Като пред светостта като пред майката

101
го разбереш. Прахта най-много пътува. Нито лази, нито лети, ама е навсе-
къде. Пътува. Движи се. Носи се. Е, ако е мъртва, как се движи, кажи де, 
Пеше. Значи, всичко си е живо. Жовооо, чу. Чу. Прахта е жива, но нема 
право да напуска Земята, леля. Завинаги е осъдена да е тука, до край ... 
Айде сега, викни художника да влезне.
Леле, пак ме шашна. Ай, Боже - Господи, откъде го е видела, не 
знам. Бех дошъл с Георги Недялков, невероятно кадърен график - илюс-
тратор, ама го раздаваше и нещо като скулптор, та го водех с мен, уж да 
види нещо. Чисто и просто, бех решил да й направя паметник от гранит, 
за моя сметка, пред бъдещата и черква. Бех го проектирал и 
разработил с Иван Колев, ако не най-добрият в занаята, то там некъде 
беше. Невероятно скромен и кадърен скулптор - каменоделец. Негов е 
паметникът на Кольо Шичето и на кой ли не. Ама на. Не ми разрешиха, 
разните му там проектанти и всевъзможни тарикати. Гилдия. Отгоре на 
всичко, не бех нито доносник, нито банкер, та решиха, че плебей като 
мене не може да им се мотае в краката. Много ситен арпаджик и съвсем 
безпартиен бех и не ставах за далаверите им. Както се казва: Пърдам -
кашлям, ке га издам четата. Не ставам за келепир. Смотаняк. Пази Боже, 
смъртният, да се помисли за безсмъртен, доносчикът за 
генералисимус...
Та бех взел едно макетче от глина, което бех изпекъл във фурната, 
та й го носех да го види. Да го пипне и, покрай него, да гледа на Георги 
Недялков. Беше кърканде, ама си беше талант. С един замах на перото, 
без да го вдига от листа, рисуваше, какво ли не. Изпъшка, изпъшка и вди-

102
гне глава и се изкеефи ли, изкефи така. Страхотия. Та, влиза Георги и Тя 
моментално:
- Защо се правиш на скулптор, бре. Ти не можеш да направиш моя
паметник. Точка. Точка. Ама, така и така си дошел, та да ти кажа, какво ми
казват майка ти и татко ти. Ето ги, ето. Чуй ги, чуй. Тук са...
Казват, да идеш на декарчето, дето е засято с люцерна, ехее долу, 
под последното мостче на реката, след селото точно. В долния край, сре-
щу реката, има един порутен довар и до него има нишан - белег от три 
големи, чисто бели камъка и между тех така, има един чеерен камък. Под 
него е зарита една, смазана със смазка, месингова тръба. В нея са сло 
жени всичките документи за имотите ви от преди девети, гиди комунист 
скапан, неден, чу. Всичко да си разделите по равно. Не по братски, а по 
равно. Каквото на тебе, това и на сестра ти, чу. Чуу.
Георги се побърка. И, като се разплака, леле-мале. Реве ли реве и 
не може да спре. А, кера Вангелия не спира да нарежда:
- После да ойдеш у паянтата, до старата ви къща и там ке намериш,
каквото е скрито за тебе си. Айдаа .... Ето го, ето го, бре. Какво е това,
джанъм. Ооо, пистолет и пушка берданка, мори. Хе-хе-хе... Баща ти ги е
спастрил и са от преди него. От дедо ти са. Да си ги закачиш у дома, да те
пазат, чу. Чу.
И стига си ги гълтал, тези голи охлюви, бре. Нихната лига, нема да 
ти излекува язвата. Ке си я носиш в гроба, ама много по-късно. И, как
ги гълташ живи, тия голи пръжлоци, бре. Ти акъл имаш ли, Георги. Голи 
охлюви. Кой те излъга, бре. Къ-къ-къ... - смей си се Тя.
Тя се смее - Георги плаче. А, ве, да се сбъркаш, накъде да тръгнеш. 
И туку спре, та му вика:
- Да кажеш на Иван Колев - ама, нито го знае, нито го е чула от
некой - че проекта му е хубав. Аз го харесвам. Е, тва е от ума на Пешето
ама айде да си мълчиме, нали.
А на мене ми вика, хихукайки се баламската:
- А сега, Пеше, като как мислиш да ме изтипосаш, а. Кажи ми да 
чуя, де. - И опипва ли опипва глиненото макетче. Лази ли лази по него, 
с всевиждащите връхчета на пръстите си, та чак прелива от удоволствие. 
Харесва и, нема що.
- Ами, - викам - кера Вангелио, искам от другата страна на мос-
тчето да бъде паметника Ти... Как си поседнала и гледаш ли гледаш, към 
Плеядите, твоите седем звезди, дето струят синя светлина и са като звез-
ден куп, нали. Некога са били знатни богини, но Силата ги е превърнала

103
в звезди. Богини, светулки- звезди. И очите им, както казваш Ти кера, са 
синии-синева.
А, от двете Ти ръце, от шепите Ти, ке тече вода, та миряните, като 
пият вода, да Ти целуват ръцете за благодарност и лек, които Силата им 
праща с водата, така. Защото Ти си, като майка на майките, да знаеш. 
Света Майка-Вангелия, чу.
- Лелеей, какво казваш, бре, Пеше. Лелей, колко е хубаво.
И започна:
- Ти нали знаеш, че извънземните от Плеядите са построили пи
рамидите на Земята. И Хеопсовите, и Перуанските, и всички пирамиди,
които ги има по Земята. Построили са ги, за ориентири, Пеше. По тех
се ориентират, идвайки на Земята. Тва е истината. Другото е измислици,
хе-хе-хе
И, да знаеш, тия чуждоземци много отдавна са сред нас. И сега са 
тук. Но са толкова невидими и нежни, та се чудя как не сме ги стъпкали... 
Те си знаят...
Ние сме си още мноого, мноого невежи, Пеше. Хич ни нема, на 
белото видело.
Георги се беше напълно ошашавил, та й викам:
- По-леко, кера Вангелио. Остави ме мене, ама ке изкараш акъло 
на човеко. И без това Те мислят за чисто луда, а сега и това на панагона 
отгоре. Не гледаш ли, че Георги гледа, като отровен от гъби. Чисто се 
сбърка. Е, пълна си с премятания и кълба напред-назад. Луда ли си, на-
истина, а.
- Луда-не луда, кълбо напред-кълбо назад, това което ти казвам е 
истината, чу или не чу. Плеядите са тука. Тук са, да знаеш, чу.
В това време влезе некой от приближените й и се започна друг 
разговор. Та се излеха, едни ми ти песни, не е за разправяне... Пеем и 
чукаме по моята тарамбука. Един от „най-приближените" й ме удря ли удря 
по ръцете от завист, все едно, той барабани и пее. Утрепка.
Заболяха ме ръцете и спрех, под предлог, че отивам до тоалетната. 
И, слушам ли слушам, кера Вангелия, как му вика на оня тъпанар:
- Айде бре, хайде чукай на тарамбуката и пей. Пей де. Чукай де.
- Ама аз не мога - трепери той.
- Е, като не можеш, защо му пречиш, та го удряш по ръцете, бре. 
Стига си го удрял. Стига го млати. Посине му ръцете, бре, некадърник. 
Стига му пречихте. Какво ви прави. Той само пее. Пее. Пее. Чу.
И стига вече ме питахте, откъде са му парите, откъде са му мечтите.

104
Изхвръкнали ви очите и само: Откъде на него. Пфуу. Пфуу, гнусотии с 
гнусотиите, недни.
На него, Разума му е даден от Силата и докато е жив, ке е така. 
Пукнат лев да нема, пак ке е над вас. Вместо да му се радвате, зинкьори 
завистливи, не спрехте да го мразите, без да знаете, защо. Да ви кажа ли, ] 
защо. Защото е кадърен и е надарен с дарбите да е различен от всичките 
ви. Радвайте му се, бре. Ееех, Пешето е песента, бре кучета...
И в това време, некой влезна и донесе, едни ми ти мренки, мренки, 
лелееий. Мрена-риба, пържена със зехтин и зейре ситни, ситни пресни 
картофки. И кера Вангелия, съсече грозния разговор изведнъж.
И айде пак, оро по дворо. Пеем и играем. Нема само да плачем я, 
нали. Аман от плач.
Смъртта, що е смърт и тя иска хоро. И на нея й се играе. Играй й се 
на Веселата. Дръж се земьо, кал те гази. Кал те гази - прах стана.
Хайде, на здраве за прахта. Хайде, на екс. Кера Вангелия, чак се 
превива от удоволствие и смех.
Ама кикот, да видиш ти.

жүктеу/скачать 5.28 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: