Програма по " Индийско и иранско обществознание и културознание" магистърска теза

“Индийско и иранско обществознание и културознание”

Дипломант: Кристина Анкова Ангелова, фак. № 78254 - М

Научен ръководител: доц. д-р. Иво Панов

София, 2011 г.

Съдържание

Приложение № 2: отровните вещества, използвани в конфликта..... 107

Увод
Целта на настоящата магистърска теза е да представи различни версии за причината (или причините) за избухването на войната между Иран и Ирак, водена в периода 1980 - 1988 г., и да проследи последователността на военните действия и намесата на великите сили и държавите от региона в конфликта. В работата присъства глава, разглеждаща нерешените и до днес проблеми между страните, теориите за края на войната и последиците от нея. Към работата са приложени превод на Резолюция № 598 на Съвета за сигурност на ООН (поставила края на конфликта), официален анализ за използваните по време на битките химически оръжия и хронология на събитията, засегнали двете държави в периода 1980 - 1988 г.

Темата за Ирано-Иракската война привлече вниманието ми, тъй като тя се откроява на фона на конфликтите в третия свят поради няколко причини, най-често цитиранирани от които са огромните загуби на хора и икономически ресурси и необичайната продължителност на кампанията. По-рядко се обръща внимание на характера на конфликта, който е нетипичен за доминиращия „модел“ в неиндустриализираните и по-слабо развити региони, където преобладават вътрешни или граждански войни. За разлика от това, Ирано-Иракската война е сравнително рядък случай на класически междудържавен конфликт, който представлява не просто спор за територия, но също за власт и идеи. Войната става част от политическия и стратегическия „пейзаж“ на Близкия изток през 1980-те години на ХХ век, води до или ускорява прегрупирането на силите в региона и създава нови приоритети. Поради тези причини тя може да бъде определена като едно от най-важните събития не само в регионален, но и в световен план през изминалото столетие.

Изследването на темата обхваща определен времеви период -1980 - 1988 г., и поради това някои от причините (например религиозни, демографски, икономически) и последиците от конфликта (като нахлуването на Ирак в Кувейт) не са разгледани в детайли. Поради ограниченията в обема не съм се спряла подробно и на икономическите следствия от войната и най-вече - на отражението й върху пазара на петрола в световен план.

В стремежа си да бъда максимално обективна, в изследването си съм използвала предимно автори и трудове, които намирам за безпристрастни в оценките за конфликта - Христина Мирчева („Близък изток. Интереси, амбиции и конфликти”, „История на международните отношения в най-ново време”), Томас Уъркман (“The Social Origins of the Iran-Iraq War”), Стивън Пелетиер (“The Iran-Iraq War - Chaos in a Vacuum”), Гари Сик (“All Fall Down”) и др. Разбира се, пристрастността до голяма степен е субективна и някои от читателите могат да не се съгласят с моето мнение. Освен това, вижданията на двете страни за конфликта не бива да бъдат пренебрегвани напълно. Поради тази причина в магистърската теза фигурират и оценки на Ефраим Карш (“The Iran-Iraq War 1980-1988”, “The Iran-Iraq War: Impact and Implications”), Мохсен Милани (“The Making of Iran's Islamic Revolution: From Monarchy to Islamic Republic”) и т. н.

Давам си сметка, че разработката ми далеч не изчерпва всичко, което би могло да се каже по темата. Същевременно с това се надявам, че събраната от мен информация би могла да бъде от полза на тези, които проявяват интерес към конфликта.

Глава 1

Първата се състои в разминавания между двете страни в културно отношение, изразяващи се в расови (арийци и семити), сектантски (шиити и сунити), етнически (перси и араби) и религиозни (фундаменталистки и светски) различия.¹

Втората обяснява войната с мегаломанските склонности на Саддам Хюсейн и аятолах Рухоллах Хомейни. Във връзка с поведението на иракския държавен глава Самир ал Халил пише: „Считам, че целият въпрос за това как е започнала войната, се свежда до това какво е мислел Саддам Хюсейн”. Това обяснение се потвърждава от името, което иракчаните дават на войната - „Гадисият Саддам“, както и от аргумента, че иракският президент е успял да се освободи от всички значими политически опоненти в страната си. От своя страна аятолах Рухоллах Хомейни изпитва лична неприязън към Саддам Хюсейн, тъй като в миналото, под натиска на иранския шах, е изгонен от него от Ирак. Същевременно Рухоллах Хомейни се стреми към „износ“ на Ислямската революция и към налагане на ислямистки модел на управление не само в Иран, а и в останалите страни от региона.

Третата причина се състои в западащата хегемония на Иран в Персийския залив в периода след Ислямската революция. Този факт дава на режима на „Баас”² в Ирак възможности да разширят регионалното си влияние.

Четвъртата е, че Иран е бил нападнат поради това, че е „разпалвал” революционни настроения сред шиитското и по-специално - сред кюрдското, население на Ирак.

Следващата вероятна причина за войната е териториалният спор между двете държави, свързан най-вече с Шат ал Араб (Арвандруд)³. Основният довод за това е несъгласието на Ирак с Алжирското споразумение от 1975 г., което определя за граница между двете страни средата на Шат ал Араб, а не източната брегова ивица: „Дори ако Ирак и Иран бяха хомогенни, дори ако в Ирак не съществуваше факторът шиити, проблемът с Шат ал Араб би бил достатъчна причина за избухването на войната през 1980 г.“, пише Даниел Пайпс⁴.

Според Томас Уъркман обаче, „въпреки че всяко от тези обяснения съдържа известна доза истинност, те остават неадекватни, тъй като не успяват да уловят социалния контекст на войната“⁵. Той счита, че не се отдава достатъчно значение на комплексните социални динамики в двете страни, а именно, че социалните проблеми са в основата на възникналия конфликт.

Към причините за избухването на конфликта може да добавим и икономическия фактор. Ирак разчита предимно на доходи от петрол. Икономиката на страната е диверсифицирана. Иран от своя страна притежава значителни залежи от ресурса в провинция Хузестан, където е съсредоточен и преработвателният цикъл.

Друга една причина за избухването на войната е вероятната намеса на световните сили, заиграването им с уязвимите места на двете държави и прокарването на собствените им интереси в региона.

В настоящата глава ще разгледам по-подробно всяка от посочените причини за избухването на Ирано-Иракската война.

Населението на Ирак към 1976 г. е 11 500 000 души и се състои предимно от арабоговорящи семити. Както и в Иран, съществуват значителни части от населението, които не могат да бъдат причислени към тази група. Например, в Ирак живеят големи общности от персийци. През 1980 г. между 40 и 70 000 от тях са прогонени от страната по нареждане на Саддам Хюсейн.⁶

Най-гъсто населените и икономически най-значими градове в двете държави са техните столици. Към началото на войната Багдад е имал население от 2,8 млн. души, като повече от половината от индустрията на страната е била съсредоточена в столицата. Към същия момент Техеран е населяван от приблизително 4,5 млн. души и е значим от икономическа гледна точка, но не колкото Багдад.
Религиозни причини
Персийският залив, земята на Авраам, Мойсей и Мохаммад, е „дом“ на трите най-големи монотеистични религии - юдаизма, християнството и исляма. Ислямът обаче доминира в региона, като там се срещат и двете му основни форми - шиизъм и сунизъм. Различията между сунитите и шиитите са причина за поредицата конфликти от VII век насам.

Една от основните причини за религиозния конфликт е спорът за легитимния наследник на Мохаммад след неговата смърт през 632 г. Оттогава спорът прераства в теологични, правни и културни различия между сунити и шиити.

Шиитите вярват, че халифите трябва да бъдат избирани измежду наследниците на Али, зетя на Мохаммад. Те обявяват първите трима халифи след Мохаммад за узурпатори на престола и застават твърдо зад Али, синовете му и техните наследници. За шиитите институцията на имама (религиозен, но не и светски лидер) е свещена, защото както смятат те, неговата мъдрост е наследена от самия Мохаммад. За тях имамите са безпогрешни учители и са единствен източник за напътствия. Това си разбипане те пренасят от религиозния в светския живот, дори в държавните институции.

Сунитите поддържат тезата за изборност на халифа и не изискват в неговите вени непременно да тече кръвта на пророка Мохаммад, каквато е тезата на шиитите. Те смятат, че халифът трябва да защитава и поддържа вярата и ислямските територии, той е едновременно и светски, и религиозен лидер.

За да се разбере конфликтът между Иран и Ирак, трябва да се вземе предвид и концепцията за „джехад“ - свещената война.⁷ Първоначалната концепция за „джехад“ изисква вярващите да продължават да разпространяват учението на Мохаммад в името на своята религия, но да водят подобна борба единствено с езичниците (или с тези, които не почитат никакъв бог). Казано по друг начин, последователите на исляма не би следвало да водят „джехад“ с християните и евреите, тъй като те са „Народи от Книгата“, а още по-малко трябва да воюват помежду си.⁸ Същевременно, ако се обяви „джехад“, а това може да направи единствено халифът, цялата общност има задължението да се включи в него.

Ирано-Иракската война е обявена за свещена и от двете страни. Президентът Саддам Хюсейн излиза с декларация на 09.11.1980 г., твърдейки, че целта на войната е да „защитава идеалите на исляма“⁹. Въпреки че иранците не обявяват в прав текст, че войната им с Ирак е свещена, те правят многобройни намеци, че иракчаните са „неверници и че се борят, за да разпространят „истинския ислям“ в Ирак.¹⁰

Религиозният диспут между двете държави се осъществява основно чрез аятолах Рухоллах Хомейни - политическия и религиозен лидер на Иран, и Саддам Хюсейн, който е лидер сунит на държава, мнозинството от населението на която се състои от шиити.

Ръководителите на други сунитски арабски държави от Персийския залив се страхуват от аятолах Рухоллах Хомейни. Ислямската революция и последвалата Ирано-Иракска война предоставят пример за конфликт между пуритански, религиозен режим и светска, модерна държава. Поради тази причина конфликтът може да бъде разглеждан и като противопоставяне между две страни, едната от които се стреми да намали западното влияние и да запази традиционните ценности, другата - заинтересована от продължаването на индустриализацията и отварянето й към света.¹¹

Саддам Хюсейн е роден в Тикрит, Ирак, на 28.04.1937 г. През периода в който все още е бил в Тикрит, са се случили значими събития, повлияли значително на бъдещата му кариера. Сред тях са участието му в националистически акции, целящи елиминиране на чуждото влияние не само в Ирак, но и на териториите на всички арабски държави.¹²

Важен повратен момент в живота на Саддам Хюсейн е решението му да продължи образованието си в Багдад. Оставайки в иракската столица, той участва в акции на социалистическата партия „Баас“. По-късно става пълноправен член на партията.¹³

На 22 години в живота му се случва друго значимо събитие. Той участва в опит за убийство на Абд ал Карим Касим¹⁴. Ранен при опита, Саддам Хюсейн бяга от страната и търси убежище в Сирия. Година по-късно се мести в Кайро, където довършва образованието си и се свързва с египетското крило на „Баас“. Връща се в Багдад през 1963 г., когато иракската „Баас“ поема властта, и е арестуван в края на 1964 г., след като партията е свалена. По-късно е освободен и се превръща в ключова фигура в „Баас“, когато партията си възвръща властта през 1968 г. Саддам Хюсейн става президент през август 1979 г., когато предишният държавен глава Ахмед Хасан ал Бакр¹⁵ се отказва от поста.

Докато живее в Египет Саддам Хюсейн става почитател на президента Насер и поддръжник на опита му да промотира панарабизма. Като държавен глава на Ирак Саддам Хюсейн прави опит да създаде свой вариант на панарабизма и се обгражда с лоялни членове на семейството си и поддръжници. За да избегне конфликт вътре в страната, той се опитва да окаже подкрепа на двете основни проблематични групи - обещава на кюрдите автономна държава и си спечелва подкрепата на имама на Наджаф. Имамът на Наджаф е най-високопоставеният шиит в света и неговата подкрепа е от съществено значение за успокояване на шиитите в Ирак.

И нещо още по-значимо - Саддам Хюсейн се стреми да установи култ към личността си в страната и извън нея. Това действие го противопоставя на друг лидер от този тип - аятолах Рухоллах Хомейни.

Аятолах Рухоллах Хомейни е роден на 17.05.1900 г. и до Ислямската революция прекарва целия си живот, с изключение на четири години, в религиозно обучение и преподаване. Дългогодишен противник на шаха, през 1944 г. той става съавтор на книга, отричаща монархията, а през 1963 г. публично се противопоставя на „Бялата революция“ на Мохаммад Реза Пахлави. „Бялата революция“ е опит на шаха да модернизира Иран. Но същевременно включва приемането на закони, гарантиращи имунитета на американски военнослужещи, както и такива, свързани с преразпределение на земята, принадлежаща в голяма степен на духовенството и в частност - на Рухоллах Хомейни и другите молли¹⁶.

През 1964 г. Рухоллах Хомейни е прогонен от страната заради настроенията си срещу режима. Първоначално отива в Турция, а след това - в Ирак, откъдето ръководи опозицията в изгнание срещу шаха до 1978 г. През октомври 1978 г., под натиска на ирансксия шах, иракчаните принуждават аятолаха да напусне страната. Той се преселва в парижко предградие, откъдето продължава да осъществява дейността си, а към него започва да се проявява силен медиен интерес. М. Мартинсън счита, че ако Рухоллах Хомейни беше останал в Ирак, вероятно дейността му е нямало да бъде толкова ефективна и той не би получил такава популярност на Запад¹⁷.

След като шаха напуска страната през февруари 1979 г. аятолахът се завръща, приветстван от народа и започва да осъществява идеята си за формиране на ислямска държава. Проведен е национален референдум, съставена е ислямска конституция и са извършени стотици екзекуции на поддръжници на шаха. Рухоллах Хомейни се опитва да наложи религиозните лидери като единствените лица, имащи власт в Иран.¹⁸ Разработва агресивна религиозна доктрина, която отхвърля не само политиките, провеждани в Средния изток, но и международната система към момента, тъй като и двете подкрепят несправедливия ред, наложен на „потиснатите” мюсюлмани от Великите сили „потисници”¹⁹. Според аятолаха настоящите порядки би трябвало да бъдат заменени от ислямски. Цялото мюсюлманско население би могло да бъде обединено в една държава, като се премахнат границите, разделящи страните според националната идентичност на населението. Бидейки единствената страна, в която е наложен „редът на Господ”, Иран възприема като свой свещен дълг да „покаже” на целия свят кой е праведният път. Аятолах Рухоллах Хомейни дава заявка за „разпространение на революцията по целия свят... докато възгласите „няма друг Бог освен Аллах и Мохаммад е неговият пророк” не отекнат навсякъде”²⁰.

Рухоллах Хомейни има и други претенции към Ирак. На първо място, той не може да забрави, че Саддам Хюсейн го прогонва от свещения иракски град Наджаф във Франция. Второ, аятолахът иска да „премести“ центъра на шиитите от Наджаф в Гом, Иран.²¹ Наджаф, считан за най-свещения от шиитските градове, е мястото, където се помещава борда на Религиозния център, лобното място на Али и местоположението на имам Хоуи, най-високата инстанция в света на шиитите. Имамът обаче се противопоставя на преместването на религиозния борд, тъй като го счита за опит на Рухоллах Хомейни да си присвои лидерството на шиитите. В подкрепа на това твърдение може да бъде приведен фактът, че малко след завръщането му в Иран е имало опит аятолах Рухоллах Хомейни да бъде обявен за „скрития имам“ - имамът, изчезнал през 878 г.²²

Шат ал Араб е естуарът на реките Тигър и Ефрат и формира иранско-иракската граница от устието на Персийския залив приблизително до средата на разстоянието между Хорамшахр и Басра (около 55 мили). Преди 1847 г. Шат ал Араб е река, намираща се на територията на Османската империя. През 1847 г., по силата на Споразумението от Ерзурум²³, Османската империя отстъпва Хорамшахр, остров Абадан и източния бряг на Шат ал Араб на Иран и гарантира свобода на корабоплаването по реката на персийските плавателни съдове.²⁴

Това обаче не е последното решение за границата на двете държави. Съвместни комисии изучават проблема и през 1911 г. и 1914 г. са подписани протоколи. Протоколът от Константинопол от 1913 - 1914 г. фиксира границата на източния бряг на реката и дава всички острови в нея (с изключение на три) на Османската империя. След Първата световна война иранската страна твърди, че Протоколът от Константинопол вече не е валиден, тъй като една от страните, които са го подписали - Османската империя, вече не съществува. Ирак, образуван на тази територия след разпадането на империята, счита документа за законен. Между двете страни възникват редица погранични сблъсъци и въпросът е отнесен до Обществото на народите. Следва Спогодбата от 1937 г., според която границата между двете държави е фиксирана при източния бряг на реката. Това на практика дава на Ирак правото да контролира целия път с изключение на област, намираща се в близост до иранските градове Абадан и Хорамшахр. Друга договорка в полза на Ирак е и условието, че корабите в неговата част на Шат ал Араб трябва да плават под иракски флаг и да имат капитани иракчани. И Иран, и Ирак твърдят, че са подписали Спогодбата под натиска на Великобритания.

През 1965 г. избухва нов конфликт за това дали границата трябва да бъде установена при вододела или на източния бряг. В този момент Ирак е разкъсван от вътрешни проблеми и през 1969 г. Мохамад Реза Пахлави нарушава Спогодбата от 1937 г.

Тъй като Иран вече не се чувства обвързан с документа, държавата отказва да плаща пътна такса и да се съобразява с изискването корабите в Шат ал Араб да плават под иракски флаг. В отговор от Багдад заявяват, че едностранното отменяне на Спогодбата от 1937 г. е нагло погазване на международното законодателство. Изтъквайки факта, че Шат ал Араб е неделима част от Ирак и само чрез нея страната може да има достъп до Персийския залив, Багдад заплашва, че няма да допусне ирански плавателни съдове в свои води, ако те не спазват разпоредбата. На 24.04.1969 г. ирански търговски кораб, ескортиран от плавателен съд на военния флот, пренебрегва напълно предупреждението и преминава през реката, без да заплати пътна такса. Иракската страна не спира кораба, но и двете държави изпращат свои сили в околността.

Не по-малко обезпокоителна за иракските лидери е и подкрепата, която Иран оказва на иракските кюрдски сепаратисти. Проблемът с кюрдите е един от най-наболелите за Ирак през ХХ век. Кюрдският сепаратизъм не само има потенциала да „блокира” Ирак, поради факта че приблизително две трети от петролните залежи се намират в Иракски Кюрдистан, но и подхранва страха на лидерите за разделяне на страната на три части: кюрдска, сунитска и шиитска.²⁵

Поради тези съображения централната власт в Багдад винаги е била твърдо решена да запази Кюрдистан като неделима част от територията на Ирак. Планинският регион, който кюрдите обитават, им дава естествен заслон и прави провеждането на военни операции изключително трудно. Тъй като към съответния момент Иран продължава да подкрепя кюрдското население на Ирак, през зимата на 1973 - 1974 г. между двете държави избухва директен военен конфликт, който нанася сериозни щети на иракската армия и икономика.

При тези обстоятелства иракският режим няма друга алтернатива освен да потърси разбиране от Иран и да помоли страната да оттегли подкрепата си за иракските кюрди. Така през на 06.03.1975 г. двете страни подписват Алжирското споразумение, което едновременно прекратява военната конфронтация между страните, урежда спора за Шат ал Араб и поставя „началото на края” на кюрдския бунт. Според Споразумението границата на двете страни трябва да се демаркира, а Ирак се отказва и от претенциите си към иранската провинция Хузестан (или, както настоятелно я наричат арабите, Арабестан²⁶). Не по-малко важен от гледна точка на Иран е и фактът, че договорът признава суверенитета на държавата над половината от Шат ал Араб.

Със сигурност Ирак жертва повече с подписването на Алжирското споразумение. Страната прави отстъпки по политически и икономически причини. Тя плаща висока цена, за да осигури неприкосновеността на границата си, докато на практика Иран не се отказва от позициите си, освен ако не приемем за крачка назад дадената гаранция за ненамеса във вътрешните работи на суверенна съседна държава.

Независимо от баланса при отстъпките, Алжирското споразумение възстановява спокойствието в отношенията между Иран и Ирак. След като постига целта си за териториални придобивки, шахът става защитник на статуквото, като настоява за запазването на стабилността в Залива.

Доводите на Иран за оттегляне на подкрепата си за кюрдите са „доста егоистични, но разбираеми“²⁷. Първо, ако иракските кюрди получат автономия, те лесно биха могли да убедят и кюрдите в Иран да подновят борбата си за независимост и да успеят да създадат нова държава – Кюрдистан. Подобни вътрешни проблеми биха били толкова тежки за Иран, колкото и за Ирак. Второ, в случай че Ирак обяви война на Иран заради подкрепата на Техеран за иракските кюрди, това би навредило и на двете държави.²⁸

Ирак нито иска, нито е способен да се бори с установеното положение. Режимът предпочита да насочи вниманието си към вътрешните си проблеми и да се концентрира най-вече върху потушаването на бунта на кюрдите, върху реформите в армията и върху стабилизацията на социалната, икономическата и политическата система.

Статуквото, постигнато чрез Алжирското споразумение, е грубо нарушено с победата на Ислямската революция в Иран през 1979 г.

Първоначално Саддам Хюсейн е един от първите поддръжници на аятолах Рухоллах Хомейни и на опитите му да свали шаха. Иракският президент смята, че ако аятолахът свали шаха и иранската армия се разедини, Ирак ще има шанс да определи клаузите в едно ново споразумение от позицията на по-силната страна. Поради тази причина през 1979 г. държавният глава на Ирак приветства Ислямската революция, но тайно поддържа интереса си към граничния спор между двете държави.

Във връзка с това от страна на режима в Ирак са правени многократни усилия за привличане вниманието на Техеран към неизпълнените му договорености по Алжирското споразумение. По-конкретно, Ирак иска няколко парцела земя, които шахът е обещал да предаде. Техеран обаче отхвърля претенциите на иракската страна, тъй като Споразумението е подписано еднолично от Мохаммад Реза Пахлави, без съгласието на народа. Освен това, режимът на Рухоллах Хомейни започва да подпомага отново кюрдите в Ирак. Много от успелите да избягат след неуспеха на бунта през 1975 г. кюрди са настанени в бежански лагери в Иран. Аятолахът им предлага да им окаже финансова подкрепа, за да продължат подривната си дейност в Северен Ирак - абсолютно нарушение на Споразумението.