ГОНЕНИЯ НА ХРИСТИЯНИТЕ ПО ВРЕМЕ НА РИМСКИТЕ ВЛАДЕТЕЛИ

ГОНЕНИЯ НА ХРИСТИЯНИТЕ ПО ВРЕМЕ НА РИМСКИТЕ ВЛАДЕТЕЛИ

Омразата на римските владетели и народ спрямо новата религия, започнала много от рано да се проявява. В първия век християните били гонени от Нерон /54 – 68 г./ и от Домициан /81 до 96 г./.

При управлението на Траян римското правителство започва да преследва християните за религиозните им възгледи и вече не ги смесва с юдеите. Начало на гонението поставя издадения през 99г. указ против тайните общества.

От указа се възползват фанатично настроените езичници и жреците. Те водят християните на групи в съда и ги подлагат на големи унижения и мъчения. С този период са свързани имената на Ерусалимския епископ Симеон, разпънат на кръст, Антиохийския епископ Игнатий Богоносец, разкъсан от диви зверове в римския колизей и доживотно заточения Климент – епископ на църквата в Рим.
Гонението при Адриан (117 – 138г)

Император Адриан продължава да води срещу християните политиката на своя предшественик. Възползвайки се от неговото посвещение в елинските мистерии и ревността му към езическата религия, по време на големи празници жреците насъскват хората да се нахвърлят на християните и да ги убиват без съд и присъда. От мъчениците поразителен пример дава семейството на София и нейните дъщери Вяра ( 12г. ), Надежда ( 10г. ) и Любов ( 9г. ). По донос те са изправени на съд, ръководен лично от императора. Трите деца са изтезавани и едно след друго обезглавени пред очите на майката. Единствената отстъпка, която мъчителите правят, е позволението да ги погребе. Съкрушена от скръб, 3 дни след това тя умира.

По време на управлението на Адриан се появяват първите защитници на християнството. Апологиите на християнския писател Кодрат и християнския философ Аристид спомагат Адриан да издаде указ, с който се ограничава произвола на тълпата. Но той повече има формален характер, защото много често възбудената тълпа представлява опасност за живота на проконсолите и те предпочитат да удовлетворят желанията й.
Гонението при Антоний Пий (138 – 161г)

По време на император Антоний Пий Римската империя е сполетяна от различни бедствия: глад, наводнения на р.Тибър в Италия, земетресения в Гърция и Мала Азия, пожари в някои градове. Народните маси виждат в тях израз на гнева на боговете срещу нечестието и безбожието на християните. Настроени тълпи влизат в домовете на християните, гаврят се с тях, а после ги избиват. От мъченически загиналите запомнил се примерът на ръководителят на Смирненската църква Поликарп. “Пожали своята почтена възраст. – му казал проконсулът – Не погубвай себе си, опомни се, поклони се на гения на цезаря и кажи: Смърт на безбожниците( т.е. християните ) и похули Христос!” Поликарп му отговорил: “Аз служа 86 години на моя Христос и никаква обида не съм имал от Него. Как ще похуля моя Господ и Спасител?” Осъждат го на изгаряне. С невероятна бързина юдеите и езичниците струпват дърва за кладата. Когато всичко е готово, Поликарп дрехата и обувките си, произнесъл благодарствена молитва на Бога, че е удостоен с честта да умре за Христа, и след това се обърнал с молба към палачите да не го връзват за стълба, защото “Онзи, Който ми е дал сила да търпя огъня, ще ми даде сила и да стоя на кладата неподвижен”.

Положението на християните през този период става много тежко. Императора е силно религиозен. В стремежа си да удовлетвори исканията на боговете и да подобри собствената си съдба той уреждал такива пищни церемонии и принасял толкова изобилни жертви, че ставал за присмех на простия народ. Аврелий не отделя особено внимание на християните и не издава укази срещу тях. Но опустошителните наводнения на Тибър, които разрушават обществените житници и обричат на глад столицата, предизвикват вълни на негодувание сред масите. Християните отново стават отдушник на насъбралото се напрежение. В Мала Азия и галските градове Лион и Виена гонението се извършва с небивала жестокост. Християните са лишени от всякакви граждански права – за тях са затворени обществените домове, баните, пазарите. Те се страхуват да се покажат на улиците, защото върху тях се сипят камъни и могат да бъдат ограбени, бити и изтезавани. Арестуваните са подлагани на ужасни мъчения, затваряни в душни тъмници или хвърлени на зверовете. Злобата на езичниците прехвърля всякакви граници – не оставя в покой дори и убитите.

В Рим от мъченическа смърт загиват Юстин Философ (165г) и неговите ученици. В Лион – епископът Потин. Той е бил предаден на тълпата за изтезаване, а след това умрял в задушна тъмница. Мъченикът Санкт така бил изтезаван и обезобразен, че не приличал на човек и въпреки това през цялото това време само повтарял трите думи: “Аз съм християнин”. Особено удивление предизвиква твърдостта на малолетните мъченици – Бландина (16г.) и нейния брат Понтик (15г.). Докато измъчвали сестрата, тя давала кураж на брат си и непрекъснато повтаряла: “Аз съм християнка и нищо лошо не правим”.
Гонението при Септимий Север (193 – 211)

Кърмачката на императора била християнка и роб – християнин го излекувал от очно заболяване. Затова е обяснимо толерантното отношение на цезаря спрямо християните в първите години от управлението му. Но от 10-та година настъпва промяна – от благодетел Септимий Север става гонител на християните. Причината за промяната е безпокойството за целостта на империята, поради разпространяването на християнството. Гонението е толкова жестоко и неочаквано, че някои започнали да считат, че е настъпило времето на Антихриста Християните отново показват пример на верност и обич към Христа. Сред мъчениците са риторът Леонид – бащата на знаменития Ориген – и Лионският епископ Ириней. Много силно впечатление прави твърдостта на жените.

Фивия Перпетуа – 22 годишна жена, произхождаща от висшите класи – била хвърлена в тясна и задушна тъмница. Освен телесните мъчения, тя трябвало да преодолява любовта си към своето кърмаче и привързаността към стария си баща, който със сълзи и викове я молел да се отрече от вярата, за да се спаси. Накрая а хвърлили на зверовете. Когато паднала на арената, изранена и обляна в кръв, първото и движение било да поправи дрехата и да прикрие голото си тяло, след това събрала разпуснатите си коси, понеже разпуснатите коси били символ на траур, а тя искала с радост да посрещне смъртта.

Фелицата била слугиня на Перпетуа. Двете споделили страданията и тъмницата. От тежките вълнения Фелицата родила преждевременно и раждането било много мъчително. Войниците, които били там, я съжалили и й казали: “Ако ти сега така страдаш, какво ще стане с теб, когато те хвърлят на зверовете?” А тя отговорила: “Сега аз страдам самичка, понеже страдам за себе си, а тогава ще страдам за Друг и Той ще бъде в мен и ще страда за мен.”

Младата девойка Потамиена понесла мъченията с такова спокойствие и сила, че удивила един от войниците на име Василид. Съпровождайки я до лобното място, той я защитавал от оскърбленията на тълпата, а след смъртта й станал християнин и последвал нейния пример.
Гонението при Деций Траян (249 – 251г)

По време на краткото му управление гоненията срещу християните навлизат в нова фаза. До този момент в тях голямо участие вземат народните маси. Сега обаче преследванията са възбуждани от правителството, вследствие на което те получават систематичен характер и се водят повсеместно. Правителството се стреми преди всичко да укрепи старата религия и за това главната цел е да се постигне отричане от вярата чрез мъчения – смъртта да бъде крайно средство. Мъченията стават все по-разнообразни и ужасни. Гонението трае само една година, но взима много жертви. Много хора напускат църквата от страх пред мъченията и предават на палачите свои братя и сестри. Отношението обаче на простия народ започва да се променя. Често пъти на християнските водачи им се оказва съчувствие и закрила от страна на езичниците. Такава помощ получава презвитерът на Александрийската църква Дионисий. Когато го задържат под стража, мълвата се пръска по околните села. Селяните се събират, по даден знак надават вик и се втурват в къщата, където той е бил пазен през нощта. Стражата се изплашва и побягва и презвитерът е освободен. Езичниците помагат на Картагенския епископ Киприан да се скрие и на Григорий Теокесарийски да замине с цялото си паство в Понтийската пустиня.

Той издава два едикта срещу християните. С първия едикт се забранявало на християните да се събират на богослужение и да посещават гробищата. Виновните трябвало или да бъдат заточавани, или да бъдат убивани. Вследствие на този едикт много епископи отиват на заточение и са конфискувани в полза на държавата много молитвени домове и християнски гробища. Но християните продължават да се събират в частни къщи и тайно да погребват умрелите в гробищата. Това налага издаването на втори указ, който изисква всички ръководители на християнски църкви – епископи, презвитери и дякони, а така също и всички високопоставени лица – да бъдат принудени да се откажат от християнството, като се лишават от имуществата и правото на римско гражданство и в случай на упорство да бъдат посичани с меч.

Пак настъпва тежко време за Църквата. Избити са много хора. Мъченически умират епископът на Римската църква Сикст и епископът на Картагенската църква Киприан. Интересен е случаят с дякон Лаврентий. Префектът на Рим поискал от него да му предаде съкровищата на Църквата. Лаврентий събрал в двора на префекта бедните, които получавали помощ от църквата, и му казал: “Ето съкровищата на нашата Църква”. Раздразнения префект заповядал да го вържат върху желязна решетка и да запалят огън под нея. Мъченика не произнесъл нито една дума. Когато обгоряла едната половина на тялото му, извикал на мъчителите: “Изпече се вече, обърнете!”.

И при това гонение се наблюдава подчертано съчувствие на простия народ към християните. Понякога езичниците със сълзи на очи ги молят поне формално да се отрекат от вярата си, а друг път в знак на съчувствие и солидарност ги изпращат от тях до ешафода.

Той за удобство разделя властта си и управлява съвместно с Галерий, Максимиан Херкули и Констанций Хлор. Първите двама са страшни противници на християнството. Самия император е силен привърженик на езическата религия. Той е заобиколен от жреци, гадатели и астролози. В двореца непрекъснато се извършват жертвоприношения и се гадае по частите на принесените животни и звездите. Още в първата година от встъпването му на престола по негова заповед мъченически убиват няколко християни, защото отказали да вземат участие в националния култ. Но за да опази целостта на империята, Диоклициян оставя християните на спокойствие в продължение на 20 години. В 302 година по повод на несполучливо гадание по вътрешните части на животни той изгонва от свитата си всички християни, понеже жреците приписали вината на тях. От това се възползвал Галерий, който повлиява на императора в 303 г. да се издаде в Никодимия първия едикт против християните. Те се лишават от граждански права, богослуженията са забранени, а храмовете обречени на унищожение. Когато императора узнава, че в двора му има много християни и даже неговата жена Приска и дъщеря му Валерия (жена на Галерий) са християнки, омразата му срещу християните още повече нараства. И когато Галерий сполучливо успява да припише на християните вината за пожара в двореца и избухналите вълнения в Сирия и Армения, в очите на императора положението става нетърпимо. Той издава още три едикта. По всички части с изключение на провинциите управлявани от Констанций Хлор, пламват жестоки гонения, несравними по суровост и жестокост с предишните. “Ако бих имал сто уста и железен език – казва Лактанций – не бих могъл да изчисля всички злини и да назова всички способи на изтезания”. Самия император дава пример, като подлага един от своите придворни християни Петър на следните мъчения: биене с пръчки по месата, докато паднат от костите, поливане на раните със смес от сол и оцет и накрая изпичане на слаб огън. Убиват се по 100 души на ден, а по някога се изгарят цели градове, какъвто е случаят с Фригия, чието местно население било християнско.

В 305 г. Диоклециян се отказва от престола. Примерът му е последван от Максимиан Хертул, но гонението продължава със същата сила, Галерий става източен император, а кесар на Египет и Сирия – родственикът му Максимин, който също като него мрази християните. Но гонителите не могли да не обърнат внимание на факта, че обществото не взема никакво участие. Правителството се опитва да разпали страстите на тълпата, като измисля всевъзможни мъчения – разпъване на кръст с главата надолу, изтръгване месата на жертвите, разкъсване чрез връзване месата на два коня, побиване на кол, завързване крайниците на тялото така, че то да виси, докато от собствената си тежест започва да се разкъсва или крайниците да се отскубнат, късане на месата с клещи, горене на слаб огън… Хората обаче остават безучастни и много често проявяват съчувствие към жертвите. Правителството среща все повече и повече затруднения в назначаването на достатъчно чиновници, които с готовност да изпълняват неговите заповеди. Виждайки, че гонението е вече една безсмислица, Галерий го прекратява. През есента на 311г., когато е на смъртно легло тръшнат от ужасна болест (тялото му започнало да се разлага и от него излизали червеи) и може би под влияние на гузната си съвест, заедно с посочения от него император Ликиний и със западния император Константин, издава едикт, с който се прекратяват гоненията и се дава пълна свобода на християните в областта на вярата.

Максимин обаче не иска да приеме новия император, нито едикта. Гоненията в неговата област продължават със сила. Той полага старания да намери още по-ефикасни средства за унижение: кара старците на преклонна възраст да се бият с юмруци, докато припаднат; назначава епископите за свинари; задължава дори и кърмачетата да принасят жертви на боговете; в училищата въвежда като учебник “Деяния на Пилат” – сборник от богохулства по адрес на Спасителя. Това продължава две години. В 313 г. Максимин е свален от Ликиний и гоненията са прекратени. Така се изпълняват 10-те години на най-силно гонение на християните – от 303 до 313 година (Откровение 2:10)

Много имена влизат в историята на мъченическата църква през този период. Никодимският епископ Антим, дворцовите служители Петър, Доротей и Горгоний, Александрийския епископ Петър, презвитерите Лукиан и Памфил.

Особена твърдост проява Георги Победоносец. Той заемал длъжността на висш трибун във войската и бил близък на императора. Когато указите били издадени, смелия трибун разобличил Диоклециан и неговите съветници. Знаейки, че това може да коства живота му, той раздал богатството си на бедните и пуснал робите на свобода. Не след дълго бил арестуван, затворен в тъмница и подложен на жестоки мъчения. Краката му оковали във вериги, а на гърдите му поставили тежък камък. След това го подложили на колесоване, заривали го в яма с вар, обували на краката му нагорещени железни обуща, обковани с гвоздеи отвътре, и го водели по улиците. Накрая го посекли с меч.

Мъченичеството на Георги поразило жената на Диоклециан Александра и тя открито заявила, че е християнка. Била осъдена на смърт заедно с него. Подобна съдба имали Варвара, Екатерина и Анастасия – всичките произхождащи от знатни родове.

Макар че голямото отпадане в църквата да е било доста напреднало, Иероним като тълкувател на пророчествата се придържа към старата истина (линия), която навремето поддържал и Иполит. Иероним говори за 4 пророчески царства от Даниил 2гл, и изтъква, че четвъртото царство означава Рим, а камъкът който ще изпълни цялата земя е Христос. Иероним мисли, че скоро ще се появи антихристът, но не преди унищожаването на римската империя. Той споменава за 10-те рогове – 10 варварски племена, които започват с появяването си на четвъртото царство. “Да, антихристът се приближава, но Господ Исус ще го убие само с един дъх. Дивите племена опустошиха Галия, земите между Алпите и Пиринеите, между Рейн и океана – опустошени са от ордите на Вандали, Сарматиани, Алани, Херули, Саксонци, Бергандиани, Алемани и дори Пансниани.” Малкия рог представлява антихриста, който ще строши три рога, които са Африка, Египет и Етиопия. Антихриста ще воюва 3,5 години, които Иероним взема дословно. Светиите нямат земно царство, те имат небесно.

Тълкувайки Библията и нейните пророчества, Иероним все още се придържа към старата школа на апостолската църква. Той е упражнявал силно влияние в живота на Църквата. Това негово влияние се е чувствало и по-нататък през течение на много векове. Като писател и като преводач на Библията, той е оставил дълбока диря всред християнския свят, давайки възможност на много хора да се запознаят с Божието слово.

- Григорий I – основоположник на средновековното папство.

Григорий е един от първите тълкуватели на средновековната мисъл в периода на Средновековието. Според неговото учение, Христовото второ идване и възкресението на праведните и на нечестивите ще стане в края на 1000-та години. Григорий изброява белезите, които ще предшестват това събитие, но това още не означава края, “защото ще въстане народ против народ и царство против царство, ще има земетресения, чума, глад и знамения на небето и на земята и последното бедствие ще бъде предшествано от много неволи - предвестници на приближаващата се погибел.”

Григорий се обявил срещу освещаването на съботния ден.

- ПАВЛИКЕНИ - В Армения и на Балканския полуостров, продължители на учението на първите християни били те. Името Павликиани или Павликени, тези християни получили поради голямата си ревност в изучаването на книгите на ап. Павел и заради особено голямото почитание, което те оказвали на този велик християнин.

Те били против учението за обожаване на икони и против вярването в чудотворната сила на тайнствата. В първата половина на 9 в. Павликените реорганизирал реформатора Сергий наречен Тихик, убит в 835г. “В Цариграт, в началото на 9 в. Павликените толкова много се умножили, че в 910г. На тях обърнал внимание император Никифор и им дал правото на гражданственост.”/Рачки/. Преди това, обаче, при царуването на императрица Теодора (812-856) павликените минали през тежки дни - масово избивани, а останалите живи, отишли в планинските местности на Армения, които били под властта на мюсюлманите. Първата Павликенска общност била образувана в гр. Кивоса, Армения. “Според свидетелството на Хуберт - пратеник на папа Лъв IX, имало Павликенска общност освещаваща съботния ден” /Мигне/

Кардинал Хергенрстер също споменава, че Павликените освещавали събота и кръщавали само възрастни. “Те поучавали слушателите си, че Исус Христос ще дойде повторно на земята, но преди Неговото идване, нито един човек не отива в по-долния свят, нито пък някой отива в рая. Нито един човек не отива нито на едното нито на другото място преди Съдния ден, когато ще чуе присъдата си.”

В 10-ти век, по времето на цар Петър, павликенството в България реорганизирал Еремия-Богомил. Павликенството взело неговото име и в България било наречено Богомилство или Богомили. “…Богомилите както в България, така и в Италия, Франция и на Изток се наричали с името “християни”. Това име те сами си определили и всички останали наименования не произхождат от тях, а от техните неприятели, католиците.”

- Йоаким де Флор - един от най-изтъкнатите тълкуватели на пророчествата през периода на Средновековието. Роден е в Италия към 1130г. Отначало бил абат, а по-късно основал манастир в Сан Джовани ди Фиора, в който през 1202 година починал. Йоаким упражнявал голямо влияние върху не само върху своите съвременници, но неговите схващания дали силно отражение и върху тълкувателите на пророчествата през по-късните векове. Така например Уиклиф, Куза, Хус, както и върху някои от реформаторите от 15-ти век. Мнозина от тях се намирали под неговото влияние.

Йоаким бил първия който приложил принципа ден за година за периода от 1260 пророчески дни.

Събуди се надеждата в реформацията, но за кратко време:

/книгата “Великата Борба”/

През 17 век реформацията слиза надолу (Сардис), надеждата угасва. Модернизъм, рационализъм, арианизъм (широка и либерална църковност) обхваща големите протестантски църкви в Европа.

Във втората половина на 18 век се събужда и до днес.

Първия проповедник на адвентната вест - Юда 14стих

Прескачаме адвентната вест през вековете. Преминаваме към НАЙ-МОЩНОТО и ПОСЛЕДНО проповядване на тази вест по целия свят - началото на 19 век

Но преди да разгледаме това начало, нека се спрем върху подготовката, която Светия Дух и ангелите извършиха в света, за да се гарантира нейното проповядване в определеното от пророчеството време. А това определено време е:

След края на 1260 години - времето на неограничената папска власт. До тогава двамата свидетели трябваше да проповядват облечени във вретище - Откровение 11:3,4.

Преди края на 2300 години, които изтичат в 1844г., когато в небето трябваше да започне изследователния съд - Даниил 7:9,10. Светът трябваше да бъде предупреден чрез разнасянето на вестта посочена в Откровение 14:6,7
Как Бог подготви света и църквата за разнасянето на вестта?
1. Религиозни пробуждания в първата половина на 18 век. Бог предсказа това със посланието към Сардис (Откровение 3:1-4) във втората половина на 16 век и целия 17 век. Постепенно църквите се съединяват със света. В Англия глава на църквата е краля. Протестантските църкви “умираха духовно”. /книгата “Великата борба”/

Назряваше нуждата от пробуждане и реформа, от “запазване онова, което е близо до умиране” (Откр. 3:2). Бог подбуди верни мъже,чрез които създаде забележителни религиозни пробуждания в 18 век. Това са онези “малко имена” предсказани в Откр. 3:4.