ако ние бихме могли да се върнем в древните времена, в сравнително ранните епохи, то бихме намерили навсякъде в култовите постройки символи­чно подражание на човешките или небесни пропорции. Дължината, ширината и дълбочината, характера на това, как архитектонически се формирало вътрешното пространство, всичко това се правило съгласно небесните пропорции или пропорциите на човешкото тяло. Но това е било така: там, където е съществувало живо съзнание за връзката на човек с духовния свят, пропорциите се взимали от духовния свят. В какво е трябвало да се превърне това във времето, когато човешкото познание е трябвало да бъде смъкнато, така да се каже, от Небето на земята, от общо духовно-човешкото към човешки-личното? Тук мерните единици се взимали преимуществено от самия човек, от човешката личност, доколкото тя е израз на отделния “аз” (Ichheit).

Това е трябвало да изрази Вавилонската кула, култово място за тези, които е трябвало да взимат мерни единици преимуществено от личнос­тта. Но в същото време е трябвало да се покаже, че личността ще стане по зряла само постепенно, за да се издигне отново в духовните светове. Ние видяхме, че първо е трябвало да се преминат четвъртия и петия периоди, преди отново да може да започне подем. Тогава да се издигнеш в духовния свят просто така е било невъзможно. Това се подразбира в описанието, че вавилонското стълпотворение не успяло, че да се достигне Небето е било невъзможно чрез това, което е можело да се вземе от човешката личност. Безкрайна дълбочина е скрита в този световен символ, във вавилонското стълпотворение, заради което хората станали ограничени в отделната човешка личност, в това, което личността е могла да стане в който и да е народ при особени условия.

По такъв начин, вавилонците са били изпратени от духовния свят на нашата земя, там е била тяхната мисия, там е била тяхната задача. Но, както вече споменах, в основата на външната вавилонска култура ле­жи халдейската мистерийна култура, която, оставайки езотерична, все пак по съвършено опре­делен начин се вливала във външната култура. Затова ние виждаме, как още навсякъде просветва древната мъдрост в това, което вавилонците са взели като мерна система. Но те е трябвало да правят това така, че то да не се издигне заедно с тях в духовните области, а да се използва на земята. Това, което по такъв начин се съдържало в мисията на вавилонците, е влязло в културата и е достигнало до наши дни. Ние можем да покажем това.

Трябва да почувстваме уважение п­ред това все още мощно виждане в духовните светове, което се поддържало в душите от древните традиции и само малко е помрачено. Ние трябва да почувстваме уважение пред дълбокото познание за Небето на вавилонците и пред тяхната велика мисия, състояща се в това, от известното на човечеството благодарение на духовния свят, от небесните съотношения да вземат всичко това, което е трябвало да се включи в човешката култура заради практическия външен живот. В същото време тяхна задача било да поставят всичко това във връзка с човечеството. И интересното е , че чак до нашето вре­ме са доживели известни представи, които са били като отзвук от тези своеобразни чувства, които още живо са усещали вавилонците – чувството на излятост на целия Макрокосмос в човека, законосъ­образността на земния личностен човек, който възпроизвежда великите закони на Небето.

Така, в древен Вавилон е съществувало изрече­ние, което гласи: “Погледни човек, който върви не като старец и не като дете, върви, като здрав, а не като болен, не много бързо бяга и не много бавно крачи, и ти ще видиш мярката на слънчевото движение”. Поразително изре­чение, но то може дълбоко, дълбоко да ни въведе вътре в душата на древните вавилонци. Защото те си пред­ставяли, че човек с добра, здрава крачка, човек, който в своето ходене се придържа към скоростта, произтичаща от здравия живот, че такъв човек, ако би вървял не много бързо и не много бавно около Земята, би се нуждал за такава обиколка от 365 1/4 дни, и това е приблизително така, предполагайки, че той странства непрекъснато ден и нощ. И така, те казвали, че времето, за което човек може да обиколи Земята, е същото това време, за което,– понеже те вярвали в привидното движение на Слънцето около Земята,– Слънцето обикаля Земята. Значи, ако ти вървиш, като здрав човек, не много бързо и не много бавно около Земята, то ти следваш скоростта на движение на Слънцето около Земята. Това значи: “Човече, това принадлежи на твоето здраве – да следваш движението на Слънцето около Земята”. Това, разбира се е нещо, което може да ни внуши уважение пред мощното космическо миросъзерцание на вавилонците. Защото, изхождайки оттук, те създали след това делението на части на това шествие на човека около Земята. Те изчислили определени величини и получили тогава нещо, което приблизително се равнява на пътя, който човек ще измине, ако върви два часа, а това се равнява на една миля. Те изчислили тази мярка съглас­но ходенето на здрав човек и я приели за еталонна мярка, за да измерват големи повърхности. И до неотдавна, докато всичко в човешкото развитие не потънало в абстрактното, тази мярка, скъпи приятели, е съществувала в немската миля, която можеш да изминеш приблизително за два часа. По такъв начин, до XIX век се съхранило нещо такова, което произхождало от мисията на древните вави­лонци, които пък го взели от космоса, изчислявайки го, съгласно хода на Слънцето.

Само на нашето време е било необходимо да се сведат тези, заимствани от човека, мерни единици към абстрактни мерни единици, взети от мъртвото. Защото е известно, че съвре­менното измерване е абстрактно в сравнение с кон­кретните, произлизащи непосредствено от човека и небесните явления мерни единици , които всички, в същност, водят до мисията на древ­ните вавилонци.

Така е и с другите мерни единици , на­пример, с фута, който е бил взет от човешкия крайник, или лакът – него са измервали по човешката ръка; навсякъде можем да намерим, че в основата лежи нещо, което е било намерено като закономерност в човека, в микрокосмоса. И, в същност, до неотдавна в основата на нашата мерна система е стояло цялото мислене на древните вавилонци. Дванадесетте знака на Зодиака и петте пла­нети им дали 5 х 12 = 60; това е основното число. Древ­ните вавилонци смятали въобще до шестдесет. След шестдесет те започвали отначало. Във всичко, което те смятали в ежедневните неща, те слагали в основата числото дванадесет, което, изхождайки от законите на космоса, е фактически много по-конкретно приложимо за всички външни кон­кретни отношения. Защото това число има дванадесет части. Защото дванадесет е било дузина, а дузината не е нищо друго, а дар от мисията на вавило­нците. При нас навсякъде в основата стои числото десет, чис­ло, което ни готви големи трудности, ако искаме да го разложим на части, тогава когато дузината по своето отношение към шестдесет и в своята различна делимост като основа на системите за изчисляване и измерване е в много висока степен пригодена към конкретните отношения. Не трябва да звучи като критика на нашето време, когато се говори, че човечеството е изпаднало в абстрактното даже по отно­шение на сметките и изчисляването, понеже една епоха не може да прави същото като предходната. Ако ние искаме да изобразим движението на културите от атлантската катастрофа до гръцката епоха и оттук по-нататък през нашата, то можем да кажем: индийската, персийската, египетската култури се спускат долу [на земята]; в гръцката култура се намира този пункт, когато се изработва чисто човешкото на физически план; след това пак започва подем. Но този подем е такъв, че той представлява сам по себе си, така да се каже, само една клонка от действителното развитие и че, разбира се, от друга страна е налице продължаващо потапяне в материализма. Затова ние имаме в наше време, наред с енергичния духовен стремеж нагоре, рязко изразен материа­лизъм, който дълбоко потапя в материята. Тези неща, разбира се, вървят редом. Материалистиче­ското движение трябва да съществува като проти­водействие, което трябва да се победи за развитие на по-голяма сила. Но всичко се прави абстрактно в духа на това течение, понеже цялата десетична система е абстрактна система. Това не е критика, а само характеристика. И по подобен начин искат да преодолеят конкретното и в останалото. Какви само предложения не са правени! Например, да се п­ренесе празнуването на Пасха в определен ден от април, за да се избегнат неудобствата за тър­говията и промишлеността! Не се съобразяват с това, че тук имаме още нещо, което се установява в съответствие със звездното небе от древни времена. Всичко трябва да се излее в абстракт­ното, и само като тънък ручей се влива в нашата култура конкретното, което се устремява пак към духовното.

Необичайно интересно е , че не само в духовната наука, но и извън пределите и, човечеството инстинктивно се подбутва към движение нагоре, към издигане отново, да кажем, към такова пригаждане към мярката, числото и формата, както това е било у древните вавилонци и египтяни. Защото, действително, в наше време протича своего рода повторе­ние на вавилонската и египетската култури. И наистина пе­риодите от миналото се повтарят: египетският период в нашия, персийският – в шестия, индийският – в седмия период. Първият съответства на сед­мия, вторият на шестия, третият на нашия, пети период, а четвъртият стои сам по себе, образувайки с­редата. По тази причина инстинктивно се повтаря толкова много от това, което е било мироглед на древните егип­тяни. Тук могат да се случат забележителни неща. Хората могат да бъдат изцяло затънали в крайно материалистически представи, крайно ма­териалистически понятия и все пак под натиска на фактите – не чрез естественонаучните теории, понеже те сега всички са материалистически – могат да бъдат доведени до духовен живот. Така например, има един много интересен бер­лински лекар, който направил забележително наблюдение. Искам да ви покажа това тук на дъската. И така, това наблюдение е чисто фактическо, направено е независимо от каквито и да е теории. Да допуснем, че в тази точка [рисунката не е запазена] схе­матично ни е дадена датата на смъртта на някаква жена. И така, аз отбелязвам не нещо измислено, а това, което е било наблюдаемо. Тази жена е баба на едно семейство. Определено число дни преди смъртта на тази баба и се ражда внук и това чис­ло на дните е 1428. По удивителен начин 1428 дни след смъртта на бабата се ражда пак внук, а правнук се ражда 9996 дни след смъртта на бабата. Ако разделите 9996 на 1428, ще получите 7. Тоест, в промеждутъка от вре­ме, който е промеждутък между раждането на внука и смъртта на бабата, умножен по 7, се ражда правнук. И ето този същия лекар по­казва, че това не е единичен случай, но че изследвайки цели семейства, се срещаш с абсолютно определени числови отношения относно смъртта и раждането. И най-интересното е това, че ако вие, например, вземете числото 1428, то пак се дели на 7 без остатък. С една дума, днес фактите принуждават хората към това, в последователността на външните събития пак да намерят определена правилност, пе­риодичност, която е свързана с древните све­щени числа.

И днес вече числото данни от какъв род, факти­чески съпоставени от Флис (47) – това е името на берлин­ския доктор – и неговите ученици, служи за доказателство, че напълно определени числа се явяват регулативни фактори, които управ­ляват закономерното протичане на такива събития. Такива съпоставки на числа има вече в значително количество. При това интерпретацията им е напълно материалистическа, но силата на фактите заставя да се вярва в действието на числата в явленията от света. Особено подчертавам, че е крайно неправилен начина, по който използват този принцип Флис и неговите уче­ници. Това, как той прилага своите основни числа, а именно 23 и 28, които също намира (28 = 4 х 7), как той прилага тези числа, трябва да се подложи на многократно подобряване. И все пак в такова изследване ние виждаме нещо като инстинктивно проявление на древновавилонската култура в течение на подема на човечеството. Разбира се, болшинството хора нямат усет, нямат разбиране за такива неща; те остават разпръснати в по-тесни кръгове. Но забележителното е , че хора, които намират подобни неща,– като, например, учениците на Флис,– получават след това своеобразни мисли и чувства. Така, един от учениците на Флис (48) казва: “Ако тези неща са били известни в древните времена,– а те са били известни,– то какво биха казали онези хора?”. И особено характерно ми се струва сле­дното място. Съпоставил много неща по такъв начин, ученикът на Флис казва: “Тук от природата се взимат времеви промеждутъци с най-ясна математи­ческа структура, но даже за надарените, привикнали към значително по- трудни работи умове от всички времена такива неща са били недостъпни. С какво религиоз­но усърдие биха изследвали това правещите своите изчисления вавилонци и с какво вълшебство бика облекли те тези въпроси!”. И така, как предугаждат това, което става в действителност! Как пак рабо­ти в направление към духовния живот инстинкта на хората! Но като че ли там, където редовата наука на нашето вре­ме обикновено сляпо подминава, като че ли там всячески трябва да се търси това, което разпръсква обилна светлина върху окултната сила, която хората съвсем не осъзнават. Понеже тези, които показват сега този своеобразен закон на числата, го обясняват съвършено материалистически, а силата на фактите заставя хората сега вече да признаят отново духовната, математическа закономерност в нещата. По такъв начин, ние виждаме, в действителнос­т, колко дълбоко вярно е, че, в същност, всичко това, което по късно в хода на развитието на човечеството се изразява по личен начин, се явява подобно на сянка на това, което е съществувало по-рано в елементарно, първона­чално величие, защото още е съществувала връзка с ду­ховните светове.

За да се запечата това във вашите души, аз искам да подчертая, че вавилонците при прехода им към четвъртия културен период са били тези, които е трябвало да сведат Небето до земята, трябвало е да внесат небесното в мярката, числото и теглото; че до наши дни чувстваме отзвуците на това и че ние пак ще се върнем към тази техника на смятане; че тя трябва все повече и повече да добива признание, макар че в други области на живота абстрактната систе­ма на числа и измервания, разбира се , е вярна. По такъв начин, можем пак и тук да видим, как при слизането долу в гръко-римската култура е била достигната определена точка на чисто човешко изразяване на личността на физически план и как след това имаме място на издигане. Така че, действително, по отношение на хода на следатлантското културно развитие Гърция стои горе-долу по средата.

Сега трябва да си припомним, че в тази гръцка епоха се включва импулса на християнството, който трябва да обхваща все повече и повече хора в другите региони. Но ние вече видяхме, че това християнство в началото на своето развитие не се проявило веднага в цялата си значимост, с цялото си духовно съдържание. Ние показахме чрез отношението на хората на Александрия към Хипатия, какви слабости и тъмни страни е имало отначало християнството. Да, ние често сме подчертавали, че времената, когато християнството ще го разберат в цялата му дълбочина, още само настъпват, че християнството съдържа в себе си още безкрайни дълбочини и че то, така да се каже, принадлежи повече на бъдещото, отколкото на на­стоящото, да не говорим пък за миналото човечество. По такъв начин, виждаме, как онова, което се намира в християнството в началото, се оказва сред това, което, всъщност, съдържа наследството от мъдростта и ду­ховността на най-стария свят. Защото това, което е приела в себе си Гърция, което тя е носила в себе си, е било действително като наследство от онова, което хората придобили в многобройните инкарнации чрез живата връзка с духовния свят. Цялата духовност, която е била преживяна в древността, се потопила в душите и сърцата на гърците и се проявявала с цялата си пълнота в тях. Затова можем да разберем, какви са били хората, които при навлизането на християнството в живота, осо­бено в предвид на това, какво произлязло от християнския импулс в първите столетия, не могли да оценят това събитие така високо, както грандиозното величие, грандиозната духовност, която като древно хилядолетно наследство е била унаследена в Гърция. Особено характерна е била една личност, която, така да се каже, в своите собствени гърди е п­реживявала тази борба на старото с новото, борбата на най-древните духовни съкровища с това, което е било едва в началото на своето развитие и едва се чувало. Тази личност от гръко-римската епоха в четвърти век, която преживявала всичко това на арената на своята душа, била Юлиан Апостат (Отстъпник) (49) .

Интересно е да се проследи живота на Юлиан, римския император. На Юлиян -родил се в качеството на племенник на тщеславния и отмъстителен император (50) , било отредено още като бебе да бъде умъртвен заедно с брат си. Оставили го жив само защото мислили, че с неговото убийство ще се вдигне твърде голям шум и защото се надявали, че впоследствие винаги е можело да се премахне вредата, която той би могъл да причини. През различни странствания от един кръг хора към друг е трябвало да премине възпитанието на Юлиан. И строго са следили за това, да приеме в своята душа всичко, което, по съображени­я за целесъобразност, е било прието от Рим, от Рим­ската империя като християнско развитие. Но това е била шарена смес от онова, което постепенно се изграждало като католическа църква, и друго, което живеело като арианство. Така да се каже, не искали да си развалят отношенията нито с едните, нито с другите.

Също тогава се водела достатъчно силно всяческа борба с древния елинско-езически идеал, с древните богове и древните мистерии. Всичко, както вече беше казано, е било пуснато в ход, за да направят Юлиан, за когото все-пак е могло да се очаква , че някога ще се възкачи на престола на цезарите, да го направят, така да се каже, добър християнин. Но в тази душа се оформило своеобразно влечение. Тази душа съвсем не могла да придобие действително дълбоко разбиране на християнството. Навсякъде, където и да отвеждали това дете и където имало остатъци не само на древ­ното езичество, но и на древната духовност, на него му се разтваряло сърцето. Той попивал в себе си това, което живеело в културата на четвъртия период от древните свещени предания и закони. Случило се така, че по време на скита­нията си, към които го принуждавало преследването от страна на чичо му, императора, той все пак се сближил с учителите от така наречената неоплатониче­ска школа и с учениците Александрийци, които получили древните предания от Александрия. Едва тук истински се напълнило сърцето на Юлиан с това, към което изпитвал толкова дълбоко влечение. А след това той се запознал с това, което от тези древни съкровища на мъдростта се намирало в самата Гърция; и с всичко това, което му давала Гърция, което му давал древния свят като мъдрост, Юлиан свързал живото чувство за езика на звездното небе, тайните, които от мировото пространство ни говорят в писмената на звездното небе. След това за него настъпило времето, когато от един от последните йерофанти бил посветен в Елевзинските мистерии (51).

В Юлиан ние имаме своеобразно зрелище: посветен в древните мистерии, изцяло потопен в това, което може да се придобие, когато духов­ният живот, благодарение на мистериите, се превръща в действителност, такъв посветен сяда на престола на римските цезари. И колкото и неверни неща да са се промъкнали в тези писания против християните, които са се съхранили от Юлиан, ние все пак зна­ем, какво величие е живяло в светогледа на Юлиан тогава, когато е говорил от величието на своето посве­щение. Обаче, като ученик на мистериите, които се намирали вече към залеза си, той не могъл правилно да се вклю­чи в своята епоха; затова той изпитал мъката на посветения, който вече не знае, кои тайни трябва да останат скрити и кои могат да се съобщят. От усърдието и ентусиаз­ма, които Юлиан придобил благодарение на елинското си възпитание и посвещение, от вели­ките опити, които могъл да направи под ръко­водството на своя йерофант, в него се развила воля да възстанови отново това, което той видял като жив живот и дейност на древната духовност. И ето, ние виждаме, как се опитва с различни мерки пак да въведе древните богове в културата, в която е навлязло християнството. Той отишъл твърде далеко както в разкриването на тайните от мистериите,така и в своето отношение към християнството. Затова и се случило, че в 363 година, когато е трябвало да се предприеме по­ход срещу персите, съдбата му го настигнала. С Юли­ан се случило това, което се случва с всеки, който, като няма право,казва това, което не трябва да се казва, настига го съдбата му, и може исторически да се докаже, че Юлиан е паднал в този поход срещу персите от ръката на християнин. Понеже, не само че тази вест се разпространила много ско­ро и никога не била опровергана от нито едни зна­чим християнски писател; но би било удивително в най-голяма степен, ако пер­сите , причинявайки смъртта на своя заклет враг, не биха се похвалили след това с тази смърт. Но и сред тях веднага възникнало мнение, че той е загинал от ръката на християнин.

Действително, нещо, подобно на буря произлязло от тази инспирирана душа, от ентусиазма, който Юлиан Отстъпник почерпил от своето по­свещение в Елевзинските мистерии, вече потапящи се в сумрака на своя залез. Такава била съд­бата на един от хората на четвъртото столетие, цялостен човек-личност, мировата карма на когото, в същност, се състояла в това, че той е бил длъжен в личния си гняв, в личната си ненавист, в личният си ен­тусиазъм да проявява това, което получил като наследство. Това е бил основен закон на живота му. Интересно е за целите на окултно-историческото изследване да се разгледа този живот, тази индивидуал­ност в хода на по-нататъшното развитие.

Да, този човек е знаел това онова за духовното протичане на мировите закони. Той поразявал света с такива неща, каквито сега, разбира се, не биха намерили голямо доверие. Понеже веднъж, когато бил в Рощок, по положението на звездите предсказал смъртта на сул­тан Сюлейман, и тя настъпила след няколко дни,– вест, която направила името на Тихо Брахе (53) из­вестно в Европа. Сега за Тихо Брахе, чийто живот се простира съвсем близо зад нас, света знае едва ли повече от това, че той е малко простоват, че той още не е стоял на висотата на мате­риалистическия светоглед на нашето време. Наистина, той нанесъл хиляди нови звезди на картата на звездното небе, направил също и откритие с епохално за времето си значение,– открил избухваща и отново изчезваща звезда, Nova Stella, и я описал , но за тези неща много премълчават. Света не знае за него нищо друго, освен това, че бил толкова глупав, че е измислил мирова система, в която Земята стои неподвижно, а Слънцето заедно с планетите се върти около Земята; сега светът знае само това. А факта, че си имаме работа с най-изтъкната личност на XVI век, с личност, направила безкрайно много за астрономията, което е приложимо и днес; че в даденото от него е скрита бездна от дълбока мъдрост,– това обикно­вено не се отбелязва просто по тази причина, че при установяването на точна система Тихо Брахе от дълбочината на собствените си знания видял трудно­сти, които не видял Коперник (54) . И, ако това може да се каже,– наистина, това звучи парадоксално,– за системата на Коперник също още не е казана последна дума, а спорът между двете системи още ще занимава човечеството в бъдеще. Но това е между другото, понеже е още твърде парадоксално за сегашното време.

Едва при приемника на благосклонния към него крал противниците на Тихо Брахе, скочили от всички страни,– тогавашните лекари, професори от копенхагския университет,– и им се удало да настроят приемника на покровителя му срещу него. Така Тихо Брахе бил изгонен от отечеството си и трябвало пак да се придвижи на юг. Той уста­новил в Аугсбург своята първа голяма пла­нисфера и позлатен глобус, където той постоянно отбелязвал новите звезди, които откривал, и бройката на които накрая била хиляди. След това в из­гнание, в Прага този човек е трябвало да намери смъртта си. Дори и днес, ако вземем не редовите учебници, но се обърнем към източниците и изучим поне Кеплер (55) , дори и днес мо­жем да видим, как Кеплер стигнал до своите закони благодарение на това, което изработил преди него в своите щателни астрономически наблюде­ния Тихо Брахе. Това била личност, която освен всичко друго, с голям стил, е носила в себе си от­печатък от това, което е било велико и значително от мъдростта на предходната епоха, но която не могла да намери себе си в нещото, което скоро изведнъж станало общопризнато под формата на материалистическия светоглед. Наистина, колко своеобразна е съдбата на този Тихо Брахе!

И сега помислете, ако съпоставите тези две лични съдби, колко безкрайно поучително е, ако узнаем от Хрониката Акаша, че индиви­дуалността на Юлиан Отстъпник отново изплува в Тихо Брахе, че Тихо Брахе е реинкарнация на Юлиан Отстъпник. Така забележително, така парадоксално действа закона за реинкарнацията, когато кармическите връзки на отделния човек се мо­дифицират от мировата историческа карма, когато самите мирови сили обхващат човешката индивидуалност, за да се възползват от нея като от инструмент.

Наистина, искам определено да отбележа, че такива неща, като взаимовръзката между Юлиан и Тихо Брахе, аз излагам не за това, те утре да се тръбят от всяка къща и да се обсъждат на всяка маса, но за това, че като учение на окултната мъдрост те да се потопят тук в известно количество души и да се учим все повече и повече да разбираме, че наистина в основата на чувствено-физическата природа на човека стои свръхсетивното.