Себастиан Фор
Трябва да признаем, че в България църквата няма нито тази мощ, нито това влияние, които има на Запад и по-специално в страните на католицизма. Поради това тя не може да играе и същата социална роля, която й е присъща в тези страни. Нашият народ е чужд на религиозния фанатизъм по много причини. У нас църквата е слаба институция на властта. Така бе поне до установяването на сталинистката диктатура, която със системата си на насилие тласна масите към затваряне в себе си и по този начин увеличи мистицизма сред много хора. За това способства и неуспехът на болшевишката система на социален терен, който предизвиква у хората песимизъм и бягство от живота. Всичко това сигурно ще доведе до известно възраждане на религиозното чувство и ще засили влиянието на църквата, но ние не вярваме, че това ще доведе и до дълбоки промени в духовния живот на народа ни. Следователно за българските безвластници, въпросът за църквата не заема такова значително място в предвижданията ни за утрешното социално преустройство, както в много други страни. По тази причина тук разглеждаме въпроса повече теоретически, отколкото в практически аспект.
Впрочем въпросът не е лишен от практическо значение, като се има предвид засилването на позициите на църквата в международен мащаб и активизирането й на политически терен. Днес църквата е създала редица християндемократически партии в много страни, инициатива, която няма да отмине някой ден и нашата страна.
Необходима е и една друга уговорка. Трябва да се прави съществена разлика между религия и църква, въпреки че първата обуславя съществуването на втората. Религията може да съществува и без църква. Обстоятелството, че много хора вярват в извънземни сили, или че имат мистично отношение към Вселената и я възприемат предимно с чувствата си, не представлява такава опасност за обществото. Всеки е свободен да вярва в каквото си иска. Известно е също така, че хора като Толстой и Ганди, които нямаха нищо общо с невежеството и суеверието, бяха по своему религиозни, което не им пречеше да бъдат по своему и "революционери" и да желаят дълбоко коренното социално преустройство, както и да работят за неговото осъществяване. Опасността за обществото настъпва от момента, когато религията се организира в църква, в социална институция и си поставя за цел да наложи господството си над умовете и сърцата на всички хора. Тогава тя става властническа институция, която по своята вредна обществена роля в нищо не отстъпва на държавата и капитала, а понякога дори ги надминава. По тази причина безвластниците, чийто идеал е пълното освобождение на индивида и обществото от икономическата, социалната и политическата власт, смятат, че унищожението на държавата и собствеността ще бъде съпроводено и от унищожението на църквата.
Исторически църквата възниква успоредно, или почти успоредно, с държавата и собствеността. В някои случаи нейната поява предхожда появата на останалите две институции. Понякога в стремежа си да бъде единствен господар на човешките тяло и душа, тя влиза в конфликт с държавата и създава сама своя държава. Най-често обаче църквата търси съюза както на собствеността, така и на държавата в името на общия стремеж за господство над обществото. При това нейната роля е от "по-високо качество", защото църквата освещава властта на държавата и правото на собственост. Практически църквата се оказва съучастник на всички злодеяния, които държавата и правото на собственост са причинили на човечеството през по-късните етапи от историята на човечеството. В епохата на християнството оправданите от църквата злодеяния се удвояват от престъпленията, които тя сама е извършила. Могат да се изпълнят хиляди страници с преките и косвени престъпления, извършени от църковната институция и още по-точно от всички църковни институции по света.
Като институция на власт, църквата се отличава с пълното отрицание на всеки духовен напредък. В историята на човечеството тя е олицетворение на мрака. Колко библиотеки са унищожени и изгорени по заповед на духовните владици от всички вероизповедания. Колко научни истини са задушени и унищожени, без да могат да стигнат до хората и да станат тяхно достояние, или пък са забавени с векове! Колко глави на големи учени, артисти, възпитатели, просветители са паднали в олтара на църквата! Имената на Галилео Галилей, Джордано Бруно, Ян Хус са известни на всички, а колко други неизвестни имена са минали през огъня на църквата, без да достигнат до нас! Но нека вземем само един пример - католическата църква. Кървавият облик, който тя си е изваяла, е достатъчно злокобен, за да заслужи вечното проклятие на човечеството и неговото пълно и безусловно отрицание. Но това може да стане само, когато бъде изградено едно ново общество, където единствената религия между хората трябва да бъде взаимната помощ и социалната солидарност.
От историята са добре известни инквизицията, кръстоносните походи и други велики начинания на църквата, но трябва да си дадем ясна представа за ужаса, който се крие зад тези зловещи изрази. Само в Испания църквата е изгорила между 1481 г. и 1808 г. (за 327 години) 34 685 души, а други 288214 е осъдила на доживотен затвор. Най-често жертвите на църквата са били невинни или са наказвани за деяния и прояви, които никой здрав човешки ум не може да приеме за престъпления. Изгарянето на Жана д'Арк не е изключение, а правило в това отношение.
Но и днес църквата продължава да действа с подобни методи в някои страни на света, където мистериозните отвличания и изчезвания на хора, които й противоречат, не са рядкост. В това отношение тя е конкурирана само от болшевишката система. Но с това не се изчерпва престъпността на църквата и нейната могъща власт, особено в страните на католицизма. От векове тя е представлявала една политическа и икономическа сила, която често стои зад дейността на правителства и сама участва пряко в експлоатирането на хората. Днес католическата църква разполага с несметни богатства, които включват безкрайни земеделски владения, индустриални предприятия, банки, акционерни дружества и др. Тя има свой огромен бюджет, свои университети и училища, организира детски почивни лагери и най-различни благотворителни инициативи. Но всичко това има за цел да разпространи властта й не само над днешните, но и над утрешните поколения. Често църквата стои зад гърба на правителства и диктатори, контролира техните действия и на практика управлява държавната политика. Когато се наложи тя може да се намеси и открито с въоръжена сила. Църквата не е лишена от своя полиция, съдии и екзекутори. А пропагандният й апарат, в който участват хиляди епископи, кардинали и повече от 1 милион кюрета не може да се конкурира дори от бюрократичния апарат на болшевиките. Впрочем не само в това отношение приликата между католицизма и болшевизма е поразителна.
От Втората световна война насам църквата стана особено активна на политически и синдикален терен. Тя има свои собствени синдикати и свои политически партии, които играят първостепенна роля в страните на католицизма. От съвременната ни история стана ясно, че дори болшевиките не могат да се справят с католическото влияние в Полша и Унгария, където правителствата са принудени да влизат в договорни отношения с църквата и да я допускат дори в училището. Следователно, нищо чудно и необяснимо няма във факта, че когато народите в някои страни (какъвто е случаят в Испания) въстанат, те атакуват ожесточено и църквата.
Достарыңызбен бөлісу: |