Приземяването бе така леко, както трудно бе излитането. ВВ-5 приближи до пистата, докосна с миниатюрните си колела земята и дълго се плъзга право напред към последното трасе. След като се приземи превъзходно, само след минута беше обратно в хангара с изключен двигател и турбина, която се въртеше все по-бавно и по-бавно, докато накрая спря.
Потупах го по извивката на люка, благодарих му за полета, както е обичайно за всеки пилот, който е летял повече, отколкото заслужава.
Останалите самолети ни наблюдаваха със завист. Те също искаха да летят, имаха нужда да летят. Тук беше горкият „Уиджън", на който десният двигател пропускаше масло. Изолацията бе пресъхнала от дългото пребиваване без движение.
Дали мога да се вслушам в бъдещето на самолетите, както в собственото си бъдеще? Ако тогава се бях опитал и бях разбрал бъдещето му, нямаше да изпитвам та-тсава тъга. Той щеше да стане самолет - телевизионна звезда, с който щеше да започва всеки епизод на безумно популярен телевизионен сериал, щеше да лети до един прекрасен остров, да се приземява върху вода, да се спуска блестящ и прекрасен, без течове отникъде. И този самолет не би могъл да има подобно бъдеще, без настоящето, без онова, което беше тъкмо сега - целият покрит в прах в моя хангар, след като е летял с мен няколкостотин часа.
Така и на мен ми предстоеше бъдеще, което не би могло да се случи, без да преживея първо това свободно самотно настояще, в което живеех сега.
Изкачвах се по стълбите на дома си, погълнат от размисли, свързани с възможностите за контакт с други аспекти на самия себе си, с Ричард от миналото и Ричард от бъдещето. С моето Аз от други животи на други планети, в други хипотетични време-пространства.
Дали някой от онези алтернативни мои превъплъщения би копнял да намери своята сродна душа? Дали някой от тях я е намерил?
Интуицията - вечното бъдеще/минало Аз - ми прошепна в отговор тогава на стълбите:
Да.
Отворих шкафа и извадих от него кутия консервирана супа и малко макарони с намерението бързо да си приготвя хубава италианска закуска. Не беше задължително да е съвсем италианска, но трябваше да бъде гореща и питателна, което беше важно за мен, във връзка с разследването, което се канех да извърша.
Огледай се, Ричард, и виж. Това ли е животът, към който наистина се стремиш?
Ужасно е самотен, помислих си, докато слагах супата в една тенджера на печката, забравил да включа котлона. Лесли много ми липсваше.
Чу се прошумоляване на защитна ризница и аз въздъхнах.
Не се безпокой - помислих си - нямай грижа за нищо; много добре зная какво ще кажеш, не мога с нищо да оборя твоята логика. Съвместният живот е бавно самоубийство. Предполагам, че ми липсва не самата Лесли. Липсва ми онова, което тя олицетворява за мен точно сега.
Воинът се оттегли.
На негово място дойде друга, съвсем различна по характер мисъл: Противоположното на самотата, Ричард, това не е съвместният живот, а душевната близост.
Тази дума се изплъзна и политна като сребрист мехур, откъснал се от тъмното дълбоко дъно на морето.
Това е!
Което ни липсва!
Моята съвършена жена в много тела е топла като лед от фризера. Тя предлага общуване, лишено от грижа за другия, секс, лишен от любов, приятелство, лишено от вярност.
Така както не може да страда, нито да ти причини страдание, така също не може да обича, нито да бъде обичана. Тя е напълно неспособна да изпита душевна близост. Но дали душевната близост е по-важна за мен от самата свобода? Може би затова прекарах с Лесли седем седмици, докато три дена с друга жена ми се виждаха много.
Оставих супата да изстива на печката, намерих един стол и седнах на него, свил колене до брадичката, и се загледах през прозореца към езерото. Купестата облачност се беше превърнала в дъждовна и слънцето оставаше напълно скрито зад облаците. Лятно време във Флорида можеш да си свериш часовника по летните бури.
Двайсет минути по-късно продължавах да седя и да гледам дъждовната стена, без дори да забелязвам това.
Днес ми се бе удало да поговоря с Дики от моето далечно минало; успях да му предам послание. Но как да вляза във връзка с Ричард от бъдещето? Какво може да знае той за душевната близост? Дали се е научил да обича?
Несъмнено нашите двойници от миналото и бъдещето са ни по-близки приятели от когото и да било... Та кой друг може да ни бъде по-близък от самите нас в други превъплъщения, от самите нас в духовни форми? Ние всички сме свързани с една вътрешна златна нишка, която преминава през мен, както и през всички останали.
Чувствах, че натежавам все повече и повече, отпускайки се в стола и в същото време - издигайки се над него. Какво странно усещане, мислех си. Не трябва да му се съпротивлявам, не трябва дори да помръдвам, нито да мисля. Нека то ме поведе накъдето желае. Ще ми бъде от голяма полза да се срещна...
Излязох по мост, изтъкан от сребристо нежна светлина, и пристъпих на огромна арена, около която в полуокръжност имаше редове с празни места. Свободните алеи вяха разположени радиално като спици от центъра на сцената. Не точно на сцената, но близо до нея се очертаваше самотният силует на човек, подпрял брадичка на коленете си. Сигурно бях прошумолял, защото той вдигна поглед, усмихна се, изправи се и ми махна за поздрав.
- Не само че си точен - каза ми той, - а направо си подранил!
Не виждах лицето му съвсем ясно, но това бе човек горе-долу колкото мене на ръст, облечен в нещо, което ми се стори като снегозащитен костюм. Това беше черен найлонов комбинезон, на жълти и оранжеви ленти на гърдите и по дължината на ръкавите. Имаше ципове на джобовете и на кожените ботуши. Всичко това ми беше познато.
- Разбира се - отвърнах му аз като на свой добър познат. -Май представлението няма да започне скоро. Какво можеше да бъде това място?
- Представлението вече е започнало. То вече е във въздуха. Имаш ли нещо против да се махнем оттук?
- Нищо против - отвърнах аз.
На тревата в парка извън амфитеатъра се намираше малък като паяк самолет, който би тежал двеста паунда, ако се напълни догоре. Имаше високи криле, покрити с оранжево-жълт найлон, високи и ярки рулове в края на всяко от крилата, хоризонтален стабилизатор от същия цвят, разположен върху алуминиеви тръби, а отзад се намираше неголям двигател за изтласкване. Бях виждал множество самолети, но не и нещо подобно.
Мъжът се оказа облечен не в снегозащитен костюм, а в летателен костюм с цветовете на самолета.
-Заповядай на лявата седалка, ако обичаш. Колко мило от негова страна, каква проява на доверие да ми предложи мястото на пилота!
- Ще седна вдясно - отвърнах аз и се добрах до мястото за пътници. Това не беше лесно, защото всичко в този самолет бе много мъничко.
- Както искаш. Можеш да управляваш от всяка страна. Управлението е стандартно, но както виждаш, няма педали за руля. За целта се използва лост. Хоризонталният стабилизатор е много чувствителен. Представи си, че е чувствителен като цикличната ръчка на хеликоптер, и ще се справиш.
Той извика, че витлото е готово за старт, пресегна се към една ръчка над главата си, дръпнал веднъж и двигателят се задейства тихо като електрически вентилатор. После се обърна към мен:
- Готов ли си?
- Потегляй - отвърнах аз.
Той дръпна напред една ръчка, по-малка от ръчката на малкия ми реактивен самолет и, беззвучно като при шума на лек бриз, машината се спусна напред. След петдесет фута се издигна, накланяйки се леко назад и започна да набира височина, подобно голям, високоскоростен самолет. Земята остана назад като обширен зелен килим, от който се откъснахме със скорост хиляда фута в минута. Той натисна напред ръчката на управлението, пусна газта и витлото тихо зашумоля на вятъра. Тогава той вдигна ръце от управлението и ми даде знак, че, ако желая, мога да управлявам аз.
- Сега е твой ред.
-Благодаря.
Имах чувството, че летя с парашут, само дето не падахме надолу. Летяхме вероятно с трийсет мили в час, ако се съди по скоростта на вятъра. Това беше великолепна машина, която напомняше повече люлка от тези за осем долара, отколкото самолет. Стените и подът бяха прозрачни и кабината изглеждаше толкова светла и отворена, че бипланите в сравнение с нея приличаха на гробници. Направих завой със самолета и се издигнах на по-голяма височина.Наистина, той се оказа много чувствителен, както пилотът ме бе предупредил.
-Можем ли да спрем двигателя?Възможно ли е тази машинка да лети като планер?
- Разбира се.
Той докосна копчето на газовия регулатор и моторът спря. Ние безшумно започнахме да се плъзгаме по нещо, което трябва да беше издигащ се въздух... Не регистрирах никаква загуба на височина.
- Каква съвършена летателна машина! Наистина нещо прекрасно! Как бих могъл да се снабдя с такава? Той някак странно ме изгледа.
- Нима не се досещаш, Ричард?
-Не.
- Не знаеш ли кой съм?
- Съвсем смътно долавям. Почувствах, лек страх.
- Опитай се просто от любопитство да преодолееш бариерата, която ти пречи да изразиш, онова, което вече знаеш - каза той. - Направи го и ми кажи чий е този самолет и кой е човекът, с когото летиш в момента.
Дръпнах лоста за управление надясно и самолетът направи плавен завой и се насочи към купести облаци, като се носеше над топлата въздушна струя. Беше ми станало втора природа да търся всякакви възможности за издигане, когато моторът не работи. Бях забравил, че този лек като перушина самолет съвсем не губи височина.
-Ако трябва да се досетя, бих казал, че този самолет принадлежи на мене в бъдещето, а ти си човекът, в когото ще се превърна.
Най-сетне се осмелих да го погледна.
-Добре се справяш - отвърна той. -Ако правилно се досещам, това е точно така.
-Да се досещаш ли? Нима не знаеш със сигурност?
- Всичко е много сложно, ако се замисли човек. Аз съм едно от твоите бъдещи проявления, ти си едно от моите минали. Доколкото мога да предположа, ти си Ричард Бах от времето, когато бе попаднал сред вихъра на парите, нали? Току-що си станал знаменитост на литературния небосклон? С девет самолета, нали така, и една напълно безупречна идея, която си си измислил за съвършената жена? Ти си всецяло верен на тази жена, а тя те оставя равнодушен?
Ние попаднахме с дясното крило във възходящия поток и аз рязко свърнах нататък.
- Не завивай прекалено рязко — посъветва ме той. -И бездруго този самолет има малък радиус на обръщане, тъй че съвсем леко да обърнеш, ще се задържиш във възходящия въздушен поток.
-Добре.
Аз щях да изпитам насладата да притежавам този самолет! Аз щях да се превърна в този човек, който стои сега пред мен. Сигурно знае много неща.
-Виж, имам някои въпроси, които искам да ти задам - казах аз. - Колко напред в бъдещето ми се намиращ ти? Предполагам, около двайсетина години?
- Малко повече от пет. Макар че ми се струват петдесет. Бих могъл да ти спестя четирийсет и девет от тях, ако .ме послушаш. В това е разликата между нас. Аз имам отговорите, от които се нуждаеш, но ти не си готов да чуеш нито дума, преди да минеш ПОД ОГРОМНИЯ ВАЛЯК НА ОПИТА.
Сърцето ми се сви.
- Наистина ли мислиш, че ще се уплаша от това, което ще ми кажеш.? Сигурен ли си, че няма да те послушам?
-А нима ще го направиш?
- На кого друг бих могъл да. се доверя, ако не на теб - казах, аз. - Разбира се, че ще те послушам.
- Може и да ме изслушаш, но няма да направиш онова, което ще те посъветвам. Успяхме да се срещнем, защото и двамата сме любопитни, но аз лично се съмнявам, че ти ще ми дадеш възможност дати помогна.
- Разбира се, че ще ти дам.
- Не, няма - каза той. - Това е както случаят с този самолет. По твое време той няма свое име, защото не е бил още изобретен. Когато бъде изобретен, ще го нарекат свръхлек самолет и той ще направи революция в спортната авиация. Ти обаче няма да купиш тази машина готова, Ричард, нито ще наемеш някой да ти я построи. Сам ще сия построиш част по част - Стъпка Първа, Стъпка Втора, Стъпка Трета. Същото се отнася и за въпросите, на които търсиш отговор, съвсем същото е. Не можеш да си ги купиш наготово. Няма да можеш да ги възприемеш, ако ти ги дам, без да си ги платиш, ако ти ги кажа сега дума по дума.
Бях сигурен, че не е прав.
- Но ти си забравил - казах му аз - колко бързо усвоявам всичко! Дай ми един отговор и ще видиш какво ще пия си глас, а не своите страхове...
- Не ти вярвам.
- Може и да си прав - каза той. - Аз съм само една от твоите бъдещи възможности, но не единствената.
Той се извърна на мястото си, протегна ръка към мотора и дръпна ръчката на смесителя.
-Въпреки това твърде е възможно, според мен, моята жена, Лесли, да бъде един ден твоя жена. Тя спи в момента тук в моето време, както твоята приятелка Лесли спи в момента в твоето време на цял континент разстояние от теб. Всичко, което си научил от многото си жени, е било само за да получиш дара на тази единствена жена. Не го ли разбираш? Желаеш ли още отговори?
- Ако всичко се свежда до онова, което говориш, не съм сигурен, че ме интересува - казах аз. -Да се откажа от свободата си ли? Уважаеми господине, та ти нямаш дори и представа кой съм аз. Спокойно мога да мина и без отговори като този, ако обичаш!
-Не се безпокой, ти ще забравиш всичко от този полет. Едва много късно ще си го спомниш.
-Аз нищо не забравям -заявих. - Паметта ми ме държи като в желязна хватка.
- Стари приятелю - тихо каза той. - Толкова добре те познавам. Нима никога не се умори вечно на всичко да се противиш?
- Уморен съм до смърт. Но ако се налага, за да живея живота си така, както аз го разбирам, вечно ще се противя.
Той се засмя и отмести летателната машина от термалния поток. Ние бавно се заспускахме над земната повърхност, по-скоро като балон, отколкото като са-молет. И пет пари не давах за неговите отговори. Те по-скоро ме плашеха и ядосваха. Но подробностите на свръхлекия самолет, алуминиевата тръба и арматура, извивката на крилото, кабелите от неръждаема стомана и дори странната емблема на птеродактил, изрисувана на корпуса, се запечатиха в паметта ми. Можех да го изградя още сега, ако трябва.
Той намери потока на низходящ въздух и започна да се спуска спираловидно по него, както преди се бе изкачвал по възходящата струя. Явно срещата ни беше към своя край.
- Е, добре - казах аз, - можеш, да ме сразиш с още някой и друг отговор.
- Няма смисъл - отвърна той. - Щеше ми се да те предупредя, но виждам, че няма никакъв смисъл.
- Моля те. Извинявай, че ти противоречах. Спомни си, че това съм аз.
Той дълго се колеба, но най-сетне реши да говори.
- С Лесли ще бъдещ по-щастлив, отколкото можеш да си представиш -каза той. -И това е твоят шанс, Ричард, защото всичко друго отива направо по дяволите. Двамата заедно ще бъдете подложени на съдебни преследвания, защото ти ще трябва да върнеш парите, които твоите мениджъри са изгубили. Няма да можеш да пишеш, защото данъчните служби ще искат да сложат ръка на всяка дума, която напишеш, на хартия. Няма да остане нищо от онова, което имаш. Ще банкрутираш напълно. Ще загубиш самолетите си до един, къщата си, парите си, всичко. Няма да можеш да си стъпиш на краката години наред. Това ще бъде най-доброто, което някога ти се е случвало. Най-доброто, което Някога ще ти се случи.
Устата ми направо пресъхна, докато го слушах.
- Това отговор ли е?
-Не, от него сам ще си намериш отговора.
Той се спусна над поляна на билото на един хълм и погледна надолу. На края на поляната го чакаше жена. Тя гледаше към нас и помаха с ръка на самолета.
- Искаш ли ти да го приземиш? - попита той и ми предложи управлението.
- Мястото е малко тясно за първо приземяване, ти го направи.
Той мигновено спря мотора, направи широк кръг и се спусна надолу. Преминахме над последните дървета преди ливадата и той наведе носа надолу, спусна се над тревите, после съвсем леко пак го вдигна. Вместо да започне да се издига, свръхлекият самолет се понесе, сякаш плуваше, още секунда и после докосна земята с колелата си, плъзна се по тревата и спря до Лесли, която беше дори още по-пленителна от онази, която бях оставил в Калифорния.
- Здравейте и двамата - каза тя. - Помислих, си, че може би ще те открия тук с твоя самолет - и тя се наведе и целуна другия Ричард и поразбърка косата му. -Бъдещата му съдба ли му разкриваше?
- Разказвах му, че едно ще загуби, друго ще намери -каза той. ~ Толкова вълшебно и скъпо! Направо ще мисли, че си сън.
Косата й бе по-дълга, отколкото я познавах, лицето - по-нежно. Тя бе облечена в лимоненожълта коприна, широка блузка с висока яка, която би изглеждала малко строга, ако коприната не беше толкова тънка. Широк и ярък като слънце колан бе пристегнат на кръста й, панталони от бял моряшки плат покриваха целите й крака освен пръстите. Сърцето ми за малко да се пръсне. Всички защитни стени, които си бях изграждал^ направо се сринаха на прах. Ако трябва да прекарам остатъка от живота си с една жена, то нека това да бъде тя.
- Благодаря - каза тя. - Облякох се специално за случая. Човек не се среща често със своите предходници... Особено насред живота.
Когато той слезе от самолета, тя го прегърна, а после се обърна към мен и ми се усмихна.
- Как си Ричард? ' - Преизпълнен със завист - отвърнах аз.
-Няма защо да завиждаш - каза тя. - Този самолет ще бъде твой.
-Аз не завиждам на съпруга ти за самолета, завиждам му за жената.
Тя цялата се изчерви.
-Но нали ти си този, който мрази брака?Бракът е „скука, застой и неизбежна загуба на уважение един към друг"!
-Може и да не е винаги така.
- Това дава някаква надежда - каза тя. - Не мислиш ли, че някой ден можеш да промениш отношението си към брака?
-Ако се вярва на съпруга ти, ще го променя, но не виждам как може да стане това, освен когато те гледам.
. -Иза тази среща няма да си спомняш утре - каза Ричард от бъдещето. - За доброили лошо - сам ще трябва да стигнеш, до своите отговори. Аз го погледнах:
- В богатство и в бедност.
Той едва забележимо се усмихна към нея.
-Докато смъртта още повече ни сближи. Те нежно ми се присмиваха, но аз ги обичах и двамата.
След малко той се обърна към мене и каза:
- Времето ни заедно свършва. Ето че имаш един отговор, който можеш да забравиш. Ако искаш, иди да полетиш малко със самолета. Ние трябва да побързаме да се върнем в страната на будното състояние. В една година, която е толкова отдалечена от твоето настояще, но в същото време и толкова близо. В момента пиша новата си книга и ако имам късмет, щом се събудя ще взема първото нещо за писане, което ми попадне и ще запиша този сън.
Той протегна ръка към нейното лице като от забавен кадър, сякаш искаше да я докосне, после изчезна.
Жената въздъхна, тъжна, че времето ни заедно бе свършило.
- Той се събуди, ай аз само след минута ще се събу-дя.
Тя плавно пристъпи към мен и, за мое собствено удивление, нежно ме целуна.
- Никак няма да ти бъде лесно, бедни Ричард - каза тя. -Ина нея също няма да й е лесно, на онази Лесли, която бях. Предстоят ви много трудни времена! Но ти недей да се страхуваш. Ако искаш чудото да се случи в твоя живот, откажи се от бронята. Чудото е много по-силно от всяка стомана!
Очите й бяха като вечерно небе. Тя знаеше толкова много!
Така, както се усмихваше, изчезна. Останах сам на поляната със свръхлекия самолет. Не се качих да полетя отново. Останах в тревата, припомняйки си всичко случило се,'опитвайки се да го запечатам като клеймо в съзнанието си. Лицето й, думите, всичко изчезна.
Когато се събудих, прозорецът бе тъмен, целият осеян в дъждовни капчици, а на отсрещната страна на езерото се очертаваше като извита дъга редицата от нощни светлини. Аз протегнах крака в тъмнината и се опитах да си спомня онова, което ми се бе присънило. До стола си имах бележник и писалка.
Летях на сън. Праисторическо летящо същество с пъстроцветни пера ме понесе и ме остави пред най-красивата жена, която някога съм виждал. Тя каза една-едничка ду ма: „чудо". Най-красивото лице...
Чудо. Знаех, че бях сънувал нещо повече от това, но не можех нищо да си спомня. Чувството, което остана в мен, бе любов, любов, любов. Тя не бе сън. Имах усещането, че съм се Докоснал наистина до тази жена! Облечена в слънчева светлина. Тази жена живееше някъде, а аз не можех да я открия!
Къде си?
Обхвана ме чувство за безизходност и аз захвърлих бележника срещу прозореца. Той отскочи и страниците му се разлетяха на всички страни, докато накрая падна върху летателните ми карти на Южна Калифорния.
- Сега, по дяволите! Къде си СЕГА?
Когато се случи това, се намирах в Мадрид и се забавлявах, като пътувах от място на място - по време на публичните представяния на испанското издание на книгата - и давах интервюта на испански, което караше телевизионните служители и репортерите да се усмихват. Защо пък не? Нима на мен не ми беше приятно, когато някой испанец на посещение в Америка, или някой немец, французин, японец или руснак, се откаже от преводачите и дава интервюта на английски. Вярно, че говори малко странно, думите не са точно подбрани, но колко приятно е да наблюдаваш как тези хора смело, сякаш ходят по въже, се опитват да се обърнат непосредствено към нас.
- Вярвате ли в събитията и идеите, за които пишете, сеньор Бах, потвърждават ли се те във вашия живот?
Камерата съвсем леко бръмчи в очакване, докато аз си превеждам въпроса наум.
- Няма такъв писател на света - заговорих аз невероятно бавно, - който да напише книга с идеи, в които не вярва. Ние можем правдоподобно да опишем нещо само ако наистина вярваме в него. Аз не съм много добър в... как се казва на испански „потвърждаването"... Да живея според идеите си както искам, но всеки изминал ден това става все по-добре.
Езиците са като огромни пухени възглавници, поставени между народите. Онова, което другите казват, се заглушава и почти се губи в тях, а когато се опитаме да говорим с тяхната граматика, имаме усещането, че цялата ни уста се натъпква с пера. И все пак си струва. Какво голямо удоволствие е това да предадеш с думи една идея. Дори и с детински думи да я изречеш съвсем бавно и да я пуснеш като платноходка по течението на един друг език към разноезично човешко същество!
Телефонът в хотела иззвъня късно вечерта и преди да успея да помисля за испанския, вече бях казал „здравей" на английски.
Чуваше се съвсем тихо един слаб глас, от много, много далеч.
- Здравей, уки, аз съм.
- Каква приятна изненада! Колко мило, че се обаждаш!
- Боя се, че възникнаха някои ужасни проблеми и се наложи да се обадя.
- Какви проблеми?
Не можех да си представя какви толкова важни проблеми могат да възникнат, които да накарат Лесли да позвъни в Мадрид посред нощ.
Достарыңызбен бөлісу: |