Мост през вечността

- Твоят счетоводител се опитваше да се свърже с теб - каза тя. - Знаеш ли нещо за Държавните данъчни служ­би? Някой споменавал ли ти е за това? Твоят мениджър не ти ли е говорил?

Далечната линия бе силно смущавана.

- Не, съвсем не. Каква е тази Държавна данъчна служба? Какво става?

- Искат от теб да платиш един милион долара до по­неделник, защото в противен случай ще конфискуват ця­лото ти имущество.

Това бе толкова ужасна заплаха, че направо не мо­жех да повярвам, че е истина.

- Да ми конфискуват всичко ли? - възкликнах аз. -И то до понеделник? Защо точно понеделник?

- Изпратили са официално предупреждение преди три месеца. Твоят финансов мениджър не ти е съобщил, за да не те тревожи...

Тя беше толкова тъжна, когато ми съобщаваше то­ва, че веднага разбрах, че не се шегува. Защо тогава бях наемал финансов мениджър, бизнесмениджър... Каква им беше работата на всички тези професионалисти? По­ложително не се налагаше да наемам експерти за нещо толкова просто, като това да ми конфискуват имущест­вото данъчните власти. Това можех и сам да го постиг­на. Можех и сам да се справя с нещо подобно.

- Мога ли с нещо да ти помогна, Ричард? - попита тя.

- Не зная.

Колко странно би било да видя катинари на самоле­тите си и на къщата.

- Ще направя всичко, което искаш - каза тя. - Все нещо трябва да може да се направи. Мисля, че трябва да потърся адвокат.

- Това е добра идея. Обади се на моя адвокат в Лос Анджелис и виж дали той има в кантората някой, който да е запознат с данъчните дела. И не се тревожи, сигур­но е някаква грешка. Можеш ли да си представиш - един милион долара да отиват в ДАНЪЦИ? Най-вероятно е да съм загубил един милион долара и да нямам никакви данъци. Връзката стана лоша. Когато се върна, ще пого­воря с данъчните власти да разбера какво става и ще оп­равим цялата тази работа.

- Добре - каза тя, но не звучеше много убедено. -Ще се обадя на адвоката ти веднага. Гледай да се върнеш колкото се може по-скоро.

Тя звучеше много напрегната и уплашена.

- Налага се да остана още два дни, не се тревожи, всичко ще се оправи и скоро ще се видим.

- И ти не се тревожи - каза тя. - Сигурна съм, че ще мога нещо да направя...

Колко странно, мислех си, когато отново се пъхнах под завивките си в Мадрид. Колко сериозно се отнася тя към случилото се! Нима то е толкова важно за нея? Ни­ма наистина толкова много се тревожи за мен!

Замислих се за мениджърите, които бях наел. Ако всичко това се окажеше истина, значи, че се бяха прова­лили до един. Можех да се обзаложа, че тази жена има повече делови усет в панделката на косата си, отколкото всички нас взети заедно.

Какво да се прави - с доверчивостта си не бях успял да си купя хора, заслужаващи доверие. Нито с големите заплати, които им давах, нито със службите и постовете, нито със сметките си в банката. А когато хората, които си наел, се провалят, ти изведнъж осъзнаваш, че не те, а лично ти самият отиваш по дяволите!

Ех, Ричард, que tonto! Estoy un burro, estoy un urro estapido!

Интересно, помислих си. По-малко от две седмици съм в Испания, а вече започвам да мисля на този език!

Върху бюрото й имаше папка с надпис Ричард и аз реших, че е за мене и я отворих.

Прочетох стихотворението веднъж, после отново и отново по-бавно.

- Мъничко уки - извиках аз. - Кой е написал това стихотворение с новородената луна, която се усмихва с крайчеца на устата си в тъмното? В онази папка на бю­рото ти. Ти ли си го написала?

Тя ми отговори от хола, където се беше заобиколи­ла с цели планини от бланки за инвестиционни сделки, с прерии от разходно-приходни ордери, с реки от погасени чекове; като заселник във враждебна страна, заобиколен от вагони хартия.

Тя бе успяла да предотврати непосредственото кон­фискуване на имуществото ми от данъчните служби и се­га работеше с всички сили, за да систематизира фактите, тъй че да започнат преговори две седмици, считано от вторник нататък.

- Какво? - попита тя. - Аз. О, МОЛЯ ТЕ, НЕ ГО ЧЕТИ!

- Късно е - казах аз тихо, така че тя не успя да ме чуе.

Понякога човек се пита Дали познава най-близкото си същество, онова, което мисли и чувства дълбоко в сърцето си, за да открие един ден, че е изляла цялото си сърце тайно върху хартията, чисто като планински из­вор.

Прочетох стихотворението отново. Ако се съдеше от датата, беше написано в деня, когато аз бях тръгнал за Испания, и ето че сега, когато се завръщах, научавах как тя се бе чувствала, без да сподели това с никого освен с хартията. Тя беше истински поет! Способна да излее ду­шата си на хартия. Нежна, без да се страхува. Всяко на­писано нещо ме затрогва дълбоко, когато е интимно и близко. Същото е с летенето, филмите, разговорите. То­ва са съприкосновения, които изглеждат случайни, но съвсем не са такива.

Не бях срещал никого освен нея, с когото да се ос­меля да се държа като дете, каквото наистина се чувст­вах понякога. Не бях срещал никого, с когото да бъда глупав, знаещ, сексуален, близък, никого, е когото да из­питвам такова интимно съприкосновение. Ако думата „любов" не беше толкова изкривена от посегателства и лицемерие, ако тази дума означаваше онова, което исках да означава, аз бях почти склонен да повярвам, че съм влюбен в нея.

Прочетох отново стихотворението й.

- Това стихотворение е прекрасно, Лесли.

Това ми прозвуча слабо и снизходително. Дали тя разбира, че искрено го мисля?

Гласът й отекна като силно разтьрсена сребърна ве­рига.

- По дяволите, Ричард! Нали те помолих да не го че­теш! Това е нещо лично! Ако искам да го прочетеш, ще ти кажа! А сега няма ли да излезеш от онзи кабинет? Моля те, ела да ми помогнеш.

Стихотворението веднага изчезна от съзнанието ми като глинен диск, срещу който е стреляно от упор. Из­бухнах в ярост. Коя си ти, че да ми крещиш, госпожице! НИКОЙ, никой не ми е крещял, освен ако иска да ме ви­ди за последен път! Щом като не ти харесвам, няма да ме има! Сбогом... сбогом... СБОГОМ... СБОГОМ!

Този изблик на гняв трая две секунди, след което се вбесих на себе си. Аз, който толкова уважавам всичко лично, бях прочел едно нейно лично стихотворение! Бях си напъхал носа в нещо лично, написано от нея - ами как щях да се почувствам аз, ако тя бе направила същото? Такова нещо ми се струваше направо немислимо. Тя имате пълно основание да ме изхвърли от дома си зави­наги, а аз не исках всичко да свърши така, защото тя бе най-близкият човек, до когото съм се докосвал...

Стиснах зъби и без да кажа нито дума, отидох в хо­ла.

- Много съжалявам - казах аз. - Искрено те моля да ми простиш. Направих нещо непростимо и това няма да се повтори. Гарантирам ти.

Яростта ми се охлади, като разтопено олово, поста­вено в лед. Стихотворението се разпиля като прах.

- Не те ли интересува всичко това? - тя бе ядосана и отчаяна.— Никой адвокат не може да ти помогне, ако няма факти, на които да се опре. А... цялата тази бърко­тия!... Виж на какво приличат финансовите ти докумен­ти!

Тя преподреждаше документите, сортираше една; купчина тук, друга там.

- Имаш ли копия от данъчните си квитанции? Зна­еш ли къде са ти данъчните квитанции?

Нямах и понятие от това. Ако изпитвах отвращение към нещо, освен войната, официалната религия и брака, това беше финансовата документация. Да видя някаква данъчна квитанция, за мене беше като да се срещна ли­це в лице с медуза: мигновено се вкаменявах.

- Тук някъде трябва да са - произнесох неуверено. -Ей сега ще ги потърся.

Тя преглеждаше един дълъг списък на скута си с вдигнат молив.

- Какъв е бил доходът ти миналата година?

-Не зная.

- Приблизително. Плюс-минус десет хиляди долара.

- Не зная.

- Ричард! Хайде, спомни си! Плюс-минус петдесет хиляди, сто хиляди долара?

- Съвсем честно, Лесли, наистина не зная!

Тя отпусна молива и ме погледна,"сякаш бях няка-къв рядък биологически екземпляр, извлечен от аркти­ческите ледове.

- В рамките на един милион долара - изрече тя бав-но и ясно. - Ако имаш доход по-малко от един милион!

долара миналата година, кажи „по-малко от милион". Ако имаш доход по-голям от един милион долара, кажи „повече от милион".

Тя изричаше думите много търпеливо, сякаш гово­реше на някакво глупаво дете.

- Може да е било повече от милион - казах аз, - но може да е било и по-малко. А може би и двете. Тя изгуби търпение.

- Но моля те, Ричард! Това не е шега! Не разбираш ли, че се опитвам да ти помогна?

Всичко това звучеше като сцена от сценарий.

-Не зная.

Тя докосна ъгъла на устата си с гумичката на моли­ва, погледна ме и след дълго мълчание каза:

- Значи ти наистина не знаеш.

- Не - почувствах се потиснат, неразбран и самотен.

- Вярвам ти - каза нежно тя. - Но как може да не знаеш дохода си в рамките на един милион долара?

Тя видя лицето ми и махна с ръка, сякаш да си вър­не думите назад.

- Все едно. Не знаеш - не знаеш.

Известно време аз с отвращение се ровех из папки­те. Толкова много излишна хартия. Цифри, попълвани с почерците на кой знае кого, на различни машини, а всич­ки те трябваше да имат нещо общо с мене. Инвестиции, борсови книжа, оценки, такси, банкови отчети...

- Ето тук има отчети! - казах аз. - Цяла папка с от­чети!

- Добро момче! - похвали ме тя, сякаш бях кокершпаньол, който бе изровил изгубена гривна.

-Джав! - отвърнах й аз.

Тя не ми обърна внимание, заела се да преглежда данъчните квитанции, заглавията им и онова, което беше вписано в тях.

Настана тишина, докато тя четеше, и аз се прозях, без да си отварям устата - трик, който бях усвоил в часо­вете по английски в гимназията. Нима от мен, който толкова много мразех всички тези книжа, повече дори от граматиката, можеше да се иска да се науча да боравя с тях? Защо? Аз не бях проявил небрежност към цялото това деловодство, наел бях хора да го движат! След като съм наел хора, на които плащах, защо трябваше аз да се занимавам с цялата тази бъркотия, за да търся данъчни квитанции; защо Лесли трябваше да проверява цялата тази тежка документация, оставена от шест високоплатени служители? Това не беше справедливо!

Когато някой напише бестстелър или изпее велико­лепна песен, или играе в прекрасен филм, трябва да по­лучи тежък сив наръчник заедно с чековете, писмата от почитатели и купищата пари:

ВСТЪПИТЕЛНИ ПРАВИЛА И ПРЕДУПРЕЖДЕНИЯ

Поздравяваме ви за онова, което сте направили, за да спечелите тези пари. Вие си мислите, че те ви принадлежат, и то съвсем основателно, задето сте дарили обществото с направеното от вас - но само една десета е действително под ваш контрол, и то АКО ВЛАДЕЕТЕ УМЕНИЕТО ДА СЕ СПРАВЯТЕ С КНИЖА.

Всичко останало отива в агенти, данъци, счето­водители и адвокати, служители, правителство, гил­дии и персонал; който трябва да наемете, за да сле­ди всичко. А трябва да плащате данъците и на този персонал. Няма значение, че не знаете откъде да на­емете хора, за да вършат всичко, нито на кого да се доверите. Няма значение, че не знаете всички служ­би, на които трябва да платите - ще ви се наложи да им платите безусловно.

Моля ви, започнете да четете от Страница Едно и прочетете всичко до страница 923, като се поста­раете да запомните всеки ред. После можете да отидете на вечеря и да поканите някой делови човек, с когото да си поговорите за бизнес, водейки си бе­лежки и отчети за всичко. Ако не правите това, ще се окаже, че в действителност сте похарчили двойно повече от онова, което сте си мислили, че сте похар­чили.

Оттук нататък ще трябва да живеете, придър­жайки се стриктно към изложените правила, и ние, вашето правителство, ще ви позволим да поживеете още малко. Ако ли не - надежда всяка тука оставете.

Това не звучи дори като памфлет. Всеки, който е на­писал песен, която ни очарова и вдъхновява, е длъжен да бъде компетентен в сметките и счетоводството. Да умее да борави с кредити и да знае всички задължения, които трябва да бъдат платени на кой знае какви градски, дър­жавни- и национални агенции. Ако един-двама от тези хо­ра нямат способностите да се справят с тези задачи и не са благословени с организиран ум, който знае как се во­ди грижливо счетоводство, тяхната звезда на небосклона бива уловена в мрежата и натикана в килията на затво­ра. Там такива хора могат да използват целия ей талант, за да се научат на затворническите порядки и да се спра­вят с цялата тази предосадна работа, колкото и неприят­на да е тя; ще им се наложи да прекарат години в душния мрак, преди звездата им да изгрее отново, ако й е остана­ла още светлина.

Каква огромна енергия се прахосва така! Какви дру­ги филми, книги, песни остават неосъществени, докато цели часове, месеци и години се пропиляват сред плюше­ните миши дупки на адвокати, счетоводители, съветници и консултанти, на които им се плаща в отчаяната надеж­да да се явят на помощ?

Спокойно, Ричард. Това е бъдещето, което те очак­ва. Ако решиш да останеш в тази страна, трябва да обръ­щаш грижливо внимание на парите и на отчетите и да си имаш това като верижка на врата. Ако се опиташ да се дърпаш, да се съпротивляваш, тя ще те задуши. Просто я приеми спокойно и послушно, недей да бързаш, бъди съгласен с всяко бюро и агент, с който се срещнеш, усмихвай се мило... и ще ти позволят да дишаш, без тази верижка да те задуши.

Но какво ще стане със свободата ми! - дърпах се аз. - Аааа! - хриптях. - Ох, та това е жесток ярем!

За да бъда свободен, в момента имах два избора -или да избягам в друга страна, или бавно и внимателно да залепя цялата тази купчина от счупени отломъци, в които се бе превърнала моята империя. Ричард от мина­лото бе вземал някои слепи решения и бе направил глу­пави грешки, които Ричард от настоящето се налагаше да плати.

Наблюдавах как Лесли проучва данъчните квитан­ции и изписва страница след страница бележки за адво­катите. .

Ричард от настоящето, мислех си, не се опитва да направи каквото и да било. Всичко, което е необходимо, го прави Лесли от настоящето, а тя не носи дори и най-малка отговорност за случилото се. Лесли не е летяла с бързите ми самолети; тя дори не е имала шанса да спаси империята от рухване. Тя се бе наела да събере отломки­те, ако може. Каква награда за това, че бе приела Ричард Бах като свой приятел!

А на всичко отгоре той дори й се ядосва, задето му е повишила тон, защото е прочел стихотворение, което е лично!

Ричард, помислих си аз, никога ли не ти е минавало през ум, че ти всъщност си един безполезен, нищо незаслужаващ кучи син? За първи път в живота си аз сериоз­но се замислих по този въпрос.

- Не мога да повярвам, Лесли, че си нямаш самолет. Една среща в Сан Диего е само на половин час път оттук!

Проверих дали в машината има достатъчно масло. Бях летял с „Майърс-200" този път, когато пристигнах да я посетя. Проверих дали затворите за горивото са затег­нати..

Тя ми отговори почти шепнешком. Стоеше в топло­то озарение на слънцето, до лявото крило на самолета. Беше облечена в костюм в пясъчен цвят, който сякаш бе излят по нея, но изглеждаше доста притеснена в близост до моя самолет.

- Извинявай, уки - викнах аз. - Не те чух. Тя се прокашля.

- Казах, че досега все съм се справяла и без самолет.

Аз оставих куфара в задната част на самолета, оти­дох на лявата седалка и й помогнах да се качи отдясно, след което затворих вратата отвътре и започнах да й раз­казвам:

- Когато за първи път видях това командно табло, казах си: „Охо! Виж ти, какви циферблати, превключва­тели, прибори, радиосвръзки и какво ли не още!" Наис­тина „Майърс" има повече прибори от други подобни са­молети, но когато човек свикне, всичко отново започва да изглежда много просто.

- Хубаво - промълви тя със съвсем отслабнал глас.

Гледаше командното табло горе-долу така, както аз бях гледал снимачната площадка, когато тя ме заведе в киностудиото. Не чак с такъв страх и благоговение, но във всеки случай като човек, за когото това е твърде не­обичайно.

- ВИТЛОТО - СТАРТ! - извиках аз и тя ме поглед­на с ей такива разширени очи, сякаш бе станала авария и затова крещя. Явно е виждала самолет само в анима­ционните филми - помислих си аз.

- Всичко е наред - обясних й, - дори когато няма ни­кой около самолета, един летец е свикнал да извика „Старт!" Или „Пуск!" - или нещо подобно, тъй че всеки, който го чуе, знае, че самолетът потегля и се маха от цистата. Това е стара привичка в авиацията.

- Разбирам - кимна тя.

Включих захранването, топлинната смес стигна гра­ницата на насищане, натиснах газта, включих помпата за горивото (показах и манометъра за налягането на гори­вото, за да види, че налягането на горивото е повишено), включих двигателя, натиснах копчето за старт.

Витлото се завъртя; двигателят веднага запали - в началото четири цилиндъра, после пет, шест и накрая доволно забръмча като лъв, който за сетен път се про­бужда. Стрелките на всички измервателни уреди по ця­лото командно табло започнаха да се движат: показате­ля за налягане на маслото, уреда за измерване на вакуу­ма, амперметъра, волтметъра, индикатора на направле­нието, навигационните индикатори. Появиха се светлин­ни сигнали, който показваха радиочестотите; по говори­телите започнаха да се чуват гласове. В тази сцена бях участвал поне десет хиляди пъти с един или друг самолет още откакто бях момче, току-що завършило гимназията, и тя все още продължаваше да ми харесва, както и тога­ва.

Получих информация за излитане от летището, по-бъбрих си с диспечера и се пошегувах, че карам „Майърс", а не някакъв мъничък „Навион", отпуснах спирач­ките и ние изминахме половин миля до пистата. Лесли наблюдаваше таблото, останалите самолети, които потегляха, приземяваха се иди излитаха. Наблюдаваше и мен.

- Не разбирам нито дума от онова, което говорят -призна ми тя.

Косите й бяха вчесани и опънати назад, прибрани с бежова панделка. Почувствах се като пилот на авиоком­пания, чиято красива президентка за първи път се качва на самолета.

- Това е нещо като кодов език, на който си говорят авиаторите - обясних й аз. - Ние се разбираме помежду си, защото точно знаем какво ще си кажем: номерата на самолетите, номерата на пистите, команди за излитане, посоката на ветровете и информация за движението на самолетите. Ако кажеш нещо, което диспечерът не очак­ва, например: „Тук „Майърс-3", при нас има сандвичи със сирене, гответе майонезата", диспечерката ще отвър­не: „Какво, какво, повторете!" Сандвич със сирене не е ду­ма, която се използва в авиационния език.

До голяма степен онова, което чуваме, помислих си аз, се определя от онова, което очакваме да чуем, като отсейваме всичко останало. Аз съм привикнал да чувам въздушни съобщения; тя е привикнала да чува музика, която аз дори не можех да приема за такава. Дали също­то се отнася и за виждането? Дали ние виждаме онова, към което са настроени очите ни - дали същото може да се каже за вътрешните видения, за НЛО, за привидения­та? Дали не настройваме по същия начин,вкусовете си и всички други сетива, докато най-накрая установим, че физическият свят е такъв, какъвто очакваме да бъде, и в него няма вече чудеса? Как ли би изглеждал нашият дел­ник, ако можехме да виждаме инфрачервени и ултравио­летови лъчи или ако се бяхме научили да виждаме аури­те, неоформеното бъдеще, миналото, с което не сме скъ­сали?

Лесли съсредоточено слушаше радиопредавателя и се чудеше какво би могъл да означава разговорът от дис­печерската станция. А на мен за секунда ми мина през ум колко много се разширява диапазонът от спокойни приключения, които имахме заедно.

Всеки друг в този момент щеше да види в нея една красива делова жена, която най-акуратно отива на сре­ща, за да обсъди финансовите проблеми на една филмо­ва продукция, разходите и икономиите, програмата за снимки и местностите, където щеше да се снима. Аз оба­че като присвиех очи, можех да си я представя такава, каквато изглеждаше само преди час, обгърната само от топлия въздух от двата сушоара за коса, след като беше взела душ; виждах я как ми намигна, когато се появих на вратата и как се разсмя секунда след това, когато се блъснах в стената.

Колко жалко» помислих си, че такива прекрасни преживявания водят след себе си неминуемо чувството, че другият ти принадлежи, след което следват сръдните, пререканията и всички жалки дрипи на брака, независи­мо дали човек е женен или не.

Натиснах копчето на микрофона...

- Майърс Две, Три, Девет Майк е готов да се издиг­не на Две-Едно.

- Три Девет Майк, полетът разрешен, моля побър­зай. Друг самолет излиза на пистата.

- Майк, прието - казах аз. Протегнах ръка покрай президентката на компанията, за да проверя дали врата­та й е затворена и заключена.

- Готова ли си? - попитах.

- Да - отвърна тя, вперила поглед право напред.

Шумът на мотора премина в грохот с мощност трис­та конски сили. Ние залепнахме по местата си, докато самолетът се носеше с пълна сила по пистата. Асфалтът с белите линии по него се превърна в дълго неясно пет­но и „Санта Моника" остана далеч назад.

Преместих ръчката на шасито във вдигнато положе­ние.

- Колелата се вдигнаха - обърнах се аз към Лесли, -а сега предкрилията.... Виждаш ли ги как се свиват към крилото? Сега малко ще забавим оборотите, за да набе­рем мощност, и тук ще стане по-тихо...

Намалих газта няколко степени, след това и оборо­тите на витлото, после регулатора за наситеност на топ­линната смес, за да приведа в нормата температурата на изгорелите газове.

Три червени лампички светеха върху контролното табло. Колелата бяха вдигнати напълно. Шасито поста­вих в неутрално положение, за да изключи хидравлична­та помпа. Самолетът започна да набира височина със скорост по-малко от хиляда фута в минута. Този самолет не се издигаше както Т-33, но също така и не гореше по шестстотин галона гориво на час.

Под нас се очерта брегова ивица със стотици хора на плажа. Ако сега моторът откаже, помислих си аз, набра­ли сме достатъчно височина, за да обърнем и да се при­земим на игрището за голф или да се върнем на пистата. Направихме голям завой над летището, след което се на­сочихме към първия промеждутъчен пункт към Сан Ди­его. Преминахме над международното летище на Лос Анпжелис и Лесли ми посочи няколко самолета, които бяха готови за приземяване.

- Не им ли препречваме пътя?

- Ни най-малко - отвърнах аз,- над летището има коридор и ние летим по него. Най-безопасното място за нас е точно над пистите, защото, както виждаш, всички големи самолети се насочват от една страна, когато трябва да се приземят, а от другата - при излитане. Дис­печерите ги наричат „перлен кордон". Нощем те изглеж­дат като диамантен кордон с техните светлини.