Градът на огледалата

Седемдесет и три 
— Гриър.
Той спеше. До съзнанието му достигна глас.
— Лушъс.
Събуди се. Седеше в кабината на цистерната. Кръпката стоеше на отворената врата. През предното стъкло се
виждаше мъгливото утро.
— Колко е часът? — попита Гриър. Устата му беше пресъхнала.
— Шест и трийсет.
— Трябваше да ме събудиш.
— Нали това правя.
Гриър слезе от камиона. Морето беше спокойно; ниско над гладката повърхност прелитаха птици.
— Нещо случи ли се, докато спях?
Кръпката сви рамене по обичайния си скован начин.
— Нищо важно. Малко преди изгрев видяхме малка група вирали да се движи надолу по брега.
— Къде?
— В основата на моста.
Гриър се намръщи.
— Това не ти ли се струва важно?
— Не се приближиха насам. Реших, че няма смисъл да те будя.
Гриър се качи в пикапа си и потегли към дока. Лор стоеше с ръце на кръста и гледаше съсредоточено кораба.
Привършваха с ремонта.
— Колко още, докато напълним дока? — попита той.
— Три, може би четири часа. — Тя повиши тон. — Ранд, внимавай с веригата!
— Къде е той? — попита Гриър.
— Мисля, че е в бараката.
Намери Майкъл пред радиопредавателя.
— Кървил, обадете се, моля ви. Говори станцията в провлака. — След миг мълчание повтори думите.
— Не отговарят ли? — попита Гриър.
Майкъл поклати глава с разтревожено изражение.
— Забелязали са група вирали близо до моста.
Майкъл се обърна рязко.
— Приближили ли са насам?
— Кръпката твърди, че не са.
Майкъл разтри уморено очи.
— Знаят, че сме тук.
— Така изглежда.
Болтовете бяха нажежени. Питър стоеше на платформата под капака. Все още изпитваше тъпа болка в тила.
— Вече трябва да се е съмнало — каза Сара. — Какво да правим?
Кейлъб и Холис стояха до тях. Питър се вгледа в лицата им; и двамата изглеждаха уморени, нямаха сили да
взимат решения. Никой не беше мигвал.
— Предлагам да изчакаме.
Мина около час. Питър дремеше на платформата, когато на капака се почука. Той докосна метала; болтовете
бяха изстинали малко. Свали елека си и го уви около ръцете си; Кейлъб последва примера му. Двамата дръпнаха
лостовете. През пролуката се процеди дневна светлина и ги блъсна силен мирис на пушек. Покапа вода. Отвориха
капака докрай.
Чейс стоеше над тях с кофа в ръце и почерняло от сажди лице. Питър се качи по стълбата, останалите го
последваха. От сиропиталището бяха останали само димящи руини. Все още беше ужасно горещо. Зад Чейс имаше
група от седмина: трима войници с различен ранг и четирима цивилни, сред които една тийнейджърка и старец на
поне седемдесет години. Всички държаха кофи, бяха покрити със сажди, а дрехите им бяха мокри. Разчистили бяха
пътека между отломките. Огънят се бе прехвърлил и върху няколко от съседните сгради, които продължаваха да
горят в различна степен.
— Радвам се да ви видя, господин президент.

Като всички други оцелели през нощта, Чейс беше извадил късмет. Когато пътеката покрай стената започнала
да пада, той не бил на командната платформа, защото отишъл да донесе още муниции. Намирал се на стълбите от
западната страна на портата. Тъкмо слязъл по тях, когато конструкцията се срутила. Двама войници го разпознали и
го натоварили на джип за президентското укритие, но не стигнали дотам — нападнали ги вирали и изтръгнали
шофьора през предното стъкло. Автомобилът се преобърнал и Чейс изхвърчал навън. С празна пушка той хукнал към
най-близката сграда — малка дървена къща, използвана от данъчната служба за склад. Сред кутиите безполезни
бумаги през следващите два часа към него се присъединили седмината оцелели, които сега стояха до него. Останали
там до сутринта и се опитвали да не привличат внимание върху себе си, готови за неизбежния край.
От разсъмване се бяха появили и други оцелели, но съвсем малко на брой. Гледката на толкова трупове беше
стъписваща. Долетели бяха лешояди. Децата не биваше да виждат подобно нещо. През нощта Сара преброи хората в
укритието — 645 души, предимно жени и деца. Сара слезе отново, за да помогне на Джени да ги изведат.
— Какво е положението в другите укрития? — попита Питър.
— Виралите влезли през пода — отвърна мрачно Чейс.
— Оливия?
Чейс поклати глава.
— Много съжалявам, Форд.
Чейс поклати немощно глава. Все още не можеше да повярва.
— Тръбите?
— Наводнени са. Не знам как са го направили, но са ги наводнили.
На Питър му се зави свят.
— Питър? — Чейс го стисна за лакътя; изведнъж той се оказа по-силният от двамата.
— Никакви оцелели ли няма? — попита президентът.
Чейс поклати глава отрицателно.
— Има и още нещо, което трябва да видиш.
Апгар — жив, но на косъм от смъртта. Лежеше на земята до преобърнато хъмви. Автомобилът затискаше
краката му, но това не беше най-лошото; върху отпусната на гърдите му ръка имаше отпечатък от зъби. Засега
лежеше на сянка, но слънцето скоро щеше да се премести.
Питър коленичи до него.
— Гунар, чуваш ли ме?
Той отвори очи едва-едва.
— Здравей, Питър — в гласа му не се долавяше никаква емоция освен лека изненада.
— Не мърдай.
— Никъде няма да ходя. — Краката му бяха напълно смачкани, но като че ли не изпитваше болка. Той махна
немощно с ръка. — Можеш ли да повярваш?
— Някой има ли вода?
Кейлъб му подаде почти празна манерка. Питър повдигна главата на Апгар и поднесе манерката към устните
му. Запита се защо още не се е трансформирал. Разбира се, промените отнемаха различно време за различните хора.
Апгар отпи няколко малки глътки и се отпусна назад.
— Вярно е онова, което разправят. Усещаш го отвътре. — Той си пое дълбоко въздух. — Колко са оцелелите?
Питър поклати глава.
— Неколцина.
— Не обвинявай себе си.
— Гунар…
— Приеми това, което ще ти кажа, като последния ми официален съвет. Направи всичко по силите си. Време е
да изведеш хората оттук. — Генералът облиза устни и отново вдигна разкървавената си ръка. — Първо обаче се
погрижи за мен. Не искам хората да ме виждат в това състояние.
Питър се обърна и огледа групата: Чейс, Холис, Кейлъб, няколко войници. Всички се взираха с празни погледи.
Той самият беше вцепенен; станалото му се струваше нереално.
— Някой да ми даде оръжие.
Холис извади нож. Питър го взе. За момент се усъмни, че ще има сили да направи нужното. Той клекна до
Апгар, скрил ножа зад гърба си, за да не го види.
— За мен беше чест да работя при вас, господин президент.
През сълзи Питър задавено извиси глас и изрече думи, които никой не беше изричал от двайсет години.
— Този мъж е войник от Експедиционния! Време е да поеме по последния си път! Три пъти ура за генерал
Гунар Апгар!

— Ураааа!
Апгар си пое дълбоко въздух и издиша бавно. По лицето му се разля спокойствие.
— Благодаря ти, Питър. Готов съм.
Питър стисна здраво ножа.
Питър гледаше трупа на Апгар. Умря бързо, почти незабележимо. Изпъшка, когато ножът го прободе, с широко
отворени очи.
— Донесете ми одеяло.
Всички мълчаха.
— По дяволите, какво ви става? Ти… — Той посочи към един от войниците. — Как се казваш, редник?
Мъжът изглеждаше зашеметен.
— Сър?
— Името ли не си знаеш? Слабоумен ли си?
Войникът преглътна нервно.
— Казвам се Верон, сър.
— Подготви погребението му. Всички да се съберат на плаца след трийсет минути. Искам погребение с военни
почести, ясно ли е?
След това огледа останалите.
— Проблем ли има, редник?
— Татко… — Кейлъб сграбчи баща си за лакътя и го накара да го погледне. — Знам, че ти е мъчно. Той беше
твой приятел. Аз ще намеря одеяло.
По лицето на Питър се стичаха сълзи; челюстта му трепереше яростно.
— Няма да го оставим на лешоядите.
— Има твърде много трупове. Нямаме време.
Питър го отблъсна.
— Този човек е герой. Заради него сме живи.
Кейлъб каза с премерен тон:
— Знам, татко, всички го осъзнаваме. Но генералът беше прав. Трябва да помислим какво ще правим.
— Ще ти кажа какво ще направим. Ще го погребем…
— Господин президент.
Питър се обърна: Джок. Някой беше превързал глезена му и му беше намерил чифт патерици. Изглеждаше
задъхан и потен.
— Какво има пък сега?
Джок се колебаеше.
— По дяволите, изплюй камъчето!
— Изглежда… навън има оцелели.
Едната част на портата беше разбита и висеше на пантата си; другата половина лежеше на земята на стотина
метра от стената. Когато се приближиха, Питър остана със странното впечатление, че през нощта е валял сняг. Фин
бял прах покриваше всичко. След миг разбра какво представлява. Мъртвата армия на Картър; под слънчевите лъчи
костите им се разграждаха.
Ейми седеше до стената, свила колене до гърдите си, взряна в полето. Покрита с пепел, тя приличаше на
призрак от детска приказка. На метър-два от нея, до трупа на Воин, лежеше Алиша. Гърлото на коня беше срязано.
По раните му бяха накацали мухи.
Питър отиде с бърза крачка при нея. Ейми вдигна глава.
— Той не ни уби — промълви тя замаяно. — Защо не ни уби?
Питър почти не я забеляза; вниманието му беше насочено към Алиша.
— Ти си знаела! — Той хвана Алиша за ръката и рязко я обърна по гръб. — Знаела си от самото начало!
— Питър, престани! — извика Ейми.
Той падна на колене пред Алиша и я стисна за гърлото. Очите му блестяха от гняв.
— Той ми беше приятел!
Към виковете на Ейми се присъединиха и други, но Питър не им обърна внимание. От гърлото на Алиша излезе
хриплив звук; устните ѝ посиняваха. Присвила бе очи на утринната светлина. Погледите им се срещнаха. Питър видя
в очите ѝ не страх, а фаталистично примирение. Хайде, убий ме, сякаш му казваше тя. Всичко правехме заедно, защо

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: