Очакването и

Свети Августин

Понякога любовта поема по пътя на приказно пътеше­ствие - пътешествието на страстта. Заслепяваща, все-поглъщаща, привидно абсурдна, изтласквана от модер-

ното европейско несъзнавано, осмивана от морализато­рите и уеднаквените души, страстта е в отстъпление. Често си изграем на страст, но престанахме да й се отда­ваме. Мъчим се да се убедим, мамим самите себе си, твърдим, че сме обзети от страст, но вече не изпитваме нейното дълбоко и мистично изгаряне. Тогава проеци-раме тлеещия у нас огън върху така наречените любов­ни филми, върху телевизионните сериали с техните без­жизнени герои и героини. И изживяваме страстта по съвместителство.

Страстта вече е загубила дяволската си сила. Прини­зена е до първичните инстинкти, до елементарната гени-талност, при която очевидно несъзнателно се търси „нещо друго".

Дори начинът, по който се говори за нея във вестни­ците, списанията и медиите, доказва нейната незначи­телност.

Екзалтацията на Изолда, царска дъщеря и дете на Ирландия, се превърна в студенина - студенината на же­ните, подчинили се на социалните догми и на „закона на бащата".

А Тристан прие образа на „сваляча", несъзнаващ, че търси „друг свят", който дори не може да си представи.

Защо и какво кара европееца да изтласква страстта и същевременно да се стреми към нея?

На първо място един парадоксален абсурд. Средният европеец изпитва несъзнателна омраза към любовта изобщо и към страстта в частност. Той не понася хората, които показват, че са щастливи - защото са влюбени или по друга причина. Точно както не понася онези, които афишират безразличието си към установените норми и общоприетите навици. Лишеният от вътрешно щастие човек ненавижда щастието на „надарените" с чувства. Той всъщност мрази онова, което подлютява дълбоката му рана и събужда копнежа му по неосъществената любов и несбъднатото щастие.

Много специалисти по клинична психиатрия опреде­лят страстта като опасно отклонение. Така ли е в дейст­вителност?

Страстта е опасна за афективно слабите хора, стига, разбира се, да са в състояние да я изпитат. В подобни случаи тя е довеждала до убийства и до самоубийства, до вманиачаване, до физическа и психическа деградация.

Но по принцип тя е пътуване за онова „другаде", къде­то ни очаква единението; тогава нагоните се превръщат в духовност и двама души се сливат в едно, изпитвайки усещането, че вечността е нещо възможно.

Свободата

Безсмислено е да търсим в страстта каквато и да е лична свобода. Тя никога не е съществувала. Страстта и свобо­дата на Аза са напълно несъвместими. Партньорите ста­ват отново свободни, когато всеки от двамата възвърне себе си, което впрочем означава край на страстта и на осъщественото сливане.

Така страстта затваря хипнотичния си кръг. Но меж­дувременно са се родили най-прекрасните стихове, най-възвишената музика, най-дълбоките философии, най-съвършената архитектура. Независимо от своята мимо-летност страстта носи в себе си огромно богатство.

Впрочем прекрасно е, че докато е жив, човек е готов да къса листенцата на маргаритката...

Съществуват толкова форми на любов, колкото и видо­ве нервнопсихически системи и темпераменти. Но нико­га не може да се твърди със сигурност, че видимият тем­перамент е истинският. Някои поведения само компен-

сират изтласквана или непозната форма на темперамент. Има хора например, които се представят за „материали-сти", докато всъщност материализмът им-служи за па­раван на несъзнателно предусещана духовна или религи­озна склонност.

По същия начин много „духовно извисени" индивиди' се самозалъгват, че са такива, въобразявайки се, че така могат да избягат от всекидневието или от афективните си трудности.

Но душата мълчи, докато не настъпи нейният час. И някой ден това се случва. Тогава тя отново заема полага­емото й се място или отново бива изтласкана по волята на социалните и нормативните обстоятелства.

Човешката душа е поначало религиозна. При здрава­та личност тази склонност служи за основа на най-възви­шените страсти. Към тях са предразположени обикнове­но интровертните индивиди. Но прекалената интроверт-ност може да означава, че екстравертността е потискана от социалния и възпитателен климат. По същия начин и прекалената екстравертност е подозрителна, защото обикновено компенсира изтласкана интровертност.

Неоспорим факт е, че всеки по силите си се стреми към лично усъвършенстване, което може да се осъществи един­ствено след смъртта на „малкия Аз". Всеки желае да „се изкачи" на по-високо стъпало. При повечето хора стре­межът към духовност е недоразвит и бързо се притъпява в сивото им, банално, привично съществуване с вътрешен живот, подчинен на догмите и нормите на всекидневието. При други мълнията на „преображението" проблясва след някое заболяване или след досег със смъртта. И угас­ва с възобновяването на предишния, обичаен начин на живот.

Но фактът остава: всеки, несъзнателно желае „смърт­та, която ще го преобрази". А страстта е единственият път дотам, естествено според „стъпалото", до което е достигнала, според това дали става дума за човешка лю­бов или за любовта на мистика към Бог. Но процесът е еднакъв: умираш, за да се възродиш в един различен свят.

Анимус, Анима и страсти

Нека припомним:

Обикновено майката (и момичетата, и жените от дет­ските години), както и отношението на момчето към нея, са елементите, които формират, деформират или поглъ­щат Анимата.

Обикновено бащата (и мъжете, и момчетата от дет­ските години) е този, който формира или деформира Анимуса на момичето.

Това е диалогът на страстните натури с унифицирания свят. Връзката между тях нерядко е напълно прекъсна-

та. Тогава започва разговор между глухи, между прите­жателите на Анима (женския полюс) и собствениците на Анимус (мъжкия полюс).

Ако приемем, че Анимата е полюсът на страстта, можем да заключим, че жената - сама по себе си Ани­ма, е страстна натура, въпреки че страстта й е задушена от някаква социална роля (мъжки полюс), с която тя все повече се натоварва.

Притежатели на Анима са предимно поетите, мисти­ците, духовно извисените, метафизично настроените, на­дарените с богато въображение, ирационалните, роман­тиците, чудаците, хората с развито чувство за трагизъм, топлите, ведрите хора.

Притежатели на Анимус са хората с конкретно мис­лене, трезвомислещите, интелигентните, моралните, ли-неарните, студените, разсъдъчните. Ето защо, въпреки че суетата го кара да смята обратното, мъжът получава светлината и топлината от жената, намираща се вътре в него или вън от него (женски полюс = топлина, светли­на).

Очевидно е обаче, че човешкото същество не може да бъде затворено в строго определена категория. Във все­ки от нас съжителстват и двата полюса - мъжкият и женският. Всичко зависи от широтата на Анимата и от нейната свобода.

Другояче казано: пазете се от внезапно избухналите стра­сти. Те могат да изригнат ненадейно като вулкан във все­ки момент и във всяка възраст. Понякога помитат всич­ко по пътя си.

дължи на „кастрираща", поглъщаща, обсебваща майка или на прекалено грижовна майка, или пък на прекале­но обичана майка. Неуспелият да преодолее Едиповия комплекс син се оженва за „копие" на майка си. По-късно потенциалната му страст се насочва към друга жена, срещната по волята на случая, върху която той проецира женския си полюс (такъв, какъвто е в момента). Тогава изтласканата Анима се проявява с пълна сила.

Нужно ли е да казваме колко много мъка могат да причинят подобни често срещани ситуации (с техните безброй варианти)? В това отношение понятието „страст" възприема първоначалното си отрицателно значение на „страдание".

Ницше

В такива случаи традиционната психология е безпо­мощна. Само по-задълбочените степени на анализата (превърнала се в „мета-анализа") могат да подействат, ако се наложи...

Да си зададем отново въпроса: кое е ядрото, кой е ар-хетипът, който ръководи личността като цяло, архетипът, на който се подчиняваме, без да подозираме?

Знаем, че любовта и страстта понякога поемат по твърде необичайни пътища. Случва се например някой красив, умен, богат мъж внезапно да се влюби в грозна (според нормите!), напълно непривлекателна за повечето хора жена. Случва се и красива, задоволена във всяко отно­шение жена да бъде понесена от течението на страстта си към „грозен" или глупав, или пък недодялан мъж. Млада жена безвъзвратно се оплита в мрежите на любов­та си към много по-възрастен от нея мъж. Младеж се влюбва до полуда в двойно по-стара от него жена. При­мери колкото щете.

Притаена зад завесата, добродетелната публика се възмущава от скандала, от „противоестествената" връзка, прибягвайки до аргументите, услужливо подадени й от обществото. Така се стремим да вкараме в релси всичко, което се отклонява от правилата ни. Чувстваме се по-сигурни, когато прилагаме критериите на разума към ирационалното.

И с всички сили се стремим да натикаме обратно в затвора онези, които са успели да излязат от него.

Очевидно е, че в този случай мислим за това, което виждаме, а не за това, което е. Лесно е да обясним какво виждаме. Но дори обяснението да е вярно, то далеч не е изчерпателно.

Дали пък тези страстно влюбени хора не са своеобраз­ни „мутанти", насочили се към божествените простори (както впрочем всички страстни натури), пренебрегна­ли напълно общественото мнение и законите на тялото? Нали се случва страстите, които наричаме абсурдни, да доведат до трайни и щастливи връзки? Нима едното не оправдава другото?

Тъй или инак тези хора се намират далеч от световете, в които уеднаквяването на индивидите не е нищо друго,

освен сведено до нулата желание за безкрайност. Тяхна­та страст е плесница и предизвикателство. Да ги преслед­ваме ли? Или да ги поздравим?

Изразът „вулканична страст" не е гола фраза. Кратерът на вулкана е само видимата му част. В недрата на земно­то кълбо магмата започва да се топи и да се изкачва към кратера, откъдето ще изригне унищожителният облак от пепел, но и плодоносната лава.

Подобно на вулкан афективността много дълго може да остане в състояние на летаргия и после внезапно да се пробуди. Задушавани от обществените, моралните, рели­гиозните и възпитателните норми, инстинктивните и афективните процеси постепенно „ферментират" и след време избухват в резултат на неудържимия приток на енергия, предизвикан от случайната среща с „другия". Тогава, ако разстройството на афективното състояние е твърде голямо, са възможни сериозни физически, душев­ни или афективни смущения. Налице е патологична страст, каквото и да е естеството й: любовна, спортна, религиозна и т. н.

Един от признаците на патологичната страст е мор-бидната ревност. Проява на истински канибализъм и вампиризъм, тя превръща другия в затворник и се храни от него. Известно е, че кризите на болезнена ревност могат да доведат до драматични събития, в това число убийства и самоубийства.

Съществуват и така наречените „мистични" кризи -деформиран образ на истинския мистицизъм и на него­вия стремеж към безкрайното. Знаем например, че вся­ка публична личност получава писма, изразяващи налуд-на любов или омраза. Авторите им оглеждат и най-не­значителния отговор, и най-дребния знак от страна на

адресата под лупата на своята страст „от разстояние , лупа, която прекомерно увеличава реалността.

Следователно няма нищо по-двусмислено от страстта. Тя може да преминава от най-висша към най-мерзка форма на любов. Всичко зависи от това дали изживява­щите страстта ще запазят трезвомислието си и способ­ността си да владеят действията си.

Както вулканичната лава наторява почвата, така и страстта си остава най-динамичната активна съставка, най-осмислящият, най-енергичният елемент, който под­тиква хората към постижения, напълно невъзможни за уеднаквените им събратя.

Само страстно влюбените, мистиците и поетите знаят, че на дъното на човешката душа се е притаил „вкусът към нещастието" (наричаме го така поради липса на друг израз). То е нещо като влечение към небитието, израз на неистовата потребност да се възродим в царството на абсолютното. Човекът несъзнателно призовава онова, което би му донесло подобно нещастие и подобно възраж­дане.

„Нормалният" индивид за нищо на света не би си при­знал, че има нещо общо с този иначе присъщ на всички ни копнеж. И въпреки това масовата публика придава на нещастната любов и на смъртоносните страсти първо­степенно значение. И тайно се наслаждава, когато чете в специализираните вестници и в други подобни издания разкази за невъзможна любов и за болезнени раздели.

Защо легендата за Тристан и Изолда е предизвиквала и продължава да предизвиква огромен интерес, ако не заради „нещастието", сполетяло двамата идеални влю­бени, заради това, че смъртта им ще ги изведе до светли­ната, която всеки носи в себе си?

Защото няма съмнение, че съществува връзка между любовната страст и преобразяващата смърт. Ето затова тази страст и привлича, и отблъсква. Има ли страстно влюбени, които да не са изричали словата: „Искам да умра в прегръдките ти... да те обичам и да умра от лю­бов... искам да умрем заедно... да заспя с теб и повече да не се събудя"...?

Въпросният „вкус към смъртта" е само зов - да пов­таряме ли пак - към живот отвъд живота, защото няма нищо по-вярно от това, че всяка голяма любов е мис­тична.

И ето че завиждаме на страстно влюбените или ги мразим. Казваме, че са изгубили чувство за реалност. Но за каква реалност става дума? Казваме също, че не са на себе си. Но какво е това „на себе си", в което живеят останалите? Казваме още, че живеят в друг свят, но кой е този недостижим свят?

В същото време страстта придава чувство на „непобе-димост".

Влюбените заявяват: „Чувствам, че нищо не може да ми се случи — нито да се разболея, нито да катастрофи­рам, чувствам се неуязвим... любовта ни е по-силна от смъртта..."

И понеже, когато сме влюбени, не се страхуваме от смъртта, изпитваме смътното желание да потънем в нея заедно двамата и да се отдадем на неизразим екстаз.

Любовта прави живота и смъртта съюзници, а не ан-тагонисти. Така стигаме до помиряването на противопо­ложностите.

От Аза към съществото

Всичко дотук показва, че е невъзможно каквото и да е доближаване до ядрото на свободното ни същество без разголването на Аза. До ядката се стига само когато от-

страним натрупаните отгоре й пластове. Ако се замис­лим за „вулканичните изригвания", описани по-горе, ще видим, че страстните натури пренебрегват напълно ви­димия образ на другия и отгатват дълбинната му същност. В края на краищата се оказва, че където и да погледнем, голотата се крие под дрехите.

„Странните" страстни натури с техните „изригвания" са смятани (в някои общества) за „деградирали", за загу­били афективните и дори умствените си качества. И те наистина са загубили „качествата" и „праволинейното" поведение, предписвани от благонравието общество.

Това е от голямо значение и може да ни доведе до опас­ни изводи. Във всеки случай един въпрос се налага: не е ли „деградацията" доближаване до дълбинното същест­во? Какво търсят тези, които деградират чрез алкохол, наркотици, мазохизъм, морбидна сексуалност, всевъз­можни извращения? Не се ли докосва до същността си, пренебрегвайки своя Аз, скитникът от бреговете на Сена, за разлика от индивида, изгубил „ядрото си" някъде под измисления си образ?

Съществува, разбира се, цяла гама от „деградации", като се започне от падението, което отчуждава и убива, и се стигне до очистването на Аза от наслоенията и до откриването на пълноценното и свободно същество.

Изглежда очевидно - но дали е така всъщност? - че не можем да достигнем ядрото си, ако сме загубили човеш­кото си достойнство. Тоест, че всичко зависи от качест­вото на вътрешното ни същество. Всичко произлиза от силата или от немощта на личността. Всичко се корени в детството и в полученото възпитание. Истинското „събличане" на видимия Аз може да стане едва след не­говото най-пълно опознаване, с всичките му слаби и сил­ни страни, с неговите възможности и недостатъци, със страховете и изтласкванията, които са го отслабили. Не сме в състояние да „изтрием" като с гума видимия Аз, ако неврозата го принуждава да се отдръпва от живота,

да се завръща към състоянието на недиференцираност. Не можем да го сторим и ако неврозата поражда у нас илюзорно чувство за могъщество, за неуязвимост и ни тласка към садизъм и високомерие.

От горе на долу

Типични в това отношение са различните форми на ма­зохизъм. И тук имаме стремеж към „сливане", чиято цена е загубата на индивидуалността. Разглеждан в такъв ас­пект, мазохизмът се разполага на много нива. Сливане­то, към което се стремят големите влюбени, е своеоб­разна форма на мазохизъм - губи се индивидуалност и се постига усещане за божествено единение. Онези, които „потъват" в съзерцание на природата или в слушане на музика, също се отдават на някакъв вид мазохизъм. Же­ните или мъжете, готови да се подложат на мъки и уни­жения от „любов", също се стремят да „изтрият" своя Аз, за да изпитат усещането, че са част от някакво цяло. Така че е невъзможно да се разграничи висшия от низ­шия мазохизъм; и тук всичко зависи от дълбинното същество и от стойността на „ядрото", около което се е развила личността.

Съвсем друго нещо е положителното търсене на соб­ствения център, което изисква, нека си припомним, доб­ре да познаваме своя Аз и да притежаваме достатъчно силна личност, за да можем да се лишим от образа, възприет „за пред хората", от „обичаите" и догмите, на­ложени ни от обществото, и да достигнем до оголеното си същество. В този случай „деградирането" се превръ­ща във вътрешна интелигентност и свобода; сродява се с положителната разрушителност, която разбива вратите на социалните и моралните затвори.

Така е: някои големи влюбени сякаш отчаяно се стре­мят да се изгубят. Но къде? За да се открият в какво?

Може би в светлината, превърнала се в гениално вдъхно­вение у поетите, строителите, музикантите?

Тук обикновените хора отново свиват рамене, без да си дават сметка, че и в тях живеят същите стремления, макар и потиснати, задушени. И че смътно мечтаят ня­кой ден да се изгубят във „велика любов", която да ги връхлети като ураган.

Вградила се в западноевропейското колективно несъз-навано, легендата за Тристан и Изолда векове наред ог­рява западния свят. Неизменно четен с неугасващ плам, романът е с неясен произход. Има множество версии, най-известните от които са тези на Берул (около 1150), на Томас (около 1170), както и по-съвременните адап­тации на Бедие, Шампион, Готие...

Всички те са имали изключителен успех. Били са обект на безкрайни изследвания, тълкувания, коментари... „Тази прекрасна история, която още с появата си беляза като с нажежено желязо цялата ни западна цивилизация..." (Ми­шел Казнав, „Чародейката отвара и Любовта")

В наши дни разрушителността, въплътена в тази ле­генда, се е превърнала в понякога направо отблъскваща лъжеромантика, запазила само следи от оригиналния текст. Легендата сякаш крие митичното си величие от тривиалния ни свят, в който зовът към преобразяващи­те ценности е изчезнал напълно.

Гьоте

От друга, както вече казахме, търсим винаги себе си, а другият е само инструментът на това търсене. Всички ние сме една огромна измама. Ще се върнем на това по-нататьк.

Този, когото обичаме - или мислим, че обичаме, - е огледалото, в което се отразяваме. Ние възприемаме любимия през призмата на целия ни минал живот и оно­ва, което проецираме върху него, ни го представя такъв, какъвто не е и никога не е бил.

Дълбоко субективна и измамна, любовта често не е нищо друго освен нарцисизъм и самотно пътуване на всеки от двамата партньори.

Излиза, че любовта е една отчайваща илюзия, напра­зен и безсмислен зов, безкрайно отекващ при сблъсъка си с пренаситената от разочарования надежда, с изплъзва­щите се призраци, които си въобразяваме, че обичаме.

А вярващият, вперил молитвено очи в статуя, изобра­зяваща божествено създание? И тук илюзия. Статуята е само жалко копие на божественото. Тя дори не е символ, а само алегория. За какво може да служи фигурата от мрамор или гипс, освен за „подложка" на молитвата или на медитацията ни? И не е ли същото, когато обичаме?

Не е ли любимият човек просто опора на полета ни към по-висшо измерение?

Защото човешката любов е следа от друг свят. Тя е пространствената му проява, подобно на светлината в камерата с мехурчетата. Любовта не е вътре в нас, тя е другаде, извън нас, но къде? Тя е непозната енергия и любимото същество е мимолетното й въплъщение.

Любимото същество, той или тя, е само „посредник" между нас и Ерос. Някакъв индивид застава „случайно" на пътя на лъченията, разпръсквани от енергийния източ­ник, и ние се влюбваме в него, защото „прилича" на нас.

В това се състои драмата: ако приликата избледнее, ако огледалото, в което се отразяваме, потъмнее или се счупи, посредникът изгубва смисъла си. Лишен от огле­далото, в което се е оглеждал, влюбеният отново потъва в самота и очакване.

Така влюбчивите натури се превръщат в безкрили Ика-ри и се завръщат от приказното си пътешествие, за да ус­тановят, че безразличният свят съществува и без любов.

Но има и хора, които поемат по пътя към любовта, без да се нуждаят от посредници, защото са се потопили в Ерос и в Бог.

Те нямат нужда от посредници. Това са мистиците, влюбени в Бог и осъществили единението с Него.