Карлос кастанеда силата на безмълвието Следващи уроци на Дон Хуан

- Друга маневра, която безмълвното познание можеше да ни продиктува, е да рием с крак земята - каза дон Хуан.

Той ме изгледа за момент, като че очакваше реакция от моя страна.

- Сега ще тръгнем спокойно - каза той. - А ти ще риещ земята, вдигайки прашни облаци, все едно че си триметров исполин.

Трябва да съм имал глупаво изражение. Тялото на дон Хуан се разтресе от смях.

- Вдигни облак прах с краката си - нареди той. - Почувствай се наистина огромен и тежък.

Опитах се и веднага изпитах чувство за големина. Шеговито казах, че силата му на внушение е невероятна. Аз действително се чувствах огромен и свиреп. Той ме увери, че чувството ми за големина в никакъв случай не е резултат от някакво негово внушение, а вследствие преместването на моята събирателна точка. Дон Хуан каза, че хората от древността станали легендарни, защото чрез безмълвното, познание узнали за мощта, която се постига чрез преместване на събирателната точка. Магьосниците успели да си възвърнат това дребно могъщество, но в по-малка степен. Премествайки събирателните си точки, те можели да направляват чувствата си и да променят нещата. Аз съм бил променял нещата, като съм се почувствал огромен и свиреп. Чувствата, възпроизвеждани по този начин, се наричали намерение.

- Твоята събирателна точка вече се е преместила мъничко - продължи той. - Сега ти си на ръба или да изгубиш своето постижение, или да накараш събирателната си точка да се премести отвъд мястото, където се намира в момента.

- Той каза, че всеки човек при нормални условия в един или друг момент от своя живот е имал възможността да се откъсне от обвързващите го условности. Дон Хуан подчерта, че няма пред вид социалните условности, а онези условности, които ограничават нашето целокупно възприемане. Един момент на въодушевление е достатъчен да премести събирателната ни точка и да разбие условностите у нас. Същото могат да сторят и моментите на ужас, боледуване, ярост, краен глад или дълбока покруса. Но обикновено в случаите, когато ни спохожда шансът да преместим събирателната си точка, ние се стъписваме. Нашата религиозна, академична, социална „закваска" си казват думата. Тя ни убещава в името на личната ни сигурност „да се върнем обратно в стадото" или, с други думи - да върнем събирателната си точка обратно на установената позиция за нормално, ежедневно съществувание.

Дон Хуан ми каза, че всички мистици и духовни наставници, за които съм чувал, правят точно така: събирателните им точки се преместват в определена позиция или посредством целенасочени усилия, или благодарение на слепия случай. После се завръщат към обичайното си състояние, като запазват спомена за изживяното за цял живот.

- Ти можеш да бъдеш много „благочестиво и религиозно момче" - продължи той - и да забравиш първоначалното преместване на своята събирателна точка. Или пък мо жеш да се оттласнеш отвъд собствените си предели на благоразумието. все още си вътре в тези граници.

Много добре знаех за какво говори и при все това у мен имаше някакво странно колебание, което ме караше да се длоумя.

Дон Хуан разви по-нататък доводите си. каза, че обикновеният човек, неспособен да открие енергията, необходима му за възприемане отвъд ежедневните за него граници, нарича страната на необичайното възприемане магьосничество или пък „работа на сатаната" и затова се плаши да навлезе по-налътре в нея.

- Но ти повече не можеш да постъпваш по този начин - продължи дон Хуан. - Ти не си религиозен и освен това си прекалено любопитен, за да захбърлиш каквото и да било така лесно. Единственото нещо, което може да те спре сега, е страхът ти.

Превърни всичко в това, което то действително е: абс-трактът, духът, нагуалът. Тук няма магьосничество, няма зли сили, няма дяволи и вампири. Има само възприемане.

Разбирах го, но не знаех какво точно иска да направя. Погледнах дон Хуан, опитвайки се да открия най-подходящите слова. всичко изглеждаше, сякаш съм в извънредно функционално разположение на съзнанието, в което не ти се иска да изхабиш дори и една думичка.

- Бъди огромен! - ми нареди той, усмихвайки се. - Остави настрана разсъжденията.

Тогава разбрах какво точно има предвид. всъщност узнах, че мога да усилвам интензитета на чувствата си за големина и свирепост, докато наистина се превърна в гигант, извисяващ се над заобикалящото ни отвсякъде море от храсталаци.

Опитах се да изкажа мислите си, но бързо се отказах. Осъзнах, че дон Хуан не само знае всичко, което си бях помислил, но и много повече, ялно много повече.

И тогава ми се случи нещо изключително. Моите умствени функции... спряха. Буквално почувствах как все едно ме покри някакво черно одеяло и затъмни функцията „мислене". Аз изоставих своя разсъдък с опиянението на човек, който няма ни една грижа на този свят. Бях убеден, че ако искам да разкъсам затъмнителното покривало, трябва само да почувствам как минавам през него.

Все в това състояние изведнъж бях тласнат, задвижен. Нещо ме караше да се придвижвам физически от една точка в друга. Не изпитвах никаква умора. Бързината и лекотата, с които момеех да се движа, ме въодушевяваха. Не усещах, че вървя, нито че летя. По-скоро бях пренасян с някаква извънредна лекота. Движенията ми стабаха отривисти и неи-зящни само когато се опитвах да мисля за тях. когато просто им се наслаждавах, без да мисля, аз наблизах в уникалното състояние на безпрецедентна физическа еуфория. Ако някога в своя живот бях изпитвал подобно физическо щастие, то трябва да е било толкова мимолетно, че не е остабило никакви спомени у мен. При все това, в състоянието на екстаз, почувствах нещо като смътно разпознаване

- Все едно, че вече съм го изпшпбал, но съм го забравил.

Ободряването от движението беше така осезателно, че всичко друго спря. Единствените неща, които съществуваха за мен тогава, бяха тези периоди на бодрост и след това - моментите, когато спирах да се движа и откривах, че наблюдавам храсталака. Но дори още по-необяснимо беше абсолютното телесно усещане за това, че се издигам над храстите, приемайки застрашителни размери, което бях имал от мига, в който започна преместването ми.

В един момент събсем ясно видях силуета на ягуара точно пред мен. Той бягаше с всички сили. Усетих как се мъчи да избягва бодлите на кактусите. Беше изключително внимателен къде стъпва.

Изпитах неудържимо желание да се втурна след ягуара и да го изплаша. Знаех, че ще забрави предпазливостта си и ще се убоде на шиповете. Тогава в безмълвното ми съзнание се прокрадна мисълта, че ягуарът ще стане още по-опасен, ако се нарани от бодлите. Тази мисъл предизбика у мен същия ефект, както ако някой ме бе събудил от сън.

Когато осъзнах, че мисловните ми процеси функционират отново, открих, че се намирам в подножието на скалистите хълмове. Огледах се. Дон Хуан беше на няколко крачки от мен. Изглеждаше изтощен. Беше блед и дишаше тежко.

• 
  Какво стана, дон Хуан? - попитах аз и се изкашлях.
  
• 
  Ти ще ми кажеш - изпъшка той и си пое дъх.
  

Помолих дон Хуан да ми обясни несъответствието във времето. Той каза, че моята събирателна точка се е придвижила отвъд зоната на безжалостност - в зоната на безмълвното познание, но все още не ми достига енергията, необходима, за да я направлявам сам. Да я направлявам сам, трябва да имам достатъчно енергия, за да я местя между разума и безмълвното познание, когато пожелая. Дон Хуан добави, че ако могъосникът има достатъчно енергия - или дори ако няма, а трябва да се прехвърли, защото е въпрос на живот и смърт, - той може да снове между разума и безмълвното познание.

Неговите заключения бяха, че поради сериозността на нашето положение аз съм позволил на духа да придвижи събирателната ми точка. Резултатът бил моето навлизане в състояние на безмълвно познание. Естествено, обхватът на моето възприемане бил нараснал, което ми е дало усещането за издигане, за избуяване над върховете на храстите.

Вследствие на академичната ми закалка ми хрумна следният въпрос, който задавах често по онова време.

• 
  Ако някой от антропологическия отдел на калифорнийския университет ме бе наблюдавал, щеше ли да ме види като исполин, вилнеещ из храсталака?
  
• 
  Наистина не зная - каза дон Хуан. - За да разбереш това, трябва да преместиш събирателната си точка, кога то се намираш в този антропологически отдел.
  
• 
  Опитвал съм вече - отбелязах аз. - Но все нищо не става. Изглежда винаги трябва ти да си наблизо, за да се получи нещо.
  
• 
  В такъв случай това не е било въпрос на живот и смърт за теб - каза той. - Ако беше, ти щеше да преместиш събирателната си точка съвсем сам.
  
• 
  Но хората щяха ли да видят онова, което виждам аз, когато събирателната ми точка се мести? - настоях.
  
• 
  Не, защото техните събирателни точки не ще се намират на същото място, както твоята - отговори той.
  
• 
  Тогава, дон Хуан, аз сънувал ли съм ягуара? - попитах. - всичко това само в моето съзнание ли става?
  
• 
  Не съвсем - каза той. - Тази голяма котка е истинска. Ти се придвижи с толкова много мили, а дори не си изморен. Ако се съмняваш виж обувките си. Заприличали са на игленици от кактусови бодли. Следователно ти си се движил, извисявайки се над храсталаците. И в същото време не си. всичко зависи от това дали събирателната точка на човек се намира в зоната на разума или в зоната на безмълвното познание.
  

Ревът на ягуара ме върна обратно в света на непосредствената опастост. Зърнах как тъмният силует на звяра бързо се движи нагоре на около трийсет метра вдясно от нас.

- Какво ще правим, дон Хуан? - попитах аз, сигурен, че той също е видял ягуара.

- Ще се изкачим до самия връх и ще потърсим подслон там - отговори той спокойно.

После безгрижно добави, че съм прахосал ценно време; угаждайки си да се разхождам над храсталаците. вместо към сигурността и закрилата на хълмовете, които той ми бил посочил, аз съм се отправил към високите планини на изток.

- Трябва да стигнем този склон преди ягуара или с нас е свършено - каза той, сочейки близкия отвесен скат.

Обърнах се надясно и видях ягуара да скача от скала на скала. Несъмнено искаше да ни пресече пътя.

- Да вървим, дон Хуан! - изкрещях вън от себе си.

Дон Хуан се усмихна. Той като че се наслаждаваше на моя страх и нетърпение. Движехме се колкото е възможно по-бързо и уверено се заизкачвахме. Опитвах се да не обръщам внимание на тъмния силует на ягуара, когато той се мяркаше малко пред нас и все вдясно.

И тримата стигнахме едновременно до подножието на стръмната скала. Ягуарът беше на около двайсет метра вдясно от нас. Той подскочи и се опита да се изкатери по канарата, но не успя. Скалата бе твърде стръмна.

Дон Хуан ми изкрещя да не губя време в зяпане по ягуара, защото той щял да ни нападне веднага щом се откаже от опитите си да изкатери скалата . Едва изрекъл това и звярът пак атакува. Задрапах след дон Хуан нагоре по скалната стена. Пронизителният рев на победения звяр изригна непосредствено до петата на десния ми крак. взривната сила на страха ме изстреля право нагоре, като че бях литнал.

Достигнах върха преди дон Хуан, който бе спрял, за да се посмее. в безопасност горе, на върха на канарата, имах по-вече време да премисля какво се бе случило. Дон Хуан не желаеше да обсъжда каквото и да е. като обяснение каза, че на това ниво в моето развитие всяко преместване на събирателната ми точка бсе още щяло да бъде мистерия. Предизвикателството ми в началото на моето чиракуване било, каза той, отстояването на постигнатото, а не разсъждаването върху него, и че от някакъв определен момент нататък всичко щяло да ми се изясни.

Казах му, че в този момент всичко ми е ясно, но той не отстъпи. По-напред трябвало да си обясня познанието и едва след това съм можел, да претендирам, че нещо ми е ясно. Добави, че за да има смисъл преместването на моята събирателна точка, трябва да притежавам достатъчно енергия, за да снова между зоната на здравия разум и зоната на безмълвното познание.

За момент дон Хуан замълча, обхващайки с поглед цялото ми тяло. Тогава като че се реши, усмихна се и заговори отново.

- Днес ти достигна зоната на безмълвното познание -каза той.

Обясни ми, че този следобед моята събирателна точка се е преместила от само себе си, без неговата намеса. Сам съм възнамерил преместването, направлявайки чувството си за физическа величина, като по този начин събирателната ми точка е достигнала позицията на безмълвното познание.

Бях много любопитен да узная как дон Хуан тълкува моето изживяване. Той каза, че единственият начин да се говори за възприятието, постигнато в зоната на безмълвното познание, е то да се нарече „тук и тук". Дон Хуан ми обясни, че когато съм му казал, че чувствам как се извисявам над пустинния храсталак, е трябвало да добавя, че виждам едновременно и на нивото на земята, и на нивото на върховете на храсталаците. Или, с други думи - че съм се намирал на мястото, където съм стоял, и в същото време - на мястото, където е бил ягуарът. Само по този начин съм можел да забележа колко внимателно стъпва звярът, за да избегне бодлите на кактусите. С други думи, вместо да възприемам, както е нормално в ежедневието, „тук и там" аз съм възприемал „тук и тук".

Думите му ме стреснаха. Той беше прав. Не бях споменал за това пред него, а дори и в себе си не допусках, че съм се намирал едновременно на две места. Никога нямаше да се реша да мисля по този начин, ако не беше неговата забележка.

Той повтори, че ми трябва още време и повече енергия, за да ми стане всичко ясно. все още съм бил твърде ноб в занаята, все още съм се нуждаел от твърде много надзор. Например, докато съм се носел над храстите, дон Хуан бил принуден да движи бързо събирателната си точка между зоните на здравия разум и на безмълвното познание, за да се грижи за мен. И това го изтощило.

- Кажи ми едно нещо - рекох аз, пробвайки неговата раз- съдливост. - Този ягуар беше по-странен, отколкото ти се иска да признаеш, нали така? Ягуарите не са част от фауната на тази континентална зона. Пумите - да, но не и ягуарите. как ще обясниш това?

Преди да отговори, дон Хуан се намръщи. внезапно стана много сериозен.

- Мисля, че конкретно този екземпляр потвърждава твоите антропологични теории - каза той с официален тон. - Очевидно ягуарът е следвал твоя прословут търговски път, свързващ Чихуахуа с Централна Америка.

Дон Хуан се разсмя така гръмко, че смехът му прокънтя в планините. Това ехо ме стресна толкова, колкото и ягуарът. И при все това не ехото само по себе си ме смути, а фактът, че никога дотогава не бях чувал ехо нощем. в съзнанието ми ехото винаги се бе асоциирало единствено с часовете на деня.

Бяха ми необходими няколко часа, за да си спомня всички подробности от изживяването ми с ягуара. През това бреме дон Хуан мълчеше. Той просто се облегна на сдалата и заспа седнал. След малко аз също заспах.

Събудих се от болка в челюстта. Бях спал с лице, притиснато към сдалата. в момента, в който отворих очи, аз се опитах да се смъкна от молоза, върху който бях лежал, но изгубих равновесие и паднах шумно по задник. Дон Хуан се появи иззад храстите тъкмо навреме, за да се посмее.

Беше станало късно и аз се учудих дали ще ни стигне времето да се измъкнем от долината преди мръкване. Дон Хуан сви рамене, сякаш това не го засягаше, и приседна до мен. Попитах го дали желае да чуе подробностите от моя спомен. Отвърна, че с удоволствие ще ме изслуша.

Казах му, че има три момента, които си бях спомнил и които са от голямо значение за мен. Единият беше, че той е говорил за безмълвното познание, другият - че сам съм преместил събирателната си точка, използвайки намерението, и третият - че съм навлязъл в състояние на повишено съзнание без обичайния удар отзад между плешките.

- Възнамеряването на твоята събирателна точка бе най-голямото ти постижение - каза дон Хуан. - Но постижението е нещо лично - необходимо е, но не е основното. Не това е екстрактът, който уважават магьосниците.

Мисля, че го разбрах. казах му, че не съм забравил изцяло случката. в нормалното ми състояние на съзнание аз пак си спомних, че пумата, тъй като не можех да се съглася с идеята за ягуар, ни беше погнала към планината и че дон Хуан ме бе запитал дали съм се почувствал раздразнен от нападението на голямата котка. Бях го уверил, че е абсурдно да съм се почувствал засегнат, а той ми бе казал, че трябвало да реагирам по същия начин и спрямо атаките на събратята си. Да се пазя или да не им се пречкам по пътя, но без от това да се чувствам морално онепрадван.

- Това не е екстрактът, за който говоря - каза той през смях. - Идеята за абстракта, за духа, е единственият екстракт, който има значение. Идеята за личното „аз" не притежава каквато и да е стойност. Ти все още поставяш себе си и собствените си чувства на първо място. При всеки удобен случай аз те карах да усещаш, да изпитваш на собст вения си гръб необходимостта от абстракта. Ти от своя страна винаги считаше, че имам предвид „да мислиш абстрактно". Не. Под „абстракт" аз разбирам да си на разполо- жение на духа, като го осъзнаваш.

Дон Хуан каза, че едно от най-драматичните неща в това да си човек е страховитата връзка, която съществува между глупостта и себеотразяването. Именно глупостта ни кара да изоставяме всичко, което не отговаря на нашите собствени себеотразяващи ни очаквания. Например като обикнобени хора ние сме слепи за най-съществената част от достъпното за човека познание: наличието на събирателната точка и факта, че тя може да се мести.

- За разумния човек е немислимо, че съществува една не видима точка, в която се събира възприемането - продължи той. - И още по-немислимо, че евентуална подобна точка не се намира в мозъка, както смътно може да се очаква, ако човекът изобщо е склонен да приеме мисълта за нейното съществуване.

Той добави, че постоянното придържане на рационалния човек към своята самопредстава му осигурява едно наистина бездънно невежество. Той например не обръща внимание на факта, че магьосничеството не е разни там „абра-кадабри" и „фокуси-бокуси", а то е свободата да се възприема не само света, който познаваме и приемаме за даденост, а и всичко останало, което е в човешките възможности.

• 
  Тук именно глупостта на обикновения човек е най-опасна - продължи дон Хуан. - Той се бои от магьосничеството. Той буквално трепери пред възможността да бъде свободен. А свободата е под носа му. Тя се нарича „третата точка". И може да бъде достигната толкова лесно, колкото събирателната точна може да бъде преместена.
  
• 
  Но ти самият ми беше казал, че преместването на събирателната точка е толкова трудно, че е направо истинско постижение - възразих аз.
  
• 
  Така е - увери ме той. - Това е още едно от магьосническите противоречия: то хем е много трудно, хем в също то време е най-простото нещо на света. вече ти казах, че силната възбуда може да премести събирателната точка. Гладът или страхът, или любовта, или омразата могат да го сторят. Също така - мистицизмът, а освен това и - непреклонното намерение, което е предпочитаният метод на магьосниците.
  

После дон Хуан уточни една тънка отлика, която ми се бе изплъзвала през всичките тези години - разликата между преместване и отместване на събирателната точка. Преместването, каза той, е цялостна промяна на позицията, толкова крайна, че събирателната точка може дори да достигне до други снопове от енергия вътре в нашата всеобхватна сияйна маса от енергийни полета. всеки енергиен сноп представлява съвършено различна вселена за възприемане. Отместването от своя страна представлява своеобразно малко преместване вътре в снопа от енергийни полета, който ние възприемаме като „света на ежедневието". Той продължи темата, казвайки, че магьосниците гледат на непреклонното намерение като на катализатор, задействащ техните неизменни решения, или обратното - неизменните им решения са катализатор, тласкащ събирателната точка към нови позиции, които на свой ред предизвикват появата на непреклонно намерение.

Сигурно съм изглеждал стъписан. Дон Хуан се разсмя и каза, че старанието да се проумяват чрез разсъждения магьосническите метафорични образи е така безполезно, както и опитите да се проумее безмълвното познание. Той добави, че проблемът с думите се състои в това, че всеки опит да бъде хвърлена светлина върху някой магъоснически образ само го прави още по-объркан и неясен.

Подканих го да се опита да обясни това както може. Изтъкнах, че всичко казано, например за третата точка, може само да я изясни още повече. При все че знаех всичко за нея, тя все още ми бе твърде неясна.

- Светът на ежеднебието се състои от две отправни точки - каза той. - Ние ползваме сравнения като „тук и там", „вътре и вън", „горе и долу", „добро и зло" и т.н. Така че всъщност нашето възприемане на живота е двуизмерно. Нито едно от действията, с които ние възприемаме сами те себе си, няма дълбочина.

Възразих, че разбърква нивата. казах му, че мога да приема неговото определение за възприемането като способност на живите същества да долавят, благодарение на сетивата си, енергийни полета, подбирани чрез събирателните им точки - едно твърде пресилено според моите академични стандарти определение, но такова, че за дадения момент изглеждаше състоятелно. Не си представях обаче каква би могла да бъде дълбочината на онова, което вършим. Изтъкнах, че може би има предвид тълкувания - разработки на основните ни възприятия.

• 
  Магъосникът възприема своите действия в дълбочина - каза той. - За него собствените му действия са триизмерни. Постъпките му притежават трета отправна точка.
  
• 
  Как може да съществува трета отправна точка? - по питах аз с леко раздразнение.
  
• 
  Нашите отправни точки се получават преди всичко от сетивното ни възприемане - каза той. - Сетивата ни възприемат и разграничават това, което е непосредствено до нас, от онова, което не е. Използвайки тази основна разлика, ние установяваме и останалото. За да достигне третата отправна точка, човек трябва да възприема едновременно две места.
  

Дон Хуан поясни, че обичайното възприемане в ежедневието има своя ос. „Тук и там" били крайните точки, върховете, на тази ос и ние, хората, сме предпочитали яснотата на „тук". Той каза, че при нормалното възприемане единствено „тук" бива възприемано изцяло - пряко и на момента. Неговият двойник „там" бива лишен от непосредственост. Той бибал логично възприеман, но не се схващал пряко от всичките ни сетива. когато възприемаме едновременно две места, тоталната яснота се губи, на пък се възвръща прякото, мигновено възприемане на „там".