Програма асоки на проекта Калимера Културни приложения: Местни институции като посредници

Учредена, за да посреща културните нужди на сравнително новите имигранти. Съдържа над 146,000 материали на около 100 езика. Колекциите се поддържат на около 50 езика.

Целта на FINFO е да предоставя на представителите на малцинствата по-добър достъп до информация на техните родни езици за техните права, задължения и възможности за развитие в датското общество.

Централната и регионална библиотека на Берлин е първата немскоезична библиотека, която внедри справочната виртуална услуга QuestionPoint (тя преведе интерфейса на немски език). Потребителят може да избере между няколко различни езика (английски, немски, френски, испански, португалски, датски, словашки, китайски и корейски) и да зададе въпрос. http://www.zlb.de/fragen_sie_uns/ask_a_librarian

Многоезичен портал за информация за норвежкото общество и култура, насочено към живеещите в Норвегия етнически малцинства. Уеб сайтът също предоставя връзки към вестници на различни езици. BAZAR се предлага на 14 езици.

Търсещ, анотиран предметен указател на Интернет ресурси на норвежки, датски, шведски, английски и други езици. Използват се елементите на Dublin Core за описание на ресурси, с някои изменения, приспособени към местните особености.

Съвместен проект на Съюза на консултантските услуги в Лондон и Агенцията за развитие на лондонските библиотеки с цел да осигурява информация на много езици по въпроси на благосъстоянието. Присъдена му е наградата “Иновации в социалната комуникация” за 2004 година от Банката за глобални идеи (Институт за обществени инвенции) http://www.globalideasbank.org/site/news/.

Самият уеб сайт се поддържа с помощта на системата за мениджмънт на съдържание MKDoc (http://mkdoc.com/). Системата позволява създаване на уеб сайтове, които отговарят на съвременните стандарти за достъпност. Благодарение на стандарта Unicode е възможно уеб сайтът да се разглежда от всички видове браузери и компютърни платформи.

http://www.multikulti.org.uk/
Norfolk County Council @ your service

Приветстващи диплянки на 33 езика са предоставени в он-лайн режим:

ОБХВАТ

Поради нивото на сложност и високата цена на системите за персонализация, институтите най-вероятно ще трябва да се кооперират с други организации, за да осигуряват персонализиран достъп до широк кръг от различни музейни, архивни и други услуги.

За дискусия върху въпросите, които трябва да се вземат под внимание при внедряване на система за персонализация, виж “Предизвикателствата пред услугите за персонализация в публичните библиотеки: гледни точки и перспективи” от Кристофър Чиа и Джун Гарсиа [1] и “Персонализацията и уеб формата от гледна точка на музея” от Джонатан Бауен и Силвия Флипини-Фантони [2].

Легитимацията може да включва процесът на доказване, че даденият клиент е истинският притежател на документа посредством парола или биометрия. Биометричната идентификация съдържа разпознаване на пръстови отпечатъци,

черти на лицето, запис на гласа или цвят на ретината. Процесът на първоначалната регистрация включва и документ за идентификация от реалния свят като шофьорска книжка, паспорт, удостоверение за раждане и др.

Има различни нива на идентификация; изброените по-долу са подредени според степента на сигурност, която предлагат:

• 
  неизвестност – основава се на предположението, че само упълномощените клиенти ще знаят името на файла или базата-данни и че базите-данни са достатъчно защитени по този начин;
  
• 
  проста легитимация – използва общи пароли, които се разменят като видим текст и които са твърде слаба гаранция за легитимността на подателя на съобщението. Паролите например могат да бъдат загубени или откраднати; потребителите са склонни да използват обикновени думи за пароли; често им се налага да използват повече пароли и те са принудени да си ги записват, застрашавайки гаранцията си за сигурност. Една парола може да се ползва от цяла група хора. Съществуват видове софтуер, предназначени да “подслушват” обмена на пароли;
  
• 
  защитена легитимация – тя е подобна на предишната, но не разчита на обмен на видим текст и затова съдържа защита срещу “подслушване” на пароли и повторен опит за влизане в базите-данни;
  
• 
  силна легитимация – използва закодирана тайна, известна само на подателя на съобщението, за да гарантира неговата идентичност. Този тип легитимация може да е необходима за целите на т.н. “невъзможност за отричане” , т.е. този който изпраща съобщението за поръчка на някакви стоки или услуги, не може по-късно да отрече, че го е изпратил.
  

Задаващата се епоха на персонализирани услуги ще сложи край на относителната анонимност на потребителите и ще постави на дневен ред етичната дилема за институтите от сферата на културното наследство.

Когато хората се легитимират пред една електронна информационна система, те й дават възможност за наблюдение на техните операции по начин, който те не могат да отрекат. Трябва да има политики, разрешаващи на хората да избират да не участват в някои електронни системи, които проследяват употребата им, и даващи гаранции, че този тип данни остават лични и не се разгласяват.

Биометрични легитимиращи системи като пръстови отпечатъци имат предимства като напр. отстраняване на проблема със загубени билети. Все пак хората трябва лично да се съгласяват с подобни системи и трябва да има налице алтернативни системи за тези, които не желаят да участват.

• 
  Суайпкарти: пластмасови карти с магнитна лента, която като се плъзне през специален улей, идентифицира потребителя и му дава достъп до съответни услуги. Те могат, например, да отворят врата или да допуснат потребителя да използва компютърен терминал. Те не съдържат повече от необходимата информация за идентифициране на потребител, като истинската информация за тях се съхранява в база-данни.
  
• 
  Смарткарти – може физически да наподобяват суайпкартите и да работят на същия принцип, но за разлика от суайпкартите те имат микрочип, който може да съдържа информация за даден индивид и може да извършва изчисления. Тази информация не се съхранява другаде извън картата. Безконтактните смарткарти стават популярни. Те имат вградена дистанционна (безжична) връзка (inductive loop aerial), която им позволява да работят в близост до четец на безконтактни карти, без да се осъществява физически контакт. Този вид смарткарти вече се използват от няколко системи за такси и данъци и масови транзитни оператори, между които е лондонското метро.
  

• 
  като начин за таксуване на услуги като фотокопиране, принтиране, абонирани бази-данни, електронни книги чрез ползване на място или чрез отдалечен достъп;
  
• 
  да се ограничи достъпът до предварително определени уеб сайтове, например за деца (може да се осигури списък с основни сайтове, като родителите могат да го допълват по желание);
  
• 
  да осигури достъп до услуги по абонамент, например за бизнес потребители;
  
• 
  да осигури достъп до персонализиран избор на потребителя на мрежа, напр. да показва на екрана услугите, които потребителят, а не някой друг е избрал, или неговите любими шрифтове, шаблони, език и други настройки;
  
• 
  да регулира времето, прекарано от потребителите с определени услуги като Интернет, което трудно се наблюдава от персонала.
  

Музеите, библиотеките и архивите могат да предлагат някои платени услуги, да продават артикули, да таксуват потребители, които използват тяхна техника от разстояние или да вземат такси от други организации (напр. за междубиблиотечно заемане).

• 
  дадена стойност може да се съхранява в секретен файл на компютър или еквивалентно на него устройство и да бъде защитена с парола. Тя може да се пренася на друг компютър, като се използват съществуващи технологии;
  

• 
  смарткартите трудно се фалшифицират, макар че могат да бъдат откраднати и тяхната загуба е равносилна на изгубване на сума в брой, тъй като стойността не може да бъде възстановена;
  
• 
  няколко различни разплащателни механизми (Visa, MasterCard, etc.) могат да се съчетаят в една и съща смарткарта;
  
• 
  пари могат да се трансферират по телефона или от една карта на друга;
  
• 
  плащанията със смарткарта ще стават бързо, тъй като не се налага легитимация; ще бъдат и анонимни, защото плащането не носи информация за купувача. По това тя прилича на плащането в брой;
  
• 
  смарткартите могат да се презареждат, т.е. да им се добавят нови суми, а самата карта да се използва неопределено време.
  

Съществуват стандарти за електронни транзакции, като CEPS (Common Electronic Purse Specifications – Спецификации на електронния портфейл) [8] и EEP (European Electronic Purse - Европейски електронен портфейл) [9]. Изискват се редица условия за електронните разплащателни системи:

• 
  трябва да има някакво доказателство, че истинският извършител на електронната транзакция е легитимираният клиент, асоцииран с този идентификационен номер (невъзможност за отричане от извършената транзакция);
  
• 
  трябва да има някакъв вид доказателство, че очакваният получател на съобщението (транзакцията) действително го е получил (нещо като разписка за получаване);
  
• 
  трябва да има доказателство, че електронната комуникация не е претърпяла външна намеса или фалшифициране по време на извършването й.
  

• 
  да позволяват на институтите да:
  

• 
  се отнасят с потребителите като с индивидуалности – да ги поздравяват на име, да избягват да ги питат два пъти за едно и също нещо и др.;
  
• 
  да осигуряват на потребителите информация за нови материали, уеб сайтове и др. на основата на техните заявени интереси. Това може да се прави със съобщения по електронната поща или SMS. За тази цел потребителите могат да имат повече от една идентичност, т.е. веднъж да бъдат абонирани за услугата заради техните професионални интереси, втори път – заради образователни интереси, а могат да бъдат регистрирани и с техните хобита и развлечения;
  
• 
  да осигуряват на потребителите резултати от персонализирани търсения в отговор на техни запитвания.
  

• 
  Да предоставят възможност на потребителите да:
  

• 
  управляват собствените си библиотечни транзакции (резервиране на книги, проверка на книгите, които дължат и т.н. );
  
• 
  поръчват книги, документи и др., които те желаят да ползват при следващо посещение на библиотеката или архива;
  
• 
  запазват компютри, четци за микрофилми и др. за ползване при следващо посещение;
  
• 
  правят резервации за посещения на изложби, купуват билети за събития, поръчват стоки от магазина за подаръци, поръчват разпечатване и копиране на документи и др.;
  
• 
  изграждат техен личен музей, библиотека или архив, като съхраняват URL, библиографски данни и др.;
  

• 
  оформят и поддържат техни собствени уеб страници – особено полезни за потребители, изискващи специални условия за достъп като невиждащи добре хора и хора, говорещи други езици – и да избират какви услуги желаят да получават;
  
• 
  персонализират техните посещения в музея;
  
• 
  създават план за посещение преди самото посещение, като вземат под внимание личните си интереси и факти като този дали децата ще бъдат включени в групата;
  
• 
  създават техни лични виртуални изложби;
  
• 
  взаимодействат с други хора със сходни интереси, изграждайки виртуални общества по интереси.
  

Персонализацията може да се предлага на две нива:

• 
  насочена към индивиди;
  
• 
  насочена към групи, напр. деца, бизнес потребители. Когато е адресирана към групи, се вграждат изисквания, специфични за тези групи, например филтриране на уеб сайтове за деца или услуги на малцинствен език.
  

• 
  имплицитна персонализация (командвана от компютъра) – системата проследява модела на използване от потребителя, неговите предпочитания и адаптира системата и интерфейсите според потребителските нужди (примери: Amazon [10], A9 [11] и eurekster [12];
  
• 
  експлицитна персонализация (под контрола на потребителя) – системи, които могат да съхраняват информация за потребители с техните знания и които им позволяват да се идентифицират и по този начин да получат достъп до услуги, които те съзнателно са избрали и приспособили за себе си (такива са, например, повечето Интернет портали като My Yahoo [13]). Този вид персонализация крие огромен потенциал за сектора на културата. Приложенията могат да включат сигнална информация за нови ресурси и услуги, бюлетини, календари и др. Институтите могат да предлагат от уеб сайтовете си инструменти, които позволяват на посетителите да съхраняват изображения, статии, линкове, резултати от търсене и др., по време на тяхното навигиране, а също да създават персонална среда в рамките на уеб сайта, към която могат да се връщат и намират интересуващата ги информация и към която могат непрекъснато да добавят нови неща. Засега само няколко големи музеи са въплътили тази идея на практика, като Метрополитън, Ню Йорк, Лувъра, Париж и Националният музей на Обединеното кралство за наука и индустрия (виж Връзки).
  

• 
  Експлицитните системи разчитат на търсещия потребител, който посочва кои документи съдържат релевантна информация. Тогава системата генерира ново ревизирано търсене на основата на посочените документи. Това може да продължи, докато търсещият бъде задоволен от резултатите. Има и различни недостатъци на тази система, като следните:
  

• 
  отнема много време на търсещия;
  
• 
  няма среден отговор – търсещият трябва да посочи дали предложеният документ е релевантен или не.
  

• 
  Имплицитните системи заключават кои документи са релевантни, като анализират действията на потребителя като времето за четене на дадена страница, проследените линкове, местенето на плъзгача, щраканията с мишката и др. След това системата генерира нови разширени търсения на основата на проучените потребности на потребителя. След време на потребителя се разкрива все по-уместна информация. Два различни отговора на едно и също първоначално търсене могат да се дължат на следните промени:
  

• 
  информационната потребност на клиента е станала по-ясна и изчистена, а резултатите – по-целенасочени и подходящи;
  
• 
  информацията на потребителя се нуждае от промяна в резултат на новополучена информация. С течение на времето системата ще преглежда всички нови термини, въведени от потребителя, или нови проследени линкове и ще разработи нови търсения на основата на предишните, откривайки по този начин различни резултати.