Като пред светостта като пред майката

105
от пътя й, Благо - и отмести пазача-великан, та я хвана за ръката и леко, 
леко, право вътре, където си бехме седнали, нали. Милвайки я, я кроти 
ли кроти:
- Седни, Софке тук. Ти си Софка от Сушица, нали. Недей да се нер
вираш, Софче. Документите, дето ги търсиш, са скрити в сандъка на све
кърва ти, между чергите така.
Гиди, мръсницата му с мръсница. Сбутала ги е между чергите, ама 
аз ги виждаамм, Софче. Там са. В сандъка, между чергите са. Ключето е 
закачено от десната страна, на гърба на сандъка, откъм стената. Чу. Оти-
ваш си, отключваш и си ги вземаш. Твои са. Не бой се. Като се прибереш 
сега, нема да има никой. Чисто сама ке си. Нема да се страхуваш, чу. Чуу. 
Ке й дам аз на таа вампирка, та ке се вампиряса напълно. Мърсотия 
мръсна.
Връщай се, Софче и утре ми донеси всички документи, както са 
си, аз да ги пипна. Аз да ги пипна, Софче, та да я спарталясам тази чума-
чумава. Ке види тя, с кой си има работа. Ти не си безпомощна, Софче. Аз 
съм с тебе, леля. Аз, Вангелия Пандева Гущерова. Не се нервирай. С тебе 
сме всички, да знаеш.
Ама, тази сиромашия, като да полете. Целуна ръка на кера Ванге-
лия и излете. А, ве, лети, като както си се лети. Чу.
Веднага се връща в къщи и отваря сандъка, като как й заръча кера 
Вангелия. И, между чергите - документите. Всички фермани и тескерета, 
още от Турско, са си там. До едно.
И на другия ден, София, тази закърпена в кръпки, църна шамия, 
дойде и подава ли подава, едни разпърпани, разпърпани тапии, на кера 
Вангелия. Тя ги взе и, едно по едно, документ по документ, като ги замилу-
ва ли замилува и ги реди ли реди, та ги зави на масурка така и ги завърза 
с един як, вълнен, цървен конец. Върза ги на ключ и ги подаде на трепе-
рещата отуплах мъка на мъките. А, ве, пълна сиромашка светост. И рече:
- Ти си от Сушица, нали, сега, както му викат Златолист, а - й вика
кера Вангелия и я милва ли милва по главата. - А така. Сега, като си идеш
в селото, ке идеш направо на гроба на Преподобна Стайна, без да се от
биваш никъде, чу. Нали знаеш, къде е гроба й. Ке запалиш една свещичка
от пет стотинки и от мое име, ке й се поклониш дур три пъти до земи, чу.
Я така, я. До земи чак, ке й се поклониш. Чу.
И скокна, та се поклони ли поклони, като да беше на гроба на Света 
Стайна.
- Ке целунеш кръста и снимката й и ке й кажеш: Много сбогом от

106
Ванга. От Вангелия Пандева Гущерова. 
Тя знае... Сбогом, от мене. Чу.
- Чух, чух, доде Ванге. Чух. Всич
ко ке сторам, като как ми го заръчваш.
Всичко, доде.
Взе си свитъка, прошнурован с 
цървения конец от кера Вангелия и бо-
гословен от Нея. Поклони й се дур три 
пъти до земи, целуна и краката, целуна 
и сълзите и се стопи, като сенка на 
страданието сиромашко.
А, кера Вангелия ме подхвана:
- Слушай, Пеше, ако е имало
или, ако има светец изобщо по тази анамска Македонска земя, то това е
и ке бъде само Преподобна Стойна, да знаеш, синче. Преподобна Стойна
от село Сушица, както го прекръстиха на Златолист. Защото света Стойна,
мойта светица, де, е била по-скоро некакво носещо се във въздуха извън-
земие, което е летело без крила. Летящо извънземие на пълната светата.
Пълна, свещена светата.
Всичко в Нея е било Светица, във всичките значения на тази думал 
Светица, Пеше. Аз, изобщо не мога да се сравнявам с Нея. Не може и не 
бива, леля, чу.
Ето го, на, като да е пред мене този ми ти некогашен, огромен 
владика некакъв, как си сваля, откача от врата неговия си златокован, 
всеосветен владишки кръст и го дава на Стойна. Слага й кръста на Нейната 
шия, Пеше. Такова нещо на никое друго место не се е, и нема да се случи. 
Ето го, на... Владиката й дава кръста, сваля си расото и го провесва върху 
дървената решетка на женското отделение в цръквата и пада на колене 
пред света Стойна. Целува й калугерската дреха, която е до земи, вееща 
се леко над пода... И, до края на живота си, остава на пост и молитви в 
манастира Зограф, на Света гора Атон. Остава обикновен монах-калугер 
докрай.
Какво нещо е, а. Стойна, без дума да пророни, го превръща в Све-
тец. Така той се засрамва от светостта й и се отказва, на мига, от всичко 
светско и владишко... Лелей-малей, а Пеше. Само с един поглед, леля, 
чу. Като имаш предвид, че и Тя, като мене е напълно сляпа. Тя, даже, по 
рождение, нали.
Аз не мога така. Нее, не, нема какво. Не мога като Нея. Да не каз-

107
вам пък за останалите. Изключено е. Всички сме като прашинки пред Нея. 
Даже, нема и прашинка, Пеше. И пийваме, и хапваме, и друго, и трето, и 
всичко, а Тя - нищо. Нищооо. Само пост и молитва, като чопва отвреме 
навреме, трошица хлеб или глътка вода. Нищо друго. Денонощна молитва. 
Тва е св. Стойна. Като свето пиленце, църна кадънкичка, още чинка-калу-
герче, с църна забрадка на главичката й и с нежно, ама мноого нежно, 
пурпурно-бело подкрилие, като се разпери да литне, така. Редкост невиж-
дана. Църно славейче, Пеше. Даа, леля, църно славейче, синче. Виждал 
си го, нали. Църно, свето славейче. Една свещена, пееща светост.
Никой не е като Нея. Нито аз, ни никой. Ама никой, да знаеш. Ехе-
ее, къде висооко е Тя, къде сме ние. Била е, поне сто пъти по-мощна от 
мене, чу. И некой ден да го кажеш на всички, чу. Кажи го, Пеше, да се 
знае, леля.
И, представяш ли си, идва в Сушица на дванайсе годинки. Дете.
Чисто дете. Дете, в края на деветнайстия век и началото на двайстия така, 
нали. На дванайсе годинки, тази света слепота се посвещава на заритата в 
земята църквичка. Зарита, за да не я вижда турски ятаган. И там си остава 
до умирачката си.
На дванайсе годинки пеша, с една тояжка, идва чак от Беломорие-
то. От село Хазнатар, Серско, което е на брега на Струма, точно там, къде-
то се влива в Белота море. Чу. И през всичкото това време е левитирала. 
Носела се е на педа-две над земята. Аз, Пеше, не мога и да си мечтая за 
такова нещо, камо ли да се сравнявам с Нея. Никой не може да се мери 
със св. Стойна. Нема що.
И в цръквицата, също е левитирала. Носела се е между женското 
отделение и стаичката и, която е на три-четири стъпала над него. Една 
килийка, като гроб, два на два, с едно дървено креватче, стол и нещо 
като масичка за вода и хлеб. Нищо друго. Нищо. Нема вани, нема бани, 
ни камини, ни тинтири-минтири. Голи стени и Тя. Чистота, чистота, да се 
огледаш чак. А Тя грее, като да е самата аура, така. Аурата на всички ним-
би, божем...
И, всеки Божи ден, лети ли, лети. Лекува ли лекува. Пророкува ли 
пророкува, на сиромасите, без разлика там, българи, цигани, турци, ев-
реи, македонци ли и какви ли не. От никой - ни трошица, ни стотинка. От 
никой, Пеше. Пълна и единствена безсребърничка. Безсребърничка, чу. 
Чуу. Никой не е като Нея. Ето защо, като си остана насаме със себе си, 
без никой да знае, Тя е мойта Икона. Стойна е мойта Светица. Признавам 
ти го, Пеше, и все некога, като умрам, кажи им го, да го знаят, коя е била

108
Светията моя. Света Стойна и Господ. Никой друг.
И, представяш ли си, още с пристигането си в Сушица, казва на 
всички там:
- За мене ке се грижи само Анета.
- Тогава, също дете, като Нея. Едно дете, което Тя, без изобщо да го 
познава, сама си го избира. Или й е пратено свисше. Нали знаеш, Пеше, 
отгореее, от Незнайното. ОТ ТАМ.
И това дете, по-късно жена-хубавица, до края на земния си път, се 
грижи до края и за Стойниния земен път. Грижи се за Нея, като за очите 
си. Точно така.
И знаеш ли, коя е тази жена, Пеше. Не знаеш. Това е баба ти Анета 
от село Сушица. Голеемата сестра, те на тази София, дето беше тук при 
мене. Изтърсачето Софчето, дето и осветих документите за нихния им си 
имот. Чу. Осветих ги, в най-дълбок поклон, виде, пред св. Стойна и онази 
другата, никому неизвестна светица Анета.
Даа. Анета. Сестрата на Софка, дето цел живот се посвещава на 
Преподобна Стойна, за мене отдавна св. Стойна и св. Анета.
И, да знаеш, Пеше, света Стойна е била нещо като извънземието 
за най-най-най-свети съобщения, така. Как и какво се е случвало, никой 
нищо не знае, освен баба ти Анета от село Сушица ли, Златолист ли, дето 
е на двайсетина минути по прекия път от Роженския манастир.
То, като изгаря манастирът миналия век, когато го изпепеляват без-
божниците, нали, новата големата икона, Пеше, на св. Богоройца-Портар-
ница, която е патрона на манастира, е нарисувана от охридски зограф, 
живел по онова време в Янино. Зографисана е в Капището, върху което, 
по-късно, е съградена цръквичката на Стойна и Нейната килийка. Затова 
иконата е чудодейна. Защото носи знанието на прастарото Жарище, на 
Шаманите от преди хиляди, хиляди години преди Нея. Заради Нея. Заради 
Стойна, Пеше, чу.
А, да не забравя, сестра ти Антоанета, Анчето де, е кръстена на баба 
ти Анета, чу. Но, както и да е, де. Слушай ме внимателно сега, чу. Чу.
Нали знаеш, там, където е сега големият явор, който е като разпнат 
кръст, така, Пеше. Ееее, зад оная розавата църница, едроплодната дуда с 
огромните розови черници, знаеш, нали. Точно така. До оная блага, блага, 
едрааа жълта дюла, да. Е, те там, са кацали и излитали Нейните, на св. 
Стойна, извънземни. Тези, които са от над пет светлинни години от тука, 
леля.
Ни звук, ни мук, мукакана. Като от никъде и от Нищото. Никой не ги

109
е и знаел изобщо, Пеше. Взимали са Преподобна Стойна с ТЕХ и 
преди зори, преди първи славеи, са я връщали обратно. А корабите им, 
колело в колело. Външното се върти в бесна бес - другото е в пълен 
покой. Чембер в чембер, търкалек в търкалеци, нема що.
Я така: Фиууу, фиууу и хоп, на мига, литват като мисълта, Пеше,
леля. Помисляш си го само и айдее, има те - нема те. Всичко на мига. 
Трак-трак...
Нема телепортиране, нема умиране. Ама, хиляди, хиляди пъти по-
бързо от всичко. Защото при ТЕХ, Пеше, не играе скоростта на светлината.
Имат си тунели, и по тех. По тех, по тех, та навсекъде низ Дълбината.
И баба ти Анета, лека й пръст, е присъствала на всичките тези 
неща. На всички, да знаеш, чу. И нея са я водили, некъде си при Них, 
там. В Извънземието им, чу. Чуу.
Така и двете си отлетеха, и всичко това знание, с тех си го 
взеха. Па и, на кой да го кажат. На кой да го оставят. Все още е пълна 
простотия. Пълно невежество, Пеше. На кой, де кажи ми. На некой 
професор ли. Божее, та той ке каже, че си луд, бре, леля. Луди са те, 
Пеше, че нищо не знаят, чу.
И да ти кажа ли. Как що виж-
дам така, и мъртвите дето ми 
казват пък, извънземните са си ги 
взели и двете с Тех в безсмър-
тието. Знаеш ли защо, Пеше. 
Защото Стойна е предотвра-тила, с 
всичката си сила на абсолютна 
девственица-контак-тьорка, много 
скоротечна, 
природ-но-верижна 
реакция на атомите на урана, 
който е зарит по тези места
като руда. Спасила е Земята от разцепване, Пешее. От разцепване, 
чедо. Свършва си работата и тялото и става ненужно. Изпълнила си е 
мисията. Затова е била и слепа, Пеше. Нищо друго да не вижда, нищо. 
Само урана. Тва е истината за Преподобна Стойна. Тя е не само свети-
ца на Земята, ами и отгоре, даже. Чу. Светица на космосите е Стойна, 
Пеше. Герой на космичния Разум, сине. Чу. Тук са зарити само телата 
им. Опаковката на душата, Пеше. Така ми казват, така ти казвам. Чу.
Знаеш, че ние сме божествени и имаме Дух. Притежаваме Душа. И
можем да знаем, да знаем всичко, каквото всички некога са знаели и ке
знаят некога, нали. Защото се прераждаме. Казала съм ти го хиляди пъти

110
Прераждаме се, даа. Стотици животи се прераждаме. Слушай, каквото ти 
казвам аз. Махни ги ония уж учените. Нищо не знаят. Те са си професори, 
само за пристъпулката, за прохождането тук, на Земята, нали. Посмъртно 
и тех ги учат, като първолачета, за да израстнем за по-нагоре. Защото тук, 
на Земята, казвала съм ти го, имаме си по двама духовни учители Свис-
ше, Пеше. Духове на Доброто. Който ги прокуди, волю-неволю, пропада в 
междупластията. Изчезва от нивата на Душата.
Иначе, Преподобна Стойна умира млада, некъде трийсе и четвърта 
година от този, двайсти век. Остава баба ти Анета. За какво и как, никой 
не знае. Тогава Пеше, аз ослепевам, синче. Чу. Стойна си отива, а аз ос-
лепевам. За арно-за лошо, тва е.
Да знаеш, Пеше, възрастта за извънземните, синче, нема никакво 
значение. Могат да съществуват в тази или във всекаква друга форма и 
вид, в продължение на колкото си искат земни или неземни животи. До-
като им омръзне. Чаак после се прераждаме на по-високо ниво. То, тези, 
които се прераждаме, като ние, сме Те, нали. Те сме си и сме си ние. Чу. 
И света Стойна, и баба ти Анета са некъде в Невидимото и кой знае, в 
какво ке се преродят.
Добре, че имаме събирателна памет, от миналите представители на 
вида, та всичко се знае. Всичко. Всичко, Пеше. И никой, ама никога, не 
изчезва, освен злодеите и недобронамереността.
Да знаеш, Пеше, че Преподобна Стойна така, отвреме-навреме, от-
къмто мъртвите, много редко, ама идва да си похортуваме, така. Я, като 
за тази София с документите и злата свекърва, нали. Ако знаеш, какво 
ми казва, наистина ке полудееш, независимо че си си чисто чалдисан в 
акъло, гиди побъркано аро. Къ-къ-къ... Къ-къ-къ...
Смее се и кудкудяка, но не спира:
- Скоро идва времето на положителната енергия. На Великия Раз-
ум. Всичко, което предизвиква взрив, включително и междупланетните 
ракети, които излитат с взрив, и те изчезват. Защото са с отрицателна 
енергия. Всеки взрив е отрицателна енергия. Всичко, което се изстрелва 
изчезва. Гърмежите, Пеше, ке изчезнат от Земята изобщо и завинаги. Ке 
има съвсеем други неща. Други Енергии.
А музиката, нема да е изобщо като сегашната. Неее. Ке бъде меди-
тираща. Дааа. Медитираща. Чу. И, най-важното, с всичкото си обединено 
съзнание, което го имат хаосите и вселените, и всичките космоси, ке се 
борим срещу неща, като сегашните компютри, примерно. Къ-къ-къ... Нема 
да има надпревара, кой е по-силен или по-богат. Важното е да си умен, че

111
Разумът е общ, Пеше. Не се дели. Не се дели, да знаеш. Чу. Ракетите ке са 
мисловни. Мисловни, да. Ке имат мисъл. Чу. Ке са умни. Ке имат памет, 
Пеше, чу. Разумът ке е в тех.
Всичко е на друга микробиологична и каква ли не основа на Кос-
мичната плазма. На Йерархията. Чу. Всичко ке бъде в пълна хармония с 
Хармонията. Пълен, плазмичен синхрон е Хармонията, Пеше. Чу.
И, туку си тръсна ли тръсна главата, като да отпъди потеклите й сълзи. 
Въздъхна, въздъхна и си легна, точно на най-хубавото. Иди й кажи, ако 
можеш нещо. Кера Вангелия си е една и надали ке има друга. Да си чул 
случайно виц за Нея. Не си и нема да чуеш. Народът, кой не окарикатури, 
но Нея - никога. Кера Вангелия е народната мъка и нейната обич. Чу.
М ЪК А
Телефона ми иззвъне ли иззвъне в мрака, много преди първи 
петли, преди още славеят да запее. Беше кера Вангелия. 
Жално, жално плачеше, като на умрело:
- Срам ме е, Пеше. Срам ме е, чедо. Какво да кажа на
светците, бре синче, като си ида при тех. Какво да кажа на Господа мой, 
бре. Какво да кажа на мойта си света Стойна. Аз съм Нейното продължение 
на мисията ни, от миналия век още, Пешеей...
Тези мискини тука, дето са с цивилните пагони, искат да ми открад-
нат и зацърнат душата ми, леля. Пуснали са слух, че съм агент на Държавна 
сигурност, чу. Чу. Изгорех. Нема нищо по-страшно от мълвата, Пешей. 
Отидох си на белото видело курбан, чедо. И прекор са ми сложили, както 
му викат те псевдоним, нали. Парамон са ми измислили, Пешей. И знаеш 
пи, какъв ми е парамона, на нещатен сътрудник ли, доносчик ли, не знам. 
Душата ме боли. Агент Струмска, Пеше, чу. Агент Струмска, чуу.
Чак подклекнах, та се превих, като че ли некой ме шибна с кол в 
корема. Ега ти копелетата. Кера Вангелия, агент на ДС. Ега ти наглият удар 
под кръста, а.
А Тя, плаче ли плаче:
- Лелеей, Божееий. Аз съм си Ванга, бре чедо. Вангелия Пандева 
Гущерова и никоя друга. Никоя друга, ни Струмска, ни Друмска. Обиждат 
великата река Струма, да знаеш, чу. Луди са полудели тези неблагодарни-
ци и Струма ке ги издави.
Спаси ме, Пеше. Кажи, където и каквото требва, че изгорех. Оп-

112
люха ме. Не искам да съм никаква Струмска. Аз служа само на Силата, 
знаеш и на никой друг, освен на Доброто. Искам да съм си, каквато съм 
си Вангелия Пандева Гущерова. А пък те, както искат, така да си водят 
измислиците си.
Отгоре на всичко, ми се заканват да ме ликвидират, ако не ги слу-
шам. Не знаят, че ке се самоизбият, да знаеш. Аз, нема да казвам неисти-
ни и да заплашвам, по техна воля, некои свети люде, заради тия бездуш-
ници, Пеше. Чу.
Помогни, да не ми е арам майчиното млеко и кръвта майкина-татко-
ва. Ааах, аах, умираамм... И да знаеш, свръх силите си ги блокирах сега, 
да не те подслушват, каквото ти казвам, Пеше. Много съм болна, па и си 
остарех вече. Не мога като навремето. Сбогом и се пази. Много те мразят. 
Защо, и те не знаят. Пази се, че са обучавани само да мразят и да убиват, 
леля. Омразата им е и в червата, чу. Пази се.
Помогни ми. Ти знаеш, на кой да кажеш, нали.
И щракна телефона Неин на Рупите, 20-50, Петрич.
Еее, тва вече е върхът на всичкия му там зрел соцреализъм - зелен 
комунизъм. Бива бива измислици, ама пък чак, кера Вангелия агент на 
Държавна сигурност, е, много е. Свръхдоза е. Да знаеш, тва вече не е 
държава, а некаква денонощна ченгеджийница „Донос" ли, „Мерзост" ли, 
не знам.
Телефона пак изхлипа ли, изхлипа, като задавен в сълзи и Тя ми 
рече:
- Да дойдеш, болна съм. Мноого съм си болна. Целата съм бинто-
вана в бинтове, като некаква мумия. Чу. Лъжат ме, но аз знам, че е рак. 
Знам, Пеше. Знай го и ти. И да си мълчиш, да не те изпие месечината.
- Не бой им се, кера Вангелио. Гнидата и въшка да стане, си е 
паразит. Знаеш ли, колко са им меки кратуните на тия гнили макови ку-
куцки. Кажи ми и всички войводи ке рипнат. Ке им изшмъркат очите през 
носа, чу. Каква агентка си Ти, мори светиньо, света. Резил. Дай знак и тия 
кърлежи ке бъдат стъпкани.
- Немой, немой. Не си струва да си харчиш сълзите за тази смрад, 
леля. Не бързай. До един ке изумрат преди тебе. Чу. И, един ден, всичко 
това да го кажеш, чу. Дума съм дала на светците и не искам да си ида 
очернена. Клела съм се, Пеше. На Тех и на Богът мой. Що доживех, Сило 
на Силите.
И сигурно се строполи, защото телефонът изстена ли, изстена:
- Да дойдеш. Доведи твоя приятел д-р Иван Кючуков да ме прегле-

113
да, чу. Чуу...
И се заклех да не умра, с Божата помощ, докато не ги изпратя до 
един в следгробието. В междупластията на преражданията ни, откъдето 
никой, никога не може повече да се прероди. Нито да иде в по-горно ниво 
на Душата. Скапват се бездушни, никому ненужни.
Да знаеш, църната душа, никога, ама никога, не може да стане 
бела, нито да избледнее поне. Не. Изтриват ги от паметта на Великата 
Хармония, както ми го е казала кера Вангелия.
Телефона пак изхлипа ли изхлипа:
- И да ме тачат Пешее, и много да ме тачат, леля, да знаеш, че е
лицемерно. Напълно лицемерно, чу. Хич, ама хич не им вервай. Те са
двуличието, синче. Сбогом...
Каква жестокост, какво безбожие е тази безчовечност, а. Аман от 
бункери и окопи. Аман от кръгова отбрана, аман.
Но, както и да е. Рано, много рано взех д-р Иван Кючуков и с Кирчо, 
директора на оръжейните заводи в Сопот, мисля, че беше, отлетехме за 
Рупите.
Кера Вангелия ни очакваше сам-самичка. Докторът я преглежда, а 
Тя, за да му каже от какво е болна, затропа по масичката, дето е в стаята 
й и викали вика:
- От всичко може да съм болна, ама не и от рак. Не и от рак, докто-
ре. Пустият му рак мой, докторе, докторе...
Ние се спогледахме ли спогледахме, а д-р Кючуков ми кима ли 
кима, че наистина е рак и краят й наближава. Нема що. И Тя си е плът, 
като нас. Даа. Рак на гърдите. Беха я бинтовали като жива мумия. Мумия, 
предсказваща, на кой ли не, какво ли не. И умирачката си знаеше, милата. 
Сила, ей. Сила.
Роклята и, некак се беше запретнала така, та й се виждаше надко-
лението, та й викам, засрамен от светотата й:
- Де се покрий, кера Вангелио, срамота е. Недей да ме срамуваш, де.
Тя се поусмихна, поусмихна така и ми прошепна, ама всички да
чуят, нали:
- Еех, гидийо-светийо, що за човек си бре, Пеше.
Ама Тя беше като бебенце. Нежна, нежна като душата и. Ееехх... 
Какво и втекна не знам, та ми вика, тропайки по масата:
- Пеше, този Мерцедес, с който сте дошли, има фабричен дефект,
леля. На милиони един, ама на, я, на Кирил се е паднало. Има шупла в
бензиновата помпа и ке се спука помпата, сине. Като се върнете в София,

114
да направите рекламация и веднага да я смените. Веднага, чу. Иначе ке 
катастрофира мерцедеса. Ти да не се качваш в него повече. Чу.
Кирчо, неверващ, ми намигали намига. С една дума, Ванга нищо не 
познава. А тя продължава:
- Кириле, Кирил си, нали. Мерцедеса ти е черен и чисто нов, ама на
- дефектен. Има шупла и помпата - капут. Чу. И, вместо да ми се подигра
ваш, искам да чуеш, какво ми казват сега майка ти и татко ти. Мъртви са,
нали. Оппаа, ето ги, на. Искат да им занесеш малко маслинки и сиренце с
хлеб на гроба, че нещо са гладни, бре. Това им се е дояло, Кириле. Елеей,
елеей, гледай, гледай, как ти се радват, милите. Чуваш ли ме, Кирчо.
И да идеш, да им почистиш гробовете, че е срамота. Малеий. Каква 
трева е избуяла. Тръни, тръни, елееий... Час по-скоро да отидеш. Държа-
вата нема да избега. Оръжие вечно ке се прави. Да прикадиш гробовете 
с поп и да им сложиш каменни кръстове, ама не от мрамор. Не искат 
мрамор, чу. И да сложиш снимките им на кръстовете. Не си за жалене. 
Не те е срам.
И, като го започна, не е за разказване и нема да го кажа сега. Друг 
път ке е.
- А ти, Иване - му вика на д-р Кючуков - ке прекараш страхотен
инфаркт, леля, още следващата седмица. Ке те оперират, чу. Ке получиш
инфаркт на операционната маса, доктореее. Да внимаваш, чу. С много
усилие ке те спаси проф. Чирков. И, като се съвземеш, да не започнеш
пак да оперираш. Ке чекаш, поне шест месеца, иначе - край. Ке ми си те
приберат, хубаво момче на майка ти. Послушай ме, и ке се надживееш. Ех
бре, докторе, докторе. Добър човек си ти. И майка ти ке я оперират от рак
на левата гърда. Ке й отрежат гърдата, но ке е много сполучливо. Нема да
га оперира Баев. Друг ке е ...
А на мене:
- Ай сега, сбогом, чедо - и ми подава ръка за сбогом - да носам ли
хабер и поздрави на майка ти и на татко ти, там, в задгробието, Пеше. Ето
ги и те дойдеха. Искат да ми си те видят, синче. Виждаш ли ги. Ето ги де,
ето ги. Ехее, много ти се радват, чедо. Еле пък татко ти ми казва, че повече
от двайсет години не те е видел. Каза да ти кажа браво, чу. И майка ти те
милува ли, милува. Браво, Пеше...
Плачейки, целунах и ръката, като за вечно сбогом. Поклоних й се, 
като на майка ми и татко ми и хлипайки като детенце, си бегахме.
Верно умре от рак. Умре в Правителствената болница от рак и мъка. 
От всичката мъка, която я има. Беше и Нейната мъка. Каквото предрече,

115
всичко се сбъдна. И за мерцедеса, и за инфаркта. Всичко. Кирчо, 
постави гранитни кръстове на гробовете на родителите си, а доктора го 
оперираха и се пенсионира преждевременно. Дааа..
На кера Вангелия й направиха нещо, като правителствено погре-
бение. на ниво Политбюро. Да се покажат, какви царе са. Царете над 
кера Вангелия. Избрзнниците Нейните „продължители", безсмъртните 
самозванци. В края на краищата, Тя си беше един най-обикновен 
смъртен човек, като всички нас. И, смъртна си умре.
Другото ли Еее, другото си е чисто Нейно и втора като Нея няма да 
има вече. Освен, ако кера Вангелия си се върне. Дай Боже. Между 
другото, колкото повече време минава от смъртта й, толкова само един 
от всички. все по-тъжен и по-тъжен става. И ке става още по-тъжен. Това 
е Димитър Вълчев. Да знайте: напълно тъжен ке стане без Нейния дъх. 
Без величието на Нейната всеотдайна извънземна любов. Велика 
любов. И, като
почне да усеща, какво е изгубил. 
ке стане безкрайно мълчалив А, 
посмъртно, ке разбере същността 
на светостта о. Що полза...
На другите им дреме. Ва-
жното е, да имат келепир, и от гро-
ба и, и от черквата й, и от прахта й. 
Но, скоро ке им се отели вола. Тя 
ми го е казала:
- Нищо, Пеше. Остави ги 
да си мислят, че богатеят и да се 
изживяват като безсмъртни. Оста-
ви ги. Ке изпопукат като кречове. 
Като големите дървесни щурци, 
които, свирейки с криле, издъхват 
с песента си, зърнали ада,кречей-
ки от ужас. Ни прах, ни помен ке 
остане от тех. Немало ги е и нема 
да ги има, Пеше, леля.
Вулкана, ке ги премени, ке ги стокме всичките, синче. Вулкана, 
Пеше, да знаеш, чу. Отдолу, откъм магмата. Земята люлка-огин люлее. Ке 
видиш, леля. Ке видиш, Пеше... Не бой се... Такааа... Истината е промен-
лива, като всичко друго.
Пеше, ха-ха-ха... Пеше, Пеше, на леля ти Ванга...

116

жүктеу/скачать 5.28 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: