Лекции изнесени в Осло, Берлин, Хамбург през 1913 1914 г

Ернст Вайдман

ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

Темата, вър­ху ко­ято въз­на­ме­ря­вам да го­во­ря през след­ва­щи­те дни, ми из­г­леж­да осо­бе­но важ­на за днеш­но­то вре­ме и за ця­ла­та днеш­на действи- телност. Предварително бих же­лал да изтъкна, че ос­нов­но­то съ­дър­жа­ние на темата: Петото Евангелие, да­леч не се по­раж­да от ня­ка­къв стре­меж към сен­за­ции или от дру­ги по­добни намерения. Защото аз се на­дя­вам да по­со­ча ясно, че в из­вес­тен сми­съл - а имен­но в он­зи смисъл, кой­то след­ва да бъ­де приз­нат за осо­бе­но ва­жен в на­ше­то съв­ре­мие - и от­нос­но въз- гледите, ко­ито зас­тъп­ва­ме тук, фак­ти­чес­ки ня­ма дру­го по­-под­хо­дя­що наз­ва­ние от наз­ва­ни­ето „Петото Евангелие". Както ще се убедите, това Пето Евангелие днес все още не съ­щес­т­ву­ва в пис­ме­на форма. Обаче за­нап­ред чо­ве­чес­т­во­то не­съм­не­но ще раз­по­ла­га с не­го и то в точ­но оп­ре­де­ле­на пис­ме­на форма. И все пак, в из­вес­тен сми­съл бих­ме мог­ли да ка- жем, че то­ва Пето Евангелие е тол­ко­ва старо, кол­ко­то и дру­ги­те че­ти­ри Евангелия.

Но за да съм в със­то­яние да го­во­ря за Петото Евангелие, не­об­хо­ди­мо е, ка­то един вид въведение, да пос­тигнем съг­ла­сие от­нос­но ня­кои важ­ни моменти, ко­ито ще са нуж­ни за пъл­но­то раз­би­ра­не на всич­ко онова, кое то от­се­га на­та­тък ще на­ри­ча­ме Пето Евангелие. И наистина, за от­п­рав­на точ­ка аз бих же­лал да си пос­лу­жа с това, че в не­да­леч­но време, до­ри и в ос­нов­но­то училище, науката, из­вес­т­на под име­то „история", ще се пре­по­да­ва по съ­вър­ше­но друг на­чи­н,­ от­кол­ко­то досега. Няма ни­как­во съм­не­ние - и през след­ва­щи­те дни ние ще се убе­дим в това, - че в бъ­де­щи­те ис­то­ри­чес­ки проучвания, по­ня­ти­ето за Христос, пред­с­та­ва­та за Христос, ще иг­рае мно­го по­-важ­на роля, до­ри и с ог­лед на на­й-­еле­мен­тар­ни ис­то­ри­чес­ки обзори, от­колко­то то­ва ста­ва днес. Аз доб­ре съзнавам, че то­ку­-що ка­за­но­то из­ре­че­ние съ­дър­жа в се­бе си не­що твър­де парадоксално.
Нека да се за­мис­лим все пак, че да­леч не е нуж­но да се връ­ща­ме в от­дав­на от­ми­на­ли епохи, за да от­к­ри­ем как без­б­рой чо­веш­ки сър­ца от­п­ра­вя­ха сво­ите чув­с­т­ва към Христос по един мно­го по­-­ин­тен­зи­вен начин, от­кол­ко­то днес вър­шат то­ва до­ри и на­й-­об­ра­зо­ва­ни­те хрис­ти­яни от за­пад­но­ев­ро­пейски­те страни. В ми­на­ли­те епо­хи всич­ко то­ва се пос­ти­га­ше в мно­го по­-го­ля­ма сте­пен и с мно­го по­-го­лям размах. Ако об­гър­нем с пог­лед съв­ре­мен­на­та ли­те­ра­ту­ра и раз­мис­лим вър­ху ос­нов­ни­те ин­те­ре­си на дне- шни­те хо­ра и вър­ху тех­ни­те предпочитания, ние ще до­би­ем впечатлени- ето, че ен­ту­си­аз­мът и ду­шев­ни­ят трепет, свър­за­ни с пред­с­та­ва­та за Хри- стос, са в из­вес­тен упа­дък и то­зи упа­дък е осо­бе­но под­чер­тан всред оне­зи среди, ко­ито пре­тен­ди­рат за ня­как­во образование, про­из­ти­ча­що от съв­ре­мен­на­та епоха. Но как­то ве­че изтъкнах, тък­мо съв­ре­мен­на­та епо­ха ще ра­бо­ти за това, що­то за­нап­ред пред­с­та­ва­та за Христос да играе мно­го по­-важ­на ро­ля при раз­г­леж­да­не­то на об­що­чо­веш­ка­та история, от­кол­ко­то досега. Нима тук не сме из­п­ра­ве­ни пред ед­но пъл­но противоречие?

Сега не­ка да се приб­ли­жим до та­зи ми­съл от ед­на дру­га страна. Тук, в то­зи град, аз и пре­ди съм имал възмож­ност да го­во­ря вър­ху зна­че­ни­ето и съ­дър­жа­ни­ето на пред­с­та­ва­та за Христос. В мно­го от кни­ги­те и лек­цион­ни­те цикли, ко­ито са ве­че издадени, Вие ще на­ме­ри­те под­роб­ни опи­са­ния на тайните, свър­за­ни с Христо­во­то Същество и с пред­с­та­ва­та за Христос; естествено, те­зи опи­са­ния ид­ват от дъл­би­ни­те на ан­т­ро­пософ­с­ка­та на­ши­те лекции, цик­ли и с ан­т­ро­по­соф­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра въобще, сти­га до заключението, че ако ис­каме да се из­диг­нем до пъл­но­то раз­би­ра­не на Христовото Същество и на нап­ред­ва­щия през ве­ко­ве­те Христов Импулс, ще ни бъ­дат нуж­ни огромни, ве­ли­ки сили. И вероятно, ако не въз­ник­нат ня­как­ви възражения, бих­ме стиг­на­ли до идеята, че за да си из­г­ра­дим вяр­на пред­с­та­ва за Христос, пър­во тряб­ва да сме за­поз­на­ти с ця­ла­та теософия, с ця­ла­та антропософия.

Ако оба­че се аб­с­т­ра­хи­ра­ме от та­зи въз­мож­ност и пог­лед­нем ду­хов­но­то раз­ви­тие през из­тек­ли­те столетия, тога­ва ние ще се из­п­ра­вим пред ед­на подробна, дъл­бо­ко обос­но­ва­на наука, ко­ято бе­ше пред­наз­на­че­на тък­мо за пра­вил­но­то раз­би­ра­не на Христовото Събитие. Столетия на­ред хо­ра­та са при­бяг­ва­ли до сво­ите на­й-­висши и зна­чи­тел­ни идеи, за да раз­бе­рат Христос. Следователно, би мог­ло да се предположи, че за да бъ­де раз- бран Христос, са дос­та­тъч­ни пре­ди всич­ко ин­те­лек­ту­ал­ни­те уси­лия на човека. Едно прос­то доказателство, ще ни убеди, че то­ва не е така.

Нека да пос­та­вим вър­ху един вид ду­хов­на вез­на всич­ко онова, ко­ето до­се­га е спо­ма­га­ло за пра­вил­но­то разби­ра­не на Христос: ця­ла­та ученост, ця­ла­та наука, до­ри и ан­т­ро­по­соф­с­кия светоглед. Нека да пос­та­вим всич­ко то­ва вър­ху ед­но­то блю­до на ду­хов­на­та везна, а вър­ху дру­го­то блю­до да пос­та­вим всич­ки оне­зи дъл­бо­ки чувства, всич­ки ду­шев­ни тре­пе­ти и

Нека да се пре­не­сем на­зад във времената, ко­га­то не е съ­щес­т­ву­ва­ло ни­как­во християнство. Достатъчно е само да при­пом­ня нещо, ко­ето е доб­ре из­вес­т­но на по­ве­че­то от Вас. Достатъчно е са­мо да припомня, как в древ­на Гърция трагедията, осо­бе­но в ней­на­та пър­во­на­чал­на форма, пред­с­та­вя­ше во­юва­щия Бог или во­юващия човек, в чи­ято ду­ша спо­ре­ха Боговете, ка­то един вид не­пос­ред­с­т­ве­но сце­нич­но присъствие. Достатъ- чно е са­мо да припомня, как Омир на­си­ти сво­ята на­й-­важ­на твор­ба с не­пос­ред­с­т­ве­но­то при­със­т­вие на ду­хов­ния свят, дос­та­тъч­но е да при­пом­ня ве­ли­ки­те об­ра­зи на Сократ, Платон, Аристотел*1. С те­зи име­на пред на- ши­те ду­ши се из­п­ра­вя един ду­хо­вен жи­вот от на­й-­висш порядък. Ако се­га се аб­с­т­ра­хи­ра­ме от всич­ко ос­та­нало и спрем пог­лед са­мо вър­ху об­ра­за на Аристотел, кой­то жи­вя ня­кол­ко ве­ка пре­ди ос­но­ва­ва­не­то на хрис­тия- нството, пред нас зас­та­ва нещо, ко­ето в из­вес­тен сми­съл не е нап­ра­ви­ло ни­то крач­ка нап­ред и не е пре­тър­пяло ни­как­во развитие. Мисленето и ло­ги­ка­та на Аристотел са тол­ко­ва съвършени, че до­ри и днес бих­ме мо- гли да заявим: в об­лас­т­та на чо­веш­ко­то мис­ле­не е пос­тиг­на­та ед­на вър­хо­ва точ­ка и до­се­га тя ос­та­ва не­надмината.

А се­га не­ка за мо­мент да фор­му­ли­ра­ме ед­на стран­на хипотеза, ко­ято ще ни бъ­де не­об­хо­ди­ма през след­ва­щи­те дни. Нека да си представим, че не съ­щес­т­ву­ват ни­как­ви Евангелия, от ко­ито бих­ме мог­ли да на­учим не­що за об­ра­за на Христос. Да, не­ка да приемем, че оне­зи първоизточници, ко­ито днес чо­век дър­жи в ръ­це­те си ка­то Новия Завет, чис­то и прос­то не съществуват, не­ка да си представим, че не съ­щес­т­ву­ват ни­как­ви Еван- гелия. Ние искаме, тъй да се каже, аб­с­т­ра­хи­рай­ки се от всич­ко това, ко­ето е ка­за­но вър­ху християнството, да прос­ле­дим не­гово­то раз­ви­тие ка­то един обек­ти­вен ис­то­ри­чес­ки факт; ние искаме, с дру­ги думи, да ус­та­но­вим как­во е ста­нало всред хо­ра­та през след­ва­щи­те хрис­ти­ян­с­ки сто-
летия; следователно, ис­ка­ме да раз­г­ле­да­ме дейс­т­ви­тел­ни­те про­цеси, са­мо че без Евангелията, Деянията на апостолите, Посланията на апос­тол Павел и т.н. Естествено, то­ва е са­мо ед­на хипотеза, оба­че тя ще ни по­мог­не дос­та през след­ва­щи­те дни. Какво впро­чем е ста­на­ло с чо­ве­чес­т­во­то след ос­но­ва­ва­не­то на християнството?

Ако на­й-­нап­ред от­п­ра­вим пог­лед към Южна Европа, то­га­ва в оп­ре­де­лен мо­мент ние ста­ва­ме сви­де­те­ли на един на­й-­висш ду­хо­вен напредък, ка­къв­то през ми­на­ли­те сто­ле­тия имах­ме в ли­це­то на Аристотел. Обаче през след­ва­щите сто­ле­тия то­зи ви­со­ко­раз­вит ду­хо­вен жи­вот пре­тър­пя ед­но осо­бе­но развитие. Да, по времето, ко­га­то хрис­ти­янство­то за­поч­на да си про­би­ва път в света, в Южна Европа жи­ве­еха мно­го хора, ко­ито бя­ха при­ели тра­ди­ци­ите на гръцкия ду­хо­вен живот. Ако прос­ле­дим раз­ви­ти­ето на хрис­ти­ян­с­т­во­то на­зад до она­зи личност, ко­ято бе­ше ярос­тен про­тив­ник на християнството, Целзий*2, в гръц­ки­те и хрис­ти­ян­с­ки зе­ми ще срещ­нем мно­го лич­нос­ти с из­тън­че­но ду­хов­но образование, или с дру­ги думи, личности, ко­ито бя­ха въз­п­ри­ели вис­ши­те идеи на Платон; да, тех­ни­ят ос­тър ум ид­ва ка­то един вид про­дъл­же­ние на всич­ко онова, ко­ето зна­ем от Аристотел; те бя­ха из­тън­че­ни и властни лич­нос­ти с гръц­ко светоусещане, рим­ля­ни с гръц­ко светоусещане, ко­ито към фи­на­та ду­хов­ност на елин­с­т­вото ус­пя­ха да при­ба­вят агресивния, ли­чен ха­рак­тер на римлянството.

Ето в ка­къв свят нав­ле­зе хрис­ти­ян­с­ки­ят импулс. Тогава хрис­ти­ян­с­ки­ят им­пулс съ­щес­т­ву­ва­ше по та­къв начин, че бихме мог­ли да заявим: По от­но­ше­ние на ин­те­лек­та и на външ­на­та наука, по от­но­ше­ние на това, ко­ето по­ве­че­то римско­-г­ръц­ки об­ра­зо­ва­ни лич­нос­ти но­се­ха в се­бе си, пред­с­та­ви­те­ли­те на то­зи хрис­ти­ян­с­ки им­пулс дейс­т­ви­тел­но се явя­ват ка­то съв­сем не­об­ра­зо­ва­ни хора. И така, всред един свят на нап­ред­на­ла и зря­ла ин­те­лек­ту­ал­ност се про­мъкват хо­ра без образование. Сега ние ста­ва­ме сви­де­те­ли на ед­на за­бе­ле­жи­тел­на драма: Тези прости, при­ми­тив­ни нату- ри, но­си­те­ли на пър­вич­но­то християнство, го раз­п­рос­т­ра­ня­ват из Южна Европа с ед­на от­но­си­тел­но го­ля­ма бързина. И ако днес, с по­мощ­та на ан­т­ро­по­соф­с­ко­то разбиране, се обър­нем към те­зи прости, при­ми­тив­ни на­тури, към те­зи пър­ви раз­п­рос­т­ра­ни­те­ли на християнството, ние тряб­ва да допълним: Тези пър­вич­ни натури, то­гаваш­ни­те но­си­те­ли на хрис­ти­ян­с­кия импулс, нав­ли­зай­ки във ви­со­ко­раз­ви­та­та гръц­ка култура, не раз­б­ра­ха ни­що от същ­нос­т­та на Христос - и тук не ста­ва ду­ма за слож­ни­те кос­ми­чес­ки идеи, ко­ито днес ан­т­ро­по­со­фи­ята из­кар­ва на бял свят. В пъс­т­ра­та аре­на на гръц­ко­-рим­с­кия свят те не мо­же­ха да по­ка­жат друго, ос­вен лич­на­та си при­вър­заност, лич­но­то си от­но­ше­ние към „въз­лю­бе­ния Христос", ко­го­то те раз­г­леж­да­ха ка­то един от чле­но­ве­те на ед­но голя­мо семейство. Онези, ко­ито пър­ви вне­со­ха хрис­ти­ян­с­т­во­то в то­га­ваш­ния
гръц­ки и рим­с­ки свят, не бя­ха об­ра­зо­вани те­оло­зи или теософи; ка­то цяло, те бя­ха хо­ра без ни­как­во образование. Наистина, об­ра­зо­ва­ни­те те­осо­фи от оно­ва време, гностиците, бя­ха стиг­на­ли до ня­кои за­бе­ле­жи­тел­ни идеи от­нос­но Христос, оба­че тях­но­то мяс­то е върху ле­ко­то блю­до на спо­ме­на­та­та ду­хов­на везна. Ако бе­ше ос­та­на­ло до гностиците, хрис­ти­ян­с­т­во­то ни­ко­га не би си про­би­ло път в света. Онази интелектуалност, ко­ято нах­лу от Изток и за срав­ни­тел­но крат­ко вре­ме под­ко­па гръцкия и рим­с­ки свят, са­ма по се­бе си, бе­ше край­но ограничена. Така сто­ят неща- та, раз­г­ле­да­ни от ед­на­та страна.

Но ако ги раз­г­леж­да­ме от дру­га­та страна, ние ще се на­тък­нем на ин­те­лек­ту­ал­но нап­ред­на­ли личности, на пр. Целзий, про­тив­ни­кът на христи- янството, кой­то нав­ре­ме­то из­ре­че ос­нов­ни­те фи­ло­соф­с­ки ар­гу­мен­ти сре­щу християнството, ва­лид­ни и днес, и стиг­нем до Марк Аврелий*3, сто­ящ на са­мия фи­ло­соф­с­ки трон.

Нека да се обър­нем към оне­зи не­оп­ла­то­ни­ци с из­тън­че­но образование, ко­ито по оно­ва вре­ме стиг­на­ха до таки­ва идеи, спря­мо ко­ито днеш­на­та фи­ло­со­фия е ед­на дет­с­ка иг­ра и ко­ито да­леч над­ми­на­ва­ха на­ши­те съв­ремен­ни идеи, как­то по проницателност, та­ка и по ши­ро­та на кръгозора. Нека да се обър­нем и към всич­ко онова, ко­ето те­зи ду­хо­ве из­не­со­ха про­тив християнството, не­ка да си при­пом­ним ло­гич­ни­те ар­гу­мен­ти на те­зи висо­ко ин­те­лек­ту­ал­ни гръц­ки и рим­с­ки възпитаници, от­п­ра­ве­ни про­тив хрис­ти­ян­с­т­во­то от глед­на точ­ка на гръцка­та философия.

И то­га­ва ние яс­но ще усетим: Всички те­зи хо­ра изоб­що не са раз­б­ра­ли Христовия Импулс. Да, ние виж­да­ме как хрис­ти­ян­с­т­во­то се раз­п­рос­т­ра­ня­ва от личности, ко­ито не раз­би­рат ни­що от не­го­ва­та същност; сре­щу хрис­ти­ян­с­т­во­то се бо­ри ед­на нап­ред­на­ла култура, ко­ято съ­що не мо­же да раз­бе­ре сми­съ­ла на Христовия Импулс. Странно: хрис­ти­ян­с­т­во­то нав­ли­за в све­та по та­къв начин, че не­го­ви­ят ис­тин­с­ки дух е не­раз­би­ра­ем ка- кто за последователите, та­ка и за про­тив­ни­ци­те му. И въп­ре­ки това: мно­го хо­ра но­се­ха в ду­ши­те си она­зи сила, с чи­ято по­мощ то­зи Христов Импулс пое своя по­бе­до­но­сен ход из света.

Нека оба­че се­га да на­со­чим пог­лед и към оне­зи личности, ко­ито се зас­тъп­ват за християнството, и то с не­съмне­но величие. Нека да си при­пом­ним из­вес­т­ния дър­жа­вен отец Тертулиян*4. В не­го­во ли­це виж­да­ме един римлянин, и ако взе­ме пред­вид не­го­вия език, той е поч­ти но­во­съз­да­тел на рим­с­кия език, по­не­же има­ше здрав ези­ков усет и из­ко­ва мно­го но­ви думи. Именно то­зи факт го пре­вър­на в ед­на за­бе­ле­жи­тел­на личност. Но ако се запитаме: А как стои при не­го въп­ро­сът с иде­ята за Христос? - то­га­ва не­ща­та ста­ват съв­сем други. И ние установяваме, че всъщ­ност не­го­ва­та интелектуалност, не­го­ва­та ду­хов­на ви­со­та са твър­де скромни. Но и за­щит­ни­ци­те на хрис­ти­ян­с­т­во­то не се от­ли­ча­ват с не­що особено. Но
въп­ре­ки това, ка­то личности, те са извън­ред­но активни, до­ри и ду­хо­ве ка­то Тертулиян, кой­то за об­ра­зо­ва­ни­те гър­ци не пред­с­тав­ля­ва­ше кой знае какво. И все пак, той дейс­т­ву­ва увличащо; но чрез как­во точно? Ето как­во е важното! Усещате ли, че се­га в ду­ши­те ни се про­буж­да един плах въпрос? Чрез как­во дейс­т­ву­ват но­си­те­ли­те на Христовия Импулс, след ка­то са­ми­те те изоб­що не го разбираха? Чрез как­во дейс­т­ву­ват от­ци­те на Църквата, вклю­чи­тел­но и Ориген, след ка­то тях­но­то не­раз­би­ра­не на Христовия Импулс е съв­сем явно? Какво пред­с­тав­ля­ва това, ко­ето ос­та­на не­раз­б­ра­но за ця­ла­та гръц­ко­-рим­с­ка култура?

Нека да про­дъл­жим нататък. Когато раз­г­леж­да­ме ис­то­ри­чес­кия живот, съ­що­то яв­ле­ние из­пък­ва пред нас още по-отчетливо. Ето, ид­ват след­ва­щи­те сто­ле­тия и хрис­ти­ян­с­т­во­то про­ник­ва всред ев­ро­пейс­ки­те народи, ко­ито - при­мер­но гер­ман­с­ки­те на­ро­ди - се вдъх­но­вя­ват от съ­вър­ше­но раз­лич­ни ре­ли­ги­оз­ни представи, и като на­ро­ди представляват, по­не на пръв поглед, ед­но ор­га­нич­но ця­ло със сво­ите ре­ли­ги­оз­ни представи, и въпре­ки то­ва при­еха с от­во­ре­ни сър­ца Христовия Импулс, ся­каш той бе­ше част от тех­ния живот. И ако търсим с пог­лед на­й-­дей­ни­те вес­ти­те­ли на но­ва­та вя­ра всред гер­ман­с­ки­те народи, ни­ма те бя­ха близ­ки до среди­те на схо­лас­ти­ци­те и теолозите? Съвсем не! Тези семпли, прос­то ус­т­ро­ени ду­ши оти­ва­ха всред на­ро­да и го зав­ла­дя­ва­ха по един не­пос­ред­с­т­вен и въл­ну­ващ начин. Те уме­еха да под­би­рат сво­ите ду­ми така, че до­кос­ва­ха на­й-­дъл­бо­ки­те стру­ни на околните. Да, тък­мо първичните, прос­то ус­т­ро­ени хо­ра тръг­ва­ха по всич­ки по­со­ки и тък­мо те въз­дейс­т­ву­ва­ха по най-­си­лен и по­кър­т­ващ начин.

Ето как нап­ред­ва­ше хрис­ти­ян­с­т­во­то през вековете. И кол­ко уди­ви­тел­но е, че имен­но съ­що­то то­ва хрис­ти­янство тлас­на нап­ред образованието, на­ука­та и философията. Ние съв­сем не под­це­ня­ва­ме та­зи философия, оба­че днес ис­ка­ме да на­со­чим пог­лед към он­зи за­бе­ле­жи­те­лен факт, че до Средновековието хрис­ти­ян­с­т­во­то си про­би­ва път всред народи, ко­ито до то­зи мо­мент са но­си­ли съ­вър­ше­но дру­ги пред­с­та­ви в ду­ши­те си, и въпре­ки това, те го при­емат ка­то не­що род­но и близко.

В не­да­леч­но бъдеще, ко­га­то се го­во­ри за раз­п­рос­т­ра­не­ни­ето на христия- нството, ще се из­тък­ват и дру­ги важни подробности. Говорим ли за хри- с­ти­ян­с­кия импулс, лес­но ще бъ­дем разбрани, ако обър­нем вни­ма­ние на следното: В оп­ре­де­лен мо­мент пло­до­ве­те от нап­ред­ва­що­то хрис­ти­ян­с­т­во се про­яви­ха по та­къв начин, че ста­на яс­но - раз­рас­т­ва­не­то на Христо- вия Импулс за­поч­на да по­раж­да ис­тин­с­ко въодушевление. Но кол­ко­то се прибли­жа­ва­ме до по­-но­ви­те времена, тол­ко­ва по­-­яс­но установяваме, че раз­рас­т­ва­не­то на хрис­ти­ян­с­т­во­то все по­вече и по­ве­че замира.

Нека да раз­г­ле­да­ме епо­ха­та на Коперник*5, в ко­ято въз­ник­на­ха ес­тес­т­ве­ни­те на­уки на но­во­то време. На пръв пог­лед би мог­ло да из­г­леж­да
така, ся­каш ес­тес­т­ве­ни­те на­уки и всич­ко онова, ко­ето се про­яви в за­пад­но­евро­пейс­кия ду­хо­вен жи­вот след Коперник, дейс­т­ву­ва сре­щу христия- нството. Външните фак­ти ка­то че ли потвър­ж­да­ват това. Католическата Църква нап­ри­мер дър­же­ше Коперник в т.нар. „индекс" чак до 20-те го­ди ни на 19 век и го раз­г­леж­да­ше ка­то свой враг. Но то­ва не пре­че­ше на Коперник да бъ­де пред­се­да­тел на епархи­ален съвет, т.е. каноник. И ма­кар че Католическата Църква из­го­ри Джордано Бруно*6 на кладата, то­ва не му поп­ре­чи той да ум­ре ка­то един доминиканец. И два­ма­та стиг­на­ха до сво­ите идеи, из­хож­дай­ки тък­мо от християнството. Те раз­ра­бо­ти­ха сво­ите идеи, опи­рай­ки се на хрис­ти­ян­с­кия импулс. И зле раз­би­ра не­ща­та онзи, кой­то - опи­рай­ки се на Църквата - би ис­кал да вярва, че те­зи идеи не са пло­до­ве на християнството. Да, са­ма­та Църква не ус­пя да раз­поз­нае пло­до­ве­те на християнството, и тя тряб­ва­ше да из­ча­ка 19. век, за да от ме­ни забраната, тег­не­ща вър­ху Коперник. Но кой­то умее да виж­да по­-дъл­бо­ко в нещата, ще признае, че голе­ми­те пос­ти­же­ния на ев­ро­пейс­ки­те народи, вклю­чи­тел­но и до на­ши дни, са ре­зул­тат от хрис­ти­ян­с­т­во­то и чрез хрис­ти­ян­с­т­во­то пог­ле­дът на хо­ра­та се на­со­чи от Земята към Не- бето, ка­къв­то бе­ше слу­ча­ят и със за­кони­те на Коперник и Джордано Бруно. Те ста­на­ха въз­мож­ни са­мо в ус­ло­ви­ята на хрис­ти­ян­с­ка­та кул­ту­ра и са­мо бла­го­да­ре­ние на хрис­ти­ян­с­кия импулс.

И за онзи, кой­то гле­да не повърхностно, а в глъ­би­ни­те на ду­хов­ния жи- вот, се по­лу­ча­ва нещо, което, из­ка­за­но гласно, из­г­леж­да парадоксално, но въп­ре­ки всичко, то е вярно. За ед­но та­ко­ва по­-дъл­бо­ко раз­г­леж­да­не на нещата, е не­въз­мож­но да се по­яви един Хекел*7, с ця­ла­та си враж­деб­ност към християнството, без са­ми­ят той да е вдъх­но­вен от христия- нството. Да, Ернст Хекел е не­мис­лим без на­ли­чи­ето на хрис­ти­ян­с­ка­та кул­тура. И ця­ло­то по­-къс­но раз­ви­тие на ес­тес­т­ве­ни­те на­уки - кол­ко­то и да се бо­ри сре­щу хрис­ти­ян­с­т­во­то - е всъщност рож­ба на християнството, ед­но пря­ко про­дъл­же­ние на хрис­ти­ян­с­кия импулс. Когато чо­ве­чес­т­во­то се осво­бо­ди от дет­с­ки­те бо­лес­ти на по­-но­ви­те ес­тес­т­ве­ни науки, то ще раз­бе­ре как­во означава, че тях­на­та из­ход­на точка, прос­ле­де­на логиче- ски, дейс­т­ви­тел­но се на­ми­ра в раз­к­ри­ти­ята на ан­т­ро­по­соф­с­ка­та Духовна Наука, и че съ­щес­т­ву­ва ед­на пря­ка връз­ка меж­ду Хекел и антропосо- фията. Когато те­зи не­ща бъ­дат про­умя­ни как­то трябва, хо­ра­та ще са наясно: Хекел е един на­пъл­но хрис­ти­ян­с­ки мислител, ма­кар и той да ня­ма ни­как­ва предста­ва за това. Християнските им­пул­си по­ро­ди­ха не са­мо това, ко­ето се на­ри­ча и се на­ри­ча­ше „християнско", но и всич­ко онова, ко­ето се от­на­ся враж­деб­но към християнството. Нещата след­ва да се про­уч­ват не спо­ред понятия, с ко­ито са формулирани, а спо­ред тях­на­та реалност. Както виж­да­те от мо­ята мал­ка книж­ка „Реинкарна­ция и Кар-

Да, има не­що за­бе­ле­жи­тел­но и стран­но в те­зи хрис­ти­ян­с­ки импулси. Изглежда така, ся­каш ин­те­лек­тът и позна­ни­ето не взе­мат ни­как­во учас­тие в раз­п­рос­т­ра­не­ни­ето на те­зи импулси. Изглежда така, ся­каш хрис­ти­янство­то се раз­п­рос­т­ра­ня­ва не­за­ви­си­мо от това, как­во хо­ра­та мис­лят за или про­тив него, и до­ри то се про­явя­ва - са­мо че в своя про­ти­во­по­ло­жен об­раз - тък­мо в съв­ре­мен­ния материализъм. Но как­во всъщ­ност се раз­п­ростра­ня­ва в то­зи случай? Това да­леч не са хрис­ти­ян­с­ки­те идеи. Разпро- странява се не друго, а мо­рал­но­то чувство, ко­ето съп­ро­вож­да християн- ството. Ако на­со­чим пог­лед към мо­ра­ла през она­зи епоха, ще видим, че той оп­рав­да­ва най-вече, ако мо­же та­ка да се изразя, ярос­т­та на хрис­ти­яни­те сре­щу дейс­т­ви­тел­ни­те или мни­ми про­тив­ни­ци на християнството. И мо­ра­лът на все още ин­те­лек­ту­ал­но не­об­ра­зо­ва­ни­те чо­веш­ки души, осо­бено ко­га­то се про­явя­ва под фор­ма­та на хрис­ти­ян­с­ко мислене, то­зи мо­рал да­леч не мо­же да ни импонира. Но какво всъщ­ност се раз­п­рос­т­ра­ня­ва тогава? Каква е та­зи странна, за­га­дъч­на сила?

Нека да от­п­ра­вим то­зи въп­рос към ан­т­ро­по­соф­с­ка­та Духовна Наука, с дру­ги ду­ми - към яс­но­виж­да­що­то съзнание! Какво пул­си­ра в оне­зи не­об­ра­зо­ва­ни чо­веш­ки души, ко­ито нах­лу­ха от Изток във ви­со­ко­об­ра­зо­ва­ния гръц­ки и рим­с­ки свят? Какво пул­си­ра в оне­зи хора, ко­ито пре­не­со­ха хрис­ти­ян­с­т­во­то в на­пъл­но чуждия, в герман­с­кия свят? Какво пул­си­ра зад съв­ре­мен­но­то естествознание, къ­де­то науката, бих казал, все още прикри­ва своя ис­тин­с­ки лик? Какво пул­си­ра във всич­ки те­зи души, след ка­то то яв­но не се свеж­да ни­то до ин­телектуално, ни­то до мо­рал­но изра- стване? Какво е то?

Това е са­ми­ят Христос, кой­то пре­ми­на­ва от ед­но чо­веш­ко сър­це в друго, от ед­на чо­веш­ка ду­ша в друга; он­зи Христос, кой­то мо­жа да пре­ми­не през це­лия свят, не­за­ви­си­мо да­ли ду­ши­те Го раз­би­рат или не!

Сега ние сме при­ну­де­ни да се аб­с­т­ра­хи­ра­ме от на­ши­те понятия, от ця­ла­та на­ша на­ука и да по­со­чим обек­тивна­та истина: а именно, как са­ми­ят Христос жи­вее в хи­ля­ди и хи­ля­ди импулси, при­емай­ки все­въз­мож­ни об- ра­зи и форми. Самият Христос е този, който, в ду­ши­те на примитивните,
не­об­ра­зо­ва­ни хо­ра нап­ред­ва през гръц­кия и рим­с­ки свят, зап­ле­ня­вай­ки все по­ве­че чо­веш­ки ду­ши в пре­де­ли­те на Запада и Севера. Самият Хри- стос е този, кой­то кра­чи ре­дом с оне­зи ду­хов­ни учители, ко­ито по­-къс­но пре­не­со­ха хрис­ти­ян­с­т­во­то всред герман­с­ки­те народи. Самият Христос е този, кой­то по­ко­ря­ва Земята, пре­ми­на­вай­ки от ед­но мяс­то в дру­го и от ед­на чо­веш­ка ду­ша в друга, на­пъл­но не­за­ви­си­мо от това, как­во мис­лят хо­ра­та за Него. Позволете ми да си пос­лу­жа с ед­но три­ви­ал­но сравне- ние: Колко мно­го са хората, ко­ито ня­мат ни­как­ва пред­с­та­ва за хи­ми­чес­кия със­тав на хра­ни­тел­ни­те средства, и въп­ре­ки то­ва се хра­нят по всич­ки пра­ви­ла на изкуството! И на­ис­ти­на - хо­ра­та би­ха ум­ре­ли от глад, ако би тряб­ва­ло да изу­чат хра­ни­тел­ни­те средства, а чак пос­ле да ги при­емат в сто ма­си­те си. Способността да се нах­ра­ниш ня­ма ни­що об­що с изу­ча­ва­не­то и раз­би­ра­не­то на хра­ни­тел­ни­те средства! Разпространението на хрис­ти­ян­с­т­во­то по Земята ня­ма ни­що об­що с разбирането, ко­ето хо­ра­та про­явя­ваха към него. Ето същественото, ето особеното! Тук ни очак­ва ед­на тайна, ко­ято мо­же да бъ­де раз­га­да­на само ако от­го­во­рим на въпро- са: По ка­къв на­чин жи­вее Христос в чо­веш­ки­те души? И ко­га­то ан­т­ро­по­со­фията, или яс­но­виж­да­що­то поз­на­ние си пос­та­ви то­зи въпрос, на пре­ден план зас­та­ва ед­но важ­но събитие, ко­ето мо­же да бъ­де обяс­не­но са­мо от ан­т­ро­по­соф­с­ка глед­на точка, по­не­же то е в пъл­но съз­ву­чие с всичко, ко­ето споде­лих с Вас днес. В ед­но ще се убедим: Безвъзвратно е от­ми­на­ло времето, ко­га­то Христос дейс­т­ву­ва­ше по то­ку­-що опи­са­ния от мен начин; дош­ло е времето, ко­га­то хо­ра­та тряб­ва да разберат, да поз­на­ят Христос.

Ето за­що се на­ла­га и да от­го­во­рим на въпроса: Защо на­ша­та епо­ха бе­ше пред­хож­да­на от онази, ко­га­то Христо­ви­ят Импулс мо­жа да се разпрост- рани, без да е не­об­хо­ди­мо чо­веш­ко­то разбиране, чо­веш­ко­то съзнание?

Всичко то­ва бе­ше въз­мож­но бла­го­да­ре­ние на ед­но из­к­лю­чи­тел­но съби- тие, към ко­ето ни на­соч­ва яс­но­виж­да­щото познание: Петдесятницата, Слизането на Светия Дух. В ан­т­ро­по­соф­с­кия сми­съл на думата, тък­мо Христовият Импулс бе­ше този, кой­то про­бу­ди яс­но­виж­да­що­то поз­на­ние и го на­со­чи към Петдесятницата, към Слизането на Светия Дух. От глед­на точ­ка на ясновидството, окул­т­но­то из­с­лед­ва­не за­поч­ва на­й-­нап­ред имен­но от Петдесятницата.

Но как­во точ­но се слу­чи в он­зи мо­мент от пла­не­тар­но­то раз­ви­тие на Земята - кой­то за­се­га ос­та­ва до го­ля­ма степен труд­но раз­би­ра­ем за нас, - ко­га­то Светият Дух се спус­на към гла­ви­те на апостолите? Ясновижда- щият поглед да­ва точ­но оп­ре­де­лен ду­хов­но­-на­учен от­го­вор на то­зи въп- рос. Прости и не­об­ра­зо­ва­ни хора, как­ви­то бя­ха апостолите, вне­зап­но за­поч­на­ха да го­во­рят на раз­лич­ни ези­ци това, ко­ето те мо­же­ха да из­не­сат от глъ­би­ни­те на духов­ния жи­вот - без то­ва да се очаква, без то­ва да се

Да, по­то­ци­те на Христовата сила, за ко­ито ста­на ду­ма днес, тръг­ват име- н­но от Събитието на Петдесятницата. Какво пред­с­тав­ля­ва впро­чем Пет- десятницата? Този въп­рос зас­та­ва пред Духовната Наука и с не­го­вия отговор, с ду­хов­но­-на­уч­ния от­го­вор на то­зи въп­рос - как­во пред­с­тав­ля­ва Петдесятницата? - за­поч­ва Петото Евангелие, за ко­ето ще про­дъл­жим да го­во­рим утре.