Мост през вечността

Тя кимна, карайки с пет мили превишена скорост, като хващаше в последния момент зелените светофари.

- Музиката е нещо вечно - каза тя.

Аз като един спасен котарак бях захранван с най-доброто от класическата музика, за която според нейни­те твърдения имах и слух, и усет.

Тя включи радиото и внезапно се разля цигулкова серенада по средата на някаква весела мелодия. Чака ме поредната загадка, помислих си. Харесваха ми нашите загадки.

- Барок, класика, съвременна музика - какво е това? - попита тя, вливайки се в широката магистрала, водеща към центъра на града.

Заслушах се в музиката, разчитайки на интуицията си и на новопридобитите си познания. Твърде дълбока бе структурата й, за да бъде барок, недостатъчно изваяна във формално отношение, за да бъде класическа, и не-достатъчно витиевата, за да бъде съвременна. Романтич­но, лирично, леко...

- Неокласика - предположих аз.- Изглежда е от го­лям композитор, но тук той просто се забавлява. Напи­сано е може би през 1923 година?

Бях напълно убеден, че Лесли знае епохата, година­та, композитора, произведението, направлението, оркес­търа, диригента и концертмайстора. За нея бе достатъч­но да чуе някакъв музикален откъс, за да го познае вед­нага; тя можете да пее заедно с всеки от хилядите си събрани записи. Стравински например за мен бе непред­сказуем като див кон по време на родео, а тя си го тана­никаше съвсем несъзнателно.

- Почти отгатна! - каза тя. - На прав път си! Кой е композиторът?

- Съвсем определено не е немец.

За немец не беше достатъчно тежко, не бяха вклю­чени достатъчно много инструменти. Бе твърде игриво, за да бъде'руско. Нямаше я френската атмосфера, нито италианската чувствителност, нито английската визуалност. Нямаше колорита на Австрия, липсваше златисто­то. Усещаше се нещо родно и близко, но това не беше американското чувство за родност. Беше някакъв танц.

- Полско ли е? Звучи ми като нещо писано в полята на изток от Варшава.

- Удачен опит! Но не е полско. Малко по на изток. Руско е!

Тя остана доволна от мен.

Банта позабави ход. Зелените сфетофари покорно й се подчиняваха.

- Руско ли? Но къде е копнежът, къде е патосът?

Руско' Боже мой!

- Не бързай с обобщенията, уки - каза тя. - Още не си слушал достатъчно жизнерадостна руска музика. Прав си в едно - че това наистина е нещо игриво.

- И кои е композиторът?

- Прокофиев.

- И през ум не би ми минало! - възкликнах аз. - Рус...

- ПРОКЛЕТ ИДИОТ! - Спирачките изскриптяха, Банта рязко свърна встрани и успя на метър да се разми­не с един внезапно изникнал като черна мълния камион.

- Видя ли какво направи този кучи син? Направо на чер­вена светлина! Та той едва не уби... Какво, по дяволите, си мисли....

Тя бе проявила рефлекси на автомобилен състеза­тел, за да не се сблъска с камиона. И ето че той бе отми­нал и може би вече се намираше на четвърт миля далеч от нас по булевард „Креншоу". Онова, което ме порази обаче, беше не камионът, а нежният речник.

Тя погледна към мен още смръщена, видя лицето ми, учуди се и се опита да потисне усмивката си, но не успя.

- Ричард! Май те шокирах! Може би не си очаквал да чуеш от мен думи- като „дявол го взел"? - Тя с огром­но усилие се постара да не избухне в смях. — О, горкичко-то ми момче! Да ругая пред него! Много съжалявам!

Аз се ядосах и присмях на себе си едновременно.

- Е, добре, Лесли Париш, да сложим край на това! Наслаждавай се на този момент, защото за последен път ме виждаш да се шокирам от думи като „дявол го взел"!

В момента, в който произнесох тези последни думи, те прозвучаха някак странно, съвсем необичайно от моята ус­та. Както в устата на непияч звучи дума като "пиячка" или в устата на непушач - дума като „фас", или „да се друсам"

- в устата на човек, който не използва наркотици. Незави­симо каква е думата, ако никога не я използваме, тя звучи твърде странно в нашите уста. Дори и думата „фюзелаш" звучи твърде странно в устата на човек, който няма отно­шение към самолети. Но една дума си е само дума - най-обикновен звук във въздуха - и няма защо да се чувствам като магаре само защото съм казал някаква си дума.

Няколко секунди, докато тя ме стрелкаше с поглед, Как ли може човек да се научи да ругае? Под звуци­те на Прокофиев, които още звучаха по радиото, аз ти­хичко започнах да се упражнявам.

- О... дявол, дявол го взел, дявол-дявол-дявол го взеллл/дявол-дявол-го взел, о, дявод-дявол-го-го-дявол-дявол-взел-о-дяво-дяво-взел-взел. Дявоол; О дявоооол... ВЗЕЛ!

Когато тя чу какво пея с такава сериозна съсредото­ченост, направо се преви на кормилото от смях.

-»• Смей ми се колкото си щеш, дявол да го вземе, уки - казах аз. - Решен съм хубавичко да усвоя тези прокле­ти ругатни! Дявол да го вземе! Какво, по дяволите, ще слушаме тази вечер?

- О, Ричард - тя едва успяваше да си поеме дъх, бър­шейки си сълзите. - „Ромео и Жулиета"...

Аз продължих да тананикам своята песничка, макар че след няколко повтаряния думите съвсем естествено загубиха всякакъв смисъл. Още няколко пъти да ги бях изпял, и щях с най-голяма лекота да пръскам ругатни и проклятия навсякъде! А можеше да усвоя и по-върли! За­що не ми беше хрумнало да усвоя практиката на ругат­ните още преди трийсет години?

Когато влязохме в концертната зала, тя ме застави да прекратя своето богохулство.

Едва след като се намерихме отново в колата, след вечерта, прекарана на първия ред в концертната зала, където звучаха Чайковски и Самюъл Барбър под диригенството на Зубин Мета, в изпълнение на филхармони­ята на Лос Анджелис и солист Ицхак Пърлман, аз можах да дам израз на чувствата си.

- Това беше адски, дяволски хубава музика! Не мис­лиш ли, че беше боже... искам да кажа дяволски хубава? Тя вдигна умоляващ поглед към небето.

- Какво направих аз? - възкликна тя. - Какво насътворих?

- Каквото и да си сътворила, по дяволите - отвърнах й аз, - дяволски добре се получава!

Продължавахме да бъдем и делови сътрудници, тъй че и двамата държахме да свършим някаква работа през тези седмици, докато бяхме заедно. Избрахме един филм, който да проучим, и излязохме значително по-рано, за да се наредим на опашка за билети за следобедна­та прожекция. Колите бръмчаха и до нас достигаше шу­мът от улицата, докато чакахме на опашката. Ние обаче нищо не забелязвахме, сякаш бяхме обгърнати от въл­шебна мъгла на една ръка разстояние около нас и всич­ко ни се струваше призрачно, докато ние си водехме на­шите разговори на своята уединена планета.

Не бях забелязал една жена, която ни наблюдаваше немного далеч отвъд мъглата, но тя внезапно реши да направи нещо, което ме изплаши. Отправи се към Лесли, докосна я по рамото и разруши нашия свят.

- Вие сте Лесли Париш!

Мигновено светлата усмивка на моята приятелка се промени. Продължаваше да бъде усмивка, но внезапно застина; тя мигом се затвори в себе си, предпазлива и внимателна.

- Извинете, но аз съм ви гледала в „Голямата рав­нина" и „Стар Трек" и... много ми харесва вашата игра. Вие сте толкова красива...

Жената бе искрена и свенлива, тъй че стените поизтъняха.

- О, благодаря!

Жената отвори чантичката си.

- Бихте ли могла... ако не ви затруднява, да ми даде­те автограф за дъщеря ми Кори? Тя направо ще ме убие, ако разбере, че съм била толкова близо до вас и не съм...

Жената не успяваше да намери хартия, на която да пише.

- Тук имаше нещо...

Аз й предложих моя бележник и Лесли кимна и прие.

- Заповядайте - обърна се тя към дамата. - Благода­ря, господине - към мене.

Написа посвещение на Кори и го подписа с името си, след което откъсна листа и го подаде на жената.

- Играхте и Дейзи Май в „Лил Абнер" - добави же­ната, сякаш Лесли може да е забравила. - А също и в „Кандидатът от Манджурия ". Много ми хареса.

- Нима го помните след толкова време? Много ми­ло от ваша страна...

- Много ви благодаря. Кори ще бъде много щастлива!

- Прегърнете я от мен.

Двамата мълчахме известно време, след като жена­та се бе върнала на мястото си на опашката.

- Да не си казал нито дума - сопна ми се Лесли.

- Но това бе наистина вълнуващо! - казах аз. - Не се шегувам.

Тя малко омекна. .

- Тази жена бе мила и искрена. Не като онези, кои­то хукват по петите ти и те питат „Вие не бяхте ли еди-коя си?". Ти Им казваш „не" и се опитваш да си продъл­жиш пътя, а те ти отговарят: „А, вие сте еди-коя си, зна­ем, че сте еди-коя си, какви са вашите заслуги?" И искат да си изброиш заслугите... - Тя недоумяващо поклати глава. - Какво да се прави? Няма учтив начин да се дър­жиш с натрапниците. Не е ли така?

- Интересно. Аз нямам такъв проблем.

- Нямаш ли, уки? Нима никога някой нахалник не се е натрапвал безцеремонно в личния ти живот?

- Лично — не. До писателите натрапниците обикно­вено изпращат своите искания, често свои ръкописи. Но те са някъде около един процент, не са толкова много. Останалата част от пощата е много интересна. -

Възмущаваше ме скоростта, с която се придвижваше опашката за билети. След по-малко от час ние се бяхме от­къснали от своите открития, бяхме влезли в киносалона с делови намерения и седнали да гледаме филма. На колко много неща се уча от нея, мислех си аз и държах ръката й в тъмното, докосвайки се до рамото й. Толкова много не­ща имам да й кажа! А сега помежду ни бе оживяла неисто­вата нежност на секса, която ни променяше, създаваше.

Не съм срещал такава жена в своя живот, мислех си аз и я гледах в тъмнината. Не мога дори да си представя какво би могло да разруши, да застраши онази топла близост между нас. Това е единствената жена измежду многото жени, които познавам, с която никога не може Да има въпрос или съмнение за онова, което ни свързва до края на живота ни.

Не е ли странно това, че увереността винаги идва преди сътресенията?

Ето го езерото, Флорида отново грее под моите прозорци. Хидросамолети, подобни на слънчеви водни пеперуди, се плъзгат по водата и във въз­духа. Тук нищо не се е променило, помислих си аз, и ос­тавих куфара на канапето.

С крайчеца на окото си забелязах нещо да се движи и подскочих от онова, което видях пред вратата - моят втори аз, за който бях забравил: добре защитен в своята обичайна броня и в момента дълбоко възмутен. Сякаш се бях върнал от разходка сред поляните, с маргаритки в косата и джобове, изпразнени от ябълките и бучките за­хар за сърните, за да се изправя пред суровия въоръжен воин, който ме очакваше у дома.

- Закъсня цели седем седмици! -. заяви той. - Не ме предупреди къде отиваш.- Ще те заболи от това, което трябва да ти кажа, а можех да ти спестя тази болка. Ри­чард, ти бе доста дълго с Лесли Париш, нима си забравил всичко научено досега? Не виждаш ли каква заплаха те грози? Тази жена застрашава целия ти начин на живот.

Металните вериги на късата му пелерина се размър­даха, доспехите проскърцаха.

- Тя е много красива жена - казах аз, но веднага раз­брах, че той няма да приеме този аргумент и ще ми на­помни, че познавам доста много красиви жени.

Мълчание. Отново проскърцване на доспехи.

- Къде ти е щитът? Предполагам, че си го изгубил. Цяло щастие е, че си успял да се завърнеш жив!

- Започнахме да разговаряме...

- Глупак! Може би си мислиш, че броните са ни да­дени за развлечение - очите му святкаха под шлема. Пръстът му показа следи от удари и драскотини по ме­талната ризница. — Всеки белег тук е дело на жена. Бра­кът едва не те унищожи, измъкна се като по чудо. И ако не беше защитната ти броня оттогава насам, щеше да се окажеш десетократно сразен от връзките ти с жени, ко­ито се превръщат в задължение, а след това в робство. Но чудото се случва само веднъж, не разчитай на десет­ки чудеса.

- Бронята ми се износи - оплаках се аз. - Но нима искаш да я нося... през цялото време! Във всеки един мо­мент? Нима не трябва да има време и за цветя. А Лесли е нещо особено.

- Лесли била нещо особено! Всяка жена е нещо осо­бено за не повече от ден, Ричард. Но това особено се превръща в нещо най-обикновено, идва досадата, изчез­ва уважението, човек губи свободата си. А изгубиш ли свободата си, какво друго ти остава?

Той имаше огромна фигура, но по време на битка беше бърз като котка и невероятно силен.

- Ти ме създаде, за да бъда най-близкият ти приятел, Ричард. Не си ме създавал красив, усмихнат, сърдечен, нито покорен. Създаде ме, за да гарантирам твоята за­щита от връзки, които се превръщат в нещо опасно; съз­даде ме, за да ти гарантирам възможността да оцелееш като свободна душа. Но аз мога да те спасявам само ако вършиш каквото ти казвам. Можеш ли да ми покажеш поне един щастлив брак, поне един. Измежду всичките мъже, които познаваш, има ли един, който няма да ста­не значително по-щастлив, ако мигновено се разведе и замени брака със свободна връзка?

Аз бях принуден да призная, че не познавах такъв.

- Тайната на моята сила е в това, че аз никога не лъ­жа - каза той. - Докато твоят разум не ме отхвърли, до­като ти не решиш, че фактът на моето съществуване е" една измислица, аз ще бъда до теб, за да те водя и закри­лям. Днес Лесли е красива за теб, вчера бяха красиви други жени. Всяка измежду тях би те унищожила, ако се ожениш за нея. Има една съвършена жена, предназначе­на за теб, но тя съществува в много различни тела...

- Зная. Зная.

- Да, знаеш. Когато намериш една жена на света, която може да ти даде повече, отколкото многото жени, аз ще изчезна.

Не ми беше никак приятно онова, което ми говоре­ше, но бях принуден да призная, че е прав. Той ме бе спа­сявал от атаки, които щяха да убият онзи, който бях в мо­мента. Не ми харесваше неговата самонадеяност, но самонадеяността му изхождаше от сигурно убеждение. Беше неуютно да стоиш с него в една стая, но да го помоля да изчезне, означаваше да се превърна в жертва на отк­ритието, че моята сродна жена не се крие зад многото жени, с които общувах.

Откакто се помнех, за мен свободата бе равнознач­на на щастие. Известна самозащита беше най-голямата цена, която трябваше да платя за своето щастие.

Естествено, мислех си, Лесли сигурно също си има своя човек в броня, който да я пази... Много повече бяха мъжете, които са замисляли да я обвържат с брак, откол­кото жените по отношение на мен. Ако тя е живяла без броня, досега щеше да се е омъжила, без дори и намек за онази радостна, любов, която двамата с нея открихме. Нейното щастие също се основаваше на свободата.

Как и двамата се дразнехме от женени хора, които понякога се опитваха да имат извънбрачни отношения с нас! Човек трябва да прави онова, в което вярва, незави­симо какво е то - ако вярваш в брака, живей в него чес­тно. Ако не вярваш, освободи се от него колкото се мо­же по-скоро.

Но дали аз не се обвързвах твърде много с Лесли, след като й посвещавах толкова много от свободата си?

- Извинявай - казах аз на бронирания си приятел, -няма да забравям повече.

Той ме изгледа дълго и мрачно, преди да изчезне.

Занимавах се около час с пощата, поработих върху една статия за списание, която не беше спешна. После, не можейки да си намеря място, тръгнах надолу по стълбите към хангара.

В огромното празно пространство смътно се долавя­ше нещо, което не е както трябва... Нещо смътно, без да се откроява какво.

Малкият реактивен самолет имаше нужда да лети, за да се изчистят паяжините от контролното табло.

И. по мен е полепнала паяжина, помислих си. Не е разумно човек да губи уменията си да управлява самолет, да не ги практикува толкова дълго. Това малко самолет-че — единственото, за което излитането е по-опасно от кацането - искаше да лети. Дванайсет фута от носа до опашката, той бе изблъскай на колела от хангара, подоб­но количка за хотдог без чадъра. Не е съвсем безжизнен, помислих си. По-скоро е мрачен. И аз щях да съм мра­чен, ако ме оставят сам седмици наред да се разхождат паяци по приборите ми за приземяване.

Отворих люка, проверих горивото, направих пълен оглед преди полета. По крилете му бе полепнал прах.

Трябва да наема някого, който да бърше праха от са­молетите - помислих си аз и неприязнено изсумтях. Що за мързеливец съм станал - да наема някого, който да бърше праха от самолетите ми!

Преди се привързвах към своя самолет, а ето че се­га имах цял харем; приличах на шейх, който идва от вре­ме на време, когато поиска. „Туин Чесна", „Уиджън", „Майърс", „Пеперудата", „Рапид", „Езерната амфйбия", „Питс"... Най-много по веднъж месечно, ако не и по-мал­ко, се случваше да ги запаля. Напоследък само „Т-33" има нещо отбелязано в бордовия дневник, защото летях с него обратно към Флорида.

Внимавай, Ричард, казах си аз, да бъдеш чужд на са­молета, с който летиш, не способства за удължаването на неговата жизнеспособност. Влязох в кабината на мал­кия самолет и огледах командното табло, от което бях отвикнал.

Навремето прекарвах всеки ден със „Стрелата", пълзях нагоре-надолу по кабината, целите ми ръкави бя­ха изпоцапани с масло, докато чистех двигателя, оправях вентилите, затягах болтовете на цилиндъра. Днес аз съм толкова близък с многото си самолети, колкото и с многото си жени.

Какво ли щеше да си помисли Лесли за всичко това - тя, която има специално отношение към всички неща? Нима не бяхме близки тя и аз? Как исках да е тук сега.

- Витло - старт! - извиках аз по привичка и натис­нах копчето за потегляне.

ЦИК! ЦИК! ЦИК! И накрая - бумтене на запалено­то реактивно гориво. Температурата в задната турбина достигна нужното ниво, двигателят набра скорост по миниатюрната си скала.

Колко много означава навикът. След като веднъж си опознал самолета, ръцете и очите помнят как да го из­дигнат във въздуха още дълго, след като съзнанието е забравило. Ако някой бе застанал до мен в кабината и бе ме попитал как да включи двигателя, аз нямаше да мога да му кажа... Само след като ръцете ми изпълнят всички последователни действия по пускането, бих могъл да му обясня какво съм направил. Тръпчивата миризма на за­палено гориво проникна в кабината. И заедно с това нах­луха спомените за хиляди други полети. Този ден бе част от цял един живот, прекаран в непрестанно летене.

Знаеш ли какво е другото значение на думата лете­не, Ричард? Бягство. Спасение. От какво бягах? От как­во се опитвах да се спася и какво търсех?

Излязох на пистата за излитане и забелязах няколко коли, които бяха спрели край оградата на летището, за да наблюдават полетите. Нямаше какво толкова да ви­дят. Този самолет беше тъй малък, че ако не бе димната система за демонстративни полети, щеше да се изгуби от погледа, преди още да достигне другия край на пистата.

С този самолет излитането е критичен момент, пом­ни .това. Внимавай в ръчките за управление, Ричард, на­бирай скорост постепенно. Ускорение 85 възела, след ко­ето носовото колело се повдига един инч и самолетът сам се откъсва от пистата. Ако го форсираш, изгубен си. Насочих се по бялата линия в центъра на пистата. Люкът бе затворен и заключен и аз натиснах на пълна скорост, при което малката летателна машина потегли. Със своя неголям двигател самолетът набираше скорост не по-бързо от индийска волска каруца. Преминал вече половината писта, той все още не се беше събудил... 60 възе­ла беше твърде малко, за да полети. Дълго след това ние достигнахме 85 възела и пистата остана зад нас.

Издигнах носовото колело от бетона и само подир няколко секунди вече бяхме във въздуха и, макар и бав­но, се отделяхме от пистата, опитвайки се да се издигнем над дърветата.

Колелата са вдигнати.

Клоните, обрасли с мъх, проблясваха десет фута под нас. Скоростта достига 100 възела, 120 възела, 150 възела. И най-сетне машината се събужда и аз си позволявам да се отпусна в кабината. При скорост 180 възела това само-летче е готово да направи всичко, което поискам от него. Трябваше само да достигне летателна скорост и да има чисто небе - и беше направо удоволствие да летиш с него.

От каква изключителна важност бе за мен да летя! Обичах го повече от всичко. Да летиш, може да прилича на нещо магическо, но то е усвоено практическо умение с партньор, който можеш да опознаеш и да обикнеш. То има свои принципи, които можеш да овладееш, закони, когото да следваш, й дисциплина, която, колкото и да е чудно, води към свобода. Летенето толкова много прили­ча на музиката! Лесли щеше наистина да го обикне.

Далеч на север се очертаваха купести облаци, които предвещаваха буря. Само след десет минути вече се плъзгахме по гладката им повърхност, след което изля­зохме от тях, пътувайки две мили над необитаемите пространства.

Когато бях дете, обичах да се крия сред буренаците и да наблюдавам облаците, да си представям своя втори аз, издигнал се високо и кацнал на една ей такава купчи­на от облаци, който махаше със знаменце на момчето в тревата и му викаше: ПРИВЕТ, ДИКИ! - макар и да не можех да го чуя толкова отвисоко. В очите - сълзи: как му се искаше да поживее поне за миг на някой облак.

Самолетът се подчини на волята ми, издигна се и се насочи към върха на облаците, след което направи авст­рийски скок надолу. Потънахме за малко в гъстата мъг­ла, после се издигнахме и преобърнахме. Зад нас облаци­те се размърдаха като плющящо бяло знаме, което ни поздравяваше за скока. Привет, Дики! - помислих си, но мислите ми прокънтяха по-силно, отколкото ако бях из­викал. „Привет, Дики!" - крещя аз отвъд изминалите трийсет години на онова някогашно дете на земята. -„Съхрани своята любов към небето, дете, и аз ти обеща­вам: онова, което обичаш, ще те издигне високо над зе­мята, където ще намериш щастливите отговори на всеки въпрос."

Край нас като ракети, стрелкащи се хоризонтално, се носеха с огромна скорост променливите пейзажи на облаците.

Дали онова момче можеше да ме чуе?

Спомням ли си да съм чувал това обещание, което току-що дадох на момчето, което някога ме съзерцава­ше, легнало сред тревите? Може би. Може би не точно думите, но твърдата увереност, че един ден непременно щях да летя.

Забавихме скорост, направихме странично преобръщане и се спуснахме право надолу. Каква мисъл! Само ако можехме да си говорим от време на време - Ричард-сега, който да вдъхва увереност на Дики-тогава - дости­гайки до него не с думи, а посредством дълбоки спомени за приключенията, които предстояха. Нещо като психотронно радио, което излъчва желания и долавя интуитив­ни предчувствия.

Колко много неща можем да научим, ако прекараме поне час, поне двайсет минути със самите себе си от бъ­дещето! Колко много бихме могли да кажем на себе си от миналото!

Плавно-плавно, с най-леко докосване с един пръст до контролната ръчка, малкият самолет излезе от пики­рането. На пределната скорост по време на полет нищо неочаквано не трябва да се предприема, защото самоле­тът може да се превърне в горящи отломки, които да се посипят тук и там сред блатата.

Ниските облаци преминават като кълба дим от по­бедни изстрели; долу под нас се появява самотен път и скоро изчезва.

Може да проведа експеримент - да предам поздрав на всеки бъдещ Ричард, който ме е изпреварил във времето, и да чуя какво има той да ми каже! Да изслушам какво биха ме посъветвали всички мои алтернативни личности във всички възможни бъдещи времена - онези превъплъщения на моето Аз, които са вземали различни решения от мене, които са свърнали наляво там, където аз съм предпочел да поема надясно. Дали техният живот е по-добър от моя, или не? Как ли биха го променили, ако тогава са знаели онова, което вече знаят? А какво да кажем за всички превъплъщения на Ричард от други жи­воти, от далечното бъдеще и далечното минало на вечно­то Сега. Ако всички ние живеем Сега, защо не можем да общуваме със своите превъплъщения!

По времето, когато пред мен вече отново се очерта­ваше летището, малкото самолетче ми бе простило за небрежността, с която се бях отнесъл към него, и ние от­ново бяхме приятели. По-трудно ми беше аз сам да си простя, както става обикновено.

Забавихме скорост и навлязохме в зоната за призе­мяване - същата, която бях видял през онзи ден, когато слязох от автобуса и се отправих към летището. Мога ли да се срещна с него сега? С онзи, който тогава вървеше пеш със спалния си чувал и новината, че е милионер? Какво трябва да му кажа? О, Господи, какво бях длъжен да му кажа!