Като пред светостта като пред майката

137
пред тържеството. И, гледам, пристига ли пристига с църната й волга. Беха 
й дали чисто нова служебна волга, заедно с шофьор за нуждите й. Тодор 
Живков лично й я подари. Той я направи и научен сътрудник към ИСУЛ. 
Никой друг, да знаеш. Беше го удивила с предсказанията си за некои не-
гови неща и я беше усетил, какво чудо е. И тва си е дарба, да знаеш. Тато 
много я ценеше, чу.
Всички се юрнаха да я посрещат. АТя, все едно никой нема, слезна 
и вика ли, вика:
- Пеше, Пеше, ела леля. - И си ме гушна под ръка и ми шепне ли
шепне - Слушай сега, чедо. Днес, тука ке ти се яви Отвъдното. Внимавай
да не го изпуснеш. Нема да се усетиш, как Великият Дух, на тази нива
Македония, ке ми те посвети в тайната, чу. Духът, на нивата Македония ке
ми те посвети, Пеше. Посветен ке си, да знаеш, чу.
Влезнахме при сватбарите, а Тя не спира:
- Този, който ке му се присмее пръв, като дойде Той, веднага да го
изгониш, чу. Немаш нужда от такива - и си седна на централното место,
а ние засвирихме.
Скъсвам се да пея. Всеки иска неговата песен и наддават ли надда-
ват. Пазвата ми е пълна с бакшиши. Изсипвам ги в куфара от акордеона 
на Ангелчо. Умре за пари, горкиот. За мангизи. За мноого, мноого мъни. 
Окото си е око. Тамахкяр.
Таман изсипах пазвата, прибирайки ризата си, и изведнъж, отне

138
де, не знам откъде, като да бе изникнал от Небитието, пред сами мене, 
стои един невероятен, страхотен старец беловлас. Ама бел, бел, бел, съ-
щий Саваот. Жив мъдрец над мъдреците. Висок, строен, учудващо едър 
човек-вечност, ако не и повече.
Стиснал двайсе стотинки между пръстите, и туку ми ги подава ли 
подава, с оная ми ти огромна жилеста ръка-ръчище. Ръчище да видиш ти:
- Ке ми изпееш ли, Петър, една стара, ама стара македонска песен.
Искам всички да разберат, че пееш за дедо Сандо.
Зад мене, барабаниста, се изкикоти:
- Този пък, луд за връзване. За двайсе стотинки, хе-хе-хей.
Дедо Сандо го застреля на место, само с един единствен, жесток, та 
жесток поглед. Страшен, воеводски-Богов поглед. Поглед-кама ли, гръмо-
тевица ли, не знам, но се смразих. Вцепених се засрамен.
И видех душата Му: Огромна, кротка, синеоко-кехлибарена душа. 
Светота. Изтръпнах от несещано умиление и благоговеен унес към Свето-
тата. А той само рече на тъпанара:
- Слушай, пикльо-пиклив, нищожен. Тези двайсе стотинки са един
самун хлеб и литър боза, бре. С тех живея три дни. Малко ли ти е, лакоми-
йо, три дена живот за една-едничка песен, бре бездушник - и а, а да го
сграбчи за гръкляна...
Моментално изгоних тъпанара и отидох, та целунах огромното ръ-
чище Богово, на дедо Сандо. Богоговейно взех монетата Саваотова, талис-
мана ми за цел живот и запех. Запех, както само аз знам и мога да пея и
наричам ли наричам:
- За дедо Сандо е тази песен.
Нема-нема, пак викна:
- За дедо Сандо е и следващата песен. И по-следващата. И всички
песни, които ке изпея, са за дедо Сандо.
И плачам ли плачам. А Той, разкрачил се на дансинга, като бело-
глав орел, неземен, всемитичен и бавно-бавно, салтанатлийската, играй 
ли играй, тежкото хоро, орлово, русалийско. Боговото мълчаливо хоро, на 
Боготата.
Дигне първата крачка, със сдържана тъга и думне земята. Отмес-
ти бастуна и вдигне сгънат другия крак и франгалийската, тежко-тежко, 
дълбоко-дълбоко, приклекне ли приклекне и люшне криле. Лети ли лети. 
Левитира ли левитира, предвремие митично. Подфръкне-скокне и туку 
викне:
- Ееех, бре, Македонийо. Ееех, бре, Македонийо - и литне във въз-

139
духа. Лети ли лети - байрак вее. Люлка люлее, вис-висине. Като че ли 
Дълбината люшка хаосите и всички безкрайни вселени. Малееий.
Ритуална тишина е. Никой не гъква. Като да сме само аз и дедо Сан-
до. Сам-самички насред Небитието. Нищо друго нема, освен песен-
танц и извънвремие. Извънвремие сакрално. Енигма на енигмите... По 
едно време, вдигна бастуна резбоват, така, като жезъла Богов и ми вика:
- Доста. Стига, чедо. Жив да си, ангелогласний, жив да си, сине
Богов-човешки. Благодаря ти за всичките твои песни-солзи, които изпе и
проле. Шо ми е мило ем драго. Шо ми е мило ем драго. Ела, да те прегър
на, сине Богов - майкин-татков.
Аз, плачейки, отидох и му целунах десницата Кралимарковска, а той 
ме милва ли милва и некак тихо-тихо, ама мноого тихо ми каза:
- Познавах дедо ти Петруш, синче. На него мязаш. Досущ него си.
Да знаеш, той беше Главниот деловодител и ковчежник на Организация
та, чедо. На Тайната Македоно-Одринска Революционна Организация. На
ТМОРО, на Даме и Гоце. Голема, мноого голема и света Икона на Маке
дония е дедо ти Петруш, Петър. Светост и чест на съвестта. На Светостта,
синее...
Ето го, на, тука е. Милва те и ти се радва. Гордее се со тебе, внуче 
мило. Внуче комитско-воеводско, чедо жилаво.
Аз се срутих на колене и молитвено го зяпнах, та ахнах. А Той бла-
гоговейно ми подаде огромната си длан и ме повдигна ли повдигна, като 
перце, висооко, висооко над Него. Над всички. Над всичко.
Грабна ми ръчицата и току ми тика ли тика некакво завито на ма-
сурка снопче пари в ръката ми. Аз се дърпам ли дърпам, да Му ги върна, 
а Той ме сграбчи в яка орлова прегръдка и ми велит:
- Не требва никой, ама никой да види, какво ти давам, чу. Ти вече 
си Посветен. Разбираш ли, Петър, Посветен си. Това е от дедо ти Петруш, 
да купиш книги на децата ти. Да ги изучиш. Да са грамотни, чу - и ми се 
поклони. Сложи ми ръката в джоба ми и некак, страховито-заветно ми 
изсъска чак:
- Вътре има Инструкция. Да я изпълниш, като както повелява. Да 
съхраниш тайната архива на умрелите. Аз умирам, Петър. До тука бех, 
дедо. Твой ред е. Сбогом... Биди, биди, биди.
И се стопи. Изпари се. Изчезна яко дим. Чак ме втресе от уплах. 
Божееий. През ледени тръпки усетих, като да беше дедо ми Петруш ли, не 
знам. А, бе, задгробие некакво. Задгробие, да знаеш. Некаква аура свети 
ли свети. Грее, ей. Слепи те.

140
Кера Вангелия, некак изникна до мене и ми вика през сълзи, стис-
кайки ме за ръката, за лакъта ми:
- Бегай. Бегай, Пеше. Сега е момента, леля. Литни, сине...
Грабнах си тарамбуката и излетех да го гоня... Ама, ветър-време,
гони ли се. Излете, та се не виде. Безвъзвратие...
Като разлистих у дома масурката, какво да видам. Какво да видам, 
братче: снопче, чисто нови-новинички двайсетарки. Засукани, засукани 
така на дължина. Дъълга масурка-фишек. Як съдбовен фишек и вътре, още 
един со жолти, жълтици жълтели. Златни. Непипани. Дори не звънят, ей. 
Тайна. Страхотна енигматична енигма, нема що. Изсипаха се и между тех, 
така, едно мъънинко, мъънинко, ама мноого мънинко листче. Листче с 
две-три думи-тайни, заветни, заповедни. ИНСТРУКЦИЯ. Така и така, това и 
това. Да се свърши на живот и смърт. Да се изпълни на живот и смърт.
Сигурно съм умрел, че некак пак, чувам ли чувам гласа на дедо 
Сандо ли, на дедо ми Петруш ли, на Господ-Саваота ли, не знам. Но, глас 
ми говори, та чак нарежда ли нарежда:
- Да купиш книги на децата. Книги, книги, книги. Да ги изучиш. Да
ги изучиш, на живот и смърт. Да са грамотни.
Архивата скрий в леля ти Олга и чичо ти Томе, така, че и те да не 
знаят, къде е. Никой, никой да не знае, нито да чуе нищо-нищичко. Само 
ти, чу. Чу...
Ке имаш дъщеря и син. Първо син, сетне дъщеря. Да ги просветиш, 
защото сега ти си Посветеният в тайната, да знаеш. Чу.
Е виждал съм, виждал съм, какво ли не, ама чак Писмено предска-
зание, не. Вкамених се. Аз съм си още ерген, влюбен-невлюбен, но ер-
ген. За женитба и през ум не ми минава, камо ли за деца. Ама, на. Съдба. 
Кармата си е карма, защото е съдбите ни, на всички наши пререждания. 
Нема бегане и тва си е. Закон.
Писменото предсказание на дедо Сандо наистина се сбъдна, на-
истина се сбъдна. По-късно, вече към трийстата ми година, изневидели-
ца се задомих за Марийка Туевата, от стаария Кукушки род, прадедов на 
Мазневите. Боговият мой късмет, златен. Като как, шо ми викаше кера 
Вангелия:
- Да знаеш, Пеше, и да помниш. Има неколко Македонски фами-
лии-тайфи, които са по-страшни от сичките там Тайни ордени и Масонски
ложи, взети заедно. Тези фамилии, са потомствените зидари на Соломо-
новия храм. Никой друг. Те са Посветеността. В тех е Свещеният кивот и
Вечният граал, с всичките му там тринайсе небета и предвечна Вечност. В

141
тех е копието на Живота и плащеницата на Христос. И, какво ли не. Те са 
пазителите на времето и неговите тайни. Те, Избраността. Посветените от 
Силата. Да знаеш. Да помниш. Да го предадеш. Да го кажеш, чу. Чу.
Но, както и да е, де. Аз се задомих. Отимахме си две дечица: мъж-
кар Борис и момиче Луиза. Изучих ги. Задомих ги. Керката се запиле по 
Америка, пуста-опустела. За късмет ли, за добро ли, не знам. Дано си 
намерат доброто Богово.
Инак, завета Саваотов-дедов, напълно спазих. Всичко изпълних до 
прашинка. Нема бегане. ИНСТРУКЦИЯ.
Като умреха леля ми Олга и чичо ми Томе, на по деветдесет и три-
четири години беха, всичко преместих. Всичко. Както си е по Инструкция-
та. Всичко покрих-скрих, както е наредено. Никой ни виде, нито чу. Тайна 
на тайните. Поверие...
Сега се радвам на внучката моя Мария-Елиза, салкъм-лоза - клонка 
маслинова. Солза моя чемерна, парче-Душа и препек, първак-дъга. Дедо-
ва сбруя-вития, Пегасова. Уча я. Казвам й...
К
ОЙ 
знае, един ден, може да е Посветена, продължителка скрижа-
лова, още Богова. На Силата. Всеки с мисията си. На кой, каквото му е да-
дено, каквото му е писано. Ни грам повече или по-малко. Толко, колкото 
требва. Изчислено е.
Мойто време, колкото и препълнено-претоварено с истории да е, 
си отиде, та се не виде. Съдба ли, Карма ли, но е така. Всека мъка - щаст-
лив край.
Както ми каза-предсказа, кера Вангелия, така стана.
Тогава бех младо-зелено, та не го и усетих. Но сега, в старостта, 
като да съм кой знае къде, в некакъв хендек-въртоп на Космичността. 
Думкат ли думкат, митични тъпани, на Митичността. И безкрайното, Бо-
гово хоро си лети ли лети. Играе ли играе... Отпред дедо Сандо, до него 
дедо ми Петруш, майка ми София, татко ми Борчо и кера Вангелия, и 
Преподобна Стойна, и леля Слава, и баби и дедовци, и лели и чичовци, и 
приятели, и любови, и, кой ли не, и, кой ли не. Сенка до сенка. Синджир 
от робия-свобода. Сълза до сълза. Народ, народ - върволици от хоро до 
хоро. От Безкрай до Безкрай... Кога ли ке ме грабне и мене, само Силата 
знае. Никой друг. Когато е казано - тогава. Инструкция.
Важното е, че каквото требваше, ви го казах. Що не требваше, пре-
мълчах. Не излъгах. Тва е.
Света живее, в състояние на доброволно невежество... Прости, 
Боже. Простено да е, Сило. Сполай... Сполай...

142

жүктеу/скачать 5.28 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: