Алтай – Хималаите Николай Рьорих

Алтай – Хималаите

Николай Рьорих

ПРЕДГОВОР

На 8 май 1923 година Николай Рьорих тръгва от Америка за Индия през глухи, опасни и рядко посещавани места на Азия. „Алтай-Хималаите" е повествование за тази мисия, както и сериите от негови картини „Тибетският път", „Знамената на Изтока", „Неговата страна" - разкази за нея с езика на цветовете. Но макар и написана на кон и в палатката, „Алтай Хималаите" е толкова по-дълбока и по-значима от обикновен дневник, колкото и неговите картини от Хималаите са повече от точна фотография на едни от най-величествените земни ландшафти. С каквито и средства да е работил Рьорих, в каквото и да е изразявал себе си - във всичко се вижда не само художникът, а олицетвореният разум, човекът, целият характер на този човек. Този характер - искрен и несложен - в същото време съдържа такива необикновени качества, че тяхната езотерична страна изглежда непостижима.

Но за мнозинството от хората терминът езотеричен или е лишен от смисъл, или е неприятен: какво разбирам под него аз? Бих направил лоша услуга на Рьорих, ако не успея да отговоря на този въпрос, тъй като това би означавало да отминем с мълчание това, което според мен е raison detre на неговите пътешествия, неговото изкуство, неговия живот. Но как можем да направим достъпно зa разбиране или даже внушаващо доверие това, което имам предвид? Ето защо, без да се опитвам да пояснявам, обяснявам или потвърждавам това, аз просто ще кажа, че от една напълно обоснована гледна точка Рьорих може да бъде разглеждан като посланик на тези сили, които ръководят човечеството - в смисъла на градинари, грижещи се за градината; че той извършва пътешествия в необитаеми и забранени земи за изпълнение на мисия, чиято цел ще се проявява все повече и повече. Дали някой вярва в това.или не, трудно би било да си представим по-добър посланик на добрата воля на Запада към Изтока главно поради факта, че макар Рьорих да е изключително културен и образован европеец, той е човек дълбоко източен по своя характер, симпатии и светоглед.

Достатъчно е само да го погледнеш, за да видиш – или ако искаш, да си представиш - въплътения мъдрец на Изтока. Безспорно е, че в Индия, Тибет, Ладак и в сивите крепости на Сибир са го посрещали с почести, проявявали са към него доверие и даже благоразположение, което доста се отличава от обичайното отношение на тези народи към чужденците, известно като прикрито или явно враждебно. Рьорих и керванът му са се сблъсквали и с крушение на плановете, и с враждебност, при това в пълна мяра, но е интересно да се отбележи колко точно са реагирали на уникалната му личност различните народи, с които се е срещал по пътя, и тяхното признание към изключителния характер на неговата мисия сред тях е било съответстващо на духовното им развитие.

Тази книга е написана „на седлото" повече в буквален, отколкото в преносен смисъл. Затова в нея има толкова несъмнена живост, непосредственост, истинност, автентичност, предизвикващи у читателя усещане за непосредствено участие, което явно не може да бъде предадено по никакъв друг начин, - заедно със съкровените проблясъци на авторската мисъл сред величествените пейзажи, новите човешки типове, непознатите нрави и обичаи, под гнета на лишенията и опасностите и при цялото напрежение и претоварване в изследването на почти девствени земи. Рьорих е самобитна личност, силна, ярко изразена, и нейният отпечатък бележи всичко, което той прави. Самите обрати на речта му разкриват и изразяват не само него самия, но и това, което той се залавя да описва. Сложните изречения и безглаголните, само с подлози, са били оставени в същия вид, в който са записани, защото до голяма степен притежават достойнствата на ескиза, на беглата скица, направена в момента на този „първи, прекрасен, безгрижен възторг", който обикновено се губи в други, по-подробно обмисляни форми на изкуството.

Това е книга, чиято външна страна съществува заради дълбочината й и даже за да скрива от всички, освен от най-проницателните, дълбокия си смисъл - както понякога се случва. Но за да поставя читателя в най-благоприятно положение и за да бъде той по-добре осведомен за предшестващия житейски път и дела на Рьорих, ще посветя останалата част на очерка на това, което узнах и знам за Рьорих и какво мисля за него.

В историята на изкуството от време на време се появяват отделни личности, произведенията на които са неповторими, дълбоки и носят в себе си тайна; това отличава творците им от техните съвременници и прави невъзможно отнасянето им към някаква категория или причисляването им към някаква школа, защото те приличат само на самите себе си - и един на друг, като от някакъв намиращ се извън времето орден на посветени. Такива са били Леонардо, Рембранд, Дюрер, Блейк и в други области Бетховен и Балзак; такива в наше време и в по-малка степен са Роден, Райдър и Бьорн-Джонс, защото в тяхното творчество се проявяват отблясъците на същата тази одухотвореност и свръхестествена красота - признак, по който може да се определи принадлежността им към това митично, тайно братство.

Рьорих - в целия си живот, в творчеството си и като, личност - се проявява като член на това братство. В продължение на 35 години, от времето на първата му изложба в Русия, той пътува из целия свят - Европа, Америка, Азия, попива еманациите на различни народи, извършва поклонение по най-далечни места, и навсякъде и винаги сее мъдрост, като насажда семената на красотата, някои от които вече са поникнали, разцъфтели и дали посев от своите собствени семена.

В Русия още като секретар на Обществото за насърчаване на художествеността, по-късно и като директор на школата на това общество, той играе важна роля във формирането и координирането на този национален, нов и мощен импулс, който чрез живописта, музиката, драмата и танца се разпространи по целия свят: защото няма да бъде преувеличено да се каже, че люлката на всичко, наричано сега модернизъм, е била в Русия. Важното в тази връзка е, че Станиславски е разчитал на поддръжката на Рьорих в Московския художествен театър, че Стравински му е посветил „Пролетно тайнство", за което Рьорих разработва оригинални мизансцени, и че Андреев, Горки, Местрович, Зулоага, Тагор и други дейци на културата по целия свят, представляващи новото, са му въздали дан чрез своята почит и възхищение.

Когато пристига в Америка с изложба от свои картини по покана на Чикагския институт на изкуствата, Рьорих веднага се заема с възобновяване на същата дейност, която е започнал в Русия - за обединение на изкуствата, за да се обединяват хората чрез красотата, защото той е вярвал, както и много други, стигнали до това, че красотата е универсалният и истински разтворител, чрез който може да се разтвори расовата и националната вражда. С тази цел с помощта на приятели Рьорих основава школа под названието Институт на обединените изкуства, в който е трябвало да бъдат преподавани всички изящни изкуства, а година по-късно създава Международен художествен център. Школата преминава през всякакви превратности, които обикновено са част от съдбата на начинания от подобен род в такава цивилизация, каквато е нашата; най-подходящият символичен образ за нея би бил този на незащитена от вятъра свещ в мрака, но тя оцелява и днес има свое постоянно здание в Ню Йорк.

Други обширни планове, нахвърлени от Рьорих по същото време, не са били реализирани; сред тях е „Сог Агdens" - съюз на творците на красотата по всички краища на света, и „Алатас" - международна нетърговска издателска асоциация за обмен и разпространяване на нови и съзидателни идеи чрез „изкуството-пазител".

Аз споменавам тези начинания, за да покажа огромния размах на полезрението на Рьорих и да посоча призванието му на пророк и пионер, който ясно предвижда и спокойно планира по-добър ред в свят, още намиращ се във властта на съвсем скорошния ужасен кошмар, още не станал отложете, прогизнало от кръв и залято в сълзи.

Ако неговите пророчества се сбъднат и ако мечтите му за обединяване на човечеството в братство чрез красотата се материализират, то той, без съмнение, най-вече за това ще бъде почитан и съхраняван в паметта на човечеството; но на нас, съвременниците, Рьорих преди всичко е известен като създател на незабравими прекрасни картини. Най-различни, с разнообразни сюжети, като цяло те изобразяват природата, пречупена през посветено в тайната съзнание. Светлината във водата и на сушата е претворена с някакво могъщо вълшебство в такава светлина, каквато не е имало нито във водата, нито на сушата. Рьорих отговаря на понятието идеалист без противопоставяне на реализма. Индийският писател-романист и поет Мукерджи отбелязва пред свой приятел, че ако иска да разбере какво впечатление правят Хималаите на очевидеца, би трябвало да види картините на Рьорих с техните изображения, защото наред с точното предаване на формата и цвета в тях е предадено и нещо от духа им.

След кратко пребиваване в Америка Рьорих напуска подредения и сигурен живот на градовете и без да се страхува от суровостта, опасностите и трудностите на такова търсене, се отправя към Азия, „носейки със себе си блясъка на славата", така да се каже, във вид на платна, изобразяващи Големия каньон, местността Санта Фе, Тихия океан, Индия и Далечния изток. Връх в творчеството на целия му живот и до днес са сериите картини, наречени от него

„Тибетският път", „Хималаите". „Знамената на Изтока". Те са пълни със скрит смисъл, които макар и неразбираем за други, освен за посветените, все пак действа на непросветеното съзнание така, както ароматът - на органите на чувствата, или както музиката -- на чувствата. Това става не защото Рьорих иска да бъде нарочно тайнствен - напротив, неговият символизъм е в по-голямата си част почти наивен в своята простота, - но средното съзнание до такава степен се възмущава от самата идея за езотеричното, че до известна степен възпира самото себе си.

Символизмът на Рьорих не се нуждае от тълковен речник, тъй като притежава свойствата откритост и универсалност. Пример за неговия общ метод е картината „Чудо" от серията, наречена „Месия". На нея е изобразена титанична долина, напомняща Големия каньон; свят първобитен, застинал; скални сипеи без видима флора и фауна. На преден план се откроява естествен мост и по този мост минава път. На близката страна на моста стоят няколко фигури, проснали се ничком пред чудото на великото сияние, идващо иззад моста - нечие свръхестествено присъствие, чиято фигура засега е невидима. Тази проста, естествена символика допуска вероятно разни тълкования, но нито едно не противоречи на другите. От обективна гледна точка тази картина е проста инсценировка на очакването на Месията, толкова разпространено в наши дни, и тя дава целебната надежда, че макар присъствието му да не е зримо - аурата му прояснява тъмнината, въздействието му е почти осезаемо. От субективна гледна точка оголената долина би могла да символизира състоянието на душата след изпитания и пречиствания; пътят е „тесният древен път" към освобождението и съвършенството; мостът - тази степен на пътя, при която се извършва преходът от нисшето към висшето съзнание; проснатите фигури - тези „качества", които трябва да бъдат освободени и „пренесени", обхванати от благоговение пред чудото на осезаемото приближаване на „златното същество", носещо избавление от робството по пътя на пречистване на вътрешното зрение.

Но огромното достойнство на тази картина, при целия й дълбок смисъл (а също и на други картини от този род) се съдържа в красотата на цветовете и композицията. Мистикът и метафизикът у Рьорих никога не потискат художника и в резултат на това, когато си позволява да използва символи, той по прежнему си остава лирик, а не литератор: неговите картини не са проповеди, а песни. „Чудо" независимо от това. че носи в себе си послание, е в много по-малка степен нравоучение, отколкото наслада за зрението, притежавайки пространствени ритми и цветови хармонии, също толкова прекрасни и изтънчени, както на старинните безценни жълти китайски килими. „Разказът" присъства, но крайното неизгладимо впечатление е впечатлението за красота, и така трябва да бъде, защото в йерархията на занаятите и талантите творящият художник е най-близко от всички до трона на Бога.

Няма да говоря за археологическите картини на Рьорих, нито за пионерската му работа в театъра, въпреки цялата им значимост, защото чувствам, че тези неща, които навремето са поглъщали неговия ум и преобладавали в съзнанието му, са вече не толкова важни за него, колкото това, което аз бих нарекъл негово търсене на тайното. Създава се усещане, че във всичко, което прави, той търси по същество скритата истина, непроявената красота, изгубеното слово. Като могъщ неуморим ловец, въоръжен не с оръжие, а с перо и четка, той проследява своя дивеч през океани, планини, реки, знаейки в същото време, че това, което търси, се съдържа в самия него. Както в своите литературни трудове, така и в живописта той ни дава възможност да участваме в това търсене и с него да се приближаваме към тази истина, която е красота, и към тази красота, която е истина.

Клод Брегдон

ЦЕЙЛОН - ХИМАЛАИТЕ

(1923-1924)

„Урус карош!" - крещи лодкарят в Порт Саид, видял брадата ми. Навсякъде на Изток звънти този народен по-здрав към всичко руско. И блести и зелената вълна, и червената лодка, и бяло-небесносинята дреха, и бисерът на зъбите: „Карош урус!" - Поздравът на Изтока!

Ето показва се и Синай в перлената мъглица. Ето го извора на Авраам. Ето ги и „дванайсетте апостоли" - причудливи островчета. Ето и Джида - преддверието на Мека. Мюсюлманите на кораба се молят, обърнати на изток, където зад розовите пясъци се крие тяхното средоточие. Надясно като древен корниз е разположена границата на Нубия. По рифовете стърчат скелетите на разбитите съдове. Чермно (Червено) море може да бъде безпощадно заедно с аравийския пясъчен ураган. Огненият пръст на вулкана Стромболи ненапразно заплашваше и предупреждаваше през нощта. Но сега, през зимата, Червено море е синьо и не е горещо, а делфините скачат в лудешко веселие. Като приказна дантела са очертани аравийските заливи - Кориа Мориа.

Японците не пропускат възможността да посетят пирамидите. Тази нация не си губи времето. Трябва да се види колко бързо и зорко се движат биноклите им и колко настойчиво съществени са въпросите им. Нищо излишно. Това не е ваканционният туризъм на уморена Европа. „Все пак ще се споразумеем с Русия" - делово, без никаква сантименталност казва един японец. И дано деловитостта стане залог на сътрудничеството.

В Кайро в джамията седеше момченце на седем-осем години и напевно четеше редове от Корана. Не беше възможно да подминем неговия проникновен устрем. А в стената на същата джамия нагло стърчеше снаряд на Наполеон. Същият този завоевател на империи е разбил лицето на великия Сфинкс.

Ако Сфинксът на Египет е обезобразен, то сфинксът на Азия е запазен и защитен от великите пустини. Богатството на сърцето на Азия е съхранено и часът му е дошъл.

Древният Цейлон - Ланка Рамаяна. Но къде са дворците и пагодите? Странно. В Коломбо ни посреща швейцарският консул. Полицейският е ирландец, французинът е търговец. Гъркът предлага непристойни картинки. Холандците продават чай. Италианецът е шофьор. Къде са сингалите все пак? Нима всички те са се преселили в театрите на Европа?

Първите ликове на Буда и Майтрея ни се появиха в храма Келания около Коломбо. Могъщите образи с.е съхраняват в сумрака на храма. Хинаяна се гордее със своята изтънченост и чистота на философията пред многообразието на Махаяна.

Обновената голяма ступа около храма напомня за древното основаване на това място. Впрочем руините в цялото Коломбо и Цейлон непрекъснато напомнят за древната Ланка, за Хануман, Рама, Равана и другите гиганти.

[И за будизма Цейлон е важно място]*. Множеството храмове и дворцови сгради успешно съхраняват останалото от най-добрите времена на Учението. Колко ли изненади са погребани под корените на храсталаците около известните развалини. Това, което е останало на повърхността на почвата, дава представа за миналото великолепие по тези места. Навсякъде са скрити находки. Не е нужно да

* Всички бележки за думи и изрази виж накрая на книгата в „Приложение" и „Коментарии"

се търсят, те сами крещят за себе си. Но работата може да бъде спорна, ако се извършва с широк размах.Към развалините на дворец с деветстотин помещения не трябва да се пристъпва без необходимите съоръжения. Цейлон е важно място.

Общите морски бани около блудкавата планина Лавиния не са царство на гигантите от древността. Тънките палми срамежливо са се привели към пяната на прибоя. Като скелети стърчат фрагменти от Анурадхапура. [Да обърнем внимание, че Анурадхапура не е напълно изследвана. И Адамов връх не ни очарова.] По отломките от Анурадхапура можем да преценяваме колко мощен е бил Борободур на Ява.

И отново безспирно се мяркат лицата на нашите спътници японците, с които оплаквахме останките на каирските пирамиди, преминали от славната история в паноптикума на користния гид.

Нима е Индия? Тънката ивичка на брега. Мършави, сухи дръвчета. Пукнатини в изсъхналата земя. Така крие лицето си Индия на юг. Черните дравиди още не напомнят Ведите и „Махабхарата".

Пъстрият Мадурай с останки от дравидски грамади. Целият живот, целият нерв на общуването е около храма. В галериите на храма има и пазар, и съд, и проповед, и разказвач на Рамаяна, и сплетни, и свещен слон, разхождащ се на свобода, и камили от религиозните процесии. Заплетената каменна резба на храма е изрисувана с груби днешни бои. Художникът Сарма се измъчва от това, но градският съвет не послушал съвета му и боядисал храма по своему. Сарма тъгува, че голяма част от изтънченото разбиране си отива и вече го заменя безразличието.

Предупреждава ни да не се отдалечаваме много в европейски костюми, защото значителна част от населението може да бъде враждебна. А Мадурай все пак има милион жители. Сарма разпитва за положението на художниците в Европа и Америка. Искрено се учудва, че художниците в Европа и Америка могат да живеят от своя труд. За него е неразбираемо, че изкуството може да дава средства за живот. При тях занаятът на художника е най-бездоходният. Колекционери почти няма.

Махараджите предпочитат да имат нещо дори фалшиво, но вносно, или въобще нямат, като предпочитат недодяланите дрънкулки пред творбите на изкуството или харчат хиляди за коне. Доста безнадеждни са тези обстоятелства за положението на изкуството.

Самият Сарма е висок, в бели дрехи, говори печално спокойно, чака нещо по-добро и познава цялото бреме на действителността.

В Индия често се оплакват от недостиг на сили. Казват, че от същото страда и школата на Рабиндранат Тагор в Болпур. Неотдавна, през 1923 година, школата понесе тежка загуба. Умря приятелят на делото Пирсън; помните ли прекрасната му книжка „Зората на Изтока"? В школата гостуваха няколко добри учени, но влиянието им беше кратковременно. С. Леви се оплакваше, че съставът на слушателите не отговаря на неговия курс. Индусите се безпокоят за по-нататъшната съдба на школата на Тагор. Те казват: Засега поетът е жив, той може да дава за това дело лични средства и с личното си въздействие да доставя помощи от махараджите и на бабите. Но какво ще стане, ако делото остане без ръководител и без приток на средства? ':

С Тагор не успяхме да се видим. Странен е понякога животът. Поетът ни намери в Лондон. После в Америка ни се удаде да се видим в Ню Йорк, а Юрий го срещна в Бостън, а ето че в самата Индия така и не се видяхме. Ние не успяхме да отидем в Болпур, а Тагор не успя да дойде в Калкута. Той вече се готвеше за своята обиколка из Китай, която беше несполучлива. Китайците не възприеха Тагор.

Случиха се много странни неща. В Калкута искахме да намерим Тагор. Мислехме, че е достатъчно да споменем името му в родния му град, тъй като всички познават поета. Седнахме в колата, казахме да ни откарат право при поета Тагор и безплодно пропътувахме три часа из града. Отначало ни закараха при махараджата Тагор. После около стотина полицаи, дюкянджии и минаващи образовани наглед хора ни изпращаха към най-различни глухи и задънени улички. Най-накрая на колата ни висяха шест придружители доброволци, докато най-после ние сами си спомнихме името на улицата, „Дварканатстрийт", където е домът на Тагор.

Разказваха, че когато Тагор получил Нобеловата награда, делегация от Калкута се явила при него, но поетът строго ги попитал: „Къде бяхте вие по-рано? Аз си останах все същият и наградата нищо не ми прибави." Поздравления за Тагор!

Ние срещнахме роднини на нашия приятел Тагор. Абаниндранат Тагор, брат на Рабиндранат - художник, глава на бенгалската школа. Гоганендранат Тагор, племенник на поета - също художник, е секретар на бенгалското общество на художниците. Сега той подражава на модернистите. Добър художник е и Кумар Халдар, сега е директор на училището в Лакхнау. Труден е животът на индийските художници. Необходима е много решителност, за да не на- пуснеш този трънлив път. Привет на художниците на Индия! Защо положението на учените и художниците е толкова несигурно във всички страни?

Трънлив е пътят и на индийските учени. Ето пред очите ни се бори младият учен Боше Сен, биолог, ученик на Д. Боше. Той оборудвал своя лаборатория на името на Вивекананда. В тихата му къщичка над лабораторията се намира стая, посветена на реликви от Рамакришна, Вивекананда и други учители от тази група. Самият Б. Сен е ученик на близък съратник на Вивекананда - той носи в живота принципите на Вивекананда, безстрашно призоваващ към действие и познание. В това малко таванско светилище Б. Сен събира мислите си, окръжен от вещи, принадлежали на любимите му водители. Ярко си спомням портрета на Рамакришна и жена му. И двете лица поразяват със своята чистота и устременост. Поседяхме в пълно мълчание до това паметно огнище. Привет!

[Кой ще обясни защо пътят на знанието и красотата е най-трудният? Защо човечеството така неохотно приема всичко отредено? И затова още по-голяма радост е да видим в Индия признаците на подема на знанието и изкуството. Радостно е да се види, че в Индия расте броят на училищата и че легиони от нови просветени работници на науката и красотата са готови да служат на победата на еволюцията.]

Също тук, в Калкута, малко извън града, има два паметника на Рамакришна. На единия бряг на Дакшинесвар е храмът, където дълго е живял Рамакришна. Почти отсреща, през реката, е мисията на Рамакришна, където е гробницата на самия учител, на жена му, на Вивекананда - там са събрани много паметни вещи. Вивекананда мечтаел тук да има истински индийски университет. Вивекананда се грижел за това място. Тук има много тишина и с усилие осъзнавам, че е толкова близо до Калкута с целия й ужас от пазари и суматоха.

Срещнахме се със сестра Кристина, почти единствената останала жива ученичка на Вивекананда. Полезната й работа била прекъсната от войната. И след много години сестра Кристина отново дошла при старото пепелище. Хората са се изменили, съзнанието им е заето с местни проблеми и не е лесно за сестра Кристина да намери контакт с новите вълни на живота.

В деня на Рамакришна се събират до половин милион негови почитатели.

От най-чистото - към най-ужасното. В странни квартали на Бомбай зад решетки седят жени-проститутки. В тази жива стока, притиснала се към решетките, в тези протягащи се ръце, в тези провиквания, е заключен целият ужас на оскверняването на тялото. И индиец-садху със запалени димящи кадилници в ръце бавно преминава през това ужасно място, опитвайки се да го пречисти.

Калкута, а също Бомбай и Мадрас, както и всички пристанищни градове, оскърбяват най-добрите чувства. Тук загива народното съзнание.

Като влизахме в Чартередбанк, насреща от вратите излезе свещена крава. И това съчетание на банка със свещена крава беше поразително.

„Модерн ривю" ни огорчи. Искахме да установим връзка с Америка, но редакторът каза: „Ние се интересуваме само от това, което засяга Индия." При такова свиване на кръгозора е трудно да се развиваш и еволюираш.

Много тесногръдие и много объркване и подозрителност. Това потушава пламъка на търсенето и смелостта. Исках да намина към редакцията на вестника. Един приятел ме възпря: „Не трябва да ви виждат там, могат да възникнат подозрения." И така - трудно е за най-добрите хора на Индия.

Книгата за изучаване на древните религии, изпратена ни от Америка, беше приета като метежническа литература. „Американ Експрес" води много преписки, преди да може да ни достави пратката. А копията от статиите на Юрий изобщо не пристигнаха от Париж.